Робърт Липаруло
13 племе (27)

27

Джагър смяташе за свое задължение да се погрижи за всякакви необичайни събития, каквото беше появяването на хеликоптера. Обсеби го идеята за охрана на терена и му тежеше, че Геронтий беше приключил въпроса само с едно свиване на рамене:

— Туристи — беше казал той.

Джагър обаче подозираше, че истината е друга: кой турист щеше да кръжи във въздуха между самите стени на манастира? И човекът вътре държеше бинокъл, а не фотоапарат.

Джагър прекара цял час на сателитния телефон на Оли в опити да издири номера върху опашката на хеликоптера — SY-RSN — но заради езиковата бариера и бюрокрацията успя да научи единствено, че е регистриран на името на частна фирма с централен офис в Шарм ел Шейх, курортния град на около 90 километра южно от манастира „Света Екатерина“. Подозренията му се засилиха, когато не откри информация за тази компания в справочните служби.

Вече минаваше обяд — времето да затварят — и всичко, което можеше да направи, беше да заеме позицията си в далечния край на оградата и да си придаде учтиво заплашителен вид. Каза на Ханиф да бъде особено бдителен за необичайно поведение. Ако имаше късмет, това щеше да бъде последният път, когато виждаше черния хеликоптер и мистериозния пътник.

Колоната от туристи се движеше бавно към планината и Джагър тръгна към манастира. Такъв беше установеният от него ред: да нагледа туристите, които все още се размотаваха или се изкачваха по склоновете в подножието на планината, точно от другата страна на долината срещу планината Синай. Спомни си, че когато пристигнаха, се беше изненадал колко тясна всъщност е долината. Отсрещната планина започваше там, където свършваше планината Синай. Беше пресилено да се каже, че долината въобще имаше някаква значителна площ, а това правеше разположението на манастира още по-изумително.

Ханиф наближи, готов да започне огледа, който щеше да обхване цялата периферия на археологическия обект и манастира. Мъжът обърна главата си надясно и се вгледа продължително в изкопа, като от време на време вдигаше поглед към планината. Вниманието му се върна към Джагър, а после обратно към планината. Накрая замръзна на едно място и Джагър проследи погледа му.

Планината се издигаше на отделни групи нащърбени склонове. Високо на една от тези централно разположени скали стърчеше неподвижната фигура на човек. Той се беше отдалечил доста от пътеката, водеща към върха, и стоеше на място, откъдето можеше да наблюдава археологическите разкопки и манастира. Случваше се някой турист да не спази указателните табели и да се озове някъде встрани от пътеката, като насекомо, пълзящо над опасните пропасти. Понякога бедуините също изникваха на необичайни места, но те по-скоро биха продавали дребни предмети, биха предлагали разходка с камила или услугите си на водачи, отколкото да разглеждат собствения си заден двор.

Джагър посегна за бинокъла си. Докато освобождаваше окулярите от предпазните им капачки, Ханиф бързо дотича до него.

— Хеликоптерът, а сега това — каза той, задъхвайки се. — Мислиш ли, че е съвпадение?

— Не — отвърна Джагър и погледна фигурата през бинокъла. 150-кратният оптичен зуум го приближи на шест метра от мъжа. Не, не беше мъж…

— Момче е — обяви той. — Тийнейджър, петнайсет-или шестнайсетгодишен. Мисля, че е този от хеликоптера.

Косата на момчето се развяваше пред лицето му. Беше подстригана стилно — оставена по-дълга отгоре и по-къса отстрани, покрай ушите. Носеше дрехи в сафари стил: панталони и риза в цвят каки, но накичени с повече джобове, отколкото някой някога можеше да използва. Погледна гневно надолу, изглеждаше сякаш се взира направо в Джагър. Момчето приближи бинокъл към очите си, а слънцето се отрази от лещите на обективите. Свали бинокъла, намръщи се и изчезна от поглед. Джагър погледна в същата посока, но този път над бинокъла. Момчето го нямаше.

— Ще се кача горе — извика решително той.

— Не си струва — опита се да го спре Ханиф. — Той е само едно момче.

Джагър поклати глава:

— Имаше множество случаи на посегателства над археологическите разкопки напоследък. А Танис го удариха миналия месец. Няколко седмици преди това пък се случи на Куифт. — Отново насочи бинокъла си към скалата, но не видя никого. Огледа скалистия релеф на терена. — Виждал съм това в Афганистан — каза той, без да сваля бинокъла. — „Ал Кайда“ използваха жени и деца като съгледвачи и шпиони, като свои очи и уши. Будят по-малко подозрение, а мъжете са свободни да планират, да се обучават, да вербуват членове и да нападат. — Погледна към Ханиф. — А пък са и лесно заменими.

— Така е било в Афганистан — каза Ханиф. — Това не е Кайро, пък и тук няма война. Танис, Куифт бяха нападения от ядосани местни жители, които не получиха работа на разкопките, или откачалки, които са против каквито и да било разкопки в Египет. В най-лошия случай може да са се снабдили с тези… — започна да маха с ръце, опитвайки се да се сети за думата. — Тези… бутилки с бензин.

— Коктейл Молотов — отбеляза Джагър и повдигна вежди. — Искаш ли да те уцелят с една такава бутилка?

— Просто имам предвид… искам да кажа…

Джагър стисна бинокъла с роборъката, а с другата потупа Ханиф по гърба.

— Знам — каза той и се усмихна. — Не се тревожи, не ми се привиждат терористи на всеки ъгъл. Просто мисля, че е добре да се застраховаме. Ако имаш едно наум, че от всяко котенце може да излезе тигър, няма да бъдеш изяден.

— И никога няма да си вземеш домашен любимец. Невъзможно е да се живее така.

— Просто трябва да се научиш да превключваш на различни вълни. — Джагър тръгна към една от палатките от другата страна на пътеката към планината. Беше се свързал с бедуина, който ги снабдяваше с камили за обходите им. Преди месец бяха сложили началото на ежеседмични проверовъчни обиколки, които ги отвеждаха далеч извън пределите на разкопките и манастира и които не можеха да извършат пеша. Погледна часовника си.

— Ако не се върна до…

И тогава се чу отново онзи звук: пър-пър-пър-пър…

Когато погледна към равнината Ел Раха, хеликоптерът вече се беше приближил доста. Но този се забелязваше по-трудно, защото беше бял.

— Друг хеликоптер — извика Джагър. Обърна се към планината и видя, че момчето отново се беше показало. Погледна го през бинокъла. Тийнейджърът се беше навел напред и гледаше през собствения си бинокъл, за да проследи приближаването на новия хеликоптер. Направи една крачка, загуби равновесие, но все пак се закрепи — всичко това, без да отлепи бинокъла от очите си. Ако Джагър въобще разбираше нещо от езика на тялото, то хлапето наистина се вълнуваше да види новодошлия.

Джагър тикна бинокъла в гърдите на Ханиф.

— Дръж го под око — каза той и изтича към манастира. Хеликоптерът се приближи бързо, после остана за малко във въздуха над далечния край на градините и след като се спусна надолу, изчезна от поглед.

Поне ще се приземи извън манастира, помисли си Джагър. Знаеше с точност къде щеше да кацне. За разлика от суровия терен при източната страна на манастира, където Оли копаеше за артефакти, западната страна беше застроена и в добро състояние. Състоеше се от три тераси със заравнена площ, в по-голямата си част покрити с камъни. Най-ниското ниво беше отпред, където се равняваше със земята. На десет метра от предната стена се издигаше три метра нагоре до следващото ниво и още веднъж при задната част на манастира. На средното ниво широк двор разделяше градините на две части. Това беше единственото място, където можеше да кацне хеликоптер.

Джагър премина покрай предната стена, като си проправяше път сред туристите. Сви зад ъгъла към страничната страна на градината и видя хеликоптера на по-горното ниво точно както предполагаше. Скочи към стената между терасите и се закачи с ръце за нея. Докато се прехвърли през стената, хеликоптерът отново се подготвяше за излитане. Джагър се втурна към него, размахвайки ръце. Пилотът с нищо не показа, че го е видял. Въздушната тяга от перките преви клоните на дърветата, издухвайки листа от тях, и засипа Джагър с пясък и отломки.

Джагър забеляза един мъж да се покатерва на третото ниво, което служеше за покрив на сграда, използвана от монасите да складират градинските си принадлежности и провизии. Човекът се претърколи върху покрива и остана да лежи там за секунда. Изправи се на крака и залитна. Не изглеждаше добре: издаваше го не само криволичещата походка, но и бялата превръзка на главата. Придвижи се към задната част на манастира, а Джагър се спусна след него.

— Хей! — извика той — Спри!

Мъжът хвърли бърз поглед назад и удвои силите си, за да достигне до задната стена. И тогава направи грешка: спря пред вдълбана в стената желязна врата с размери метър на метър, цялата в ръжда. Падна на колене и започна да блъска по нея. По време на първоначалния оглед на манастира за анализ на риска Геронтий му беше казал, че едно време старата врата е служела за авариен изход в случай на пожар или обсада. Никога не е била използвана и още преди десетилетия била заварена отвън и запълнена с тухли отвътре.

Блъскай до изнемога — помисли си Джагър, докато се изкатерваше на горното ниво. Чудеше се на каква ли дистанция щеше да му позволи да се приближи, преди да се откаже от вратата и отново да се затича. Когато се доближи на шест метра разстояние — вече сигурен, че би могъл да хване човека, ако се затича — Джагър се спря, за да си поеме дъх. Наведе се, подпря дланта и куката на коленете си и издиша въздух подобно на локомотив. Мъжът продължаваше да удря по вратата, а Джагър забеляза, че през превръзката се беше просмукала кръв, засъхнала в кафеникавочервено петно във формата на щата Тексас. Поклати глава и каза:

— Не си прави труда, приятелче. Виж, човече, искам само да те попитам…

Вратата изскърца като изтерзан призрак. Отвори се навътре и мъжът падна на ръцете си, за да пропълзи. Той хвърли изпълнен с ужас поглед назад, към Джагър, и изчезна.

Джагър се затича, за да стигне до вратата, преди да се затвори.

— Почакай! — извика той. Хвърли се напред и протегна ръка… Призракът отново проплака, докато вратата се затваряше. В последния момент Джагър пъхна куката си в процепа между касата и вратата. Металът издрънча по вратата, която се открехна няколко сантиметра в опит отново да се затвори.

— Чакай — повтори той. — Това съм аз, Джагър. Искам само да ти задам няколко въпроса. — Наведе се, готов да промуши рамото си навътре, но нещо удари куката му — метална бухалка или тръба. Куката му се усука и се опря в пода. Ударът се разнесе на вълни нагоре по ръката му, от чуканчето чак до рамото и той инстинктивно я издърпа навън, далеч от източника на болката. Вратата се затръшна и издрънча, докато от вътрешната страна се спускаха резета и се заключваха ключалки.