Робърт Липаруло
13 племе (22)

22

Невея, Елиас и Фин се върнаха петнайсет минути по-късно. Откриха останалите в стаята на Себастиан. Джордан и Алекса седяха на походното легло, а Себастиан лежеше помежду им. Върху челото му бе положена мокра кърпа.

Алекса първа ги видя и обясни:

— Все още не се е събудил.

— Крийд добре го е подредил — допълни Тоби и се оттласна от стената. — Хванахте ли го?

Невея поклати глава, а Фин отвърна:

— Не може да е стигнал далеч.

— Стигнал е достатъчно далеч — сряза го Невея. Бяха проследили кървавите следи от Крийд — появяваха се тук-там, докато накрая изчезнаха напълно. Явно бе намерил с какво да притисне раната или тя не беше толкова дълбока, колкото предполагаше Невея, и беше спряла да кърви от само себе си.

— Това, което искам да разбера — дочу се гласът на Бен, — е защо стреля по него. — За момент Невея си помисли, че Бен беше облякъл невидим костюм, но столът се завъртя и тя видя, че е седнал в него, а очите му я гледат гневно. — Никой от нас не е затворник тук. Всеки е свободен да идва и да си отива, когато пожелае. Така е било винаги.

— Не и когато твърди, че иска да ни спре — отвърна Невея. — Не и когато е наясно с всичките ни планове. Както и да е, нямах намерение да стрелям, докато не видях Себастиан на земята. Така че престани да ме разпитваш. — Тя огледа всеки един член на племето: осемте, които бяха останали, помисли си тя с болка.

По лицата им се четеше тъга и гняв — надяваше се причината за това да е Крийд, а не тя.

Бен стана, подпря се на ръба на плота с такъмите за лов на акули и започна да върти макара в ръката си, сякаш я разглеждаше.

— Би било хубаво да знам, че няма да стреляш по мен някой ден, когато реша да изляза навън за глътка въздух.

— Не оставяй хора в безсъзнание след себе си и няма за какво да се притесняваш — отсече Невея.

Бен тръгна към походното легло и мина покрай отрупаното с компютри бюро на Себастиан. Невея хвърли поглед натам и сърцето й се сви. С бързи крачки тя стигна до бюрото и вдигна черната кутия със стъкления капак. Стъклото беше счупено, а чипът го нямаше. Размаха я срещу Бен, разпилявайки парченца стъкло по пода.

— Крийд е взел чипа — извика тя ядосано.

Бен пребледня на мига — реакцията му бе по-красноречива от всички думи на света. Невея продължи:

— Може да информира властите за нашите намерения чрез него, нали? — тя отиде до Себастиан и се надвеси над него. — Себастиан! — извика и му удари шамар.

Джордан сграбчи ръката й, а Алекса я спря с глас:

— Недей! Ранен е!

Невея рязко освободи ръката си и отново го удари. Себастиан изпъшка. Клепачите му леко се повдигнаха.

— Себастиан! — извика отново тя и му показа счупената кутия. — Крийд е взел чипа!

Клепачите му трепнаха, но останаха отворени. Сложи ръка на челото си и махна кърпата.

— Какво се е случило? — попита той зашеметен.

— Крийд те е ударил — обясни му тя. — Взел е чипа и изчезна. Колко зле е ситуацията?

Себастиан отново изпъшка:

— Събудих се, а той стоеше до бюрото. Казах му нещо, а той ме нападна. Това е всичко, което си спомням. Главата ме боли, но съм добре.

— Не питам за теб — сряза го Невея. — Фатално ли е това, че е взел чипа? Какво означава за нас? — Тя рязко извърна глава към Бен. — Дори и да не извести властите, без този чип губим един дрон. А Себастиан казва, че за симулацията ни трябват всичките.

— Да — потвърди Себастиан с немощен глас. — Дори един-единствен чип да липсва, сме обречени на неуспех. Те комуникират като мрежа помежду си над цялата флотилия. Това е предпазна мярка срещу отвличането на самолет от флотилията. Така никой не може да задигне всичките… или поне логиката им е такава.

— Значи всичко или нищо? — попита Бен.

Себастиан кимна.

Невея подпря коляно в ръба на леглото и заби поглед в земята.

— Крийд знае ли всичко това?

— Беше тук вчера и разпитваше за начина, по който ще заработи всичко — призна Бен.

— И ти му каза?

Той я изгледа сякаш току-що й беше израснало трето око на челото.

— Та ние сме… семейство.

Невея се изправи и се обърна към Бен.

— Аз няма да се откажа — заяви твърдо тя. — Това е единственият ни шанс да го направим. Създадени сме за това. Ами ако сега е моментът? Нашият билет за дома? Трябва да тръгнем след него — отсече накрая и погледна към другите.

Фин и Тоби кимаха одобрително. Елиас си беше Елиас: облегнат на стената, с подвит в коляното крак. Свиваше си цигара — навлажни хартията й с език и я потупа, за да натъпче тютюна. Пъхна я в уста, запали я, после с присвити очи погледна към Невея през облак дим и поклати глава. Всички погледи бяха обърнати към Бен.

Той погледна всеки един от племето, после се взря в пода. Най-накрая и той кимна.

— Крийд иска да ни спре. Не само сега, а завинаги. Не става дума само за този проект…

— Не — поде Невея с намерението още веднъж да подчертае важността на този конкретен удар и колко дълго го бяха планирали.

Но Бен вдигна ръката си, за да я спре.

— С този чип той може да вдигне на крака буквално цяла армия, за да ни открие и да ни спре. Това би сложило край на всичко, но не е краят, който всички ние очакваме. — Обърна се и сякаш добави на себе си. — А го очакваме… от толкова време.

— Добре тогава — каза Невея. — Накъде се е отправил? Как да го открием?

Бен мина покрай бюрото, прокарвайки длан по повърхността му.

— Ще потърси помощ — предположи той. — Може би от Шон.

При споменаването на това име стомахът на Невея се сви.

Беше се опитвала да го забрави години наред и сега й се искаше да опровергае логиката на Бен. Но не можеше: беше напълно прав.

— Шон? — учуди Фин. — Но защо?

— Сега са съюзници — отвърна Невея. — На една и съща страна са. Шон ще знае как най-добре да използва чипа и информацията от Крийд срещу нас.

— Но как Крийд ще го открие? — попита Тоби. — Ние не можем.

— Някой от Пазителите ще му помогне — размишляваше Бен. — Те знаят къде е. А и ще го подслонят.

— Да, да — съгласи се Фин и сочеше одобрително към Бен. — Той ще потърси някое Убежище.

Изградени преди цяло хилядолетие, Убежищата бяха построени, за да дават подслон на хората от племето и да ги предпазват от всеки един зложелател. Всеки, включително и тях самите. Първоначално те били създадени заради примирие между племето и група отцепници, под ръководството на мъж, който преди носеше името Гехази, а сега беше известен като Бейл^[1]. Къде на шега, къде наистина отцепниците бяха избрали да се назовават Клана^[2]. Бейл не приемаше принципа на племето да убиват само „грешници“ — хора, които злоупотребяват с дадения им живот, като нараняват други хора. Той искаше да унищожава и да излива болката и страданието си върху всеки човек.

В продължение на стотици години Бейл нямаше нищо против да остави племето да съществува според собствените си разбирания. Впоследствие, когато някои от членовете приеха учението на Христос, ненавистта на Бейл към тях нарасна. През IV век той им обяви война, която доведе до кървави атаки, много болка и смъртни случаи и от двете страни. Но нито племето, нито Кланът бяха способни да следват целите си и същевременно да планират атаки, да се нападат един друг и да се възстановяват от раните, за да подновят атаките. И затова в един момент обявиха примирие, племето странеше от Клана, но постоянно получаваше доказателства за съществуването му чрез случайните убийства, болничните пожари и стрелбите в училищата. Бен беше убеден, че Бейл и Кланът бяха в основата на посяването на семената на злобата и безумието в много от случаите на масови убийства.

Пазителите пък бяха смъртни хора, посветени в тайната на племето и Клана. Повечето бяха монаси и свещеници, които поддържаха Убежищата. Веднъж щом старейшините от религиозните ордени се уверяха в стабилността и предаността на по-младите църковни служители, те им предаваха тайната… и така в продължение на векове. Във всеки един момент шепа хора, разпръснати по целия свят, знаеха, че по земята бродят безсмъртни същества: някои от тях бяха лекари, станали свидетели на чудотворното зарастване на раните им, други им бяха брачни партньори. Безсмъртните също имаха възможността да имат партньори, но повечето не си позволяваха да се влюбят: просто беше твърде болезнено да гледат как любимите им същества остаряват и умират.

Крийд щеше да се отправи към едно от Убежищата. Това беше ясно.

— Но към кое? — почуди се Фин.

— Искаш ли да се хванем на бас? — отвърна Невея с въпрос.

— Вече ти казах — каза Фин, — повече няма да се обзалагам с теб. — И той разтри лявото си кутре, което беше странно изкривено в резултат на последния бас с Невея, изгубен от него.

Без да им обръща внимание, Бен реши:

— Ще огледаме и трите.

Невея кимна и заяви:

— Аз ще се погрижа за Тронгса.

Това беше град в центъра на Бутан. Пътуването дотам беше дълго и криеше опасности, което го превръщаше в идеално убежище за безсмъртни. Един малък православен манастир, скрит в сянката на огромен будистки храм, беше отворил врати там преди цяло хилядолетие.

Невея тръгна да излиза, за да вземе винаги подготвената си за път раница, но Бен я спря.

— Не — каза той. — Искам те тук. Трябва да бъдеш в екипа за подкрепление — ти, аз и Фин.

Тя кимна. С Фин бяха най-агресивните. Работеха добре заедно и изпълняваха без пропуски поставените задачи. Елиас беше много добър, но твърде улегнал за изпълнение на мисията над манастира.

Бен продължи:

— Себастиан, ти ще останеш тук и ще помагаш на останалите. Ще ни трябват три чартърни полета. Реактивният ни самолет ще остане тук, за да можем да излетим веднага щом Крийд бъде забелязан.

— Аз също мога да се включа в търсенето — предложи Джордан.

Бен като че ли се двоумеше.

Невея видя надеждата, изписана по лицето на момчето. Джордан винаги търсеше начин да помогне на племето. С годините бяха разбрали, че от него става идеален часови благодарение на „младостта“ му и на способността му да надзирава; без да се набива на очи.

— Това е идеална задача за него, Бен — отбеляза Невея.

Бен размисли и отвърна:

— Добре, да, става. Джордан, за теб е Лондон. Но ако Крийд се появи, ще ни уведомиш незабавно и няма да правиш нищо.

Джордан се ухили гордо на Тоби.

— Момче, чу ли ме? — викна му Бен.

— Да, сър.

— Това се отнася и за вас двамата — посочи към Тоби и Елиас.

— Когато разберем къде е, ние тримата ще се доберем до мястото възможно най-бързо. Елиас, ти поемаш Тронгса.

Елиас издиша още дим и кимна.

— Да ти е честито — каза Тоби и се засмя. — Очаква те дванайсетчасов полет, пич. И още десет часа с наземен транспорт.

Елиас сви рамене, а Тоби повдигна едната си вежда.

— Ей, това означава ли, че…?

Бен кимна.

— Ти се връщаш там, откъдето започна всичко. Планината Синай.