Робърт Липаруло
13 племе (15)

15

Слънчевите лъчи се пречупваха от вълничките по повърхността и се отразяваха върху сводестия таван на стаята като електрически дъги. Филип Джерард се беше излегнал в плажен шезлонг и пушеше блажено. Издиша облаче цигарен дим във въздуха и потъна в илюзията, че сънува — сякаш се носеше в облаците и чакаше да се събуди. Само ако наистина беше сън…

Никога не беше допускал, че внимателно замислената му схема за лесно забогатяване щеше да пропадне за толкова кратко време, за колкото беше и построена. Ала както се случваше и с къщичките от карти, щом първата паднеше, всичко останало рухваше веднага след нея.

Отблясъците по тавана се разсеяха. Джерард се пресегна към кутията с тенис топки на пода и хвърли още една в басейна, поставяйки началото на нов танц от слънчеви лъчи.

През цялото време фирмената му империя беше работила неуморно и невидимо, подобно на ръката на Бог, с тази разлика, че беше оставяла доказателства след себе си. Така беше построил тази разкошна къща, така беше намерил и приятелите си — държавни лидери или актьори в касови филми; беше си купил вили и коли, беше пътувал по света — всичко, за което беше мечтал, беше станало реалност. Докато не се разбра, че парите му бяха изтеглени от почти празни пенсионни и попечителски фондове. Тогава той загуби приятелите си, банковите му сметки бяха замразени и броени дни го деляха от присъда за десетки години затвор.

Метна цигарата си в басейна. Щеше да му липсва това място — толкова близо до операта и нощните клубове и така потънало в разкош. Успокояваше го единствено танцът на слънчевата светлина по тавана. Поне топлината на слънцето нямаше да му липсва, щеше да я вземе със себе си. Стените и водата щяха да са различни, но също толкова красиви и успокояващи. Джерард нямаше никакво намерение да среща мрачната сивота на затворническата килия. Преди години си беше купил вила в курортния град Яликавак на турския полуостров Бодрум: с панорамна гледка към Егейско море, частен плаж и стаи с изцяло стъклени и плъзгащи се стени, които да пускат топлия морски бриз в къщата.

Майка му беше родена в Турция и беше настояла синът й да запази турското си гражданство. Сега тази нейна постъпка му се струваше като Божие провидение. Турция беше прочута със строгите си закони за екстрадиция, така че само едно кратко пътуване с кола и частен самолет щеше да го отърве завинаги от проблемите му.

Джаклин и децата вече бяха там и го очакваха. Беше се измъкнал невредим от кашата и сега имаше малко време да се отпусне за последно край басейна преди идването на колата, която щеше да го отведе далеч. Взе кутията с цигари и извади една.

Силно потропване по стъклото накара пръстите му да трепнат и да изпуснат цигарата на керамичния под. Джерард извърна глава и видя очертанията на фигура зад една от френските врати. От този ъгъл обаче не разпознаваше ясно чия е фигурата. Само един журналист можеше да прояви такава наглост и да слухти до всяка стена и врата в имота му. Явно някак си се беше добрал до задния вход, след като не му беше отворено на централния.

— Махай се! — изкрещя Джерард.

Последва ново силно и продължително тропане.

Той въздъхна и се надигна от шезлонга. Загърна се с халата и стегна колана му около кръста си, а после извади револвер от кобура на бедрото си. Криейки го зад гърба си, той се приближи към вратата и я отвори рязко. Красива жена му се усмихна отвън. Дълга черна коса, изящно оформени скули и правилен нос, екзотични тъмни очи — беше достатъчно красива, за да бъде репортер от всяка една новинарска агенция. Но тя беше облечена доста по-дръзко от онези, които напоследък бяха завирали микрофони в лицето му: тесен черен клин и нещо подобно на черно бюстие, което подчертаваше изваяната й фигура. Дълъг черен шлифер, разкопчан отпред, скриваше коленете й. Той се озърна, за да провери има ли някой зад нея, но не видя никого — нито оператор, нито озвучител — да се крие в храстите.

Надежда прониза сърцето му. Може би беше негова почитателка? Прощален подарък от някой от адвокатите му? Спря се пред вратата. Само тънко стъкло го делеше от една от най-красивите жени, които някога бе виждал.

Той поклати глава.

— Без интервюта.

Тя се намуси и отвърна:

— Имам ли вид на човек, който е дошъл дотук, за да те интервюира?

Джерард сложи пръста си върху спусъка на револвера, а с другата ръка освободи резето на вратата и я отвори. Лекият ветрец довя аромата на парфюма й, разсейвайки миризмата на хлор и тютюн. Но ароматът й обърка възприятията му. Като цяло не беше неприятен: с дъх на прах и нещо старинно, но със сладка нотка, подобно на градина с орхидеи сред разорана пръст.

— Какво искаш? — попита я той. — Това е частна…

Тя измъкна листче хартия от джоба на шлифера си и бавно го разгъна с върха на пръстите си. Беше изрязана статия от вестник, на която ясно се виждаше лицето му. Тя погледна снимката, после него.

— На живо си по-красив — каза тя.

Той сдържа усмивката си.

— Какво е това? Коя си ти?

Чертите й се сковаха, а лицето й се вкамени като на статуя — остана все така изящно, но и недосегаемо — олицетворение на усещането за красота на някой скулптор и изсечено от камък за вечни времена.

— Справедливост — отвърна тя.

— Какво? — Точно мислеше да извади пистолета иззад гърба си, но някой го изби от ръцете му. Обърна се. Един мъж го гледаше с подивели очи и зловеща усмивка като смахнат. Два бели кабела излизаха от джоба на ризата му и стигаха до ушите му. Беше на около двайсет и пет, късо подстриган, с рядка брада. Филип веднага го оприличи на пънкар и осъзна, че ситуацията бързо се беше превърнала в кошмар. Младият мъж извади бръснач, докато имитираше смаяното изражение на Филип. Струйки кръв набраздяваха острието подобно на тъмни жилки по парче мрамор.

Филип погледна към пода и видя ръката си, която продължаваше да стиска здраво пистолета. Струйки кръв пулсираха от чуканчето на китката му. За момент единственото, за което можеше да мисли, беше колко ли остър трябва да е бил ножът, за да разсече плътта и костите толкова лесно. Олюля се назад и усети остра болка в таза и силното тяло на жената, застанала плътно зад гърба му.

Острието на пънкаря полетя към него.

* * *

Когато всичко приключи, Невея се вторачи в окървавения труп.

Фин пружинираше нагоре-надолу на пръстите на краката си и разсеяно изтръскваше кръвта от острието. Извади слушалките от ушите си и ги пусна да висят на раменете му.

— Като чаша студена вода в пустиня — каза той. Наведе се, топна двата си пръста в локвата кръв и ги поднесе към носа си. Дълго игра с кръвта по пръстите си и след като спря, погледна учудено Невея.

— Какво има?

— Не спирам да си мисля: Това е. Този е последният. — Погледна Фин в очите. — Но никога не е последният.

— Някой ден и това ще стане — отвърна той, като продължи да си тактува с глава, подобно на кукла. — Не може вечно да ни пренебрегва.

— Нали?

Тя се обърна, пусна косата си назад като пелерина и с големи крачки се запъти към портата.