Робърт Липаруло
13 племе (103)

103

Джагър и Бет седяха от двете страни на болничното легло на Тайлър и го държаха за ръце. Горната страна на леглото беше повдигната нагоре, така че Тайлър да може да се усмихва на родителите си. Беше блед, но познатата искрица се завръщаше.

— Нямам търпение да покажа на Адисън — каза той. — Мислиш ли, че някога преди е виждала рана от куршум… или куршумът, който е бил в някого?

Докторът му беше дал куршума, който бяха извадили от тялото му. Бет искаше да го изхвърли, или още по-добре, да го смели на прах, както Мойсей беше смлял Златния телец. И ако някога видеше отново Невея — Джагър я беше предупредил да не изключва тази възможност: не бяха открити никакви тела на мястото, където останаха импровизираният контролен център на племето и отломките от самолета на Оуен — тя щеше да я накара да го изпие.

Но Тайлър я беше убедил, че трябва да го запази.

— Това е като… като чудовище, което се е опитало да ме убие, но не е успяло — каза той.

— Спомен от твоята победа. Ще го сложиш ли в металната си кутия?

Той беше поклатил глава.

— Ще създава твърде много шум. Ще си го държа в джоба.

Сега стисна ръцете им и попита:

— Мога ли да си отида у дома?

— Скоро — обеща Джагър. — Може би след няколко дни.

Тайлър направи физиономия.

— Иска ми се да видя взривената стена, преди да я поправят. И този тип, който ме преследваше — той мина върху покрива на една от килиите на монасите. Не знаех, че би могло да се мине оттам.

— Но ти и без това не можеш!

— Но, мамо… — Той произнесе втората сричка на „мамо“ провлачено.

Джагър разтресе ръката на Тайлър.

— Има достатъчно време за открития и достатъчно места, които чакат да бъдат открити. Нека първо се оправиш.

Тайлър погледна първо към баща си, после към майка си и обратно към баща си.

— Това означава ли, че оставаме? Няма да се налага да напускаме „Света Екатерина“?

— Не ми е известна причина, заради която да го правим — каза Джагър. — Аз самият тъкмо започнах да разкривам тайните му.

Тайлър се усмихна и си пое дълбоко дъх. Докато го изпускаше, клепачите му се затвориха. След няколко минути вече спеше.

Очите на Джагър и Бет се срещнаха. Джагър пусна ръката на Тайлър и посегна към нейната. Той изпиваше с поглед перфектно оформените й черти и блясъка на кожата й. Спомни си, че се беше замислял как красотата й е нещо, на което да се топлиш, по-приятно дори от топлината на слънцето, а сега това беше по-вярно от всякога. И също като слънцето, тя не само беше красива. Тя беше силна и умна, вдъхваща живот, топла… и секси. Това го накара да се усмихне — едно голямо глупаво ухилване. Тя му се усмихна в отговор, но нейната усмивка изглеждаше малко тъжна.

— Значи — каза тя. — Безсмъртен.

— Съжалявам.

— Не съжалявай за това, което си.

— За това, че го държах в тайна от теб. Не знам защо съм го правил.

— Не знаеш? Щях да си помисля, че си луд.

— Но ако все някак ми беше повярвала…

Очите й се спряха върху ръцете им.

— Не знам. Обичах те, но дали те обичах достатъчно да те гледам как оставаш млад и жизнен, докато мен ме понася морето от бръчки, сиви коси, провиснала плът, болки в ставите, старчески недъзи? Не знам.

— А сега?

Тя го погледна право в очите.

— Да — каза тя. — Обичам те. Ще бъде трудно… тъжно… ужасно. Но ако си с мен до края…

— Ще съм. До края и по-дълго.

— Тогава нека да приемаме всяка бръчка поотделно. Как бих могла да отхвърля любовта на живота си само защото „животът“ е само за мен?

— И за мен.

— Твоето завинаги е доста дълго време.

— Ще те обичам вечно — прошепна той. — Независимо къде съм аз или къде си ти.

— Ще помогна за приготвянето на твоето място там — обеща тя.

Той се усмихна и й се полюбува. После се обърна да погледа как Тайлър спи. Сърцето му натежа, заби, знаейки, че един ден — не днес или може би не и в следващите стотина години, но някой ден, ще стои над гроба на сина си. Една сълза се отрони от ъгъла на очите му.

— Мисли си за това от друг ъгъл — прошепна Бет. — Ще имаш шанса да му се радваш за много, много дълго време. По-дълго отколкото аз.

Той стисна ръката й.

— Ще прекараме времето, в което сме заедно, така, че да си заслужава.

— Радвам се, че оставаме в манастира.

— Тъкмо започваха да ми харесват църковните служби в пет часа сутринта. — Той видя въпросителния поглед върху лицето й и допълни: — Ако Бог все още говори, съм готов да го слушам.

— Не си ли му ядосан?

Той разкърши врата си наляво и надясно.

— Имам някои забележки, но в коя връзка няма такива? Със сигурност не разбирам начина му на действие, но предполагам, че не се очаква да го разбирам. — Гласът му стана игрив. — Когато Гняв и Депресия почукат на вратата ми, ще накарам Радост да им отвори. Тя наистина ще им разкаже играта.

— Радост, а?

Загледа замислено към Тайлър, а после към Бет.

— Да. — Вдигна рамене. — Ами, ще видим.

Бет погали ръката на Тайлър и се загледа в сина си.

— Понякога си мисля какво ли щеше да се случи, ако Оуен не беше се появил. Благодаря на Бог за този човек.

Спомняйки си нещо, Джагър се ухили.

— Не мога да повярвам, че не се сетих по-рано. Но направих известно проучване…

— За?

Той извади тетрадка от сака на пода. Прелиствайки страниците, каза:

— Знаеш ли, че повечето теолози вярват, че дванайсетте апостоли представляват дванайсетте племена на Израел?

Тя кимна.

— Името на самолета на Оуен беше „Boaerges“^[1]. Това означава „синове на гръмотевицата“.

— Така Христос е наричал Яков и Йоан заради тяхната пламенност. А Йоан е наричал свой любим.

— Точно така. Но чуй това. В Йоан 21 Исус казва за Йоан: Ако искам да остане той докле дойда, тебе що ти е?

— Да не би да казва, че Йоан е безсмъртен?

Джагър се усмихна.

— Смъртта му никога не е била описана. Според раннохристиянския автор Тертулиан римляните се опитали да убият Йоан, като го хвърлили в казан с врящо олио, но не се получило. Той си тръгнал. Затова го заточили на гръцкия остров Патмос, където написал „Откровение“.

— Добре…?

— Готова ли си? — извика тихичко Джагър, докато се хилеше.

— За какво?

— Какво е истинското име на Оуен?

Тя поклати глава.

— Когато го срещнахме за първи път, той каза, че е Летоис^[2] — оригиналното име на Патмос. — Джагър заговори бързо, на един дъх. — Каза, че е преживял врящото олио и че Исус го е върнал на „масата на дванайсетте племена“. Много интересен начин да се изрази, нали? Представих си „Последната вечеря“. Исус го е нарекъл Ου εφίλει ο Ιησούς. Каза ми какво означава: че Исус го е обичал, но буквалният превод е „любим ученик.“

— Да не се опитваш да ми кажеш…?

Подаде й книгата, която Оуен му беше дал.

— Това е Новият завет в пътнически формат, а той го нарече свой дневник.

Джагър беше отбелязал страница петдесет и втора с лепенка, и щом разтвори страницата Бет започна да плаче: Евангелие от Йоан.