Робърт Липаруло
13 племе (1)

1

Еди Ролинс не вярваше в духове, привидения или страшилища, но сега усети, че го побиват тръпки — сякаш го обля студена вода. Запромъква се с пистолет в ръка в сянката между двете лампи над вратите в задната част на огромната ниска сграда на МикроТех. На трийсет метра пред него клавиатурата на алармената система при една от металните врати изпиука и светна. Ролинс не видя никого там въпреки директната светлина от халогенната лампа и отдръпна оръжието си.

Странните неща го изнервяха: осемте години полицейска служба го бяха научили, че движещите се по тъмна алея сенки и отключените врати, които би трябвало да са заключени, вещаят неприятности. Вярваше, че именно присъщата му мнителност го правеше ценен. Тя му спечели и мястото на охранител в МикроТех, когато започна да си търси работа, за да компенсира мизерното заплащане, което полицията в Балтимор даваше на най-доблестните си мъже. Досега не му се беше случвало някоя от клавиатурите да издаде звук или да светне без нечия помощ по време на среднощната му обиколка на сградата. Освен това се чуваха и шумове, подобни на неясен шепот — можеше да е от вятъра, но инстинктът му подсказваше, че не е.

Помисли дали да не извика подкрепление по радиостанцията или поне да помоли Лари, който седеше пред цял ред монитори, да остави списанието си и да му каже дали камерите засичат нещо, което му беше убягнало. Но искаше да научи повече, преди да рискува да се изложи или още по-лошо — да се издаде — ако все пак имаше някой, от когото бе успял да остане незабелязан.

Огледа големия паркинг, наполовина зает от колите на служителите от нощната смяна. Светлината, която падаше от малкото лампи навън, беше бледа и безполезна. И все пак му хрумна, че може и да забележи нещо необичайно — светлина от фаровете на кола или товарен бус — но нищо не изскочи пред него.

Засмя се. Изразът „нищо не изскочи пред него“ не беше особено подходящ за ситуацията.

В края на паркинга започваше затревена тераса, която обграждаше цялата сграда и достигаше до висока ограда с обръчи от бодлива тел. Преди години, за да не се чувстват служителите като работници в затвор, компанията беше засадила редица дървета по средата на терасата. Красиво, но глупаво от гледна точка на охраната.

Еди огледа дърветата — повечето бяха с окапали листа по това време на годината. В клоните на едното от тях нещо светна и той присви очи. Можеше да си представи очертанията на оградата през клоните и си помисли, че именно тя бе привлякла погледа му, когато клавиатурата отново изпиука. Шест пиукания и резето на вратата се отключи с металическо щракване. Вратата се отвори и Еди се сниши и се затича, наблюдавайки осветената зона през мерника на револвера си. Светлината премигна, подобно на трептящите топли изпарения от горещ асфалт, и изчезна. Вратата започна да се затваря и Еди хукна към нея.

— Стой!

Тя се затръшна под носа му.

Еди беше почти до нея. Докато се опитваше да си спомни кода за достъп и едновременно с това да премести пистолета в лявата си ръка, се спъна в нещо и се строполи на бетонната площадка пред вратата. Претърколи се, за да види в какво се беше спънал, и едва не извика — може би щеше да изкрещи, ако дробовете му не се бяха сковали.

Чифт очи се взираха в него. Само очи зад невидими клепки, танцуваха на проблясващата светлина. На местата, отредени за главата и тялото, нямаше нищо. Зад очите се виждаха боядисаните в бяло тухли и една пълзяща от основите на сградата нагоре пукнатина. Очите примигнаха и се понесоха към Еди.

Страхът, който преди малко го беше парализирал, сега го подтикна към действие. Еди залази назад, за да избяга от приближаващите го очи. Подпря се на лакът, вдигна пистолета си и стреля, като инстинктивно се прицели на трийсет сантиметра под очите — изстрел в торса, ако това нещо въобще имаше торс.

Очите се олюляха и изчезнаха. Във въздуха се появи струйка кръв от улученото място, която се разпространи като тънка пелена по невидимите за Еди гърди и корем. Той гледаше с недоумение как очите се появиха отново, но този път наподобяваха тънки цепки. Заедно с растящото петно кръв те започнаха да падат бавно надолу, сякаш невидимото същество се свличаше по тухлената стена.

Вратата се отвори с трясък и от празния коридор ги заля флуоресцентна светлина. Но коридорът не беше празен — още очи излязоха оттам, те подскачаха нагоре-надолу и се носеха към него. Имаше и още нещо — то плаваше, въртеше се, сякаш танцуваше на лъчите на светлината: дълго острие на нож или меч. Острието проблесна и също се насочи към Еди. Всичко се случи за секунди, но сякаш забавено — както бързо въртящото се колело изглежда спряло. Еди насочи пистолета към очите и острието, но усети как нещо силно удари ръката му. Стреля в нощното небе.

Чифт очи, яростни цепки с потъмнели ириси, се приковаха в него. Усети удар под брадичката си и главата му се оттласна назад. Тилът му се удари в пода и експлозия от болка замъгли зрението му. Еди Ролинс изгуби съзнание.