Алистър Рейнолдс
Пропастта на опрощението (7)

Шест

Арарат, 2675 година

 

Докато Васко помагаше на Клавейн да си приготви багажа, Скорпион излезе от палатката и след като нави ръкава си, за да открие комуникатора, откри канал към Блъд. Заговори тихичко на другото прасе.

— Намерих го. Наложи се да го убеждавам малко, но се съгласи да се върне с нас.

— Не изглеждаш особено радостен.

— Клавейн има все още да реши някой и друг въпрос.

Блъд изсумтя.

— Звучи малко зловещо. Да не му се е кипнал покривът, откакто отиде да живее там?

— Не знам. Спомена един-два пъти, че виждал разни неща.

— Виждал разни неща ли?

— Фигури в небето. Това ме разтревожи малко, но той определено никога не е бил лесен за разчитане. Надявам се да се поотпусне, като се върне в цивилизацията.

— А ако не го направи?

— Не знам. — Скорпион говореше с пресилено търпение. — Просто действам въз основа на предположението, че е по-добре да бъдем с него, отколкото без него.

— Добре — отвърна със съмнение Блъд. — В такъв случай можете да оставите лодката. Изпращаме ви совалка.

Скорпион се намръщи, едновременно доволен и объркан.

— Защо е това отношение като към ВИП-особи? Мислех, че идеята е цялата тази акция да мине колкото може по-незабележимо.

— Наистина беше така, но има развитие на нещата.

— Капсулата?

— Улучи в целта. Започна да се съживява. Проклетото нещо премина към режим на съживяване. Биоиндикаторите промениха статуса си преди един час. Започна да събужда това или този, който се намира вътре в нея.

— Ясно. Страхотно. Превъзходно. И вие не можете да направите нищо по въпроса?

— Ние сме в състояние да поправим помпа за мръсната канализация, Скорп. Всичко по-умно от това точно сега не ни е по възможностите. Клавейн би могъл да направи опит да забави ставащото, разбира се…

Тъй като главата му беше пълна с конджоинърски импланти, Клавейн можеше да говори с машините като никой друг на Арарат.

— С колко време разполагаме?

— С около единайсет часа.

— Единайсет часа? И ти чака досега, за да ми кажеш?

— Исках да разбера дали Клавейн ще се върне с вас.

Скорпион набърчи нос.

— А ако ти бях казал, че не се връща?

Блъд се разсмя.

— Тогава щяхме да си върнем лодката, нали така?

— Странно прасе си, Блъд, но не прави кариера от това.

Скорпион прекъсна връзката и се върна в палатката, където разкри промяната в плана. Със зле прикрито вълнение Васко попита каква е причината. Тъй като се опасяваше да не въведе фактор, който би могъл да промени решението на Клавейн, Скорпион избягна въпроса.

— Можеш да вземеш колкото искаш багаж — обърна се той към Клавейн, след като видя мизерно малкия пакет с личните му вещи. — Сега вече не трябва да се тревожим, че може да преобърнем лодката.

Клавейн взе вързопа и го подаде на Васко.

— Вече взех всичко, което ми е нужно.

— Чудесно — каза Скорпион. — Ще направя необходимото да се погрижат за нещата ти, след като изпратим някой да ти разглоби палатката.

— Палатката остава тук — заяви Клавейн. Закашля се и облече дълго черно палто. С пръстите си с доста пораснали нокти поприбра падналите върху очите си коси и ги приглади назад върху темето; те паднаха на сребристобели вълни върху високата корава яка на палтото. Когато спря да кашля, додаде: — И вещите ми също остават в палатката. Ти наистина не си ме слушал, а?

— Слушах те — отвърна Скорпион. — Просто не исках да те чуя.

— Започвай да чуваш, приятел. Само това искам от теб.

Клавейн го потупа по гърба. Посегна към пелерината, която бе носил до срещата, опипа плата й и я остави встрани. После отвори бюрото и извади оттам нещо в черен кожен калъф.

— Пистолет? — осведоми се Скорпион.

— Нещо по-надеждно — отговори Клавейн. — Нож.

 

 

Писциум 107, 2615 година

 

Куейч се движеше по абсурдно тесния коридор, който преминаваше от носа до опашката на „Доминатрикс“. Корабът бръмчеше и цъкаше около него, сякаш беше пълно с часовници помещение.

— Това е мост. Засега не мога да кажа нищо повече.

— Какъв тип мост? — попита Моруина.

— Дълъг и тънък, като стъкло. Съвсем леко извит, простиращ се над някакво дефиле или процеп.

— Мисля, че си превъзбуден. Ако е мост, нямаше ли някой друг вече да го е видял? Да не говорим за онзи, който го е построил тук.

— Не е задължително — отвърна Куейч. Вече беше мислил по въпроса и бе достигнал до доста приемливо обяснение, както му се струваше. Постара се да го каже така, че да не прозвучи прекалено добре отрепетирано. — Първо, не е чак толкова забележим. Голям е, но ако не гледаш внимателно, лесно може да го пропуснеш. При едно бързо преминаване през системата е напълно възможно да не го забележиш. Луната може да е била с другата си страна към наблюдателя или сянката да го е скрила, или пък резолюцията на скенера може да не е била достатъчна, за да се улови един толкова деликатен обект… все едно да търсиш паяжина с радар. Колкото и да си внимателен, няма как да го видиш, ако не използваш необходимите инструменти. — Куейч си удари главата, когато зави покрай десния ъгъл, за да влезе в хангара. — Във всеки случай по нищо не личи някой да е идвал тук преди нас. В номенклатурната база данни няма нищо за системата — ето защо нямаше и име. Ако някой все пак е минавал тук преди, дори не си е направил труда да остави някоя и друга класическа отметка, мързеливецът му с мързеливец.

— Но някой все пак трябва да е идвал тук — настоя Моруина, — иначе откъде ще е този мост.

Куейч се усмихна. Точно тази част бе очаквал с нетърпение.

— Ето за това става дума. Не мисля, че някой е построил този мост. — Влезе в тесния хангар и светлините започнаха да се запалват, щом помещението усети топлината на тялото му. — Имам предвид хора.

Моруина прие съвсем спокойно разкритието. Може би той беше по-лесен за разчитане, отколкото си мислеше.

— Предполагаш, че си се натъкнал на дело на извънземни, така ли?

— Не — отговори Куейч. — Не смятам, че съм се натъкнал на дело на извънземни. Струва ми се, че съм срещнал най-шибаното дело на извънземни. Мисля, че съм открил най-изумителния, най-красивия обект в познатата Вселена.

— А ако е нещо естествено?

— Ако можех да ти покажа снимките, и ти със сигурност веднага щеше да отхвърлиш тези нищожни притеснения.

— Може би все пак не трябва да прибързваш. Виждала съм на какво е способна природата, стига да й се даде достатъчно време и пространство. Неща, които няма как да повярваш, че е възможно да бъдат дело на нещо друго освен на разум.

— И аз съм ги виждал. Но това е различно. Довери ми се.

— Разбира се, че ще ти се доверя. А и нямам кой знае какъв избор по въпроса.

— Не това е отговорът, на който се надявах. Но засега ще трябва да се задоволя с него.

Куейч се обърна в тесния хангар. Имаше приблизително размерите на малка умивалня и подобен антисептичен блясък. Беше тесен по принцип, особено пък сега, когато вътре се намираше мъничкият личен летателен апарат на Куейч, закрепен със специални скоби на мястото си за паркиране над издължената врата в пода, през която се излизаше в открития Космос.

С обичайното си сдържано възхищение Куейч поглади гладката броня на „Дъщерята на чистача“. Корабчето измърка, щом го докосна, потръпна под дланта му, хванато здраво от скобите.

— Спокойно, момичето ми — прошепна Куейч.

Малката машина приличаше по-скоро на луксозна играчка, отколкото на здрав изследователски летателен апарат, какъвто беше всъщност. Съвсем малко по-голямо от него, елегантното корабче беше продукт на последната вълна на високата демаршистка наука. Леко прозрачният му аеродинамичен корпус като че ли беше изваян и излъскан изкусно от голям къс кехлибар. Механичните му вътрешности от бронз и сребро проблясваха под повърхността. Гъвкавите му криле бяха свити и здраво притиснати към корпуса, различните сензори и сонди бяха пъхнати в съответните си гнезда в корпуса и здраво затворени.

— Отвори се — прошепна Куейч.

Корабът направи нещо, от което винаги го заболяваше главата. С изразително движение различни части от корпуса, които изглеждаха едно цяло със своите съседи, светкавично се плъзнаха, свиха се или се извиха встрани, за да открият кухината вътре. Пространството, цялото в омекотяващи повърхности, животоподдържаща апаратура, дисплеи и контролни механизми, беше голямо колкото да побере едно човешко същество в легнало положение. В начина, по който машината го подканяше в себе си, имаше нещо едновременно неприлично и леко прелъстително.

Беше редно дори само мисълта да влезе в корабчето да го изпълни с клаустрофобични притеснения. Той обаче очакваше този момент пламенно, настръхнал от нетърпение. Вместо да се чувства като в капан в прозрачния кехлибарен корпус, чрез него Куейч сякаш се свързваше с безкрайната Вселена. Миниатюрният, подобен на бижу кораб му даваше възможност да навлиза дълбоко в атмосферата на различни светове, дори под повърхността на океаните. Корабът доставяше информация за околната среда посредством всичките си сетива, в това число — осезанието. Беше усетил студа на извънземни морета, лъчението на извънземни залези. В предишните пет проучвателни операции за кралицата беше видял всевъзможни чудеса, беше се опил с главозамайващия им екстаз. Малшанс беше, че нито едно от тези чудеса не беше от нещата, които човек може да вземе и да продаде с печалба.

Куейч се настани в „Дъщерята“. Тя се размърда и се занамества, за да настрои формата си според неговата.

— Хорис?

— Да, любов моя?

— Хорис, къде си?

— В хангара, в „Дъщерята“.

— Не, Хорис.

— Трябва. Трябва да отида да видя какво е онова нещо.

— Не искам да ме оставяш.

— Знам. И аз не искам да тръгвам. Но ще продължаваме да поддържаме контакт. Забавянето във времето няма да е голямо; ще бъде същото, както ако съм до теб.

— Не, няма да бъде.

Куейч въздъхна. Знаеше, че това ще бъде трудната част. Неведнъж му беше минавало през ума, че може би най-добре за нея ще е да тръгне, без да й каже, като се надява качеството на комуникациите да не го издаде. Само че познаваше достатъчно добре Моруина, за да знае, че тя ще прозре истината много бързо.

— Ще се върна скоро, обещавам. Няма да отсъствам повече от няколко часа.

По-скоро един ден, но това пак беше „няколко часа“, нали? Моруина щеше да разбере.

— Защо просто не се доближим с „Доминатрикс“?

— Защото не мога да го рискувам — обясни Куейч. — Знаеш как обичам да работя. „Доминатрикс“ е голям и тежък. Има броня и мащаби, но му липсва подвижност и интелигентност. Ако ние… аз се натъкна на нещо неприятно, „Дъщерята“ може да ме измъкне невредим много по-бързо. Това корабче е по-умно от мен. А и не можем да рискуваме да повредим или изгубим „Доминатрикс“. „Дъщерята“ няма как да се върне сама в „Гностично възкачване“. Признай си, скъпа, „Доминатрикс“ е обратният ни билет оттук. Не можем да го изложим на опасност. — И побърза да добави: — Нито пък теб.

— Връщането във „Възкачване“ изобщо не ме вълнува. Аз си изгорих мостовете с онази побъркана на тема власт мръсница и с екипажа й от блюдолизци.

— И аз не съм се разбързал да се връщам там, но е факт, че имаме нужда от Грьолие, за да те измъкне от този костюм.

— Ако останем тук, в крайна сметка ще се появят други ултри.

— Да — съгласи се Куейч, — а те всичките са толкова мили хора, нали? Съжалявам, скъпа, но тук наистина изборът е дали не е по-добре да работиш с дявола, когото познаваш. Виж, ще бъда бърз. Ще поддържаме непрестанно гласов контакт. Ще ти опиша така добре този мост, че ще го видиш с вътрешния си поглед, все едно си била там. Ще ти пея. Ще ти разказвам вицове. Как ти се струва?

— Страх ме е. Знам, че трябва да го направиш, но то не променя факта, че съм уплашена.

— Аз също се страхувам — призна той. — Само луд не би се страхувал. И наистина не искам да те оставям. Но нямам избор.

Моруина помълча известно време. В това време Куейч проверяваше системите на малкия кораб; след като се увери, че всичко е както трябва, нетърпението му нарасна.

Моруина заговори отново.

— Ако се окаже наистина мост, какво ще правиш с него?

— Не знам.

— А колко е голям?

— Голям е. Трийсет-четирийсет километра.

— В такъв случай не можеш да го вземеш.

— Ммм. Права си. Тук ме хвана натясно. За какво мислех?

— Имам предвид, Хорис, че ще трябва да намериш начин да накараш Жасмина да го сметне за ценен, дори мостът да трябва да остане на тази планета.

— Ще измисля нещо — отвърна Куейч с увереност, каквато не изпитваше. — Най-малкото Жасмина може да огради планетата и да продава билети на желаещите да я видят по-отблизо. Във всеки случай, ако са построили мост, нищо чудно да са построили и нещо друго. Които и да са те.

— И докато си там — каза Моруина, — обещаваш ли да бъдеш внимателен?

— „Предпазливост“ е второто ми име — увери я Куейч.

 

 

Миниатюрното корабче излезе от „Доминатрикс“, като се насочи в желаната посока с бързо, развълнувано потреперване на двигателя. Куейч винаги оставаше с впечатлението, че то посрещаше с радост внезапното си освобождаване от задържащите го за пода на хангара скоби.

Той лежеше с протегнати пред лицето си ръце, всяка от които стискаше отрупана с бутони и лостчета контролна ръчка. На екрана между тях се виждаха системите на „Дъщерята на чистача“ и схема на положението й спрямо най-близкото голямо небесно тяло. Диаграмите изглеждаха нахвърляни в стила на ранните ренесансови астрономически и медицински илюстрации, направени с перо и черно мастило върху кафяв пергамент и надписи с неясни латински букви. Замъгленото му отражение бе увиснало на стъклото на дисплея над главата му.

През прозрачния корпус той наблюдаваше как хангарът се затваря след тях. „Доминатрикс“ започна бързо да се смалява, докато се превърна в тъмно, кръстообразно петънце на фона на Халдора. Куейч си помисли за Моруина, все още в кораба и затворена в костюма, с нов прилив на усещането, че трябва да бърза. Мостът на Хела несъмнено бе най-странното нещо, което беше виждал при всичките си пътувания. Ако не беше точно едно от онези екзотични неща, към които проявяваше интерес Жасмина, наистина нямаше представа какво можеше да бъде. От него се искаше само да й го представи така, че тя да го хареса и да я накара да забрави предишните му провали. Ако едно толкова голямо произведение на извънземни не свършеше тази работа, какво тогава щеше?

Когато стана невъзможно да вижда другия кораб с невъоръжено око, Куейч усети как осезаемо му олеква. На борда на „Доминатрикс“ все му се струваше, че се намира под непрестанното наблюдение на агентите на кралицата. Напълно възможно беше да са поставили допълнителни подслушвателни устройства освен онези, за които знаеше. Затова пък на борда на значително по-малката „Дъщерята на чистача“ рядко усещаше погледа на Жасмина. Малкото корабче всъщност принадлежеше на него самия: то отговаряше единствено на Куейч и беше несъмнено най-значителният авоар, който въобще бе имал някога в живота си. То бе изиграло и значителна роля за решението му да предложи своите услуги на кралицата.

Ултрите несъмнено бяха умни, но не чак толкова, че да се справят с многобройните системи в „Дъщерята“, които не допускаха задействането на устройства за подслушване или друг вид нежелано нарушаване на личното пространство. Наистина не можеше да се каже, че корабчето е империя, но затова пък беше негово, а единствено това имаше значение. В него можеше да се наслаждава на самотата, отворил сетивата си за безграничното.

Да се чувства толкова малък, толкова уязвим, да знае колко лесно може да се изгуби, първоначално му действаше съкрушително. Но същевременно осъзнаването на този факт му влияеше странно освобождаващо: ако съществуването на отделния индивид означаваше толкова малко, ако действията му бяха дотолкова незначителни в космически мащаб, тогава представата за някакви абсолютни морални рамки имаше горе-долу същия смисъл като световния етер. Следователно, сравнени с безкрая, хората вече не бяха в състояние да извършват по-значителни прегрешения — или по-значително добро — от мравките или прахта.

Световете почти не регистрираха греха. Слънцата почти никога не благоволяваха да го забележат. На везните на слънчевите системи и галактиките той не означаваше изобщо нищо. Беше като някаква неопределена субатомна сила, която просто изчезваше на тези везни.

Дълго време осъзнаването на този факт представляваше важен елемент в личното кредо на Куейч и той предполагаше, че вероятно винаги беше живял в съответствие с него, в една или друга степен. Но именно космическите пътувания — и самотата, свързана с новата му професия — му бяха дали външни потвърждения на тази философия.

Сега обаче в неговия свят имаше нещо, което беше същностно за него, нещо, което можеше да пострада от собствените му действия. „Как се стигна дотам? — питаше се той. — Как си позволих да допусна подобна фатална грешка и да се влюбя? Особено в едно толкова екзотично и сложно същество като Моруина?“

Кога нещата бяха започнали да се опорочават?

Обхванат плътно от корпуса на „Дъщерята“, той почти не усети ускорението на кораба. Проблясващият в сребриста светлина „Доминатрикс“ бе изчезнал напълно, все едно изобщо не съществуваше.

Корабът на Куейч се носеше към Хела, най-голямата луна на Халдора.

Отвори канала за комуникация с „Гностично възкачване“ и записа следното послание:

— Тук е Куейч. Вярвам, че всичко е наред, мадам. Благодаря ви за дребния стимул, който сте сметнали за необходимо да качите на борда. Много мило от ваша страна. Или е дело на Грьолие? Забавен жест, който, както несъмнено си давате сметка, бе оценен и от Моруина. — Изчака няколко секунди. — Е, а сега по работа. Може би ще ви бъде интересно да чуете, че открих… нещо: голяма хоризонтална структура на луната, която наричаме „Хела“. Прилича на мост. Не мога да кажа нищо повече със сигурност. „Доминатрикс“ не разполага с необходимия сензорен обхват и не искам да рискувам да се доближа по-близо с него. Струва ми се обаче много вероятно да е някаква изкуствена структура. Затова отивам да изследвам обекта с „Дъщерята на чистача“ — тя е по-бърза, по-умна и с по-здрава броня. Не очаквам екскурзията ми да продължи повече от двайсет и шест часа. Разбира се, ще ви държа в течение за развитието на нещата.

Куейч прослуша съобщението и реши, че няма да бъде разумно да го изпрати. Дори ако намереше нещо, дори то да се окажеше по-ценно от всичко, на което беше попадал в предишните пет системи, кралицата пак щеше да го обвини, че представя нещата като по-обещаващи, отколкото са в действителност. Тя не обичаше да остава разочарована. Куейч вече знаеше, че с нея трябваше да действа, като представя умело нещата за по-незначителни. Да я храни с намеци, а не с обещания.

Изтри съобщението и започна отново:

— Тук е Куейч. Попаднах на аномалия, която се нуждае от по-нататъшно изследване. Започвам да се приближавам към нея с „Дъщерята“. Предполагаемо завръщане на „Доминатрикс“… до един ден.

След като го изслуша, реши, че е по-добро от предишното, но все още не съвсем, каквото трябва да бъде.

Отново го изтри и си пое дълбоко въздух.

— Куейч. Излизам за малко навън. Може да отнеме известно време. Ще ви се обадя отново.

Ето това беше.

Изпрати го, като насочи съобщителния лазер в посоката, в която според изчисленията се намираше „Гностично възкачване“, и използва обичайните кодиращи филтри и релативистични корекции. Кралицата щеше да получи съобщението му след седем часа. Надяваше се да остане озадачена точно колкото трябва, без никаква възможност да твърди, че е преувеличил стойността на находката си.

Щеше да остави кучката да прави догадки.

 

 

Хела, 2727 година

 

Онова, което й беше казал Кълвър, не беше съвсем вярно. Айсджамърът се движеше толкова бързо, колкото можеше в режим на ходене, но щом излезе от кишата и препятствията в селото и се озова на добре поддържана пътека, той събра двата си задни крака в точно определена конфигурация и започна да се движи, сякаш бутан от невидима ръка. Рашмика Елс беше слушала достатъчно за айсджамърите, за да знае, че това се постига благодарение на специалния слой върху подметките на ските, програмиран да извършва бързи микроскопични вълнообразни движения. Това бе същият начин, по който се движеха голите охлюви, само че с няколко пъти по-големи скорост и размери. Сега пътуването стана по-гладко и тихо; пак не липсваха резки политания или остри завои, но бяха значително по-поносими и редки.

— Така е по-добре — каза Рашмика, седнала пред Крозе и съпругата му Линкс. — Мислех, че ще…

— Повърнеш ли, скъпа? — попита Линкс. — В това няма нищо срамно. Всички тук сме повръщали.

— Айсджамърът може да се движи така само на гладък терен — обясни Крозе. — Проблемът е също, че не ходи както трябва. Спомагателният мотор на единия му крак си е отишъл. Затова се клатеше толкова силно. Такава именно е и причината за пътуването ни. Керваните пренасят високотехнологичните уйдурми, които не можем нито да правим, нито да ремонтираме по нашите земи.

— Какъв език само — възкликна Линкс и плесна съпруга си остро по китката. — В присъствието на млада дама сме, ако не си забелязал.

— Не ми обръщайте внимание — обади се Рашмика.

Започваше да се отпуска: вече бяха излезли от селото и по нищо не личеше, че някой прави опити да ги спре или преследва.

— Във всеки случай той не говори разумно — додаде Линкс. — Керваните може и да носят онова, което ни трябва, но не го дават безплатно. — Обърна се към Крозе. — Така ли е, слънце?

Линкс беше добре охранена жена, пуснала червените си коси от едната страна на лицето, за да прикрие петно по рождение на бузата. Тя познаваше Рашмика от малка, защото беше помагала в комуналните ясли на тяхното и съседното село.

Винаги беше мила и внимателна към Рашмика, но няколко години по-късно стана някакъв незначителен скандал и я уволниха от яслите. Малко след това се омъжи за Крозе. Според жителите на селото двамата се заслужаваха един друг, но Рашмика не виждаше нищо лошо в Крозе. Беше чудак, стоеше все настрани от останалите, но това бе всичко. Когато отлъчиха Линкс, той бе сред малцината обитатели на селото, който не се впечатли от станалото. Въпреки всичко, Рашмика все така харесваше Линкс и затова й беше трудно да изпитва неприязън и към нейния съпруг.

Крозе управляваше айсджамъра с двата лоста от двете страни на седалката му. Имаше вечно набола синкава брада и мазна черна коса. Всеки път, щом го погледнеше, Рашмика изпитваше желание да се измие.

— Да не съм някой глупак, че да очаквам всичко да е безплатно — обади се Крозе. — Вярно, че не печелим колкото миналата година, но покажи ми копелето, което го прави.

— Какво ще кажеш да се приближим повече до Пътя? — предложи Рашмика.

Крозе избърса нос с ръкава на дрехата си.

— Предпочитам да си отхапя крака.

— Крозе не е от хората, които ходят на църква — поясни Линкс.

— И аз не съм от най-духовните хора в селото — каза Рашмика. — Но ако трябва да избирам между това и гладната смърт, не знам докъде щяха да издържат убежденията ми.

— На колко години стана? — попита Линкс.

— На седемнайсет. Почти осемнайсет.

— Имаш ли много приятели в селото?

— Не, не може да се каже.

— Защо ли не съм изненадана. — Линкс я потупа приятелски по коляното. — Ти си като нас. Не можем да намерим мястото си там, никога не сме могли и никога няма да го намерим.

— Аз се опитвам. Непоносима ми е обаче мисълта да прекарам целия си живот тук.

— Мнозина от твоето поколение се чувстват по същия начин — отвърна Линкс. — Разгневени са. Онзи саботаж миналата седмица… — Имаше предвид взривения склад с експлозивни материали. — Е, не можем да ги виним за желанието им да нанесат удар върху нещо, нали?

— Те само говорят, че ще напуснат земите ни — рече Рашмика. — Всички мислят, че ще могат да забогатеят в керваните или дори в катедралите. И може би са прави. Възможностите са добри, ако познаваш когото трябва. Но това не е достатъчно за мен.

— Искаш да се махнеш от Хела — обади се Крозе.

Рашмика си спомни направените наум изчисления и се впусна да ги разяснява.

— Изминала съм една пета от жизнения си път. Ако не се случи нещо невероятно, остават ми само шейсет и няколко години. Не бих искала да ги пропилея. Не искам да умра, без да съм видяла нещо по-интересно от това място.

Крозе оголи пожълтелите си зъби.

— Хората изминават светлинни години, за да посетят Хела, Раш.

— Но водени от неправилни мотиви — отвърна момичето. Направи пауза, като обмисляше внимателно думите си. Беше твърдо убедена в мнението си и винаги бе вярвала, че трябва да го споделя, но същевременно не желаеше да обиди домакините си. — Вижте, не казвам, че тези хора са глупаци. От значение тук обаче са изкопните работи, а не катедралите, не Неизменният път, не чудесата.

— Така е — съгласи се Крозе, — но никой не дава и пет пари за изкопните работи.

— Нас обаче те ни интересуват — обади се Линкс. — Всеки, който си изкарва прехраната в полупустинните земи, няма как да не се интересува.

— Но църквите предпочитат да не копаем прекалено дълбоко — възпротиви се Рашмика. — Разкопките отвличат вниманието. Те се притесняват, че рано или късно ще открием нещо, в резултат на което чудесата вече няма да изглеждат толкова чудни.

— Като те слуша, човек ще помисли, че църквите говорят с един глас — каза Линкс.

— Не съм казала такова нещо, но всички знаят, че те имат някои общи интереси. А ние не сме сред тях.

— Разкопките играят важна роля в икономиката на Хела — обяви Линкс, сякаш рецитираше изречение от някоя от по-скучните църковни брошури.

— А аз не казвам, че не играят — намеси се Крозе. — Но кой контролира реликвите от разкопките? Църквите. Те са на път да постигнат пълен монопол. Според тяхната гледна точка следващата логична стъпка е постигането на пълен контрол над самите изкопни работи. По този начин копелетата могат да потулят всяко странно откритие.

— Ти си циничен стар глупак — заяви Линкс.

— А ти точно заради това се омъжи за мен, скъпа.

— Ами ти, Рашмика? — попита Линкс. — Мислиш ли, че църквите искат да ни затрият?

Изпълни я усещането, че я питаха единствено от любезност.

— Не знам. Сигурна съм обаче, че църквите няма да се оплачат, ако всички банкрутираме и се наложи те да поемат контрола над изкопните работи.

— Да — съгласи се Крозе. — И не мисля, че при подобна ситуация оплакването ще заема едно от първите места в списъка им с приоритети.

— Като се има предвид всичко, което каза… — започна Линкс.

— Знам какво ще питаш — прекъсна я Рашмика. — И не те виня, че питаш за това. Но трябва да разбереш, че църквите не ме интересуват в религиозен смисъл. Просто имам нужда да знам какво става.

— Не е необходимо да е нещо зловещо — уточни Линкс.

— Знам само, че са го излъгали.

Крозе потупа ъгълчето на окото си с лявото кутре.

— Ще ви бъда много благодарен, ако някоя от вас изплюе камъчето и ме уведоми за какво става дума.

— Говори за брат си — поясни съпругата му. — Никога ли не слушаш, когато ти говоря?

— Не знаех, че си имала брат.

— Беше много по-голям от мен — отговори Рашмика. — А и това се случи преди осем години.

— Какво се е случило преди осем години?

— Замина за Неизменния път.

— За катедралите?

— Такава беше идеята. Той нямаше и да помисли за такова нещо, ако през онази година не бе станало по-лесно. Но беше същото като сега — керваните пътуваха по на север от обикновено, така че до тях можеше да се стигне лесно от нашите земи. Бяха достатъчни два-три дни пътуване с джамър, а не обичайните двайсет-трийсет, за да се стигне до Пътя.

— Брат ти религиозен ли беше?

— Не, Крозе. Не повече от мен. Виж, тогава бях деветгодишна. Не може да се каже, че случилото се по онова време е запечатано в паметта ми. Но разбирам, че времената са били трудни. Съществуващите разкопки са били „пресушени“. Имало експлозии и срутвания. В селата се възцарявала мизерия.

— Тя е права — обърна се Линкс към съпруга си. — Помня какво беше положението тогава, дори ти да не си го спомняш.

Крозе движеше лостовете, като заобикаляше изкусно оголения земен участък.

— О, спомням си го добре.

— Брат ми се казваше Харбин Елс — започна Рашмика. — Харбин работеше в изкопите. Когато пристигнаха керваните, беше деветнайсетгодишен, но беше работил под земята почти през половината си живот. Биваше го в много неща и едно от тях бяха експлозивите — знаеше къде да ги поставя, да пресмята силата и обсега им на действие и т.н. Беше наясно как да ги поставя, за да постигне почти всякакъв ефект. Беше известен с това, че си върши работата както трябва, без да прибягва до нередности.

— Мислех, че такива специалисти се търсеха доста при изкопните работи — вметна Крозе.

— Така беше. Докато не настъпи застой в бранша. Тогава всичко стана по-трудно. Селата не можеха да си позволят да отварят нови шахти. Не само защото експлозивите бяха прекалено скъпи. Укрепяването и слагането на подпори в новите шахти, осигуряване на електрическо захранване и въздух, изкопаването на спомагателни тунели… всичко това струваше прекалено скъпо. Затова селата концентрираха усилията си върху съществуващите изкопи с надеждата да извадят късмет.

— А брат ти?

— Не смяташе да стои и да чака, докато започнат да търсят отново уменията му. Беше чул от двама други специалисти по експлозивите, пресекли земите чак до Пътя, което им отнело месеци, за да бъдат наети при една от най-големите църкви. Църквите имали нужда от хора с познания за експлозивите, така им казали. Налагало се да продължават да разбиват около катедралите, за да поддържат отворен Пътя.

— Не го наричат „Неизменния път“ току-така — отсъди Крозе.

— Харбин реши, че точно такава работа би могъл да върши. Това не означаваше, че трябва да възприеме възгледите за света на съответната църква. Означаваше само, че ще трябва да се споразумеят. Те щяха да му плащат за използването на неговите умения с експлозивите. Говореше се дори за работни места в техническото бюро на службата за поддържане на Пътя. Той беше добър с цифрите. Реши, че има шанс да получи поста на човека, който планира къде да се поставят зарядите, вместо да го прави сам. Звучеше добре. Щеше да задържи част от парите, за да покрива разходите си, а останалото щеше да изпраща вкъщи.

— Родителите ти радваха ли се на тази перспектива? — попита Крозе.

— Те почти не говорят за това. Ако четем между редовете, те всъщност не искаха Харбин да има нищо общо с църквите. Но в същото време виждаха, че желанието му е съвсем разумно. Времената бяха трудни. А и в устата на Харбин всичко звучеше прекалено наемнически, сякаш почти се възползваше от църквата, а не обратното. Не може да се каже, че родителите ни го насърчаваха, но и не казаха „не“. Не че нещо щеше да се промени, ако бяха го направили.

— И така, Харбин си стегна багажа…

Рашмика поклати глава.

— Не, превърнахме събитието в семейна екскурзия, за да го изпратим. Беше същото като сега — почти цялото село отиваше да посрещне керваните. Ние пътувахме два-три дни, не помня с кого. Тогава ми се строи много по-дълго, но пък бях само на девет години. После срещнахме кервана. И в кервана имаше един човек, нещо като… — Гласът й изневери. Беше емоционално съсипващо да преживее отново случилото се, дори и след осем години. — Вербуващ агент май го наричат. Работеше за една от църквите. Всъщност за главната. Първите адвентисти. Бяха казали на Харбин, че това е човекът, с когото трябва да разговаря за работата. Затова всички отидохме да се срещнем с него, като семейство. Говори главно Харбин, а останалите стояхме и слушахме. Там имаше още един мъж, който не пророни нито дума; просто ни гледаше, най-вече мен, и притискаше към устните си някакъв бастун, сякаш го целуваше. Не ми хареса, но той не беше човекът, с когото Харбин имаше вземане-даване, затова не му обърнах такова внимание както на вербуващия агент. От време на време мама или татко питаха нещо и агентът отговаряше учтиво. Но разговорът се водеше предимно от него и Харбин. Той го попита какво умее и Харбин му разказа за работата си с експлозивите. Човекът, изглежда, знаеше нещичко за това. Задаваше трудни въпроси. Те не означаваха нищо за мен, но от начина, по който отговаряше Харбин — внимателно и не прекалено прибързано — разбрах, че не са глупави или тривиални. А отговорите му пък очевидно задоволиха вербуващия агент. Той му каза, че църквата действително се нуждаела от специалисти по взривовете, особено в техническото бюро. Каза, че работата по чистенето на Пътя нямала край и това била една от малкото области, в които църквите си сътрудничели. Призна също така, че в момента бюрото се нуждаело от нов инженер с опита на Харбин.

— В такъв случай става дума за хепи енд — обади се Крозе.

Линкс го плесна отново.

— Остави я да довърши.

— Е, и ние така си помислихме — рече Рашмика. — Все пак Харбин се беше надявал точно на това. Условията бяха добри, а работата — интересна. Той си представяше, че ще трябва да стои там само докато по нашите земи започнеха да дълбаят нови шахти. Разбира се, не каза на вербуващия агент, че не смята да остане повече от едно-две пълни завъртания. Но зададе един изключително важен въпрос.

— Който беше? — поинтересува се Линкс.

— Беше чул, че някои от църквите прилагат върху работещите за тях методи, които ги карат да започнат да мислят по характерния за съответната църква начин. Да вярват, че това, което правят, няма само материални измерения, че трудът им е свещен.

— Карат ги да погълнат тяхното кредо, искаш да кажеш? — попита Крозе.

— Нещо повече — да го приемат. Имат си начини. И от гледна точка на църквите дори не можеш да ги виниш. Те искат да запазят експертизата, с която са се сдобили така трудно. Разбира се, на брат ми всичко това изобщо не му се понрави.

— И каква беше реакцията на вербуващия? — попита Крозе.

— Каза, че Харбин няма защо да се притеснява по този въпрос. Някои църкви наистина използвали подобни методи… е, забравих точно какво отговори. Нещо за кръвни дела и клоктауър. Но даде да се разбере, че куейчистката църква не е сред тях. И отбеляза, че сред работниците им на Неизменния път имало хора с най-различни вярвания и никой никога не е правил опит да ги превъзпитава в куейчистката вяра.

Крозе присви очи.

— Е, и?

— Разбрах, че лъже.

— Помислила си, че лъже — поправи я Крозе по типичния за учителите начин.

— Не, разбрах. Разбрах го със същата сигурност, както ако беше сложил на врата си надпис „лъжец“. Изобщо не се съмнявах, че лъже, така както не се съмнявах, че диша. Не беше отворено за дебати. Беше крещящо очевидно.

— Но не за всички — допълни Линкс.

— Нито за родителите ми, нито за Харбин, но тогава не го осъзнах. Когато Харбин кимна и му благодари, помислих, че изпълняват някакъв странен ритуал на възрастни. Харбин му беше задал един изключително важен въпрос и вербуващият агент му бе дал единствения отговор, позволен от неговата църква — дипломатичен, но такъв, че всички присъстващи да разберат, че е лъжа. Ето защо в това отношение всъщност изобщо не беше лъжа… Помислих си, че е съвсем ясно. Защо иначе онзи човек щеше да дава да се разбере, че не казва истината?

— Ама наистина ли така направи? — поинтересува се Крозе.

— Сякаш искаше да разбера, че лъже, сякаш през цялото време ми се усмихваше и ми намигаше… без всъщност да се усмихва и да намига, но през цялото време аха-аха да го направи. Само аз обаче го видях. Помислих, че Харбин няма как да не го е видял също… че със сигурност го е видял… но се оказа, че не го е видял. Той продължаваше да се държи така, сякаш наистина вярва в казаното от онзи човек. И започна да прави уговорки да остане в кервана, за да довърши пътуването си до Неизменния път. Тогава направих сцена. Ако това беше игра, не ми харесваше начинът, по който настояваха да продължават да я играят, без да ми обяснят в какво се състои шегата.

— Помислила си, че Харбин е в опасност — поясни Линкс.

— Вижте, тогава не разбирах колко голям е залогът. Както казах, бях само на девет години. Не разбирах много добре какво означава всъщност вяра, кредо и договор. Но разбрах единственото, което имаше значение: Харбин бе задал най-важния за него самия въпрос, този, който щеше да определи дали ще се присъедини или няма да се присъедини към църквата, и мъжът го беше излъгал. Дали мислех, че това го излага на смъртна опасност? Не. Честно казано и не смятам, че тогава знаех какво точно означава „смъртна опасност“. Но разбрах, че нещо не е наред и че единствено аз го осъзнавах.

— Момичето, което никога не лъже — промълви Крозе.

— Грешат за мен — призна Рашмика. — Аз лъжа. Лъжа така добре, както всички… сега. Но дълго не разбирах какъв е смисълът от това. Предполагам, че въпросната среща с онзи човек постави началото на това разбиране. Тогава си дадох сметка, че онова, което цял живот е било очевидно за мен, не е очевидно за всички останали.

Линкс я погледна.

— А то е?

— Винаги разбирам кога хората лъжат. Винаги. Без изключение. Никога не греша.

Крозе се усмихна толерантно.

— Мислиш, че можеш.

— Знам, че мога — отговори Рашмика. — Винаги, без изключение.

Линкс сплете пръстите на ръцете си и ги постави в скута си.

— Това ли е последното, което знаеш за брат си?

— Не. Не го видяхме повече, но той удържа думата си. Изпращаше писма и от време на време в тях имаше пари. Но писмата бяха неопределени, емоционално незаинтересовани; всъщност можеше да са писани от който и да е. Той така и не се върна в нашите земи и, разбира се, никога не се появи възможност ние да го посетим. Прекалено трудно беше. Той винаги казваше, че ще се върне, дори в писмата… Но интервалите между тях ставаха все по-големи, превърнаха се в месеци, а после — в половин година… После може би по едно писмо горе-долу на една пълна обиколка. Последното пристигна преди две години. В него всъщност нямаше кой знае какво. Дори почеркът не приличаше на неговия.

— А парите? — попита деликатно Линкс.

— Продължават да пристигат. Не са много, но стигат колкото да свържем двата края.

— Мислиш, че са го променили, така ли? — попита Крозе.

— Знам, че са го променили. Разбрах го от мига, в който се срещнахме с вербуващия агент, макар никой друг да не го разбра. Кръвни дела или както там го наричат.

— И сега? — възкликна Линкс.

— Смятам да разбера какво е станало с брат ми — отговори Рашмика. — Какво друго очакваше?

— Катедралите няма да се зарадват особено, че някой си пъха носа в подобни неща — отсъди Линкс.

Момичето набърчи решително устни.

— А аз пък не се радвам особено, когато ме лъжат.

— Знаете ли какво си мисля? — усмихна се Крозе. — Мисля си, че за катедралите ще е добре да се надяват, че Господ е на тяхна страна. Защото след като ти смяташ да застанеш срещу тях, ще имат нужда от всичката помощ, която са в състояние да си осигурят.