Алистър Рейнолдс
Пропастта на опрощението (6)

Пет

Арарат, 2675 година

 

Клавейн и Скорпион почти бяха стигнали до палатката, когато Васко се появи откъм задната страна и се приближи до входа й. Внезапният порив на вятъра разклати подпорите й и покритата със зелени петна материя плющеше. Младият мъж зачака нервно, явно не знаеше какво да прави с ръцете си.

Клавейн го огледа внимателно.

— Помислих, че си дошъл сам — промълви той.

— Не е нужно да се тревожиш заради него — отвърна Скорпион. — Той се изненада малко, като разбра къде си бил през цялото това време, но мисля, че вече се справи с изумлението си.

— Така ще е по-добре.

— Невил, бъди мил с него. По-нататък ще имаш предостатъчно време да играеш ролята на тираничен змей.

Когато наближиха достатъчно младежа, Клавейн извиси глас и попита пресипнало:

— Кой си ти, синко?

— Васко, сър — отговори той. — Васко Малинин.

— Това е ризургамско име, нали? Оттам ли си?

— Роден съм тук, сър. Родителите ми са от Ризургам. Живели са в Кювие преди евакуацията.

— Не изглеждаш достатъчно възрастен.

— На двайсет години съм, сър.

— Роден е една-две години след създаването на колонията — поясни Скорпион почти шепнешком. — Така че е един от най-възрастните, родени на Арарат. Но не и единственият. Имаме второ поколение местни жители, родени по време на твоето отсъствие — деца, чиито родители не помнят Ризургам и дори пътуването дотук.

Клавейн потрепери, сякаш тази мисъл беше най-плашещото нещо, което му беше идвало някога наум.

— Не мислехме да пускаме корени тук, Скорпион. Арарат трябваше да бъде временна спирка. Дори името му е като лоша шега. Кой се заселва на планета, чието име е сякаш плод на лоша шега?

Скорпион реши, че сега е идеалният момент да му напомни, че от самото начало планът им беше да оставят хора на Арарат, дори по-голямата част да заминат.

— Имаш работа с хора — каза той — и свине. Да опитваш да ни спреш да се размножаваме е все едно да опитваш да водиш стадо котки.

Клавейн отново насочи вниманието си към Васко.

— И с какво се занимаваш?

— Работя във фабриката за храни, сър, махам калта и тора от машините за почистване на терена или сменям остриетата на машините за изравняване на повърхността.

— Работата ти изглежда много интересна.

— Честно казано, сър, ако беше интересна, днес нямаше да съм тук.

— Васко служи също така в местния екип на „Оръжие на сигурността“ — поясни Скорпион. — Преминал е обичайното обучение: огнестрелно оръжие, умиротворяване при градски условия и т.н. През повечето време, разбира се, гаси пожари или помага за разнасянето на хранителни дажби или медицински припаси.

— Изключително важна работа — отбеляза Клавейн.

— Никой, още по-малко Васко, не би го оспорил — отвърна Скорпион. — Но въпреки това даде да се разбере, че проявява интерес към нещо по-авантюристично. И настоява пред Министерството на въоръжението да бъде назначен на пълен работен ден. Резултатите му са много добри и той мечтае да опита нещо мъничко по-предизвикателно от чистенето на тор.

Клавейн изгледа с присвити очи младежа.

— Какво точно ти каза Скорп за капсулата?

Васко погледна към прасето, после отново към Клавейн.

— Нищо, сър.

— Казах му каквото трябва да знае, което не е кой знае какво.

— Мисля, че е по-добре да му кажеш и останалото — отсъди Клавейн.

Скорпион повтори историята, която бе разказал преди малко на Клавейн. Наблюдаваше очарован как въздействието от новината се отразява върху изражението на Васко.

Не го винеше за това: за двайсет години абсолютната изолация на Арарат трябва да се бе превърнала в неделима част от живота му също като неуморния рев на морето и вечната топла миризма на озон и гниеща растителност. Тя беше толкова абсолютна, толкова всеприсъстваща, че изчезваше, когато съзнателно й обърнеха внимание. Но сега нещо беше пробило тази изолация: напомняне, че океанският свят винаги е бил крехко и временно прибежище насред по-обширната арена на по-всеобхватния конфликт.

— Както виждаш — продължаваше Скорпион, — не искаме всички да узнаят за това, преди да разберем какво точно става и кой е вътре в онова нещо.

— Предполагам, че имаш своите подозрения по въпроса — намеси се Клавейн.

Скорпион кимна.

— Би могъл да е Рьомонтоар. Винаги сме очаквали „Зодиакална светлина“ да се появи всеки момент. Всъщност очаквахме го по-скоро, но кой знае какво може да се е случило с тях след нашето тръгване или колко време е трябвало да се ремонтира корабът. Може би като отворим капсулата ще открием вътре един от най-любимите ми конджоинъри.

— Не изглеждаш убеден.

— Обясни ми следното, Клавейн — помоли Скорпион. — Ако това са Рьомонтоар и останалите, защо е нужна цялата тази тайнственост? Защо просто не влязат в орбита и не обявят, че са пристигнали? Най-малкото можеха да пуснат капсулата по-близо до сушата, така че изваждането й да не ни отнема толкова много време.

— Да видим тогава каква е алтернативата — рече Клавейн. — В такъв случай това може да е не толкова любимият ти конджоинър.

— Мислил съм и за тази възможност, разбира се. Ако Скейд е пристигнала в нашата система, очаквам да го направи колкото се може по-потайно. Но въпреки това не е изключено да забележим нещо. Поради същата причина ми се струва твърде невероятно да започне инвазията си с една-единствена капсула… освен ако в нея няма нещо наистина ужасно.

— Скейд може да бъде предостатъчно ужасна сама по себе си — отвърна Клавейн. — Но съм съгласен с теб: не мисля, че е тя. Самотното приземяване е самоубийствена и безсмислена постъпка, която изобщо не е в нейния стил.

Стигнаха до палатката. Клавейн отвори вратата и ги поведе вътре. Спря за миг на прага и огледа интериора с неопределено обвинително изражение, сякаш там живееше някой друг.

— Много се привързах към това място — обяви почти извинително той.

— Което означава, че не би могъл да понесеш да се върнеш? — попита Скорпион.

Все още усещаше миризмата, останала от досегашното присъствие на Клавейн.

— Просто ще трябва да направя най-доброто, което мога. — Клавейн затвори вратата след тях и се обърна към младежа. — Какво знаеш за Скейд и Рьомонтоар?

— Не мисля, че съм чувал тези имена преди.

Клавейн се отпусна на сгъваемия стол, като остави двамата си събеседници прави.

— Рьомонтоар беше… е един от най-старите ми съюзници. Също конджоинър. Познавам го, откакто се бихме един срещу друг на Марс.

— А Скейд, сър?

Клавейн взе една от раковините и я заразглежда разсеяно.

— Скейд е съвсем друга работа. И тя е конджоинър, но от следващо поколение. По-бърза е и по-умна, и няма абсолютно никаква емоционална връзка със старата човешка линия. Когато заплахата от инхибиторите стана ясна, Скейд състави план за спасяване на Майка Нест като избяга от тази част на Космоса. На мен това не ми хареса — означаваше да оставим останалата част от човечеството да се оправя както може, вместо да си помагаме едни на други, затова дезертирах. Рьомонтоар, след известна вътрешна борба, последва примера ми.

— В такъв случай Скейд мрази и двама ви? — попита Васко.

— Мисля, че все още е възможно да удостои Рьомонтоар с известни съмнения. Колкото до мен… Не, аз повече или по-малко изгорих всичките си мостове с нея. Последният удар беше, когато я разсякох на две с едно въже за акостиране.

Скорпион сви рамене.

— Случват се такива неща.

— Рьомонтоар я спаси — додаде Клавейн. — Това вероятно означава нещо за нея, въпреки че по-късно той я предаде. Но когато става дума за Скейд, най-добре е да не се предполага нищо. Мисля, че я убих по-късно, но не изключвам възможността да е избягала. Поне така твърдеше последната й трансмисия.

— В такъв случай защо чакаме точно Рьомонтоар и другите, сър? — попита Васко.

Клавейн присви едното си око по посока на Скорпион.

— Той наистина не знае много, а?

— Вината не е негова — отговори Скорпион. — Не забравяй, че е роден тук. Случилото се преди пристигането ни е стара история за него. Ще видиш същата реакция в повечето младоци, независимо дали са хора или прасета.

— Въпреки всичко, това не е извинение. По мое време бяхме по-любознателни.

— По твое време сте изпадали в смут, ако не чуете поне за два случая на геноцид преди закуска.

Клавейн не отговори. Остави раковината и взе друга, като изпробва острия й ръб върху фините косъмчета на опакото на дланта си.

— Все пак знам нещичко, сър — заяви припряно Васко. — Знам, че сте отишли на Ризургам от Йелоустоун, точно когато машините започнали да рушат нашата слънчева система. Помогнали сте за евакуирането на цялата колония на борда на „Носталгия по безкрая“ — били сме почти двеста хиляди.

— По-скоро сто и седемдесет хиляди — уточни Клавейн. — И не минава и ден, в който да не скърбя за онези, които не успяхме да спасим.

— Никой не може да те вини, като се има предвид колко много си спасил — заяви Скорпион.

— Това ще отсъди историята.

Скорпион въздъхна.

— Ако искаш да се отдадеш на самообвинение, Невил, заповядай. Аз лично имам да мисля за една тайнствена капсула и за колонията, която толкова би искала да си върне лидера. За предпочитане измит и спретнат, а не миришещ толкова силно на морски водорасли и старо спално бельо. Не е ли така, Васко?

Клавейн погледна към младежа; изучаващият му поглед се задържа върху него няколко минути. Тънките светли косъмчета по врата на Скорпион настръхнаха. Имаше чувство, че Клавейн вземаше мярката на младия мъж, че го сравняваше с някакъв строг вътрешен идеал, компилиран и пренастройван все по-фино през вековете. Подозираше, че в тези мигове цялата бъдеща съдба на момчето бе решена вместо него. Ако Клавейн решеше, че Васко не е достоен за доверието му, нямаше да има повече недискретности, нямаше да се споменават повече имена, неизвестни за колонията като цяло. Срещата му с Клавейн щеше да бъде изтикана в периферията на съзнанието му и дори самият Васко скоро щеше да се научи да не мисли кой знае какво за случилото се днес.

— Това би могло да бъде от помощ — отвърна неуверено младежът, като поглеждаше към Скорпион, докато говореше. — Нуждаем се от вас, сър. Особено сега, ако нещата са тръгнали към промяна.

— Според мен спокойно можем да предположим, че точно така и ще стане — заяви Клавейн и си наля чаша вода.

— Тогава се върнете с нас, сър. Ако човекът в капсулата се окаже приятелят ви Рьомонтоар, няма ли да очаква да ви види, когато го извадим от нея?

— Той има право — обади се Скорпион. — Нуждаем се от теб там, Невил. Искам твоето съгласие да я отворим, а не просто да я погребем в морето.

Клавейн мълчеше. Вятърът отново заплющя в подпорите. През последния час светлината в палатката бе станала млечнобяла, тъй като Яркото слънце заслиза надолу зад хоризонта. Скорпион се чувстваше без капчица енергия, както му се случваше доста често при залез. Изобщо не му се мислеше за обратния път, защото очакваше морето да бъде по-бурно, отколкото на идване.

— Ако се върна… — започна Клавейн. Спря, направи пауза и отпи отново от чашата си. Облиза устни, преди да продължи. — Ако се върна, нищо не се променя. Дойдох тук с определена причина, която остава все така валидна. Смятам да дойда отново тук, когато въпросът се уреди.

— Разбирам — промълви Скорпион, въпреки че не това бе очаквал да чуе.

— Добре, защото говоря напълно сериозно.

— Но ще дойдеш с нас и ще наглеждаш отварянето на капсулата?

— Това и единствено това.

— Те все още се нуждаят от теб, Клавейн. Независимо колко трудно ще бъде. Не се отказвай от отговорността си сега, след всичко, което направи за нас.

Клавейн остави чашата с вода.

— След всичко, което направих за вас ли? Въвлякох ви във война, провалих живота ви и ви домъкнах до това забравено от Бога местенце накрай света? Не мисля, че се нуждая от нечии благодарности за стореното, Скорпион. Мисля, че имам нужда от милост и прошка.

— Те все още чувстват, че са ти задължени. Всички го чувстваме.

— Той е прав — потвърди Васко.

Клавейн отвори едно чекмедже в сглобяемото бюро и измъкна огледало. Повърхността му беше матова и напукана. Трябва да беше много старо.

— Значи идваш с нас? — не се отказваше Скорпион.

— Може да съм стар и изморен, Скорпион, но от време на време нещо все пак успява да ме изненада. Дългосрочните ми планове не са се променили, но признавам, че много ми се иска да разбера кой е в тази капсула.

— Добре. Можем да отплуваме веднага щом си приготвиш нещата, които са ти нужни.

Клавейн изсумтя нещо вместо отговор, после се погледна в огледалото, но извърна глава толкова рязко, че изненада прасето. „Очите“ — помисли си то. Клавейн бе видял очите си за първи път от месеци и онова, което видя в тях, не му хареса.

— Направо ще им изкарам акъла — рече старецът.

 

 

Иисциум 107, 2615 година

 

Куейч се намести край костюма. Както обикновено тялото го болеше след поредното обездвижване в ковчега, използван при промяната на скоростта на кораба, всеки мускул шепнеше оплакванията си на главния му мозък. Този път обаче почти не забеляза дискомфорта си. Имаше си други грижи.

— Моруина — каза той, — чуй ме. Будна ли си?

— Тук съм, Хорис. — Прозвуча много уморено, но не и сънено. — Какво стана?

— Пристигнахме. Корабът ни доближи на седем астрономически единици, много близко до главния газов гигант. Отидох отпред, за да проверя положението. Гледката от кабината за управление наистина е впечатляваща. Ще ми се да можеше да я видиш.

— И на мен.

— Вижда се развитието на бурите, светкавиците… луните… всичко. Дяволски вълнуващо е.

— Изглеждаш развълнуван от нещо, Хорис.

— Така ли?

— Чувам го в гласа ти. Открил си нещо, нали?

Измъчваше го отчаяното желание да докосне костюма, да погали металната му повърхност и да си представи, че под пръстите му е Моруина.

— Не знам какво съм открил, но е достатъчно, за да ме кара да мисля, че трябва да се навъртаме тук и поне да огледаме добре.

— Това не ми говори особено много.

— Има една голяма, покрита с лед луна, която обикаля около Халдора — рече той.

— Халдора ли?

— Газовият гигант — поясни Куейч. — Току-що му дадох име.

— Искаш да кажеш, че си накарал кораба да отдели на принципа на случайността от номенклатурните таблици неразпределени обозначения.

— Ами, да — усмихна се Куейч, — но не приех първото му предложение. Включих си преценка, колкото и да е глупава. Не мислиш ли, че Халдора има някак си приятно класическо звучене? Скандинавско или нещо подобно. Не че всъщност има някакво значение.

— А луната?

— Хела — отвърна той. — Разбира се, дадох имена и на останалите луни на Халдора, но Хела е единствената, която ни интересува за момента. Дадох наименования дори на основните й топографски обекти.

— Защо такъв интерес към една покрита с лед луна, Хорис?

— Защото на нея има нещо. Нещо, което наистина би трябвало да огледаме по-отблизо.

— Какво намери, любов моя?

— Мост — отговори Куейч. — Мост над някаква клисура. Мост, какъвто не би трябвало да има тук.

 

 

„Доминатрикс“ се приближаваше боязливо към газовия гигант, когото господарят му беше избрал да нарече Халдора, настроил всичките си сензори на максимална чувствителност. Беше запознат с опасностите на Космоса наоколо, с капаните, които можеха да хванат невнимателния в пронизваната от радиация и осеяна с прах еклиптика на типичната слънчева система. Внимаваше, за да предотврати евентуални удари, беше нащрек в очакване на мига, когато някое носещо се към него парченце щеше да пробие външния край на радарния му мехур за избягване на сблъсъци. Всяка секунда преглеждаше и обмисляше милиарди кризисни сценарии, пресяваше възможностите да ги избегне, за да открие приемливите решения, които щяха да му позволят да се справи със заплахата, без това да сложи край на съществуването на господаря му. От време на време, ей така, за забавление, правеше планове за избягването на множество едновременни сблъсъци, макар да знаеше, че Вселената трябваше да премине през неосъществим брой цикли от катастрофи и нови раждания, преди да се яви възможност за подобно стечение на обстоятелствата.

Със същото прилежание корабът наблюдаваше звездата на системата за видими прояви на нестабилност или начални проблясъци, като обмисляше, в случай на голямо изригване зад кое от многото подходящи тела в непосредствена близост да се скрие. Непрекъснато оглеждаше околното пространство за изкуствени заплахи, които може би бяха оставени от предишните изследователи — прикачващи се полета с висока плътност, скитащи мини, атакуващи безпилотни ракети в режим на изчакване — и проверяваше състоянието на собствените си контрамерки, подредени в спретнати редици в корема му, изпълнен с тайното желание един ден да има възможността да използва тези смъртоносни инструменти в изпълнение на своя дълг.

Така групата субперсони, които обслужваха кораба, се увериха, че макар опасностите да бяха напълно вероятни, те нямаше какво повече да направят.

И тогава се случи нещо, което направи пробойна в бронята на самодоволната подготовка на кораба и го накара да се замисли.

За част от секундата стана нещо необяснимо.

Сензорна аномалия. Едновременно хлъцване на всички сензори, които наблюдаваха Халдора, към който приближаваше корабът. Изхълцване, което създаде впечатлението, че газовият гигант просто изчезна.

Като остави на мястото си нещо също толкова необяснимо.

Всички слоеве на контролната инфраструктура на „Доминатрикс“ потрепериха. Той зарови из архивите си припряно като куче, което се опитваше да намери закопан в земята кокал. Дали „Гностично възкачване“ беше видял нещо подобно при бавното си приближаване към системата? Той разбира се, беше доста по-далеч, но изчезването на цял един свят за частица от секундата не беше нещо, което може да бъде пропуснато току-така.

Разтревожен, той се ровеше из обемната база данни, наследена от „Възкачване“, и се фокусираше върху информацията, която беше свързана конкретно с газовия гигант. После филтрира отново фактите, като насочваше вниманието си само към блоковете, придружени от коментари, обозначени с флагче. Ако подобна аномалия вече се беше случвала, тя несъмнено щеше да бъде спомената.

Но не откри нищо такова.

Корабът изпита леко подозрение. Запреравя отново информацията от „Възкачване“, този път цялата, а не само обозначената с флагчета. Въобразяваше ли си или наистина имаше известни основания да смята, че данните бяха подправени? Статистическите честоти на някои от цифрите се отклоняваха лекичко от очакванията… сякаш по-големият кораб ги беше обработил.

Но защо „Възкачване“ щеше да прави подобно нещо?

Най-вероятно защото и той бе видял нещо странно. И се боеше, че господарите му няма да повярват, като ги извести, че аномалията е причинена по-скоро от събитие, станало на реално съществуващ свят, отколкото от пропуск и халюцинации при собствената му обработка на данните.

„И кой може да го вини за това? — помисли си «Доминатрикс». — Всяка машина знае какво ще й се случи, ако господарите й загубят вяра в нейната непогрешимост.“

Не можеше да докаже нищо. Не беше изключено цифрите все пак да са истински. А ако пък ги беше попроменил, корабът определено знаеше и как да приложи нужните статистически честоти. Освен ако не бе използвал преобърната психология, за да придаде нарочно леко подозрителен вид на числата, така че да не изглеждат прекалено подозрително според очакванията. Подозрително според тях…

Корабът потъваше все по-дълбоко в параноя. Безсмислено беше да разсъждава повече на тази тема. Не разполагаше с информация от „Гностично възкачване“ в подкрепа на онова, което бе засякъл, това бе сигурно. Ако докладваше за аномалията, щеше да бъде самотен глас.

А всички знаеха какво ставаше със самотните гласове.

Отново се насочи към проблема, с който трябваше да се справи по някакъв начин. Светът се беше върнал, след като изчезна. Засега аномалията не се беше повторила. По-съсредоточеното изследване на фактите показваше, че луните, включително Хела, която бе заинтригувала Куейч, бяха запазили орбитите си дори когато газовият гигант бе прекратил своето съществуване. Във всичко това определено нямаше никаква логика. Както и в привидението, което се беше материализирало на негово място.

Какво трябваше да прави?

Реши да изтрие от паметта си конкретните факти за изчезването, както вероятно бе направил „Гностично възкачване“, и също да замести празните полета с измислени цифри. Но щеше да продължава да държи под око планетата. Ако направеше отново нещо странно, щеше да му обърне нужното внимание и тогава — може би — щеше да информира Куейч за случилото се.

Но не и преди това, и не без голямо треперене.