Алистър Рейнолдс
Пропастта на опрощението (52)

Епилог

Тя издава нова команда, механичните пеперуди отделят сплетените си крилца и разбиват временния екран, който са създали. Пеперудите се събират в подобната на дантела, потрепваща на ветреца материя на ръкава. Когато поглежда към небето, тя вижда само шепа звезди: онези, които са достатъчно ярки, за да блестят въпреки лунната светлина и бляскавата река на пръстена. От зелената звезда, която й разкриха пеперудите, вече няма и следа. Тя обаче знае, че звездата е все още там. Веднъж разкрита, тя не може да бъде забравена.

Тя знае, че всъщност с тази звезда няма нищо нередно. Процесите и на топене не са небалансирани, химическото състояние на атмосферата й не е нарушено. Нагорещеността й е същата, каквато е била и преди един век, а бликащото от ядрото й неутрино свидетелства за нормално състояние на налягането, температурата и наличието на нуклеотиди. Нещо силно обезпокояващо обаче се е случило със системата, обикаляла някога около звездата. Нейните планети са били преобразувани, върнати до състояние на атоми и после събрани в облак от стъклени мехури: безброй пълни с въздух и вода хабитати. Огромни огледала, изковани в същата оргия от разрушаване и реконструиране, улавят всеки фотон звездна светлина и го изпомпват към рояка от хабитати. Нищо не се прахосва, нищо не се пилее. В мехурите слънчевата светлина подхранва сложни, полюшващи се паяжини от завършени биохимични цикли. Растения и животни живеят в рояка, машини се грижат за всяка тяхна нужда. Хората са добре дошли; всъщност роякът е бил създаден за хора.

Само че не по тяхно желание.

Това оцветено в зелено слънце не е нито първото, нито ще бъде последното. Оцветените слънца са стотици. Трансформиращите машини, които създават рояците хабитати, могат да прескачат от една система в друга с нехайната ефективност на скакалци. Те пристигат, правят копия на самите себе си и после започват да рушат. Всички опити да се сложи край на разпространяването им се провалят. За започването на процеса е достатъчна само една, а те пристигат с милиони.

Наричат ги „листни въшки“.

Никой не знае откъде идват или кой ги е създал. Най-правдоподобно звучи предположението, че са пагубна технология за тераформиране: разработена преди почти хиляда години, през вековете преди появата на инхибиторите. Но те очевидно са повече от машини — прекалено умни и бързи са за това. От много време се учат да оцеляват сами и при този процес стават необуздани и диви. В тях има нещо опортюнистично: нещо, което като че ли се е крило в гората в очакване на този миг.

„И — мисли си тя, — ние им осигурихме този миг.“

Докато човечеството се намираше под ботуша на инхибиторите, нямаше да бъде допуснато да се случи подобно нещо. Инхибиторите, които самите бяха форма на пътуващи сред звездите машини, създаващи точни копия на самите себе си, никога нямаше да разрешат съществуването на съперник. Само че тях вече ги нямаше и никой не ги беше виждал повече от четиристотин години. Не може да се каже, че бяха победени, нещата не се бяха развили по този начин. Но бяха отблъснати, след което бяха създадени граници и буферни зони. Предполагаше се, че голяма част от галактиката все още им принадлежи. Но опитът им да изтребят човечеството се беше провалил.

Това обаче нямаше нищо общо с човешката находчивост.

Дължеше се на обстоятелствата, на късмета, на страхливостта. Инхибиторите отслабваха от милиони години. Рано или късно, някой от появяващите се видове щеше да разкъса обръча им. Най-вероятно не човечеството щеше да е тази раса, дори с помощта от матрицата Хадес. Матрицата обаче го беше насочила в правилната посока. Беше го изпратила в Хела и там то беше взело правилното решение: да не призовава сенките, а да помоли за помощ Строителите на гнезда. Именно те бяха унищожили скътлърите, когато последните допуснали грешката да преговарят със сенките.

„И ние за малко не допуснахме същата грешка“ — мисли си тя. Дори сега кръвта й се смразява, като се сети колко близко бяха до извършването й.

Бялата броня от нейните пеперуди се приближава.

— Трябва да тръгваме — провиква се покровителят й от края на вълнолома.

— Даде ми един час.

— Вече използва по-голямата част от него, за да се взираш в звездите.

Това й се струва невъзможно. Може би той преувеличава, а може би тя наистина е наблюдавала толкова дълго зелената звезда. Понякога потъва в нещо като полусън от спомени и миговете неусетно се превръщат в часове, часовете — в десетилетия. Толкова е стара, че понякога дори се плаши.

— Още малко — казва тя.

Строителите на гнезда (сеща се за старото, вече забравено име на симбионтите, създателите на раковините) отдавна практикуваха стратегията на спотайването. Вместо да се изправят срещу инхибиторите открито, те предпочитаха да се плъзгат между звездите и да избягват контактите винаги, когато беше възможно. Бяха специалисти в потайността. Но след като се сдоби с някои от техните оръжия и информация, човечеството възприе стратегия на явна конфронтация и пречисти местното пространство от инхибиторите. На Строителите на гнезда това не им хареса: те предупредиха за опасността от нарушаването на равновесието. Някои неща, колкото и лоши да изглеждаха, винаги бяха за предпочитане пред алтернативите си.

Но човечеството не желаеше да чуе това.

„Може би все пак си заслужаваше — мисли си тя. — В продължение на четиристотин години се радвахме на втора Златна епоха. Направихме прекрасни неща, оставихме прекрасни дири във времето. Забравихме старите легенди и създадохме по-хубави, нови митове за нови времена. Но през цялото време нещо друго е чакало в гората. Когато извадихме инхибиторите от уравнението, дадохме шанс на листните въшки.“

Това не е краят на всичко. Планетите се изоставят, когато машините на листните въшки нахлуят в техните системи. След катастрофално лошото ръководство на първите две вълни на евакуация, сега нещата вървят значително по-гладко. Властите предугаждат следващата вълна и са запознати с всички начини за контрол на тълпата.

Тя се взира отново в мрака. Машините на листните въшки се движат бавно: там все още има колонии, които няма да станат тяхна жертва още стотици, дори хиляди години. Все още има време за живот и за любов. Подмладяването, дори за една стара полуконджоинърка, има своята привлекателност. Казват, че вече има населени светове на Плеядите. Оттам вълната от зеленооцветени слънца трябва да изглежда доста далечна, доста незаплашителна.

Но пътуването до Плеядите щеше да я отдалечи с още четиристотин години от раждането й.

Замисля се, както й се случва често, за посланията на сенките. Те също бяха споменали, че били преследвани от машини, правещи звездите зелени. Не за първи път тя се пита дали това може да е съвпадение. Според ръководния модел на брейновата теория, посланието трябваше да е дошло от настоящето, а не от далечното бъдеще или далечното минало. Ами ако теорията грешеше? Ами ако всичко това — брейновете, сенките, цялото, гравитационното сигнализиране — беше просто удобна измислица, служеща за прикриване на дори още по-странната истина?

Тя не знае коя е истината. И надали някога ще узнае.

Дори не е сигурна, че иска това.

Премества вниманието си от небето към океана. Те умряха тук, по времето, когато това място се наричаше Арарат. Никой вече не го нарича така, никой дори не си спомня, че някога се е казвало така. Но тя си спомня.

Помни как онази луна беше разбита, когато инхибиторите отклониха енергията на оръжието от оръжейната, докато „Носталгия по безкрая“ бягаше от системата.

Инхибитори. Оръжие от оръжейната. „Носталгия по безкрая“. Всички те напомнят отдавна забравен напев от детска игра. Звучат леко абсурдно, но същевременно са изпълнени с ужасяващо значение.

В интерес на истината тя всъщност не беше видяла разбиването на луната. Беше го видяла майка й. Но в спомените си не правеше особена разлика между едното и другото. Тя беше станала свидетел, макар да го беше видяла чрез очите на друг човек.

Мисли си за Антоанет, Зейвиър, Блъд и другите: за всички, които по собствен избор или по принуда бяха останали на Арарат, когато междузвездният кораб бе излетял. Невъзможно беше някой от тях да е оцелял, когато парчетата от разбитата луна бяха започнали да падат в океана. Бяха се издавили до един, докато цунами след цунами бяха отнасяли крехките им постройки от повърхността.

Освен ако не бяха предпочели да се удавят преди това. Ами ако морето ги беше приело с добре дошли? Патърн джъглърите вече бяха оказали съдействие при заминаването на кораба. Нима беше толкова невъобразимо предположението, че бяха спасили останалите жители на планетата?

Тук бяха живели хора в продължение на четиристотин години, а сред тях имаше и плувци. Според запазената документация те понякога се натъквали на призраци: други, по-стари умове. Дали сред тях не бяха и очевидците на въпросните страховити събития, запазени в живата памет на морето след цялото това време?

Светещите петна във водата сега са наобиколили вълнолома. Взела е решението си още преди да слезе от транзитния кораб: ще поплува и ще отвори съзнанието си за океана. И ще му каже всичко, което знае: всичко, което ще се случи с това място след пристигането на тераформиращите машини. Никой не знае какво ще стане, когато листните въшки докоснат извънземния организъм на джъглъровото море, кой кого ще асимилира тогава. Този експеримент все още не е правен. Може би океанът ще погълне кротко машините, така както беше погълнал още толкова много други неща. Може би ще стигнат до задънена улица. Или пък този свят, както десетки други преди него, ще бъде раздробен на съставните си части и пресъздаден.

Тя не знае какво ще означава това за умовете в океана. Сигурна е, че на някакво ниво те вече знаят какво ще се случи. Няма как да не са уловили нюансите на паника, докато последните обитатели от човешки произход са правели плановете си за бягство. Но се съмнява, че някой е плувал специално с целта да съобщи на света какво предстои. Това може би няма никакво значение. Но от друга страна, и то съвсем буквално, то може да е единствено от значение.

Това е донякъде и въпрос на любезност. Всичко, което се случва тук, всичко, което ще се случи, е нейна отговорност.

Тя дава друга заповед на пеперудите. Бялата броня се разпръсква, механичните насекоми се струпват във вид на облак над главата й. Те не се отдалечават, но я оставят гола върху вълнолома.

Рискува да хвърли поглед назад към своя покровител. Вижда силуета му на фона на млечнобялото небе, подпрял детинската си форма на бастун. Гледа някъде встрани, поклащайки нетърпеливо глава. Много му се иска да тръгнат и тя не го вини за това желание.

Сяда на края на вълнолома. Водата се вълнува в очакване около нея. Вътре се движат разни неща: форми и призрачни контури. Ще поплува малко и ще тръгне, когато е готова. Ако покровителят й вече си е заминал — тя не смята, че това е твърде вероятно, но не е невъзможно, — ще трябва да промени плановете си.

Тя се плъзга в морето, в блестящата зелена памет на Арарат.