Алистър Рейнолдс
Пропастта на опрощението (5)

Четири

Арарат, 2675 година

 

Скорпион познаваше достатъчно добре Клавейн, за да не го прекъсва, докато обмисля нещо. Колко време бе минало, откакто му каза за падналия от Космоса предмет, ако наистина идваше оттам? Пет минути. През цялото това време старецът стоя с тържествен вид на статуя, със застинало изражение и неподвижно вперен някъде към хоризонта поглед.

Най-накрая, точно когато Скорпион започна да се пита дали приятелят му не се е побъркал, Клавейн заговори.

— Кога се случи това? Кога пристигна това „нещо“… каквото и да е то?

— Вероятно миналата седмица. Намерихме го едва преди два дни.

Настъпи нова смущаваща пауза, но този път продължи само около минута. Водата се плискаше в скалите и образуваше малки гъргорещи въртопи в плитките езерца по морския бряг.

— И какво точно представлява?

— Не можем да сме съвсем сигурни. Някаква капсула. Човешко творение. Предполагаме, че става дума за спасителна капсула, която дава възможност за многократно използване. Смятаме, че е паднала в океана и е излязла на повърхността.

Клавейн кимна, сякаш новината не беше от особен интерес.

— И сте сигурни, че не е останала от Галиана?

Изговори името й с лекота, но Скорпион можеше да предположи каква болка му причинява това. Особено сега, когато гледаше към морето.

Скорпион имаше известна представа какво означава океанът за Клавейн: едновременно чувство за загуба и най-жестокият вид надежда. В един миг, когато не беше нащрек, малко преди да се отлъчи доброволно от делата на острова, Клавейн бе казал:

— Вече всички си отидоха. Морето не може да направи нищо повече за мен.

— Те са все още тук — беше отговорил Скорпион. — Не са загубени. Ако не друго, поне са в по-голяма безопасност от когато и да било досега.

Сякаш Клавейн не можеше да види това и сам.

— Не — рече Скорпион, като си наложи да върне вниманието си към настоящето, — не мисля, че го е оставила Галиана.

— Помислих си, че може да съдържа послание от нея. Но явно греша, нали? Няма да има никакви послания. Не и по този начин. Нито от Галиана, нито от Фелка.

— Съжалявам — промълви Скорпион.

— Не е нужно. Такъв е ходът на нещата.

Онова, което Скорпион знаеше за миналото на Клавейн, се дължеше колкото на казаното му направо от него самия, толкова и на чутото оттук-оттам. Спомените винаги са били непостоянни, но в сегашната епоха бяха променливи като глина. За някои аспекти на миналото му вече дори самият Клавейн не можеше да бъде сигурен.

Някои неща обаче бяха сигурни. Някога Клавейн бе обичал жена на име Галиана: връзката им бе започнала преди няколко века. Ясно беше, че бяха родили — или създали, някаква дъщеря: Фелка; че тя беше едновременно ужасно увредена и ужасно могъща, и че беше събуждала в еднаква степен и любов, и страх.

Клавейн винаги говореше за тези времена с видимо щастие, помрачавано от знанието за това, което следваше.

Галиана беше учен, посветил се на увеличаване възможностите на човешкото съзнание. Но любопитството й не беше спряло дотук. Нейното истинско желание беше за близка връзка с реалността, в самия й корен. Невралните й експерименти бяха необходима част от този процес. За Галиана беше съвсем естествено следващата стъпка да бъде физическото изследване, навлизането в Космоса. Тя искаше да стигне по-дълбоко, отвъд картографираните райони, за да види какво има всъщност там. До този момент единствените индикации за извънземен интелект, намирани някога, бяха развалини и изкопаеми, но кой можеше да каже какво би могло да се открие по-навътре в Галактиката? По онова време най-отдалечените човешки поселения се намираха на двайсетина светлинни години, но Галиана възнамеряваше да пътува повече от сто светлинни години преди да се върне.

И го направи. Конджоинърите изпратиха три кораба, които се движеха с незначително по-малка от светлинната скорост, на експедиция в далечното междузвездно пространство. Експедицията щеше да трае поне век и половина. Клавейн и Фелка, които копнееха не по-малко за нови преживявания, тръгнаха с нея. Всичко вървеше по план: Галиана и нейните съюзници посетиха много звездни системи и макар така и да не откриха неоспорими доказателства за активен разум, описаха много забележителни феномени и откриха нови развалини. После пристигнаха новините, вече доста закъснели, за криза в родината им: за нарастващо напрежение между конджоинърите и техните умерени съюзници, демаршистите. Налагаше се Клавейн да се върне у дома, за да окаже тактическа подкрепа на останалите конджоинъри.

Галиана сметна, че е по-важно експедицията да продължи. След приятелската им раздяла в дълбокия Космос, единият кораб, на чийто борд бяха Клавейн и Фелка, се отправи обратно към родината им, докато другите два продължиха нататък.

Намерението им беше да се съберат отново, но когато най-сетне се върна в конджоинърската Майка Нест, корабът на Галиана се движеше на автопилот, повреден и мъртъв. Някъде в Космоса двата кораба бяха атакувани от някаква паразитна същност, която бе унищожила напълно единия от тях. Веднага след това черни машини се бяха впили в корпуса на кораба на Галиана, убивайки системно, един по един екипажа му, докато бе останала само тя. Черните машини се бяха инфилтрирали в черепа й, промъквайки се в гънките на главния й мозък. Най-ужасното беше, че тя все още бе жива, но напълно неспособна да действа независимо. Беше се превърнала в жива марионетка на паразита.

С разрешението на Клавейн конджоинърите я бяха замразили с надеждата някой ден да бъдат в състояние да го отстранят безопасно. И може би наистина щяха да успеят, но тогава бе настъпило разцепление, началото на кризата, която в крайна сметка бе отвела Клавейн до системата Ризургам и най-накрая — до Арарат. В конфликта замразеното тяло на Галиана беше унищожено.

Мъката на Клавейн беше безмерна и убийствена за душата. И според Скорпион щеше да го убие, ако хората му не се нуждаеха така отчаяно от водач. Нуждата да спаси колонията на Ризургам му бе дала възможност да се фокусира върху нещо друго освен върху собствената си загуба. Тя го бе спасила от полудяване.

А по-късно дойде и нещо като утеха.

Галиана не ги беше завела до Арарат, но се беше оказало, че Арарат е един от световете, които бе посетила, след като се бе разделила с Клавейн и Фелка. Планетата я беше привлякла заради извънземните организми, които пълнеха океана й. Това бе свят на джъглъри, един особено важен факт, тъй като малко от посетилите джъглърови светове биваха наистина забравяни.

Патърн джъглъри бяха срещани в много светове със същия воден модел като Арарат. След многогодишни изследвания все още нямаше единодушие по въпроса дали извънземните бяха разумни същества сами по себе си. Ясно беше обаче, че ценяха високо интелекта и го пазеха с любящата преданост на музейни уредници.

От време на време, когато се случеше някой човек да плува в море на джъглърска планета, микроскопичните организми навлизаха в нервната му система. Процесът беше много по-мек от невронната инвазия, станала на кораба на Галиана. Целта на джъглъровите организми беше единствено да записват, да документират, и след като разгадаеха особеностите на действие на нервната система на плувеца, те се оттегляха. Умът на плуващия се улавяше от морето, след което той беше почти винаги свободен да се върне на сушата. И обикновено не усещаше никаква промяна. Рядко се оказваше, че е получил някаква неуловима дарба, съвсем фино подръпване на неврологичния му строеж, което му позволяваше да придобие свръхчовешки знания или прозрения. Обикновено това траеше само няколко часа, но понякога оставаше завинаги.

Нямаше начин да се разбере дали Галиана беше придобила някакви дарби след като бе плувала в океана на този свят, но съзнанието й несъмнено беше уловено. И сега беше тук, замръзнало под вълните, в очакване да бъде отпечатано върху съзнанието на друг плувец.

Клавейн бе отгатнал това, но не беше първият, опитал да се свърже с Галиана. Тази чест се падаше на Фелка. Тя бе плувала в продължение на двайсет години, потопена в спомените и леденото съзнание на майка си. През цялото това време Клавейн се бе въздържал да плува, може би от страх, че отпечатъкът от Галиана щеше да му се стори неверен, неотговарящ на неговия спомен за нея. Съмненията му бяха намалели с годините, но въпреки това той така и не се беше обвързал окончателно чрез плуването. Затова пък Фелка, която винаги бе копняла за сложния опит, който даряваше океанът, беше плувала редовно и беше споделяла преживяванията си с Клавейн. Чрез дъщеря си той бе осъществил отново някаква връзка с Галиана и засега, докато събереше смелост да се потопи сам в океана, това му беше достатъчно.

Но преди две години морето взе Фелка и тя не се върна.

Скорпион си помисли за всичко това, като подбираше думите си изключително внимателно.

— Невил, разбирам, че ти е трудно, но и ти трябва да разбереш, че това нещо, каквото и да е то, може да се окаже наистина сериозно за колонията.

— Ясно ми е, Скорп.

— Но мислиш, че морето е по-важно. Така ли?

— Мисля, че никой от нас няма представа какво всъщност има значение.

— Може и така да е. Мен например глобалната ситуация изобщо не ме вълнува. Това никога не е била силната ми страна.

— Точно сега, Скорп, глобалната ситуация е единственото, което имаме.

— Значи мислиш, че там милиони… милиарди хора ще умрат? Хора, които никога не сме срещали, хора, до които никога не сме се доближавали поне на една светлинна година в живота си?

— Мащабите са горе-долу такива.

— Е, съжалявам, но главата ми не работи по този начин. Просто не съм в състояние да преработя подобен тип заплаха. Аз не се занимавам с масовите унищожения. Умът ми е много по-фокусиран локално, за да мога да го направя. А точно сега имам локален проблем.

— Така ли смяташ?

— Имам да се тревожа за сто и седемдесет хиляди души. Тази бройка умът ми все още е в състояние да обхване. А когато нещо падне от небето без предупреждение, автоматично ме лишава от способността да спя.

— Но ти всъщност не си видял нищо да пада от небето, нали така? — Клавейн не изчака Скорпион да му отговори. — Въпреки че цялото непосредствено пространство около Арарат е покрито с всички пасивни сензори, с които разполагаме. Как сме пропуснали навлизането в атмосферата на такова голямо нещо като капсула, да не говорим за кораба, който трябва да я е пуснал?

— Не знам — отвърна Скорпион. Той не можеше да каже дали е загубил спора или беше хубаво дори само ангажирането на съзнанието на Клавейн в нещо конкретно, което не беше свързано с изгубени души и призрака на масовото унищожение. — Но каквото и да е, трябва да е паднало неотдавна. Не е като другите летателни тела, които сме вадили от океана. Те всичките бяха полуразтворени, дори онези, които се намираха на морското дъно, където организмите не са толкова нагъсто. Това нещо няма вид да е стояло в морето повече от няколко дни.

Клавейн се обърна с гръб към морето и Скорпион прие това като добър знак. Старият конджоинър тръгна с вдървени, икономични крачки, без да поглежда надолу, като заобикаляше препятствията и локвите с лекота, родена от практиката.

Насочиха се към палатката.

— Аз много наблюдавам небето, Скорп — рече Клавейн. — Вечер, когато няма облаци. Напоследък виждам някои неща там. Проблясъци. Намек за движещи се неща. Зървам нещо по-голямо, сякаш някаква завеса тъкмо е била дръпната за миг. Вероятно ме мислиш за луд, а?

Скорпион не знаеше какво мисли.

— Останал сам тук, всеки би започнал да вижда разни неща — отговори той.

— Снощи обаче не беше облачно — продължи Клавейн, — нито предишната нощ, и аз гледах небето и през двете нощи. Не видях нищо. Определено никакви индикации за намиращи се в орбита кораби.

— И ние не видяхме нищо.

— А радиопредавания? Лазерни лъчи?

— Абсолютно нищо. А ти си напълно прав: всичко това не звучи логично. Но харесва ли ни или не, капсулата е налице и няма да си отиде. Искам да дойдеш и да я видиш лично.

Клавейн прибра падналите върху лицето си коси. Бръчките му се бяха превърнали в дълбоки сенчести пукнатини и дефилета като контурите на невероятно разрушен от природните стихии пейзаж. На Скорпион му се стори остарял с цели десет-двайсет години за шестте месеца, които бе прекарал на този остров.

— Спомена, че вътре имало някой.

Докато говореха, облачната покривка бе започнала да се разкъсва на места. Показващото се през пролуките небе имаше бледия налудничав син цвят на око на чавка.

— Това се пази все още в тайна — поясни Скорпион. — Само неколцина знаят, че изобщо е намерено нещо. Затова дойдох тук с лодка. Със совалка щеше да бъде по-лесно, но много по-шумно. Ако разберат, че си се върнал, хората ще помислят, че настъпва криза. А всички са наясно, че без криза не би било толкова лесно да те накараме да се върнеш. Те все още мислят, че си някъде доста по-далеч.

— И ти подкрепи тази лъжа?

— Какво според теб би било по-успокояващо? Да оставим хората да мислят, че си отишъл на експедиция, която е потенциално опасна, или да им кажем, че си отишъл, за да стоиш сам на някакъв остров и да си играеш с идеята да се самоубиеш?

— Имали са и по-трудни моменти. Биха могли да го понесат.

— Именно защото преживяха толкова много, си помислих, че е по-добре да им спестя истината — отвърна Скорпион.

— Между другото, това не е самоубийство. — Клавейн спря и погледна назад, към морето. — Знам, че е там, с майка си. Усещам го, Скорпион. Не ме питай как или защо, но знам, че е още тук. Чел съм за подобни неща, ставали на други джъглърови светове. От време на време вземат плувци, разрушават телата им напълно и ги инкорпорират в органичната матрица на морето. Никой не знае защо. Но плувците, които влизат след това в морето, твърдят, че усещат присъствието на изчезналите. Впечатлението е много по-силно, отколкото от обичайните складирани спомени и личностни характеристики. Казват, че преживявали нещо близко до диалог.

Скорпион сдържа въздишката си. Беше изслушал съвсем същата реч преди да доведе Клавейн на този остров преди шест месеца. Очевидно периодът на изолация изобщо не беше намалил убеждението му, че Фелка не се е удавила ей така.

— Тогава скачай вътре и провери сам — предложи той.

— Бих го направил, но ме е страх.

— Че океанът може да вземе и теб ли?

— Не. — Клавейн се обърна към Скорпион. Изглеждаше по-скоро оскърбен, отколкото изненадан. — Не, разбира се, че не. Това изобщо не ме плаши. Страх ме е, че може да ме остави.

 

 

Хела, Писциум 107, 2727 година

 

През голяма част от детството бяха казвали на Рашмика Елс да не бъде толкова сериозна. Щяха да й кажат съвсем същото, ако я бяха видели, и сега: седнала в леглото си в полумрака да подбира малкото лични вещи, които можеше да си позволи да вземе на мисията си. А тя щеше да ги изгледа със съвсем същия оскърбен поглед, който беше овладяла още някога. Но този път щеше да е по-убедена, че правата е тя, а те грешат. Защото, макар да беше едва седемнайсетгодишна, знаеше, че има пълни основания да е толкова сериозна, толкова уплашена.

Беше напълнила малка чанта с дрехи за три-четири дни, въпреки че очакваше пътуването й да продължи много по-дълго. Беше добавила несесер с тоалетни принадлежности, които измъкна предпазливо от банята без родителите й да забележат, и няколко сухара с парче козе сирене за всеки случай, ако нямаше нищо за ядене (или нищо, което би искала да яде) на борда на айсджамъра на Крозе. Беше взела и шише с пречистена вода, защото беше чувала, че водата в близост до Пътя понякога съдържала неща, от които човек се поболявал. Тази бутилка нямаше да й стигне за дълго, но поне й помагаше да усеща, че мисли в перспектива. А най-накрая пъхна един увит в найлон пакет с три миниатюрни останки от скътлъри, които беше откраднала от разкопките.

След всичко това в чантата й не остана кой знае колко място за каквото и да било друго. Оказа се по-тежка, отколкото беше очаквала. Момичето погледна скромната купчинка от вещи върху леглото си; знаеше, че има място само за една от тях. Коя да избере?

Там беше картата на Хела, която беше свалила от стената и на която криволичещата диря на Пътя беше подчертана с избеляло червено мастило. Не беше особено точна, но Рашмика нямаше по-добра. А и имаше ли значение? Така или иначе нямаше как да стигне дотам, без да разчита на помощта на други хора, а ако те не знаеха как да го направят, нейната карта надали щеше да промени особено ситуацията.

Затова я побутна встрани.

На леглото имаше и дебела синя тетрадка с предпазени със златист метал краища. Тя съдържаше личните й записки за скътлърите, които бе водила прилежно през последните осем години. Имаше тази тетрадка от деветгодишна, когато, нещо доста нехарактерно за тази ранна възраст, бе решила, че като порасне, иска да изучава скътлърите. Бяха й се присмели — естествено меко и снизходително — но това само бе увеличило решимостта й.

Рашмика знаеше, че няма време за губене, но не успя да се въздържи и да не прелисти тетрадката; дрезгавият шепот на търкащите се една в друга страници прозвуча неочаквано силно сред тишината. В редките мигове, когато я видеше отново, като че ли през очите на някой друг, тетрадката я поразяваше с красотата си. В началото почеркът беше детински, едър и четлив. Тя използваше мастило в различни цветове и подчертаваше грижливо нещата, които й правеха по-силно впечатление. На места мастилото беше избеляло или размазано, не липсваха и петна, но усещането за повреден антиквариат само увеличаваше средновековната привлекателност на творението й. Беше правила рисунки, които бе копирала от други източници. Първите бяха детински и недодялани, но само след няколко страници фигурите й придобиваха точността и увереността на скиците на натуралистите от викторианската епоха. Те бяха старателно защриховани и надписани, а текстът пълзеше около тях. Имаше, разбира се, рисунки на скътлъри със записки за техния произход и функции, но имаше също така много картинки на самите скътлъри, на тяхната анатомия и състояние, реконструирани от събраното при разкопките.

Тя прелистваше тетрадката и пред погледа й преминаваха години от собствения й живот. Почеркът ставаше все по-дребен и по-труден за разчитане. Цветното мастило се използваше все по-рядко, а на последните страници и текстът, и фигурите бяха издържани почти изцяло в черно. Същата методична грижливост, същата подреденост се отнасяха и за текста, и за рисунките, но сега те приличаха по-скоро на дело на учен, отколкото на ентусиазирано талантливо дете. Записките и фигурите вече не бяха пренесени от други източници, а даден от самата нея довод, независим от идващите отвън мисли. Разликата между началото и края на изписаните части беше шокиращо очевидна за Рашмика и й напомняше за дългия път, който бе изминала. Неведнъж ранните й опити я бяха изпълвали с такъв срам, че я бе обземало желанието да хвърли тетрадката и да я замени с нова. Но на Хела хартията беше скъпа, а тетрадката беше подарък от Харбин.

Прокара пръсти по празните страници. Резюмето й не беше завършено, но вече беше наясно с посоката, в която щеше да поеме. Почти виждаше думите и фигурите върху страниците, призрачно смътни. За да ги доведе до нужния фокус се нуждаеше само от време и концентрация. При дългото пътуване, което възнамеряваше да предприеме, със сигурност щеше да има предостатъчно възможности да работи над писанията си.

Но не можеше да вземе тетрадката. Тя значеше прекалено много за нея и мисълта, че може да я изгуби или да й я откраднат, бе непоносима. Ако я оставеше тук, поне щеше да бъде в безопасност до връщането й. При пътуването пак можеше да си води записки, да доусъвършенства тезата си, да се погрижи да се получи нещо завършено, без явни недостатъци или слабости. От това написаното щеше да стане по-силно.

Рашмика затвори тетрадката рязко и я остави встрани.

Бяха останали само още две неща. Едното беше компютърният й бележник, а другото — раздърпана и мръсна играчка. Компютърният бележник всъщност дори не й принадлежеше; беше на семейството и тя просто го използваше, когато никой друг не се нуждаеше от него. И тъй като от месеци не бяха проявявали интерес към него, надали щяха да усетят липсата му по време на нейното отсъствие. В паметта му се съхраняваше доста информация във връзка с изследванията й на скътлърите от други електронни архиви. Имаше картини и филми, които бе правила сама, на мястото на самите разкопки. Там бяха и свидетелските показания на миньорите, открили неща, които не отговаряха напълно на стандартната теория за унищожението на скътлърите, и поради това бяха потулени от клерикалните власти. Имаше текстове от по-стари учени, карти и лингвистични източници и много неща, които щяха да й бъдат от полза, когато стигнеше Пътя.

Вдигна играчката. Беше мека, розова и раздърпана. Имаше я от осем-деветгодишна и си я беше взела от сергията на някакъв пътуващ майстор на играчки. Вероятно тогава е била лъскава и чиста, но тя самата не си я спомняше друга освен многообичана, раздърпана от проявите й на любов. Като я гледаше сега, с рационалното безстрастие на седемнайсетгодишна девойка, не можеше да си представи що за същество е трябвало да представлява. Знаеше само, че от мига, в който я бе видяла на щанда, я прие за прасе. И нямаше никакво значение, че никой друг на Хела не беше виждал никога живо прасе.

— Ти също не можеш да дойдеш с мен — прошепна момичето.

Взе играчката и я постави върху тетрадката, като я натисна, докато не седна като часовой. Не че не искаше да я вземе. Знаеше, че това е само играчка, но знаеше също така, че й предстояха дни, когато щеше да изпитва ужасна носталгия и да изгаря от копнеж за каквато и да е връзка с безопасната обстановка на селото. Компютърният бележник обаче беше по-полезен, а сега определено не беше време за сантименталности. Пъхна тъмната плоска кутия в чантата, затвори я и излезе от стаята.

 

 

Рашмика беше четиринайсетгодишна, когато керванът за последен път наближи селото. Тогава тя учеше и не й разрешиха да излезе да види срещата. Предишния път беше деветгодишна и видя кервана само за кратко и то от разстояние. Това, което си спомняше от онзи спектакъл, неизбежно се преплиташе със случилото се с брат й. Беше се връщала към тези събития толкова пъти в спомените си, че нямаше как да отдели станалото в действителност от онова, което бе плод на собственото й въображение.

„Преди осем години“ — помисли си тя: една десета от човешкия живот според мрачните нови изчисления. Една десета от живота не можеше да бъде подценявана, въпреки че осем години някога бяха една двайсета или една трийсета от онова, което може да очаква човек. Но същевременно тя го усещаше значително повече: в нейния случай това беше половината й живот. Очакването на следващия шанс да зърне кервана й се бе сторило епохално. Тя беше наистина малко момиченце последния път, когато го бе видяла, момиченце от полупустинните вигридски земи, което обаче имаше репутацията, че говори винаги истината.

Но сега отново й се предоставяше възможност. Беше почти стотният ден от сто двайсет и втората обиколка, когато един от керваните направи неочаквано отклонение източно от Хок Кросинг. Процесията зави на север при Гауди Флатс, преди да се присъедини към друг керван, който се бе насочил на юг към Мрачния кръстопът. Такова нещо не се случваше често: за първи път от почти три пълни завъртания керваните се приближаваха на един ден път от селата по южния склон на полупустинната област Вигрид. И това, естествено, породи голямо вълнение. Организираха се партита, тържества и празнични комитети, заваляха покани за тайни места за пиене. Не липсваха любовни истории и романси, опасни флиртове и тайни връзки. Девет месеца по-късно щеше да дойде ред на бял свят да се появи нова партида ревящи кервански бебета.

В сравнение с аскетичния начин на живот в Хела и трудностите, на които полупустинната земя излагаше жителите й, това бе период на премерена, плаха надежда. Сега бе един от редките моменти, когато, макар и в тясно ограничени параметри, личните обстоятелства можеха да се променят. По-трезвомислещите селяни не си позволяваха да проявяват възбудата си, но не можеха да устоят и да не се запитат дали не беше дошъл техният ред да променят съдбата си. Те измисляха всевъзможни извинения, за да отидат до местата за среща: извинения, които нямаха нищо общо с лични облаги, а единствено с успеха на селата като цяло. И така, в период от около три седмици, селата изпращаха свои малки кервани, за да прекосят коварните земи до мястото на срещата с по-големите процесии.

Рашмика планираше да напусне дома си призори, докато родителите й все още спяха. Не ги беше лъгала за заминаването си, но само защото не се бе наложило. Онова, което възрастните и другите жители на селото така и не разбраха, беше, че тя бе способна да лъже като всички тях. Нещо повече — можеше да лъже изключително убедително. Единствената причина да не лъже през по-голямата част от детството й беше, че до съвсем неотдавна не намираше причина да го прави.

Момичето се промъкна безшумно из притихналия си дом, премина почти бежешком потъналите в мрак коридори и по-светлите участъци с прозорци по тавана. Почти всички къщи в селото бяха под земята — пещери с неравна форма, свързани чрез виещи се тунели, измазани с пожълтял гипс. Идеята да се живее над земята изглеждаше донякъде обезпокояваща на Рашмика, но тя предполагаше, че с времето човек свиква, така както в крайна сметка свикваше с живота във вечно движещите се кервани или дори в големите населени места, наричани „катедрали“, които следваха. Не че животът под земята бе лишен от опасности. Непряко мрежата от тунели на селото беше свързана с много по-дълбоката мрежа на разкопките. Предполагаше се, че специални врати под налягане и обезопасителни системи предпазват селото, ако някоя от образувалите си при разкопките пещери се срутеше или ако миньорите навлезеха в област с високо налягане, но тези системи не винаги работеха така, както се очакваше. През живота на Рашмика не се бяха случвали сериозни инциденти при разкопките, бяха се разминавали на косъм с тях, но всички знаеха, че е въпрос единствено на време да ги сполети поредната катастрофа с мащабите на онази, за която все още споменаваха родителите й. Миналата седмица например на повърхността бе станала експлозия: никой не пострада, но се говореше, че са изстреляли умишлено експлозивите. Така или иначе, това й напомни, че само крачка дели нейния свят от злополуката, която можеше да се превърне в трагедия.

Вероятно такава беше цената, която селата плащаха за икономическата си независимост от катедралите. Повечето населени места на Хела се намираха в близост до Неизменния път, а не на стотици километри северно или южно от него. С много малко изключения селищата в близост до Пътя дължаха съществуването си на катедралите и техните управителни тела, църквите, и принадлежаха към някой от основните клонове на куейчистката вяра. Това не означаваше, че в полупустинните местности нямаше вярващи, но селата се ръководеха от светски комитети и се препитаваха по-скоро от това, което изкопаваха от земята, отколкото от десятъка и индулгенциите като катедралите и общностите на Пътя. В резултат бяха освободени от много от религиозните ограничения, които бяха в сила навсякъде другаде на Хела. Те имаха свои закони, съпружеският живот в тях не беше съпроводен с толкова много ограничения и се отнасяха със снизхождение към някои извращения, поставени извън закона по протежение на Пътя. Посещенията от Клоктауър бяха рядкост, а когато църквите изпратеха свои пратеници, винаги ги гледаха с подозрение. На момичета като Рашмика се разрешаваше да учат повече техническа литература във връзка с изкопните работи, вместо куейчистките писания. И не беше немислимо една жена да си намери работа.

Но обратната страна на медала беше, че селата от полупустинната област Вигрид не се намираха под защитата, предлагана от катедралите. Селищата край Пътя се пазеха от особен вид катедрална милиция и в кризисни моменти се обръщаха към катедралите за помощ. Медицината в катедралите беше значително по-напреднала от всичко, което можеше да бъде осигурено в полупустинните земи, и Рашмика бе ставала свидетел как приятели и роднини умираха само заради липсата на достъп до тези грижи. Цената за тях беше да станеш подвластен на машинациите на Министерството на кръвните работи. А щом веднъж във вените му потечеше куейчистка кръв, човек вече не можеше да бъде сигурен в нищо.

Тя обаче прие това с гордост и твърдоглавие, типични за обитателите на полупустинните земи. Те наистина бяха принудени да живеят при трудности, непознати за живеещите около Пътя. Вярно беше, че малцина от тях бяха истински вярващи. Дори имащите вяра често ги налягаха съмнения. Обикновено именно съмнението ги беше накарало да отидат да живеят по тези места, да търсят отговори на измъчващите ги въпроси. Но въпреки лишенията, селяните не се отказваха от този начин на живот. Те предпочитаха да живеят и да обичат така, както им харесва и гледаха на най-набожните общности около Пътя с високомерно чувство за морално превъзходство.

Рашмика стигна до последното помещение на дома си, а тежката чанта се удряше постоянно в кръста й. Къщата беше притихнала, но тя бе убедена, че е достатъчно да застане неподвижно и безшумно и да се заслуша внимателно, за да дочуе на почти подсъзнателно ниво тътена от далечни изкопни работи — смътният отзвук от пробиването, копаенето и изваждането на пръстта и камъните достигаше до слуха й през виещите се километри и километри тунели. От време на време се долавяше залп от удари на чукове или приглушено сгромолясване. Тези звуци й бяха толкова познати, че никога не смущаваха съня й; по-скоро прекратяването на миньорските работи щеше да я събуди. Сега обаче й се искаше те да бъдат по-силни, за да прикрият шумовете, които щеше неизбежно да издаде при излизането си.

Последната стая имаше две врати. Едната водеше хоризонтално към по-широката мрежа от тунели, която свързваше много къщи и общински помещения. Другата врата беше на тавана и беше заградена от перила. Сега именно тя беше отворена към тъмното пространство над нея. Рашмика отвори шкафчето в гладката извивка на стената и извади костюма си, предназначен за излизане на повърхността, като внимаваше да не удари шлема и раницата в другите три костюма, висящи на същата въртяща се окачалка. Обличаше костюма три пъти годишно по време на практиката по сондиране, така че не беше проблем да се справи със закопчалките му. Но дори така това й отне цели десет минути, през които неведнъж замръзваше на място и спираше да диша, щом дочуеше някакъв звук в къщата, независимо дали беше щракването при автоматичното включване или изключване на климатика или подобния на приглушен стон звук от наместването на някой от тунелите.

Най-сетне приключи с костюма и се увери, че според дисплеите на маншетите му всичко беше наред. Резервоарът не беше пълен с въздух докрай — сигурно изпускаше леко, тъй като обикновено ги пълнеха догоре — но и това, което имаше, щеше да й бъде предостатъчно.

Когато затвори визьора на шлема си, престана да чува каквото и да било освен собственото си дишане, така че вече нямаше представа нито какъв шум вдига, нито дали някой друг в къщата не се е размърдал. А най-шумната част от бягството й тепърва предстоеше. Налагаше се да действа колкото се може по-бързо и внимателно, така че дори родителите й да се събудеха, да успееше да стигне до мястото на срещата, преди да са я хванали.

Костюмът удвои теглото й, но не й беше трудно да се изкачи в тъмното пространство над вратата в тавана. Стигна до водещия към повърхността вход за херметичната камера. Всеки дом имаше такава, но се различаваха по размерите си. Тази в дома на Рашмика беше достатъчно голяма, за да побере двама възрастни едновременно. Но дори при това положение се наложи да се наведе, за да затвори вътрешната врата и да завърти ръчното колело, с което се заключваше.

Сега в известен смисъл беше на сигурно място, макар и временно. Веднъж щом започнеше процесът на изравняване на атмосферното налягане от двете страни на входната врата, майка й и баща й нямаше как да влязат в камерата. Бяха необходими две минути, за да може ключалката да си свърши работата. А когато станеше възможно долната врата да се отвори отново, Рашмика вече щеше да е прекосила половината село. Отминеше ли изхода, отпечатъците от стъпките й бързо щяха да се изгубят сред следите, оставени от другите жители при различните им излизания на повърхността.

Момичето провери отново костюма си и се успокои, като видя, че стрелките бяха все така в зеления участък. Едва тогава стартира процеса на изравняване на налягането. Не чу нищо, но когато започна изсмукването на въздуха от камерата, материята на костюма се разду между подобните му на хармоника стави и движението на крайниците й се затрудни. Дисплеят около стъклото пред лицето й я информира, че вече се намираше във вакуум.

Все още никой не беше заблъскал по долната врата. Рашмика имаше известни опасения да не би да задейства някаква аларма, като използва ключалката. Не знаеше за съществуването на такова нещо, но не беше изключено родителите й да бяха решили да не й казват, точно в случай, че един ден реши да избяга по този път. Страховете й обаче се оказаха безпочвени: нямаше аларма, нито скрит код, който да се използва, за да може да се задейства вратата. Беше преживяла всичко това толкова пъти във въображението си, че нямаше как да не изпита нещо от рода на дежа вю.

Когато се изтеглеше напълно въздуха от камерата, специално реле позволяваше на външната врата да се отвори. Рашмика я натисна силно, но не се случи нищо. После вратата помръдна — сантиметър по сантиметър, но това бе достатъчно ослепителноярката дневна светлина да нахлуе вътре. Момичето натисна по-силно и вратата се отмести по-високо. Рашмика се промуши през нея и след малко се озова на повърхността. Сега видя, че вратата е покрита с дебел два-три сантиметра лед, явно съвсем скорошен. На Хела валеше сняг, особено когато гейзерите Келда или Рагнарок бяха активни.

Часовникът в къщата показваше, че се зазорява. Селяните все още живееха според двайсет и шест часовото денонощие — много от тях бяха междузвездни бежанци от Йелоустоун, въпреки че Хела беше съвсем различен свят със свои сложни цикли. Денят на Хела беше дълъг всъщност около четирийсет часа — времето, необходимо да направи една пълна обиколка около своя свят майка, газовия гигант Халдора. Тъй като наклонът на луната спрямо равнината на орбитата й беше в основата си нула, всички точки на повърхността оставаха в мрак по двайсет часа при всяка обиколка. Полупустинната област Вигрид сега се намираше от осветената страна и щеше да остане в нея още седем часа. На Хела нощта беше друг вид, тъй като веднъж при обиколката си около Халдора луната се завърташе в сянката на газовия гигант. Но тази кратка нощ траеше само два часа, достатъчно малко, за да бъде от някакво значение за селяните. Във всеки момент вероятността луната да бъде извън сянката на Халдора беше много по-голяма от вероятността да се намира в нея.

След секунди визьорът на Рашмика компенсира блясъка и тя успя да види къде се намира. Извади краката си от дупката и внимателно затвори вратата на повърхността, след което я заключи, така че да започне изравняването на налягането в междинната камера. Може би родителите й чакаха долу, но дори в такъв случай нямаше как да се доберат до повърхността преди да минат поне две минути, даже вече да бяха облекли костюмите си. Още време щеше да им бъде необходимо, докато се придвижат по обществените тунели, за да стигнат до следващия най-близък изход към повърхността.

Рашмика се изправи и тръгна забързано, но, както се надяваше, без да създава впечатление, че е обзета от паника. Беше й провървяло: вместо да прекоси петдесетина метра лед, по който никой преди нея не бе стъпвал, в резултат на което следите й в началото щяха да бъдат различени без никакъв проблем, сега се оказа, че друг беше минал оттук наскоро и следите му се губеха в посока различна от тази, в която тя смяташе да поеме. Който и да я проследеше, нямаше да знае кои стъпки да последва. Сигурно бяха на майка й, тъй като отпечатъците от обувките бяха прекалено малки, за да са на баща й. Но по каква работа бе тръгнала тя? Този въпрос смути Рашмика за момент, защото не помнеше някой да бе споменавал, че смята да излиза на повърхността тези дни.

Всъщност това нямаше значение: със сигурност имаше някакво невинно обяснение. Трябваше да мисли за предостатъчно неща, без да добавя нови тревоги към досегашните.

Момичето следваше обиколна пътека между черните вертикални радиаторни панели, коленичилите оранжеви купчини генератори или навигационни транспондери и меките, покрити със сняг очертания на паркираните айсджамъри. Беше се оказала права за следите, защото, когато погледна назад, бе невъзможно да отдели своите от оставените преди това стъпки.

Заобиколи купчина радиаторни ребра и го видя; изглеждаше като останалите паркирани айсджамъри, с тази разлика, че снегът се бе разтопил от радиатора над защитната обвивка на двигателя. Беше прекалено светло, за да разбере дали вътре в машината светлините бяха запалени. На предното стъкло се виждаха ветрилообразни прозрачни участъци, където механичните чистачки бяха изчистили снега. Стори й се, че вижда движещи се фигури зад стъклото.

Рашмика заобиколи ниския кривокрак джамър. Черният цвят на наподобяващия му лодка корпус се освежаваше само от бляскавия мотив отстрани — навита на кълбо змия. Самотният преден крак завършваше с широка ска със завити нагоре краища, докато ските на двата задни крака бяха по-малки. Рашмика се запита дали това бе нужната машина. Щеше да бъде доста глупаво да сгреши точно сега. Беше сигурна, че в селото няма човек, който не би я познал дори така, скрита под костюма си.

Указанията на Крозе обаче бяха съвсем конкретни. Момичето забеляза с облекчение, че рампата за качване в машината я очаква, спусната върху снега. Изкачи полегатия огъващ се метален къс и почука учтиво на външната врата на джамъра. След изпълнен с агония миг вратата се плъзна и разкри херметическа камера. Рашмика се пъхна в нея — там имаше място само за един човек.

По канала за връзка на шлема до ушите й достигна мъжки глас — гласът на Крозе.

— Да?

— Аз съм.

— Кой е „аз“?

— Рашмика — отговори тя. — Рашмика Елс.

Последвалата пауза бе изпълнена с напрежение за нея и я накара да реши, че все пак действително бе допуснала грешка. Но в този момент мъжкият глас прозвуча отново:

— Все още не е късно да промениш решението си.

— Мисля, че е.

— Можеш да се върнеш вкъщи.

— Родителите ми няма да останат особено доволни, че съм стигнала толкова далеч.

— Така е — съгласи се мъжът, — съмнявам се, че ще се зарадват. Но аз познавам родителите ти и се съмнявам и че ще те накажат особено строго.

Той имаше право, но момичето не желаеше да му напомнят за това точно сега. Седмици наред се бе подготвяло психически за този момент и последното, от което се нуждаеше, беше разумен довод да се откаже точно сега.

Рашмика почука отново на вътрешната врата; удари доста силно с металната си ръкавица.

— Ще ме пуснеш ли да вляза или не?

— Просто исках да се уверя, че си сигурна. Излезем ли веднъж от селото, няма да се върнем, преди да се срещнем с кервана. Това не подлежи на обсъждане и промяна. Влизай вътре, приета си за участник в тридневното пътуване. Шестдневно, ако решиш да се върнеш с нас. Никакво вайкане и хленчене няма да ме накара да се върна.

— Чакала съм осем години — поясни момичето. — Още три дни няма да ме убият.

Той се засмя или изкиска, не беше сигурна точно какво.

— Знаеш ли, почти ти повярвах.

— Би трябвало да ми повярваш. Нали не си забравил, че аз съм момичето, което никога не лъже?

Външната врата се затвори, като я притисна още малко в тясното пространство на междинната камера. Въздухът започна да нахлува през решетките. В същия момент тя усети движение — меко и ритмично, като от бебешка люлка. Джамърът бе потеглил, тласкан напред от задните ски.

Рашмика смяташе, че бягството й бе започнало от мига, в който се бе измъкнала крадешком от леглото си, но едва сега истински осъзна ставащото.

Когато вътрешната врата я пусна да влезе вътре, тя вдигна рязко шлема от главата си и го закачи послушно до другите три, които вече висяха на предназначеното за тази цел място. Отвън джамърът изглеждаше прилично голям, но беше забравила каква част от вътрешността му е заета от двигателите, генераторите, резервоарите с гориво, апаратурата за поддържане на живота на хората в него и рафтове за товарите. Вътре беше тясно и шумно, а въздухът беше такъв, че й се прииска да си сложи отново шлема.

Джамърът се наклони и потегли встрани. През един от прозорците момичето видя как ослепително белият пейзаж се накланя. Рашмика посегна, за да се хване за нещо, и тъкмо се канеше да отиде някъде отпред, когато в полезрението й се появи някаква фигура.

Беше синът на Крозе, Кълвър. Носеше изцапан охреножълт гащеризон и от многобройните му джобове стърчаха всевъзможни инструменти. Беше една-две години по-малък от Рашмика, русокос и с вид на перманентно недохранен. Огледа я похотливо.

— Все пак реши да останеш на борда, а? Много добре. Сега ще имаме възможност да се опознаем малко по-добре, нали?

— Става дума само за три дни, Кълвър. Недей да градиш някакви планове.

— Ще ти помогна да свалиш този костюм, после можем да отидем отпред. В момента татко е зает с управлението на машината. На излизане от селото трябва да заобиколим, за да избегнем кратера. Затова теренът е малко неравен.

— Ще се справя сама с костюма си, благодаря. — Рашмика кимна насърчително към кабината на айсджамъра. — Защо не се върнеш да видиш дали татко ти няма нужда от помощ?

— Няма нужда от помощ. Майка ми също е там.

На лицето на Рашмика засия одобрителна усмивка.

— Е, сигурно се радваш, че тя е тук, за да пази и двама ви от неприятности. А, Кълвър?

— Тя няма нищо против това, с което сме се захванали, стига да не се разчува. — Машината се наклони отново, момичето залитна и се удари в металната стена. — Между другото, тя се прави, че не вижда почти нищо.

— Така чух и аз. Е, наистина трябва да сваля този костюм… би ли ми казал къде ще спя?

Кълвър й посочи миниатюрното пространство между два пулсиращи генератора. Там имаше мръсен матрак, възглавница и одеяло, направени от хлъзгава, ватирана сребриста материя. Имаше и завеса, която можеше да дърпа, ако желае да се изолира.

— Надявам се не си очаквала лукс — рече Кълвър.

— Очаквах най-лошото.

Момчето се помайваше.

— Сигурна ли си, че не искаш помощ, за да свалиш това нещо?

— Ще се справя сама, благодаря.

— Нали имаш какво да сложиш после?

— Това, което нося под костюма и тук. — И тя потупа чантата си, пъхната под раницата с животоподдържащата апаратура. Под плата й усети твърдия ръб на компютърния бележник. — Нали не мислиш сериозно, че съм забравила да си взема дрехи?

— Не — отвърна начумерено Кълвър.

— Добре. А сега защо не изтичаш да кажеш на родителите си, че съм жива и здрава? И моля те, дай им да разберат, че колкото по-скоро излезем от село, толкова по-щастлива ще се чувствам.

— Движим се толкова бързо, колкото можем.

— Всъщност точно това ме притеснява.

— Ти бързаш, така ли?

— Да, ще ми се да стигна до катедралите колкото се може по-скоро.

Кълвър я изгледа.

— Нещо с религията ли?

— Не точно — отговори Рашмика. — По-скоро семейни дела, с които трябва да се заема.

 

 

Писциум 107, 2615 година

 

Куейч се събуди, тялото му се намираше в тъмна, отговаряща точно на формите му кухина.

Последва миг на блажена неопределеност, докато изчакваше възвръщането на спомените си, миг, в който нямаше нито грижи, нито притеснения. След това спомените нахлуха в главата му изведнъж, обявявайки присъствието си като арогантни улични хулигани, преди да се подредят в нещо като хронологичен ред.

Спомни си, че го бяха размразили, за да го „сурвакат“ с неприятната вест за предстояща аудиенция с кралицата. Спомни си дванайсетъгълната й кабина, снабдена с инструменти за изтезания, чийто зловещ полумрак се нарушаваше от отблясъците на електрическите уреди за мъчение. Спомни си черепа с очи-телевизорчета. Спомни си как кралицата си бе играла с него като котка с врабче. От всичките му грешки най-непростима и с най-неприятни последствия беше надеждата, че тя беше способна да му прости.

Куейч закрещя, осъзнал точно какво се бе случило с него и къде се намира. Виковете му бяха приглушени и тихи, смущаващо детински. Срамуваше се, като чуваше какви звуци излизат от гърлото му. Не можеше да помръдне нито една част от тялото си, но не защото беше парализиран — просто нямаше никакво място, за да помръдне дори един пръст на повече от част от сантиметъра.

Това ограничение му се стори странно познато.

Постепенно виковете му преминаха в хрипове и накрая — в усилено затруднено дишане. Това продължи няколко минути, после Куейч започна да тананика, като си повтаряше шест-седем ноти с решителния вид на луд или мантриращ монах. Сигурно вече го бяха спуснали под леда. Без погребална церемония, без последна назидателна среща с Жасмина. Просто го бяха напъхали в костюма и го бяха погребали под ледения щит, който „Гностично възкачване“ буташе пред себе си. Нямаше представа колко време беше изминало — дали часове или по-голямата част от деня. Не смееше да мисли, че става въпрос за по-дълъг период.

Заедно с ужаса го връхлетя и усещането, че липсва някакъв детайл, което не му даваше мира. Може би заради чувството, че всичко това му е познато, което му носеше твърде ограниченото пространство или пък липсата на каквото и да е, което би могъл да погледне.

— Внимание, Куейч, внимание — прозвуча някакъв глас. — Фазата на намаляване на скоростта е приключена. Чакат се заповеди за системно включване.

Беше спокойният, доброжелателен глас на кибернетичната субперсона на „Доминатрикс“.

Осъзна стреснато, че всъщност не е в железния костюм, а по-скоро в ковчега за намаляване на скоростта на „Доминатрикс“, напъхан в точно отговаряща на формите на тялото му матрица във фазата на значително намаляване на скоростта. Куейч престана да тананика, едновременно оскърбен и дезориентиран. Изпита облекчение, в това нямаше никакво съмнение. Но преходът от перспективата за многогодишни мъки към сравнително благоприятната среда на „Доминатрикс“ беше толкова рязък, че нямаше кога да свали емоционалното напрежение. Успя само да хлъцне от шок и учудване.

Изпита неопределена нужда да се върне обратно в кошмара и да излезе от него по-постепенно.

— Внимание, Куейч. Чакат се заповеди за системно включване.

— Чакай — каза той. Гърлото го болеше, гласът му излизаше мъчително от устата. Трябва да бе прекарал доста време в ковчега, използван в периода на намаляване на скоростта. — Чакай. Пусни ме да изляза оттук. Аз…

— Всичко задоволително ли е, Куейч?

— Малко съм объркан.

— В какъв смисъл, Куейч? Имаш ли нужда от медицинско внимание?

— Не, аз… — Направи пауза и цялото му тяло се сгърчи. — Само ме пусни оттук. След миг ще се оправя.

— Добре, Куейч.

Това, което ограничаваше движенията му, се отдръпна. Светлината нахлу през разширяващите се процепи в стените на ковчега. Познатите бордови миризми на „Доминатрикс“ щурмуваха обонянието му Корабът тънеше в тишина, само от време на време прозвучаваше щракване от някоя система. Винаги ставаше така след намаляването на скоростта, когато бяха във фазата на акостиране.

Куейч се протегна, тялото му запука като стар дървен стол. Чувстваше се зле, но не толкова, колкото се беше чувствал след последното си прибързано размразяване на борда на „Гностично възкачване“. В ковчега, използван при намаляването на скоростта, беше упоен до загуба на съзнание, но повечето телесни процеси продължаваха нормално. Беше прекарвал само по няколко седмици в него по време на проучванията на всяка система, защото здравословните рискове, свързани със замразяването, надхвърляха ползата за кралицата от възпирането на процеса му на остаряване.

Той се огледа — все още не смееше да вярва, че му бе спестен кошмарът с костюма. Обмисли вероятността, че халюцинира, че е полудял, след като е прекарал няколко месеца под леда. Хиперреалното усещане на кораба обаче нямаше нищо общо с халюцинациите. Не си спомняше някога преди да е сънувал забавяне на скоростта… поне не сънища, водещи дотам да се събуди с викове. Но колкото повече време минаваше и колкото повече реалността на кораба започваше да кристализира около него, толкова повече това му се струваше най-вероятното обяснение.

Беше сънувал всеки миг от онези събития.

— Мили Боже! — промълви Куейч. Незабавно последва рязка болка, обичайното наказание на индоктриналния вирус за богохулство, но усещането беше толкова истинско, толкова различно от ужаса, че е погребан жив, че той се изпълни с радост и повтори: — Мили Боже, никога не бих повярвал, че имам това в себе си.

— Че имаш какво, Куейч?

Понякога корабът се чувстваше длъжен да подеме разговор, сякаш скучаеше.

— Няма значение — отвърна той, разсеян от нещо.

Обикновено, когато излезеше от ковчега, имаше достатъчно пространство да се извие и да застане успоредно на дългата тънка ос на главната малка стълба, която водеше от палубата към кабината. Но сега нещо го ожули по лакътя, нещо, което обикновено не беше там. Обърна се да го погледне, макар в себе си да знаеше какво ще види.

Ръждясало и издрано метално покритие с оловен цвят. Гниеща повърхност с маниакални подробности. Неопределена форма на човек с тъмна, обгорена следа там, където трябваше да бъдат очите.

— Кучка — промълви той.

— Трябва да те информирам, че присъствието на костюма е импулс за успеха в настоящата ти мисия — отговори корабът.

— Бил си програмиран да кажеш това?

— Да.

Куейч забеляза, че костюмът е закрепен към животоподдържащата матрица на кораба. Дебели жици свързваха контакти в стената със съответните части в костюма. Той се присегна отново и докосна повърхността, прокара пръсти по грубо запоените парчета, по лъкатушната линия. Металът беше леко топъл на пипане, потрепваше с неопределеното усещане за подкожна дейност.

— Бъди внимателен — обади се корабът.

— Защо… има ли нещо живо вътре в това? — поинтересува се Куейч. И тогава разбра и се почувства ужасно. — Мили Боже! Вътре има някой. Кой?

— Трябва да те информирам, че в костюма е Моруина.

Разбира се. Разбира се. Беше съвсем логично.

— Каза, че трябва да внимавам. Защо?

— Трябва да те информирам, че костюмът е програмиран да причини смъртта на намиращия се в него, ако бъде направен опит да се промени нещо в обвивката, шевовете или животоподдържащите куплунги. Трябва да те информирам, че само главният лекар Грьолие има възможност да отстрани костюма, без да причини евтаназията на намиращия се в него.

Куейч се отдръпна от костюма.

— Искаш да кажеш, че не мога дори да го докосна?

— Докосването не е най-разумната постъпка при дадените обстоятелства.

Куейч за малко не се изсмя. Жасмина и Грьолие бяха надминали себе си. Първо аудиенцията с кралицата, за да го накарат да помисли, че търпението й към него най-накрая се беше изчерпало. После представлението с цел да му покажат костюма и да го накарат да мисли, че е дошъл неговият ред да бъде наказан. Да го накарат да повярва, че ще го погребат под леда, като го принудят да бъде в съзнание през по-голямата част от следващото десетилетие. И най-накрая това: финалната подигравателна отмяна на присъдата. Последният му шанс да поправи грешките си. И да не си прави никакви илюзии: това щеше да бъде наистина последният му шанс. В този момент го разбра с пределна яснота. Жасмина му беше показала точно какво щеше да се случи, ако и сега не оправдаеше надеждите. А празните заплахи не фигурираха в нейния репертоар.

Но взетите от нея мерки не стигаха дотук. Беше затворила в костюма Моруина, за да го лиши от надеждата да направи онова, което понякога му беше идвало наум — да се скрие в някоя система, докато „Гностично възкачване“ отмине нататък. Не, наистина нямаше друг избор, освен да се върне при кралицата. И да се надява на две неща: първо, че няма да я разочарова; и второ, че щеше да освободи Моруина от костюма.

В този момент му дойде наум нова мисъл.

— Будна ли е? — попита той.

— Всеки момент ще дойде на себе си — отговори корабът.

Благодарение на типичната си за ултрите физиология, Моруина беше в състояние да понесе забавянето на скоростта на кораба много по-добре от Куейч, но костюмът надали беше модифициран по някакъв начин, за да я предпази поне отчасти.

— Можем ли да общуваме?

— Ти можеш да й говориш, когато искаш. Връзката кораб-костюм е моя работа.

— Добре, свържи ме тогава. — Изчака една секунда и се обади: — Моруина?

— Хорис. — Гласът й прозвуча неестествено немощно и далечно. Трудно му беше да повярва, че ги деляха само няколко сантиметра метал: със същия успех разстоянието помежду им можеше да бъде петдесет светлинни години. — Хорис, къде съм? Какво се е случило?

Нищо в досегашния му опит не беше в състояние да му помогне да поднесе подобна новина на някого. Как би могъл човек меко да поведе разговора към факта, че събеседникът му е затворен жив в заварен метален костюм? „Е, странно, че точно ти трябва да говориш за затваряне…“

— Моруина, случи се нещо, но не искам да изпадаш в паника. Всичко ще се оправи в крайна сметка, но не трябва, в никакъв случай не трябва да изпадаш в паника. Обещаваш ли?

— Но какво има?

Този път усети съвсем ясно притеснение в гласа й.

„Запомни: най-добрият начин да накараш някого да се паникьоса е като му кажеш да не го прави.“

— Моруина, кажи ми какво си спомняш. Бавно и спокойно.

Той усети в тона й наближаващата заплаха от истерия.

— Откъде искаш да започна?

— Помниш ли като ме отведоха да се видя с кралицата?

— Да.

— А помниш ли, като ме отведоха към нейната кабина?

— Да… помня.

— Помниш ли, че опита да ги възпреш?

— Не, аз… — Спря и не каза нищо повече. Куейч помисли, че я е изгубил — когато тя не говореше, по линията се възцаряваше пълна тишина. — Чакай. Да, спомням си.

— А след това?

— Нищо.

— Те ме отведоха в оперативния театър на Грьолие, Моруина. Там, където той ми причини всички останали неща.

— Не… — започна тя, разбрала неправилно, че ужасното нещо се бе случило с Куейч, а не с нея самата.

— Показаха ми костюма за мъчения — додаде той. — Но поставиха в него теб вместо мен. Намираш се вътре и точно заради това не трябва да изпадаш в паника.

Тя прие новината по-добре, отколкото той очакваше. Бедната безстрашна Моруина. Тя определено беше по-смелата от двамата. Беше сигурен, че ако имаше възможност да поеме върху себе си наказанието, тя така или иначе щеше да го направи. Знаеше също така, че на него самия тази сила му липсваше. Той беше слаб, страхлив и себичен. Не беше лош човек, но и не беше достоен за възхищение. Недостатъците бяха оформили живота му. Осъзнаването на всичко това не улесняваше нещата.

— Искаш да кажеш, че съм под леда ли? — попита Моруина.

— Не — отговори той. — Не, не е толкова зле. — Но още преди да доизрече мисълта си, осъзна колко абсурдно малко променяше положението й фактът, че не беше погребана под леда. — Сега си в костюма, но не си под леда. И не си там заради нещо, което си направила. Всичко това е заради мен. За да ме принудят да действам по определен начин.

— Къде съм?

— С мен, на борда на „Доминатрикс“. Мисля, че току-що намалихме скоростта, за да влезем в новата система.

— Не мога нито да виждам, нито да помръдна.

Той беше гледал костюма, докато говореше, държейки образа й в съзнанието си. Макар тя да правеше всичко възможно, за да го скрие, той я познаваше достатъчно добре, за да усети ужаса й. Засрамен, Куейч погледна рязко встрани.

— Корабе, не можеш ли да й дадеш възможност да вижда нещо?

— Този канал не е включен.

— В такъв случай го включи, по дяволите.

— Никакви действия не са възможни. Длъжен съм да те уведомя, че намиращият се в костюма може да общува с външния свят само по аудиоканала. На всеки опит да се задействат други канали ще се погледне като на…

Куейч махна с ръка.

— Добре. Моруина, съжалявам. Тези копелета няма да ти позволят да виждаш нищо. Предполагам, че тази идея е на Грьолие.

— Той не е единственият ми враг.

— Може би, но съм готов да се обзаложа, че е взел участие в ставащото. — По челото на Куейч се стичаха характерните за нулевата гравитация капки пот. Той я избърса с опакото на дланта си. — Всичко това стана заради мен.

— Ти къде си?

Въпросът го изненада.

— Нося се във въздуха край теб. Мислех, че чуваш гласа ми през бронята.

— Единственото, което чувам, е твоят глас в главата ми. Звучи така, сякаш си някъде далече. Страх ме е, Хорис. Не знам дали ще успея да издържа на това.

— Ти не си сама — увери я той. — Аз съм до теб. Вероятно си в по-голяма безопасност вътре в костюма, отколкото извън него. От теб се иска само да стоиш мирно там. Ще си бъдем у дома след няколко седмици.

Този път в гласа й прозвучаха нотки на отчаяние.

— Няколко седмици? Като те слуша, човек ще си помисли, че това не е нищо.

— Много по-добре е от години. О, Боже, Моруина, толкова съжалявам. Обещавам, че ще те измъкна от това.

Куейч стисна очи от мъка.

— Хорис?

— Да? — попита през сълзи той.

— Не ме оставяй да умра в това нещо. Моля те!

— Моруина — промълви малко по-късно Куейч. — Слушай внимателно. Сега трябва да те оставя. Слизам в командната кабина. Трябва да проверя статуса ни.

— Не искам да отиваш.

— Пак ще можеш да чуваш гласа ми. Трябва да го направя, Моруина. Непременно трябва. В противен случай никой от нас няма да има бъдеще.

— Хорис.

Но той вече бе тръгнал. Отдалечи се от ковчега, използван при намаляването на скоростта на кораба, и от костюма, като се носеше във въздуха. Пресегна се да хване омекотените дръжки в стената. Заслиза към командната кабина, като се издърпваше напред с помощта на вградените в стената дръжки. Никога не си беше падал по безтегловността, но предназначеният за проучвателни работи кораб беше прекалено малък за центрофужна гравитация. Нещата щяха да се подобрят, щом се отправеха отново на път, тъй като тогава двигателите на „Доминатрикс“ щяха да създадат илюзия за гравитация.

При по-приятни обстоятелства щеше да посрещне с радост внезапната изолация от останалите членове на екипажа. Моруина не го беше придружавала при повечето от предишните му екскурзии, но макар тя да му липсваше, принудителната самота не му тежеше, защото беше далеч от „Гностично възкачване“. Не можеше да се каже, че е антисоциален тип. Докато бе живял сред големи човешки общности, Куейч определено не беше сред най-общителните, но силни приятелства никога не му бяха липсвали. Винаги бе имал любовници, обикновено по-особени и екзотични или, какъвто беше случаят с Моруина, направо опасни. Но атмосферата в кораба на Жасмина беше толкова клаустрофобична, така пренаситена с феромоналната мъгла на параноята и интригите, че той беше започнал да копнее за суровата простота, която даваха корабът и мисията.

В резултат „Доминатрикс“ и неговият миниатюрен проучвателен кораб се бяха превърнали в личната му империя, намираща се под доминиона на „Възкачване“. Корабът се грижеше за него и ревностно предвиждаше желанията му като царедворец. Колкото повече време прекарваше в него, толкова по-добре той изучаваше прищевките и слабостите му. Пускаше да звучи музика, която не само съответстваше на настроенията му, но беше точно подбрана да го извади от опасните крайности като мрачни размисли или безгрижна еуфория. Хранеше го с блюда, които Куейч така и не бе съумял да убеди синтезаторите на храна на „Възкачване“ да произвеждат, и успяваше да го очарова и изненада всеки път, когато Куейч решаваше, че корабът е изчерпал идеите си. Корабът знаеше кога обитателят му се нуждаеше от сън и кога — от трескава активност. Забавляваше го с невероятните си фантазии, когато Куейч се отегчеше, и симулираше дребни кризи, когато придобиеше самодоволен вид. Понякога на Куейч му се струваше, че тъй като корабът го познава толкова добре, той всъщност се бе слял с него, беше се просмукал в машинните му системи. Сливането се бе осъществило дори на биологично ниво. Ултрите правеха всичко възможно да го стерилизират всеки път, когато се върнеше в хангара си в търбуха на „Възкачване“, но Куейч знаеше, че корабът вече не мирише по същия начин както при първото му качване на борда. Миризмата му напомняше местата, където бе живял.

Но от усещането, че този кораб е пристан, че е жадувано прибежище, сега не бе останала и следа. Всеки поглед към костюма му напомняше мъчително, че Жасмина бе разпростряла влиянието си във владението на своя феодал. Втори шанс нямаше да има. Сега всичко, което имаше значение за него, зависеше от простиращата се отпред система.

— Кучка — произнесе отново той.

Добра се до командната кабина и се навря на мястото на пилота. Кабината беше съвсем малка, тъй като „Доминатрикс“ се състоеше предимно от гориво и двигатели. Пространството, в което се намираше, не бе повече от леко разширение на тясното стълбище — като резервоарчето на живачен термометър. Зад овалното стъкло отпред се виждаше междузвездното пространство.

— Авионика — каза той.

Панелите с прибори за управление се приближиха и го заобиколиха като клещи. Те премигнаха и по тях засветиха движещи се диаграми, които привлякоха погледа му.

— Заповеди, Куейч?

— Дай ми само един миг — отговори той.

Първо огледа най-важните системи, за да се увери, че субперсоната не е пропуснала нещо. Бяха използвали повече гориво от очакванията му за този етап от мисията, но в това всъщност нямаше нищо чудно, като се имаше предвид допълнителната маса на тежкия костюм. Разполагаха с достатъчно резерви и не беше нужно да се притеснява. Всичко друго беше наред: намаляването на скоростта се осъществи без инциденти; всички корабни функции бяха номинални — от сензорите и животоподдържащите системи до миниатюрното корабче за кратки преходи, което се намираше в корема на „Доминатрикс“ като малко делфинче, очакващо да бъде родено.

— Корабе, има ли някакви специални изисквания за това проучване?

— Нищо, което да ми е било показано.

— Е, това звучи извънредно успокоително. А статуса на кораба-майка?

— Получавам постоянно телеметрия от „Гностично възкачване“. Очакват да се срещнете след обичайния шест-седемседмичен проучвателен период. Резервите от гориво са достатъчни за маневрата по прикачването.

— Положително.

Нямаше логика Жасмина да го изпрати на мисия с недостатъчно гориво, но беше успокояващо да разбере, че поне в този случай беше действала логично.

— Хорис? — прозвуча гласът на Моруина. — Говори ми, моля те. Къде си?

— Отпред — отговори той, — проверявам показателите. Засега всичко изглежда наред, но искам да съм сигурен.

— Знаеш ли къде се намираме?

— Ей сега ще разбера. — Докосна едно от контролните табла, което даваше възможност за гласов контрол над главните корабни системи. — Завърти плюс едно-осемдесет, трийсет и втори завой — каза той.

Дисплеят върху конзолата показа, че нарежданията му се изпълняват. Зад овалното стъкло роякът мъждиви звезди започна да се отича от единия към другия край.

— Говори ми — обади се отново Моруина.

— Завъртам кораба. След намаляването на скоростта се движихме известно време с опашката напред. Всеки момент би трябвало да видим системата.

— Жасмина каза ли нещо по този повод?

— Аз поне не си спомням. А ти?

— Нищо — отвърна тя. За първи път след събуждането звучеше почти както обикновено. Вероятно се бе включил механизмът й за справяне със ситуацията. Ако действаше по обичайния си начин, Моруина нямаше да позволи на паниката да я завладее. Това бе последното, от което се нуждаеше, докато се намираше в костюма. — Само че тази била поредната система, която не изглеждала особено обещаващо — продължи тя. — Една звезда и няколко планети. Няма сведения за човешко присъствие.

— Което не означава, че някой не е минал оттам в даден момент, както правим и ние сега. И може да е оставил нещо след себе си.

— Да се надяваме, че е така — отбеляза язвително Моруина.

— Опитвам се да гледам оптимистично на нещата.

— Извинявай. Знам, че го правиш за добро, но нека не очакваме невъзможното, а?

— Може и да се наложи — промърмори под носа си той, като предполагаше, че корабът няма да хване думите му и да ги предаде на Моруина.

Междувременно корабът приключи със завъртането, което му беше задал. В центъра на овалното стъкло се появи ясно видима звезда. От това разстояние беше по-скоро слънце, отколкото звезда: без селективния светлинен щит на командната кабина тя щеше да бъде неприятно ярка за очите.

— Добрах се до нещо — заяви Куейч. Пръстите му се плъзнаха по конзолата. — Я да видим. Спектрален клас студен G. Главна поредица, около три пети слънчева яркост. Няколко петна, но няма тревожна коронална активност. На около двайсет астрономически единици.

— Все още е доста далеч — отсъди Моруина.

— Не и ако искаш да включиш всички главни планети в същия обем.

— А какво казват за световете?

— Един момент.

Изтръпналите му пръсти отново заиграха по конзолата и картината на дисплеите се промени, появиха се разноцветни линии, изобразяващи различните орбити, сплескани във вид на елипси, край всяка от които имаше каре с цифри за основните характеристики на света, на който беше съответната орбита. Куейч се взря в параметрите: маса, време за осъществяване на една обиколка, продължителност на деня, наклон, диаметър, гравитация на повърхността, средна плътност, магнитосферна сила, наличие на луни или пръстенови системи. По степента на сигурност, определена за цифрите, той стигна до извода, че бяха пресметнати от „Доминатрикс“ посредством неговите сензори и интерпретиращи алгоритми. Ако бяха извлечени от вече съществуваща база данни за параметрите на системата, щяха да бъдат значително по-точни.

Сигурността на цифрите щеше да нарасне, когато наближат системата, а дотогава беше добре да се има предвид, че тази част от Космоса беше почти неизследвана. Някой друг може да беше минавал оттук, но вероятно не беше останал достатъчно дълго, за да състави официален доклад. Това означаваше, че има вероятност системата да съдържа нещо, което някой някъде би могъл да сметне за ценно, дори и само защото е ново.

— Чакам да кажеш кога започваме — обади се корабът, очевидно нетърпелив да се заеме с работа.

— Добре, добре — отвърна Куейч. — Поради липсата на информация за каквито и да било аномалии, ще се движим към слънцето, като оглеждаме свят след свят, после ще преминем към планетите от другата страна и оттам ще се върнем в междузвездното пространство. Като имаш предвид тези ограничения, намери петте маршрута за най-ефективно използване на горивото и ми ги представи. Ако има значително по-ефективна стратегия, която изисква да пропуснем някоя от планетите и да се върнем към нея по-късно, бих искал да ме запознаеш и с нея.

— Един момент, Куейч. — Последвалата пауза му стигна само колкото да се хване за носа. — Ето какво се получи. При така уточнените параметри няма предпочитано решение нито по-благоприятен вариант, ако не спазваме реда.

— Добре. Сега ми покажи петте възможности в низходящ ред на времето, което ще трябва да отделя за забавяне на скоростта.

Възможностите се пренаредиха. Куейч поглаждаше несъзнателно брадичката си, докато се опитваше да избере някоя от тях. Можеше да каже на кораба да направи сам окончателния избор, но винаги предпочиташе той да взема финалното решение. Не ставаше въпрос просто да се избере наслуки един от вариантите. Винаги един от тях изглеждаше по-правилен от другите, поради една или друга причина. Куейч беше готов да признае, че прави подбора по-скоро въз основа на някакво неопределено шесто чувство, отколкото на съзнателен процес на елиминиране на неподходящите възможности. Но не мислеше, че това омаловажаваше ценността му. Смисълът да се остави на него ръководството на тези системни проучвания беше именно използването на въпросните неуловими умения, които нямаше как да бъдат включени в поредицата от алгоритмични инструкции на машините. Така че сега мислеше да направи точно това — щеше да се намеси, за да избере маршрута, който му допадне най-много.

Този път отговорът съвсем не беше очевиден. Никое от решенията не беше елегантно, но Куейч бе свикнал с това: подредбата на планетите в даден момент от времето беше непроменлива даденост. Понякога имаше късмет и пристигаше, когато три-четири интересни свята бяха подредени в една линия, докато обикаляха по орбитите си, и това даваше възможност да се движат възможно най-икономично. Тук обаче всички светове бяха пръснати и се намираха под най-различни ъгли едни спрямо други. Всички изследвани модели за движение напомняха лъкатушната линия, по която се движи някой порядъчно пийнал човек.

Но не липсваха и утехи. Ако променяше редовно посоката на движение, нямаше да изхаби много повече гориво, за да забави до пълно спиране и да инспектира отблизо световете, които да привлекат погледа му. Вместо да пуска пакети с апаратура, когато прелиташе край тях, можеше да излезе с „Дъщерята на чистача“ и да ги огледа наистина добре.

За момент, докато обмисляше да излети с „Дъщерята“, Куейч забрави за Моруина. Но това продължи само миг. После си даде сметка, че като остави „Доминатрикс“, щеше всъщност да остави и нея.

А нямаше представа как тя щеше да го приеме.

— Реши ли нещо, Куейч? — попита корабът.

— Да. Мисля да се спрем на втория маршрут за изследване.

— Това окончателният ти отговор ли е?

— Чакай да видя: минимално време за забавяне на скоростта; една седмица за повечето от по-големите планети, две за системата на онзи газов гигант с много луни… няколко дни за мъниците… и би трябвало пак да спестим гориво, в случай че намерим нещо наистина много тежко.

— Съгласен съм.

— И ще ме известиш, ако забележиш нещо необичайно, нали, корабе? Искам да кажа, не са ти давани специални указания в това отношение, нали?

— Изобщо никакви указания, Куейч.

— Добре. — Нямаше представа дали корабът забеляза недоверчивата му нотка. — Е, кажи ми, ако изникне нещо. Искам да бъда информиран.

— Разчитай на мен, Куейч.

— Налага се, нали така?

— Хорис? — Това беше Моруина. — Какво става?

Корабът трябва да беше прекъснал аудиоканала й, докато обсъждаха маршрута за проучването.

— Просто претегляме възможностите. Избрах проучвателната стратегия. Ще можем да огледаме отблизо всичко, което ни хареса там долу.

— Има ли нещо, което да предизвиква интерес?

— Нищо впечатляващо — отвърна той. — Обичайната самотна звезда и семейство от светове. Не виждам явни признаци за биосфера на повърхността или индикации, че някой е бил тук преди нас. А ако наоколо са пръснати малки творения на човешката ръка, вероятно няма да ги забележим от това разстояние, освен ако те не полагат активни усилия да бъдат видени; очевидно обаче не ги правят. Но аз все още не съм се отчаял. Ще се приближим и ще разгледаме добре.

— Трябва да бъдем внимателни, Хорис. Не е изключено да има некартографирани опасности.

— Не е изключено — съгласи се той, — но в момента съм склонен да смятам, че това е най-незначителната ни тревога, а?

— Куейч? — обади се корабът, преди Моруина да има възможност да отговори. — Готов ли си за започване на проучването?

— Имам ли време да се добера до мястото, където трябва да изчакам промяната на скоростта?

— Първоначалното ускорение ще бъде само едно G, докато направя основно диагностициране на движещата сила. Когато се настаниш на мястото за изчакване на промените на скоростта, ускорението ще нарасне, докато стигне безопасните граници за нашите условия.

— Ами Моруина?

— Не са ми дадени специални инструкции.

— С обичайните пет G ли намали скоростта или ти казаха да действаш по-бавно?

— Всичко беше направено в рамките на обичайните граници.

Добре. Моруина беше издържала на това, следователно ставаше ясно, че Грьолие е направил някакви модификации на костюма, които осигуряваха поне същата защита като ковчега за намаляване на скоростта.

— Корабе — каза Куейч, — ще поемеш ли грижите за прехода на Моруина, така че да го омекотиш?

— Грижата за преходите се осъществява автоматично.

— Чудесно. Моруина… чу ли това?

— Чух го — отвърна тя. — Би могъл да попиташ още нещо. Ако може да ме приспива, когато е необходимо, може би да ме приспи за цялото пътуване?

— Чу какво попита тя, корабе. Можеш ли да го направиш?

— Ако бъде изискано, може да се уреди.

Колкото и глупаво да беше, на Куейч не му беше дошло наум да зададе същия въпрос. Засрами се, че не се бе сетил пръв за него. Явно все още не беше осъзнал напълно как се чувстваше тя вътре в онова нещо.

— Е, Мор, искаш ли да го направим веднага? Мога да наредя да бъдеш приспана незабавно. Когато се събудиш, ще сме се върнали на „Възкачване“.

— А ако се провалиш? Мислиш ли, че ще ми позволят да се събудя?

— Не знам — отговори той. — Иска ми се да знаех. Но не възнамерявам да се провалям.

— Толкова си уверен в себе си. Винаги звучиш така, сякаш всичко ще бъде наред.

— Понякога дори вярвам, че ще бъде така.

— А сега?

— Както казах на Жасмина, усещам, че късметът ми се променя към добро. Не я излъгах.

— Надявам се да си прав.

— Значи заспиваш?

— Не, ще будувам с теб. Когато ти спиш, ще спя и аз. Засега. Не изключвам възможността да променя намерението си.

— Разбирам.

— Намери нещо там, Хорис. Моля те. Заради двама ни.

— Ще намеря — заяви Куейч. И някъде вътре в себе си усети сигурност. Това нямаше обяснение, но го усещаше съвсем определено, дори остро, като камък в жлъчката. — Корабе — рече той — действай.