Алистър Рейнолдс
Пропастта на опрощението (42)

Четирийсет и едно

Хела, 2727 година

 

Най-сетне Куейч също видя моста и гледката го накара да изтръпне. До него все още оставаше повече разстояние, отколкото беше дължината на самата конструкция. Всичко, което беше планирал, всичко, което беше замислил, сега беше на път да даде плодове.

— Погледни го, Рашмика — каза той, като я подкани да застане до прозореца на мансардата, за да се наслади лично на гледката. — Толкова стар и същевременно — толкова безвременен. От мига, в който обявих, че ще прекосим пропастта, броя всяка секунда. Още не сме го стигнали, но поне сега мога да го виждам.

— Наистина ли ще го направиш? — попита тя.

— Да не мислиш, че изминах целия този път, за да се върна назад сега? Малко вероятно. Заложен е престижът на църквата, Рашмика. За мен нищо няма по-голямо значение от това.

Ще ми се да можех да разчитам лицето ти. Иска ми се да можех да виждам очите ти и Грьолие да не беше умъртвил всичките ти нервни окончания. Тогава щях да знам дали казваш истината.

— Не ми ли вярваш?

— Не знам в какво да вярвам — призна тя.

— Не те моля да вярваш в нищо. — Първосвещеникът изви кушетката си така, че всички огледала трябваше да се нагласят под друг ъгъл. — Никога не съм те молил да приемеш вярата, Рашмика. Единственото, за което съм те молил, е честната ти преценка. Какво те смути така изведнъж?

— Трябва да знам истината. Преди да си подкарал това нещо по моста, трябва да разбера някои отговори.

Очите му потрепнаха в очните кухини.

— Винаги съм бил откровен с теб.

— Какво ще кажеш тогава за изчезването, което не се е случило? Това ти ли беше, господин първосвещеник? Ти ли го причини?

— Да го причиня? — повтори той, сякаш думите й бяха лишени от смисъл.

— Вярата ти е изневерила, нали? Преживял си криза, по време на която си започнал да мислиш, че изчезванията все пак имат рационално обяснение. Може би си развил имунитет към най-силния индоткринален вирус, който Грьолие е бил в състояние да ти предложи през въпросната седмица.

— Бъди много, много внимателна, Рашмика. Ти си ми полезна, но съвсем не си незаменима.

Тя събра цялото си хладнокръвие.

— Искам да кажа, да не би да реши да изпиташ вярата си? Уреди ли към Халдора да бъде изстреляна проучвателна апаратура в момента на едно от изчезванията?

Очите му, абсолютно застинали, се взираха напрегнато в нея.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че си изпратил нещо към Халдора — някаква машина, някаква сонда. Може би ти е била продадена от ултри. Надявал си се да видиш нещо там. Какво — нямам представа. Може би нещо, което вече си зърнал преди време, но не си искал да признаеш пред самия себе си.

— Какъв абсурд.

— Но си успял — продължи тя. — Сондата е направила нещо: удължила е продължителността на изчезването. Предизвикал си реакция. Сондата се натъкнала на нещо, когато планетата изчезнала. Осъществила е контакт с това, което Халдора е трябвало да крие. И то нямало нищо общо с чудесата. — Той опита да каже нещо, да я прекъсне, но тя си наложи да продължи: — Нямам представа дали сондата се е върнала, но знам, че все още си в контакт с него. Отворил си някакъв прозорец, нали? — Рашмика посочи към специалния метален костюм, същия, който я беше смутил толкова при първото й посещение в мансардата. — Те са там, хванати като в капан в него. Направил си затвор от костюма, в който е умряла Моруина.

— И защо ще правя подобно нещо? — попита Куейч.

— Защото не знаеш дали са демони, или ангели.

— А ти знаеш, така ли да разбирам?

— Мисля, че може да са и двете — отговори Рашмика.

 

 

Орбитата на Хела, 2727 година

 

Скорпион дръпна тежкия метален капак, като разкри малък овален страничен отвор. Надрасканото стъкло беше дебело и кафяво като горена захар. Той се отдръпна от прозореца.

— Ще трябва да се редувате — каза той.

Намираха се в сектор на „Безкрая“ с нулева гравитация. Това беше единственият начин да се видят двигателите, когато корабът беше в орбита, тъй като въртящите се части, създаващи изкуствената гравитация, се намираха прекалено навътре в корпуса, за да позволят наблюдението им. А ако на двигателите беше дадено обичайното ускорение от една гравитационна константа — осигуряващо илюзията за гравитация чрез други средства в целия кораб, — нямаше да могат да поддържат обикалянето си по орбитата на Хела.

— Бихме искали да видим как се включват, ако е възможно — каза брат Сифарт.

— Не може да се каже, че това е стандартна процедура, когато сме в орбита — отвърна Скорпион.

— Само за момент — настоя Сифарт. — Не е нужно да действат с пълен капацитет.

— Мислех, че ви интересува системата за осигуряване на защитата.

— Тя също.

Скорпион заговори в гривната си.

— Включете двигателя, но контрирайте с джетовете. Не искам да усетя корабът да помръдне нито сантиметър.

Заповедта беше изпълнена почти незабавно. Теоретично някой от хората му трябваше да изпрати командата в контролната система на кораба, след което капитан Джон Браниган решаваше дали да я изпълни. Скорпион обаче подозираше, че сега Капитанът беше включил двигателите още преди получаването на заповедта.

Големият кораб изпъшка, щом двигателите се включиха. През тъмното стъкло на прозореца отработените газове приличаха на пурпурнобяла драскотина, видима само защото прикриващите ги приспособления бяха изключени, когато „Носталгия по безкрая“ наближи системата. В другия край на корпуса множество батареи от конвенционални ракети балансираха напора на главните двигатели. Старият корпус пукаше и стенеше като огромно живо същество, абсорбирайки компресиращите сили. Скорпион знаеше, че корабът може да понесе много повече от това, но все пак изпита облекчение, когато пламъкът от двигателите изгасна. Усети леко раздрусване, признак за съвсем дребна липса на синхрон между спирането на ракетите и на двигателите, но след това всичко застина, напълно неподвижно. Достойните за динозавър протести на подложената на този стрес материя на кораба заглъхнаха като отслабващ гръм.

— Достатъчно ли ви беше, братко Сифарт?

— Така мисля — отвърна предводителят на делегацията. — Изглеждат в превъзходно състояние. Няма да повярвате колко трудно е да се намерят добре поддържани конджоинърски двигатели сега, когато техните създатели не са вече с нас.

— Стараем се — каза Скорпион. — Разбира се, в действителност вас ви интересува оръжието, нали? Да ви го покажа ли, за да приключим със задълженията за деня? После ще има достатъчно време за по-детайлен оглед.

Повдигаше му се от всички тези безсмислени приказки, от развеждането на двайсетимата натрапници из империята му.

— Всъщност — обади се брат Сифарт, когато се върнаха в една от въртящите се секции, — двигателите ни интересуват повече, отколкото признахме.

Скорпион усети потръпване във врата си.

— Така ли?

— Да — отвърна Сифарт и кимна към другите деветнайсет души.

Сред гладко хореографирана мъгла, двайсетимата делегати докоснаха определени места на костюмите си и те се разлетяха на неравномерни, подобни на струпеи парчета, сякаш изхвърлени от пружини. Твърдите компоненти заваляха около тях и нападаха с тракане около краката им. Под костюмите, както Скорпион вече знаеше от сканирането, носеха само тънки вътрешни пластове.

Зачуди се какво беше пропуснал. Все още не виждаше и следа от оръжие, не забелязваше нито пистолети, нито ножове.

— Братко — каза той, — помисли много внимателно върху това.

— Вече съм мислил — отвърна Сифарт.

Коленичи заедно със своите другари и все така без да сваля ръкавиците си, затършува със светкавична ефективност из купчината парчета.

Вдигна юмрука си, в който стискаше нещо остро и аеродинамично. Беше парче от костюм, силно извито покрай водещия си ръб. Сифарт се надигна на едно коляно и махна с китка. Като се превърташе във въздуха, метателното оръжие полетя към Скорпион. Той чу свистенето от приближаването му. Частта от секунда, през която продължи полетът му, се разтегна до субективна вечност. Тънък, плачлив глас — без нотка на обвинение — му каза, че това бяха всъщност костюмите. Той беше гледал толкова упорито през тях, убеден, че крият нещо, и поради това бе изпуснал от вниманието си самите костюми.

Костюмите бяха оръжието.

Преобръщащото се нещо се заби в рамото му, а силата на удара го прикова в хлъзгавата, ръбеста стена на коридора. Прикова го, преминавайки през собствените му кожа и плът. Той се замята от болка, но беше здраво закован.

Сифарт се изправи с по едно остро оръжие във всяка ръка. В тях нямаше нищо случайно: очертанията им бяха прекалено обмислени и пестеливи. Костюмите явно бяха замислени така, че да се разпадат по определен начин посредством линии, издълбани в тях с точност от един ангстрьом.

— Съжалявам, че трябваше да го направя — каза той.

— Смятай, че си мъртъв.

— А ти щеше да си вече мъртво прасе, ако исках да те убия. — Скорпион знаеше, че е така: непринудеността, с която Сифарт бе хвърлил оръжието към него беше свидетелство, че борави отлично с него. За него нямаше да бъде по-трудно да му отреже главата. — Вместо това те пощадих. Ще пощадя целия ти екипаж, ако ни съдействате.

— Никой няма да съдейства за нищо. И няма да стигнете далече с ножове, за колкото и умни да се мислите.

— Не става въпрос само за ножове — увери го Сифарт.

Зад него се изправиха други двама от адвентистките делегати. Те държаха помежду си нещо: съоръжение от закрепените части на въздушните им резервоари. Единият от тях беше насочил към Скорпион отворения край на нещо като маркуч.

— Покажи му — нареди Сифарт, — просто за да добие представа.

От муцуната на маркуча изригна огън, достигайки пет-шест метра по-нататък. Той облиза стената на коридора, чиято повърхност се покри с мехури. Корабът изохка отново. После пламъците изчезнаха, чуваше се единствено съскането от излизащото през отвора гориво.

— Това беше изненада — заяви Скорпион.

— Прави каквото казваме и никой няма да пострада — каза Сифарт.

Другите делегати зад него се оглеждаха: те също бяха чули изохкването. Вероятно си помислиха, че корабът все още не се беше успокоил след включването на главните двигатели и продължава да поскърцва като стара къща след залез.

Моментът се проточи. Скорпион се чувстваше странно спокоен. „Може би — помисли си той — това прави с нас старостта.“

— Дошли сте да превземете кораба ми ли? — попита той.

— Не да го превземем — побърза да подчертае Сифарт. — Искаме само да го използваме за известно време. Щом свършим, ще си го получите обратно.

— Мисля, че не сте избрали подходящия кораб.

— Напротив — отвърна похитителят. — Мисля, че сме избрали подходящия кораб. А сега стой тук като добро прасе и ще приключим цялата история като приятели.

— Не може да очаквате сериозно да превземете кораба ми само с двайсет човека.

— Не — съгласи се Сифарт. — Би било глупаво, нали?

Скорпион опита да се освободи. Не можеше да помръдне ръката си достатъчно, за да доближи гривната за комуникации до лицето си. Оръжието го беше приковало много здраво. Болката, причинена от движението, беше като от раздвижването на много стъклени парченца в рамото му. Това беше същото рамо, което беше изгорил.

Сифарт поклати глава.

— Какво казах? Да бъдеш добро прасе. — Коленичи, огледа друго оръжие, този път напомнящо кама. Приближи се бавно към Скорпион. — Никога не съм си падал особено по прасета, честно казано.

— Това ме устройва.

— Доста си стар, нали? На колко години си — на четирийсет, на петдесет?

— Достатъчно млад, за да те посрамя, приятел.

— Ще видим.

Сифарт заби камата в другото му рамо, горе-долу на същото място. Скорпион извика от болка: този крясък изобщо не приличаше на човешки.

— Не мога да се похваля с отлично познаване на свинската анатомия — заяви Сифарт. — Ако съм се справил, не би трябвало да съм повредил нищо важно. На твое място обаче бих действал предпазливо и не бих се въртял прекалено много.

Скорпион опита да помръдне, но се отказа, преди бликналите от болката сълзи да са го ослепили. Зад Сифарт други двама делегати изпробваха оръжието, бълващо огън. След това групата се раздели на две и тръгна нататък из кораба, оставяйки Скорпион сам.