Алистър Рейнолдс
Пропастта на опрощението (41)

Четирийсет

Повърхността на Хела, 2727 година

 

Действащата на пълни обороти машинария на „Двигателна сила“ сякаш приветства капитан Сифарт, който крачеше из залата, хванал зад гърба скритите си в ръкавиците ръце. Като предводител на Катедралната гвардия, той никога не разчиташе на топъл прием от страна на отговарящите за движението на катедралата механици. И не защото не го харесваха инстинктивно, а защото имаха добра памет: винаги хората на Сифарт бяха потушавали бунтовете сред техниците на „Лейди Моруина“. В момента в залата имаше изненадващо малко работници, но в ума си капитанът нахвърляше набързо жертвите и ранените при последната „арбитражна акция“, както предпочитаха да наричат този тип действия ръководителите на катедралата. Ръководителят на смяната, Глаур, когото търсеше в момента, не беше свързан директно с бунта, но от редките им случаи на общуване Сифарт беше разбрал, че механикът не изпитва симпатия нито към Катедралната гвардия като цяло, нито към нейния шеф в частност.

— А, Глаур — провикна се той, когато го зърна край едно табло.

— Капитане. Какво удоволствие.

Сифарт се запъти към таблото. От вътрешността му висяха жици и кабели като изкормени черва. Той дръпна вратичката му така, че вътрешностите увиснаха и се заплетоха. Глаур понечи да каже нещо — някакви безполезни протести, — но Сифарт му даде знак да млъкне, като докосна с пръст устните си.

— Каквото и да правиш, може да почака.

— Нямаш пра…

— Малко е тихо тук, а? — Капитанът се огледа към самотните машини и пътеки-мостчета между различните нива. — Къде са другите?

— Много добре знаеш къде са. Обраха си крушите от Лейди Мор при първа възможност. Взеха им заплатите за цяла година само за един скафандър. И сега трябва да се справям с абсолютно недостатъчен брой хора, стигащ колкото за поддържане на реактора и за смазване на машините.

— Онези, които заминаха — промълви замислено Сифарт. Същото се случваше навсякъде из катедралата; дори Гвардията не успяваше да спре масовото напускане на хората, — нарушават договорите си, нали?

Глаур го изгледа невярващо.

— Да не мислиш, че дават пет пари за това, капитане? Единствената им грижа е да се махнат от това нещо, преди да е стигнало до моста.

Сифарт буквално подушваше страха на своя събеседник; той се излъчваше от него като пара от вряща вода.

— Искаш да кажеш, че не вярват в успешното ни преминаване по него?

— А ти вярваш ли?

— Щом първосвещеникът казва, че ще го направим, кои сме ние, че да се съмняваме в думите му?

— Аз се съмнявам в тях — почти изсъска Глаур. — Знам какво се е случило последния път, а ние сме по-големи и по-тежки. Тази катедрала няма да премине по моста, капитане, колкото и кръв да вкарва в нас главният лекар.

— В такъв случай имам късмет, че няма да бъда на „Лейди Моруина“, когато стане това.

— Напускаш ли? — попита Глаур, внезапно обзет от още по-голямо притеснение.

Сифарт не беше сигурен дали само си въобразява, или събеседникът му наистина се бунтува.

— Да, но по църковни дела. Нещо, което ще ме отдалечи оттук докато мостът бъде прекосен… или не бъде прекосен. А как стоят нещата при теб?

Глаур поклати глава, галейки несъзнателно мръсното шалче около врата си.

— Аз оставам, капитане.

— Вярност към първосвещеника?

— Вярност към моите машини по-скоро.

Сифарт го докосна по рамото.

— Впечатлен съм. Не си ли се изкушавал поне веднъж да отклониш катедралата от Пътя или да повредиш моторите?

Зъбите на Глаур блеснаха в полумрака.

— Тук съм да върша определена работа.

— Това ще те убие.

— Тогава може би ще напусна в последния момент. Но тази катедрала ще остане на Пътя.

— Ти си добър човек. Но все пак е по-добре да се уверим в това.

Глаур го погледна право в очите.

— Моля, капитане?

— Заведи ме при секретното контролно табло, Глаур.

— Не.

Капитанът стисна шалчето около врата му и го повдигна за него от пода. Задавен, Глаур заудря безполезно с юмруци по гърдите му.

— Заведи ме при секретното контролно табло — повтори Сифарт с все така спокоен тон.

 

 

Личната совалка на главния лекар приближи и клекна върху острия като шило двигател. Малката, изоставена площадка за приземяване, избрана от Грьолие, се намираше в покрайнините на вигридското селище. Червеният му, подобен на мида кораб се наклони силно, преди да спре, а земята на мястото на приземяването слегна надолу. Очевидно тази площадка се използваше изключително рядко; нищо чудно от десетилетия на нея да не беше стъпвало нищо по-голямо от някой и друг роботизиран летателен апарат за пренасяне на стоки.

Грьолие събра вещите си и излезе навън. Площадката беше разнебитена, но алеята, извеждаща от нея, все още бе използваема. Като потрепваше с бастуна си по напукания бетон, той се насочи към най-близкия обществен вход. Но херметичната камера отказа да се отвори. Прибягна до многоцелевия ключ от Клоктауър — той трябваше да отваря почти всяка врата на Хела. Обаче мрачно стигна до извода, че вратата просто беше развалена, а механизмът й — счупен.

Вървя по пътя още десетина минути, като се оглеждаше, докато намери работеща ключалка. Вече беше близо до центъра на малката, заровена в земята махала. Отгоре й цареше хаос от паркирани превозни средства, изоставени модули от различна апаратура, поизгорели слънчеви колектори със счупени фасети. Единственият проблем беше, че колкото повече наближаваше сърцето на селището, толкова по-вероятно ставаше да разберат за идването му тук.

Това не беше от значение: тази работа трябваше да се свърши и той беше изчерпал другите си алтернативи. Все така с костюма, Грьолие мина през херметическата камера и заслиза по някаква вертикална стълба. Тя го отведе до пестеливо осветена мрежа от тунели, чиито коридори се разклоняваха в пет посоки. За щастие бяха цветово кодирани в съответствие с индустриалните и жилищните райони, към които водеха. Само дето „райони“ не беше вярната дума. Населението на тази мъничка общност, дори да се радваше на социални връзки с други подобни общности от полупустинните земи, беше по-малко, отколкото населението на един етаж от „Лейди Моруина“.

Главният лекар си тананикаше, докато вървеше. Колкото и загрижен да беше заради последните събития, винаги му беше приятно да върши работа за Клоктауър. Дори когато, както в този случай, работата беше по-скоро от личен характер, тъй като не беше казал на първосвещеника коя е точната причина за мисията му.

Е, това беше напълно справедливо. След като първосвещеникът имаше тайни от него, тогава и той щеше да има някоя и друга тайна от първосвещеника.

Куейч беше намислил нещо. Грьолие подозираше това от месеци, но забележката на момичето, че е видяло екипа по пътно-ремонтните работи, му помогна да постави окончателно всяко нещо на мястото му. Макар да се беше постарал да омаловажи нейните наблюдения, тази информация не му даваше мира. И беше съзвучна с други неща, които му бяха направили впечатление напоследък. Недостатъчно добрата поддръжка на Пътя например. Ледът беше блокирал пътя им именно защото поддръжката не разполагаше с обичайните средства за неговото разчистване. Куейч беше принуден да прибегне до използването на ядрено оръжие: Божият огън.

Тогава главният лекар беше отдал случилото се на щастливо съвпадение. Но колкото повече размишляваше за това, толкова по-малко вероятно му се струваше. Първосвещеникът искаше да направи съобщението си за предстоящото преминаване на „Лейди Моруина“ по моста максимално показно. А какъв по-добър начин да акцентира думите си от една доза Божи огън, проблеснала през наскоро инсталирания му прозорец с витраж?

Употребата на Божия огън беше оправдана само защото екипите по поддръжката на Пътя не успяваха да се справят с многото работа. Ами ако недостигът беше причинен именно защото Куейч бе наредил част от апаратурата и работната сила да бъде отклонена в друга посока?

На Грьолие даже му мина мисълта, че самото блокиране е било предварително подготвено. Първосвещеникът беше обвинил в саботаж някоя от другите църкви, но беше напълно възможно това всъщност да е негово дело. Достатъчно беше да са поставили експлозиви и възпламенители при последното преминаване на Лейди Мор през това място.

Една година по-рано.

Наистина ли мислеше, че Куейч бе планирал нещо през цялото това време? Кой можеше да знае. Хората, които строяха катедрали, имаха склонност да гледат далече напред.

Главният лекар все още не можеше да види накъде води всичко това. Единственото, което знаеше, при това с нарастваща увереност, бе, че Куейч крие нещо от него.

Дали беше нещо, свързано с ултрите?

Нещо, свързано с прекосяването на моста?

По всичко личеше, че събитията са се устремили главоломно към някаква величава кулминация. А къде беше мястото на момичето във всичко това? Грьолие можеше да се закълне, че той я е намерил и избрал, а не обратното. Но сега вече не беше чак толкова убеден. Тя се беше отличила сред останалите, така че да я забележи, това не подлежеше на съмнение. Също като номера с картите, предлагащ именно онази карта от тестето, която трябва да вземеш.

Разбира се, той нямаше да има никакви подозрения, ако анализът на кръвта на Рашмика беше оправдал очакванията му.

— Получи се нещо като пъзел — каза си Грьолие.

Спря внезапно, защото, потънал в размисли, беше отминал търсения адрес. Върна се назад, благодарен, че в този час из селището не се виждаше друга жива душа. Нямаше представа какво е местното време, дали всички спяха или бяха слезли в скътлъровите мини.

Но това всъщност изобщо не го интересуваше.

Отвори визьора на шлема си, готов да се представи, и прокара няколко пъти върха на бастуна си по входната врата на дома на семейство Елс. И зачака, като си тананикаше, докато не чу отварянето на вратата.

 

 

Орбитата на Хела, 2727 година

 

Адвентистката делегация беше пристигнала в „Носталгия по безкрая“. Състоеше се от двайсет души, видимо всичките творения на една и съща производствена матрица. Качиха се на борда с очевиден трепет в сърцата, учтивостта им граничеше с наглост. Носеха алени скафандри с твърд външен слой, маркирани с кръстообразния знак на тяхната църква, и всички бяха пъхнали под една и съща мишница шлемовете си с розови пера.

Скорпион изучаваше водача им през прозореца на вътрешната врата на херметичната камера. Той беше дребен мъж с малка цепка вместо уста, издаваща жесток и сприхав характер, издълбана върху лицето му сякаш в последния момент.

— Аз съм брат Сифарт — обяви той.

— Радвам се да ви посрещна на борда, братко — каза Скорпион, — но преди да ви пуснем по-навътре в кораба, ще трябва да ви направим някои изследвания за евентуална зараза.

Гласът на новодошлия изгърмя през решетката на високоговорителя.

— Все още ли се притеснявате заради чумата? А аз мислех, че напоследък си имаме други грижи.

— По-голямата предпазливост никога не е излишна — отвърна Скорпион. — Не става въпрос за лично отношение, разбира се.

— Не бих и помислил да се оплаквам — отвърна брат Сифарт.

В действителност ги сканираха от момента на влизането им в „Носталгия по безкрая“. Скорпион трябваше да знае дали крият нещо под броните си и ако криеха — какво точно беше то.

Беше изучил историята на „Носталгия по безкрая“. Веднъж, докато корабът бил под командването на предишния си триумвират, бяха допуснали на борда човек с миниатюрно устройство, работещо с антиматерия, имплантирано в механизма на изкуствените му очи. Това оръжие с размерите на главичка на топлийка му беше дало възможност да отвлече целия кораб. Скорпион не винеше Вольова и останалите за тази грешка: подобни устройства бяха колкото редки, толкова и трудни за произвеждане, така че не се срещаха често. Той обаче не смяташе да допуска подобна грешка, стига да имаше възможността да я предотврати.

Из целия кораб членове на „Оръжие на сигурността“ изучаваха спектралните образи на сканираните делегати, взираха се през подобните на пушек сивкавозелени пластове на бронята им, като погледите им проникваха до самите им мускули, кости и кръв. Нищо не показваше да има скрито оръжие: нито пистолети, нито ножове. Това обаче не учудваше Скорпион. Дори да имаха зли намерения, делегатите несъмнено знаеха, че дори повърхностното сканиране ще установи наличието на обикновените оръжия. Следователно, ако вземеха нещо от този род, то трябваше да бъде много по-незабележимо.

Но може би нямаха нищо такова в себе си. Може би бяха наистина това, за което се представяха. Може би присъствието на делегацията на борда на кораба му беше неприятно единствено защото не се бяха посъветвали с него, преди да вземат това решение.

В брат Сифарт обаче имаше нещо, което определено не му допадаше, нещо в жестоката извивка на устата му, която го караше да се сеща за други склонни към насилие хора, които бе познавал. Имаше нещо и в начина, по който свиваше и разгъваше юмруци в металните си ръкавици, докато чакаше да ги пуснат от херметичната камера.

Скорпион докосна слушалките си.

— Нямат скрито оръжие — чу той. — Нямат химически следи от експлозиви, токсични или нервнопаралитични агенти. Нямат стандартни нанотехнологични филтри. Не откриваме нищо отпреди чумата, както и следи от чумата.

— Вижте за импланти — каза той, — за каквито и да е механизми под костюмите, които не служат за изпълнение на очевидните функции. Проверете и свързаните с изпълнението на очевидни функции. Не искам гореща прах на по-малко от една светлинна година разстояние от този кораб.

Искаше много от тях, знаеше го добре. Не можеха да рискуват да ядосат делегатите, като ги подложат на прекалено агресивен оглед. Но все пак тази задача беше негова. А той имаше репутацията на човек, който изпълнява както трябва своите отговорности. И не той беше поканил тези негодници на борда.

— Нямат импланти — чу той. — Нищо достатъчно голямо, за да съдържа стандартно оръжие с антиматерия.

— Това означава ли, че никой от делегатите няма каквито и да било импланти?

— Както казах, сър, нищо достатъчно голямо…

— Кажи ми за всички импланти. Не можем просто да градим предположения.

— Един от тях има нещо в окото. Друг има изкуствена длан. Общо шест съвсем малки неврални импланти в цялата делегация.

— Всичко това никак не ми харесва.

— Имплантите не са нещо неочаквано за средностатистическите бежанци на Хела, сър. Повечето от тях обаче не изглеждат активни.

— Онзи с окото, другият с ръката… искам да бъда сигурен, че в тези неща няма някоя гадост.

— Ще бъде доста трудно, сър. Може да не им хареса, ако започнем да ги бомбардираме с протони. Ако в тези неща има антиматерия, ще последва увреждане на местните клетки от раздробяващите продукти…

— Ако в тези неща има антиматерия, те ще имат много по-сериозни притеснения от евентуален рак — отговори Скорпион.

Проблемът беше, че такива притеснения щеше да има и той самият.

Изчака мъжът да изпрати в херметичната камера един подобен на богомолка слуга — яркочервено съоръжение с лепящи се за повърхностите крайници, екипирано с генератор на протонов лъч. Скорпион обясни на делегатите, че това е просто по-усъвършенствана форма противочумен скенер, който използват за разпознаване на по-редките щамове. Те вероятно разбраха, че това е лъжа, но се съгласиха, за да избегнат усложненията. Скорпион не знаеше дали да приеме това за добър знак.

Протоновият лъч си пробиваше път през плътта и костите, беше прекалено тънък, за да нарушава основните телесни структури. В най-лошия случай щеше да причини незначителни локални увреждания на тъканите. Но ако се докоснеше до антиматерия, дори до един микрограм от нея, поставена във вакуум в електромагнитна рамка, щеше да предизвика избухване на протоново-антипротоновите реакции.

Слугата се ослушваше за ответни гама-лъчи, за равностойното на обвинение съскане на унищожението.

Но не чу нищо: нито от дланта, нито от окото.

— Те са чисти, сър — обяви в слушалките на Скорпион оперативният работник от „Оръжие на сигурността“.

„Не, не са“ — помисли си той. Поне не можеше да бъде сигурен в това. Беше отхвърлил очевидното, беше направил каквото можа. Но беше напълно възможно протоновият лъч да е пропуснал електромагнитните рамки: нямаха време, за да направят подробен оглед нито на ръката, нито на окото. Обяснението можеше да бъде и друго: рамките можеше да са оградени от отразяващи или абсорбиращи бариери, беше чувал за такива неща. Миниатюрните парченца антиматерия можеше да се намират в нервните импланти, скрити зад прекалено много сантиметри кости и тъкани, за да бъдат сканирани без хирургическа намеса.

— Сър? Разрешавате ли да ги пуснем?

Скорпион знаеше, че не може да направи повече нищо, освен да ги държи постоянно под око.

— Отвори вратата — каза той.

Брат Сифарт престъпи прага и застана очи в очи със Скорпион.

— Не ни ли вярвате, сър?

— Върша си работата — отвърна прасето. — Нищо повече.

Предводителят кимна сериозно.

— Не го ли правим всички? Е, няма обидени. Както разбирам, не открихте нищо подозрително?

— Не, не открихме нищо.

Новодошлият му намигна, сякаш му беше разказал виц. Останалите деветнайсет делегати минаха един след друг, а изкривеното отражение на Скорпион гледаше от жълтеникавокафявите и полирани плочки на броните им. То му се стори притеснено.

Сега, след като вече бяха на борда, трябваше да ги настани, където искаше да бъдат. Не беше нужно да виждат целия кораб, а само частите, свързани с конкретните им интереси. Нямаше да ги развежда в камерите, където бяха държали оръжията от оръжейната, нито из шахтите с хипометричните оръжия или другите модификации, които бяха направили след потеглянето си от Арарат. Щеше да внимава също така да държи делегатите по-далеч от най-причудливите прояви на трансформиращата болест на Капитана, въпреки че някои от промените нямаше как да бъдат избегнати. Те се поклащаха след него като двайсет патенца, показвайки подчертан интерес към всичко, което той им показваше.

— Тук имате интересен вътрешен дизайн — отбеляза техният лидер, като прокара пръст — с известно отвращение — към подобната на ребро издатина на една стена. — От началото знаехме, че корабът ви изглежда странно отвън, но не сме и предполагали, че сте продължили замисъла до самия му интериор.

— Това се превръща в истинска страст — отговори Скорпион.

— Не мисля, че то променя особено нещата от наша гледна точка. Стига корабът да прави онова, което твърдите, кои сме ние, че да се интересуваме от декорацията?

— Това, което ви интересува всъщност, са защитните системи на корпуса и сензорите с широк радиус на действие, доколкото разбирам.

— Техническите ви спецификации бяха наистина впечатляващи — отвърна брат Сифарт. — Естествено ще трябва да се уверим сами. Сигурността на Хела зависи от убедеността ни, че наистина можете да й осигурите обещаната защита.

— Не мисля, че ще ви се наложи да будувате дори минута от притеснение заради това — увери го Скорпион.

— Не се обидихте, надявам се?

Прасето се обърна към него.

— Имам ли вид на някой, който се обижда така лесно?

— Ни най-малко — отвърна Сифарт и сви ръце в юмруци.

Скорпион осъзна, че се чувстват неловко до него. Съмняваше се, че виждат често прасета на Хела.

— Ние не сме силни в пътуването — поясни той. — Най-често умираме по време на пътя.

— Сър? — обади се един от другите делегати. — Ако това не ви притеснява прекалено, бихме искали да видим двигателите.

Скорпион провери часа. Движеха се по график. След по-малко от шест часа щеше да е в състояние да изпрати към Халдора двата пакета с изследователско оборудване. Просто модифицирани автоматизирани ракети, леко подсилени, за да издържат преминаването през атмосферата на газов гигант. Никой не беше сигурен на какво точно щяха да се натъкнат, когато стигнат видимата повърхност на Халдора, но най-разумно беше да вземат всички предохранителни мерки, дори ако планетата се пукнеше като сапунен мехур.

— Искате да видите двигателите? — възкликна той. — Няма проблем. Няма никакъв проблем.

 

 

Светлината от слънцето на Хела се стелеше ниско над хоризонта, така че странната сянка на катедралата се проточваше далече напред. Бяха минали повече от два дни от първото посещение на Васко и Хури при Куейч и междувременно „Лейди Моруина“ почти беше стигнала западния край на пропастта. Мостът се простираше пред нея: бляскаво, като че ли излязло от сънищата произведение от лед, захар и паяжина. Сега, когато бяха вече съвсем близо, катедралата изглеждаше по-тежка, конструкцията — още по-ефимерна, а самата идея за преминаването по нея — по-абсурдна от всякога.

На Васко дори му мина мисълта, че мостът може би изобщо не съществува. Безразсъдство беше да прекараш „Лейди Моруина“ по една толкова крехка структура, но в съзнанието на Куейч може би светеше поне искрица надежда, че може да успее. Но ако мостът бъдеше разрушен, той сигурно нямаше да поведе катедралата към ръба на пропастта, към неминуема гибел?

— Колко остава? — попита Хури.

— Дванайсет-тринайсет километра — отговори той. — Движат се с около един километър в час, което ни дава още около половин ден, след което вече няма да бъде добра идея да се намираш на борда й.

— В такъв случай не разполагаме с особено много време.

— Ние и не се нуждаем от особено много време. Дванайсет часа би трябвало да са предостатъчни. Трябва само да намерим Ора и онова, което ни е нужно от Куейч. Колко трудно може да бъде това?

— Скорпион се нуждае от време, за да изпрати апаратурата до Халдора — каза Ана. — Ако нарушим нашата страна от договорката, преди да е приключил, трудно може да се предвиди какви неприятности ни очакват. Нещата може да се объркат сериозно. А ние посветихме цели девет години на опита да избегнем именно това.

— Всичко ще бъде наред — увери я Васко. — Повярвай ми, всичко ще бъде наред.

— На Скорпион никак не му допадна идеята за тези делегати.

— Те са църковни сановници. Какви проблеми могат да създадат?

— По този въпрос съм склонна да се доверя на преценката му. Съжалявам, но той има доста по-голям опит от теб в това отношение.

— А аз го трупам в момента — отговори Малинин.

Совалката им започна да слиза към катедралата. Тя се разрастваше от нещо дребно и деликатно, като орнаментиран архитектурен модел, до нещо огромно и заплашително. „Нещо повече от сграда“ — помисли си Васко. Приличаше по-скоро на отделила се от пейзажа скала, решила да обикаля бавно света.

Приземиха се. Очакващите ги адвентистки представители в скафандри ги поведоха навътре в желязното сърце на „Лейди Моруина“.