Алистър Рейнолдс
Пропастта на опрощението (33)

Трийсет и две

Хела, 2727 година

 

Керванът се носеше по бордюра на Пътя, изпреварвайки катедрала след катедрала. Чудовищните машини се извисяваха над Рашмика. Беше прекалено изумена, за да поеме всичко, затова задържаше само някакво замъглено впечатление за огромни тъмносиви механизми, издигащи се до нечовешки размери. Докато керванът се провираше между тях, катедралите изглеждаха абсолютно неподвижни, пуснали корени в пейзажа като сградите, които беше видяла на платото в равнината Джарнсакса. Само дето тези сгради бяха истински небостъргачи, насочили назъбените си пръсти към лицето на Халдора. А неподвижността, както знаеше много добре, беше само илюзия, създадена от скоростта на движение на кервана. Ако спряха, някоя от катедралите щеше да мине отгоре им след броени минути.

Говореха, че катедралите не спират никога. Говореше се също, че рядко се отклоняват от пътя си, освен ако препятствието не е прекалено голямо, за да го смажат безопасно под двигателните си механизми.

Пътят се оказа много по-тесен, отколкото очакваше. Спомни си какво беше казал квестор Джоунс: че ширината му никога не надвишава двеста метра, но обикновено е много по-малка. Разстоянието се определяше трудно при липсата на познат забележителен земен обект, но според Рашмика ширината на Пътя до този момент не беше надвишила в нито една точка сто метра. Някои от по-големите катедрали бяха почти толкова широки и се бяха разположили по цялата ширина като механични градински жаби. По-малките катедрали успяваха да се движат по две, почти долепени една до друга, но в такъв случай някои от техните свръхструктури надвисваха над края на Пътя. Но тук това всъщност нямаше значение: Пътят представляваше просто една по-загладена и изчистена лента от плоската равнина Джарнсакса, където препятствията бяха рядкост. Всяка от катедралите можеше да се отклони от него и да продължи да се движи по леко по-неравната повърхност от двете му страни. Но очевидно днес никой нямаше намерение да предприема подобен риск и сравнителният ред сред процесията, изглежда, нямаше да бъде нарушен. Такова беше нормалното развитие на нещата: жокейските прояви, турнирите и мръсните номера, за които бяха слушали в полупустинните земи, бяха по-скоро изключение, отколкото правило, а и, както винаги беше подозирала Рашмика, подобни истории съдържаха доста преувеличения.

Засега флотата от катедрали се движеше по Пътя във вид на повече или по-малко установена формация. Ако мислеше за тях като за градове държави, сега очевидно беше период на търговия и дипломация, а не на война. Несъмнено не липсваше шпиониране и надлъгване и несъмнено непрекъснато се правеха планове за бъдещи непредвидени обстоятелства. Но за момента преобладаваше състоянието на сърдечна любезност, съпроводено от вдървената учтивост, която обикновено се очаква в отношенията между исторически съперници.

Това устройваше Рашмика: достатъчно трудно щеше да й бъде да намери своето място в отряда по ремонтните работи, за да трябва да се справя с допълнителни кризи и усложнения.

Беше получила заповед да си събере вещите и да чака в едно от превозните средства на кервана. Причината скоро се изясни, когато керванът внезапно се раздели на по-малки компоненти. Момичето наблюдаваше как работниците на квестора скачат от една машина на друга, откачайки свръзките с видимо безразличие към очевидните рискове.

Някои от така получените по-малки кервани включваха няколко превозни средства. Тя наблюдаваше как новите кервани се насочват към катедралите или струпвания на катедрали. В превозното средство заедно с нея бяха насядали десетина поклонници и пътуващи работници. За нейно разочарование обаче машината, в която трябваше да остане, потегли сама. Затова изгуби всяка надежда, че може да се запъти към „Желязната Катрин“, тъй като се беше оказало, че тя е сред най-големите катедрали и съответно нямаше как да заслужи само толкова незначителна част от кервана.

Е, трябваше да започне отнякъде, както беше казал квесторът.

Машината бързо изоставаше от големите катедрали, като подскачаше по канавките и дупките, оставени от тях.

— Ей, вие — обърна се Рашмика към останалите пътници, застанала пред тях с ръце на хълбоците. — Коя е „Лейди Моруина“?

Един от спътниците й избърса петното от слуз върху горната си устна.

— Никоя, скъпа.

— Все пак трябва да е някоя от тях — отвърна тя. — Тук се събират всичките. Тук е важното място.

— Така е, всички се събират тук, но никой не е казал, че „Лейди Моруина“ е сред тях.

— Сега увърташ нарочно.

— Чуй я само — обади се друг от пътниците. — Глупава надута крава.

— Добре де — не се предаваше Рашмика. — След като „Лейди Моруина“ не е тук, къде може да е?

— Защо те интересува толкова? — осведоми се първият.

— Това е най-старата катедрала на Пътя. Струва ми се малко странно да не искам да я видя, а?

— На нас единственото ни желание е да работим, скъпа. Няма значение при коя. Шибаният лед, който трябва да ринем от пътя, е все същият.

— Е, а мен все пак ме интересува — настоя тя.

— Тя не е сред онези катедрали — намеси се друг глас, отегчен, но не глуповат. Собственикът му лежеше по-назад върху кушетка, с цигара в едната ръка, пъхнал другата дълбоко в панталоните си, където бърникаше и се чешеше. — Но можеш да я видиш.

— Къде?

— Ей там, момиченце.

Тя пристъпи към мъжа.

— Внимавай с него — обади се друг глас. — Преди да разбереш какво става, ще се лепне отгоре ти като обрив.

Рашмика се поколеба. Мъжът й махна с цигарата си. Измъкна ръката си от панталоните. Завършваше с грубовата метална длан. Той прехвърли цигарата си в нея и я повика със здравата си ръка.

— Всичко е наред. Мириша малко, но не хапя. Искам само да ти покажа Лейди Мор, нищо повече.

— Знам — отвърна тя.

Запристъпва през другите натръшкани тела.

Мъжът посочи към малкото мръсно прозорче до себе си. Избърса го с ръкав.

— Погледни през него. Можеш да видиш върха на шпила й.

Момичето се вгледа, но не успя да различи нищо освен самия пейзаж.

— Не мога…

— Ей там. — Непознатият побутна брадичката й, докато я накара да погледне накъдето трябва. Миришеше на оцет. — Между онези стръмнини, не виждаш ли да стърчи нещо?

— Нещо наистина стърчи — обади се някой.

— Млъкни — сопна се Рашмика.

В тона й явно имаше нещо, защото постигна желания ефект.

— Сега виждаш ли го?

— Да. Какво прави чак там? Това изобщо не може да е на Неизменния път.

— На него е — увери я мъжът. — Просто не на онази част, която следваме обикновено.

— Тя не знае ли? — попита друг глас.

— Ако знаех, нямаше да питам — отвърна троснато момичето.

— Пътят се разклонява малко по-нататък — отвърна мъжът с тон, с който се обяснява на дете. Рашмика реши, че все пак не го харесва. Той наистина й помагаше, но начинът, по който го правеше, също беше от значение. Понякога отказът беше за предпочитане пред неохотната помощ. — Катедралите обикновено се движат по единия от тях, който ги отвежда чак до Дяволската стълба.

— Знам за това. Зигзаговидни полегати пътеки, изсечени отстрани на Пропастта. Катедралите се движат по тях до дъното на Пропастта, после се изкачват от другата й страна, след като я прекосят.

— Правилно. Иска ли ти се да отгатнеш къде ги отвежда другият?

— Предполагам, че по моста.

— Умно момиченце си.

Тя се отдръпна от прозореца.

— Ако Пътят има разклонение от моста дотук, защо не го следвахме?

— Защото това не е най-бързият път за един керван. Керваните могат да секат ъгли, да се катерят по стръмнини и да вземат стръмни завои. Катедралите не могат. Те трябва да минат по дългия път и да заобикалят всичко, което не могат да премажат. Във всеки случай, пътят към моста не се поддържа особено. Може и да не забележиш, че е част от Неизменния път, дори да се движиш по него.

— В такъв случай „Лейди Моруина“ ще се отдалечава все повече и повече от главното сборище на катедралите — възкликна момичето. — Това не означава ли, че Халдора няма да бъде вече отгоре й?

— Не точно — отвърна мъжът. Почеса се по бузата и металният наконечник на ръката му застърга по добре наболата брада. — Но пък Дяволската стълба не е на екватора. Били са принудени да я изкопаят там, където са могли, а не където би трябвало да стигне. И още нещо: който слиза по Дяволската стълба, трябва да се бори с висящия отгоре лед. Не е хубаво за наблюдателите: блокира гледката им към планетата. А Стълбата дава най-голям шанс на катедралите да се изпреварят. Но ако някоя от тях някога беше успяла да мине по моста, щеше да мине толкова напред, че щеше да й се наложи да спре, за да дочака останалите. След това нищо вече няма да може да застава пред нея. Ще може да се разраства колкото си ще. Да не говорим за славата от преминаването на моста. Тя ще управлява Пътя.

— Никоя катедрала обаче не е прекосявала моста. — Спомни си разбитите останки, които беше видяла от покрива на кервана. — Знам, че една веднъж опитала, но…

— Никой не казва, че това не е било лудост, скъпа, но такъв е старият първосвещеник Куейч с изхвръкналите очи. Трябва да се радваш, че ще бъдеш на Желязната Кейти. Казват, че плъховете вече започнали да напускат Лейди Мор.

— Първосвещеникът явно мисли, че има доста голям шанс да успее — рече тя.

— Или е побъркан. — Мъжът се ухили насреща й, жълтите му зъби напомняха очукани надгробни камъни. — Избирай кое от двете.

— Не е нужно. Защо го наричаш с „изхвръкналите очи“?

Всички наоколо се разсмяха. Един от тях изобрази нещо като очила с длани около очите си.

— Това момиче явно има да учи много — обади се някой.

 

 

„Желязната Катрин“ беше една от най-малките катедрали в процесията. Пътуваше сама няколко километра след главната група. По-назад имаше още катедрали, но от тях не се виждаше почти нищо друго освен шпилове на хоризонта. Несъмнено те полагаха усилия да догонят предните, твърдо решени да се приближат колкото може повече до абстрактната движеща се точка от Пътя, която отговаряше точно на намиращата се горе Халдора. Върховният срам, от гледна точка на катедралите, беше да изостанеш толкова, че дори случайният наблюдател да разбере, че Халдора не е съвсем в зенита си. А още по-лошо, неизразимо по-лошо, беше петното, надминаващо дори срама. То се лепваше върху катедралите, които напълно изгубваха Халдора от поглед. Ето защо работата на поддържащите Неизменния път групи се смяташе за толкова важна. Еднодневното забавяне от време на време не беше нищо, но много подобни забавяния можеха да се отразят катастрофално върху напредъка на катедралата.

Машината, в която пътуваше Рашмика, намали скорост, щом наближи „Желязната Катрин“, после направи завой, за да мине откъм задната й страна. Частичната обиколка даде на Рашмика възможност да огледа доста добре бъдещия си дом. Макар несъмнено да беше малка, тази катедрала беше типичен пример за общия стил.

Плоската й основа представляваше правоъгълник, широк трийсет и дълъг около сто метра. Над тази основа се издигаше горната структура; под нея, частично скрити от метални листове, се намираха машинното отделение и двигателните системи. Катедралата се движеше с помощта на няколко успоредни една на друга гъсенични вериги. В момента от едната й страна една от тези вериги беше вдигната на десетина метра над леда. Облечени в костюми работници бяха закрепени към неподвижната долна страна на една от плочите на гъсеничната верига, поялниците и режещите им инструменти изпускаха красиви виолетово-сини пламъци при извършването на ремонтните работи. Рашмика никога досега не си беше задавала въпроса как се справят катедралите с този тип ремонти и кървавата безмилостност на решението — поправянето на тази част от машината по време на движение — по-скоро я впечатли.

Сега всъщност забеляза, че такава активност кипи около цялата катедрала; подобия на скелета покриваха голяма част от суперструктурата. Малки фигурки се трудеха навсякъде, накъдето погледнеше. Начинът, по който изскачаха от или се скриваха в различни отвори високо над земята, я караше да се сеща за часовников механизъм.

Над плоската основа катедралата съответстваше повече или по-малко на традиционните архитектурни очаквания. Гледана отгоре, тя имаше горе-долу форма на кръст, направен от дълъг кораб с два по-набити трансепта, стърчащи от двете страни, и по-малък параклис към върха на кръста. Там, където корабът се пресичаше със своите трансепти, се издигаше кула с квадратна основа. Тя се извисяваше на около сто метра височина, приблизително колкото дължината на катедралата, преди да се заостри до четвъртит шпил, който се издигаше на още петдесет метра. Ръбовете на шпила бяха нарязани, а на самия му връх имаше ансамбъл от чинии за комуникация и сигнални огледала. От основата навътре под ъгъл се издигаха десетина подпори, които се събираха при горната част на кораба. Една-две от тях бяха непълни или изобщо липсваха. Голяма част от катедралата изглеждаше всъщност доста безредна, като случаен сбор от различни елементи, много малко от които бяха в сравнителна хармония помежду си. Цели части от тях сякаш бяха заменени набързо, с минимални разходи или при съчетанието и на двете. Шпилът като че ли се отклоняваше леко от истинската вертикала. Беше подпрян от едната страна със скеле.

Рашмика не знаеше дали да изпита тъга или облекчение. Сега, след последното, което беше научила за плановете на първосвещеник Куейч във връзка с „Лейди Моруина“, тя се радваше, че не е зачислена към нея. Можеше да си фантазира каквото иска, но нямаше никакъв шанс да спаси брат си преди „Лейди Моруина“ да стигне моста. Истински късмет щеше да бъде, ако дотогава успееше да проникне в някое от нивата на йерархията на катедралата.

Мисълта за инфилтрирането прозвуча като камбанка в главата й. Сякаш беше влязла в резонанс с нещо лично и близко, с нещо, проникващо дълбоко в нея като костен мозък. Защо тази идея беше придобила така внезапно подобна мощ? Вероятно мисията й беше някаква форма на инфилтриране от мига, в който беше напуснала селото, за да настигне кервана. Работата по проникването в катедралата, докато открие Харбин, беше само по-късен, по-опасен аспект на начинанието, което вече беше предприела. Беше направила първата стъпка преди седмици, когато за първи път беше чула за минаващия толкова близко до полупустинните земи керван.

Но този процес всъщност беше започнал по-рано.

Много по-рано.

На Рашмика й се зави свят. Беше зърнала там нещо, миг на яснота, който се беше отворил и затворил за секунди. Тя самата го беше затворила с трясък, така както човек затръшва вратата, за да се изолира от силен шум или ярка светлина. Беше съзряла план, проект за инфилтриране, извън онзи, който мислеше, че познава. Извън и отвъд, така че го обгръщаше изцяло. План за инфилтриране, толкова всеобхватен, толкова амбициозен, че дори този пробег по повърхността на Хела беше само една глава в нещо много по-голямо.

План, в който тя не беше просто марионетката, а и кукловодът. Една мисъл проблесна с болезнена яснота: „ти си докара това“.

„Ти искаше да стане така.“

Откъсна съзнанието си от този ред на мисли. С усилие на волята го принуди да се върне отново към предстоящото в момента. Само миг невнимание сега можеше да промени всичко.

Върху машината падна сянка. Тя се намираше под „Желязната Катрин“, движеше се между грамадните редици гъсенични вериги. Колелата и веригите се въртяха неумолимо бавно; невъзможно беше да бъдат спрени. Собственото й невнимание сега нямаше значение; трябваше да се довери на шофьора.

Отиде в другия край на кабината. Отпред, нагъната от долната страна на катедралата, имаше рампа, чиито краища бяха отбелязани с пулсиращи червени светлини. Долният й край стържеше по земята, оставяйки равна диря. Самотната машина от кервана тръгна по нагорнището, колелата й се завъртяха за момент на празни обороти, и после се заизкачва по рампата. Рашмика се хвана здраво за една от дръжките, когато тръгнаха нагоре. Усещаше мъчителните усилия на трансмисията по металния под на кабината.

Скоро стигнаха горния край на рампата. Самотната машина от кервана тръгна по хоризонтална плоскост и се озова в слабо осветен паркинг. Там бяха паркирани други две превозни средства и голямо количество неразгадаема апаратура с доста древен вид. Наоколо се движеха фигури в скафандри. Три от тях прикрепиха портативна херметична кабина към новопристигналата машина, след като се суетиха известно време около местата за свръзка, сякаш правеха подобно свързване за първи път.

После Рашмика чу тъпи удари и съскане, последвани от гласове. Спътниците й събраха вещите си и се насочиха към херметичната камера. Тя взе вързопа с нещата си и се изправи, готова да ги последва. Известно време не се случи нищо. Гласовете ставаха все по-силни, сякаш спореха за нещо. Тя застана до прозореца, за да вижда по-добре навън. Видя неподвижна фигура, която не правеше нищо. Успя да зърне лицето през визьора на каската в стил рококо: беше безизразно, но нещо в него й се стори познато.

Мъжът, който и да беше той, наблюдаваше процедурата, подпрял едната си ръка на бастун.

Суматохата продължи още малко, преди да започне да затихва. Най-сетне Рашмика и нейните спътници можаха да минат през херметичната камера, като слагаха по пътя каските си. Съвсем не изглеждаха толкова оживени, колкото само допреди пет минути. Бяха пристигнали в „Желязната Катрин“ и пътуването им бе приключило. Ако можеше да се съди по изражението им, слабо осветеното помещение с мрачен вид, с разхвърляни навсякъде вехтории и работници с отегчен вид не отговаряше съвсем на представите, с които бяха тръгнали. Тя обаче помнеше думите на квестора, че първосвещеникът на „Желязната Катрин“ е справедлив човек, който се отнася добре към своите работници и поклонници. В такъв случай всички трябваше да се смятат за късметлии. Предпочиташе да работи в западнала, но управлявана от добър човек катедрала, отколкото в обявената за лудница „Лейди Моруина“, въпреки че рано или късно все пак трябваше да стигне и до нея.

На прага някаква ръка я докосна по ребрата, за да я накара да спре. Срещна погледа на дебелобузест адвентистки чиновник.

— Рашмика Елс? — попита той.

— Да.

— Планът се промени — обяви той. — Налага се да останете в кервана.

 

 

Отведоха я от „Желязната Катрин“, от равния Неизменен път. Сега в самотната машина от кервана имаше само двама пасажери — тя самата и човекът със скафандър и бастун. Той стоеше неподвижно на мястото си и почукваше с бастуна по токовете на ботушите си. През повечето време не виждаше лицето му.

Колата подскачаше по ледените коловози, доста далеч от главното сборище на катедрали.

— Отиваме на „Лейди Моруина“, нали? — попита Рашмика, макар да не очакваше отговор.

Не го и получи. Непознатият просто стисна по-силно бастуна си и наклони глава, така че отразената светлина се превърна в маска, закриваща напълно визьора му. Беше започнало да й се гади, когато стигнаха по-равен терен и тръгнаха покрай катедралите. Неразположението й се дължеше не само на друсането, но и на засилващото се усещане, че се е озовала в капан. Беше искала да отиде в „Лейди Моруина“. Но не и „Лейди Моруина“ да я притегли към себе си против волята й.

Машината спря до бавното движещата се планина, на каквато приличаше катедралата. Докато „Желязната Катрин“ се движеше с гъсенични вериги, „Лейди Моруина“ вървеше, служейки си с двайсет големи, трапецовидни крака. Цялата маса на главната структура, която се извисяваше високо нагоре, беше свързана със стъпалата от огромните, телескопични колони на подпорите на катедралата. Това всъщност изобщо не бяха подпори, а краката на трапецовидните стъпала: сложни механизми, с бутала и стави, осеяни като с вени с кабели и захранващи жици. Задвижваха се от стълбове, стърчащи от стените на главната постройка като хоризонтални гребла на използващ робски труд галеон. Всяко стъпало се издигаше на три-четири метра над повърхността на Пътя, придвижваше се известно разстояние напред и се спускаше обратно към земята. В резултат катедралата се плъзгаше гладко със скорост една трета от метъра в секунда.

Рашмика знаеше, че е много стара. Беше се разраснала от семенцето, посято през първите дни на заселването на Хела от хората. Накъдето и да погледнеше, виждаше повредени и ремонтирани места, както и индикации за промени в първоначалния план и по-късно осъществени разширения. Напомняше по-скоро град, отколкото сграда, град, подложен на грандиозни градоустройствени проекти, всеки от които добавян към стария план. С машината водеше съвместно съществуване цяла армия от скулптурни форми: горгони и грифони, змейове и демони, издълбани в зидарията или излети от метал лица. Някои бяха оживени от движещите се механизми на краката, така че челюстите на изваяните фигури ту зейваха широко, ту се затваряха с ясен звук при всяка крачка на катедралата.

Рашмика погледна по-високо, напрягайки се да види прозорците на превозното средство. Голямата зала на катедралата се намираше много по-високо от точката, където подпорите с множество стави се извиваха, за да се съберат в нея. Огромни прозорци с витражи се извисяваха над нея и гледаха към лицето на Халдора. Върху отделни елементи от постройката бяха наклякали грифони или други хералдични същества. А Клоктауър можеше да засрами дори залата. Напомняше заострен, полюшващ се железен пръст, по-висок от всичко, което беше виждала досега. В кулата можеше да се прочете историята на катедралата, слоевете от периодите на растеж показваха как голямата постройка беше достигнала настоящите си размери. Не липсваха безразсъдства и изоставени схеми, стърчащи лакти, които не отиваха наникъде. Имаше странни изравнявания, създаващи впечатлението, че шпилът завършва там, след което той се издигаше още стотина метра. А някъде около самия връх — трудно можеше да се определи от този ъгъл — се виждаше купол, в който горяха непогрешимите жълти светлини на обитавано място.

Машината от кервана се приближи с полюшване към бавно стъпващите стъпала. Чу се дрънчене и те се отделиха от земята също като айсджамъра на Крозе, когато бяха стигнали до кервана.

Човекът в скафандъра започна да разкопчава каската си. Направи го с маниакално търпение, сякаш самият акт беше необходим жест на покаяние.

Свали каската си. Прокара скритата си в ръкавицата на костюма длан по белите си коси, за да оправи сплесканата им форма. Погледна я; лицето му беше издължено, с плоски черти и й напомни муцуна на булдог. Сега вече беше убедена, че го е виждала и преди, но не беше в състояние да си спомни нищо по-конкретно.

— Добре дошли в „Лейди Моруина“, мис Елс — каза той.

— Не знам кой сте, нито защо съм тук.

— Аз съм главният лекар Грьолие. А сте тук, защото ние искаме да бъдете тук.

Каквото и да означаваше това, той казваше истината.

— А сега елате с мен — продължи Грьолие. — Трябва да се видите с един човек. След това можем да обсъдим условията, при които ще работите.

— Ще работя ли?

— Нали за това сте дошли — за да работите?

Момичето кимна кротко.

— Да.

— В такъв случай може би имаме какво да ви предложим.