Алистър Рейнолдс
Пропастта на опрощението (27)

Двайсет и шест

Хела, 2727 година

 

На другия ден Рашмика видя за първи път моста.

Нямаше фанфари. Беше вътре в кервана, в предната наблюдателна платформа на едно от двете водещи превозни средства. Беше си дала дума да не се качва повече на покрива след инцидента с Наблюдателя с огледално лице.

Предупредиха ги, че вече се намират съвсем близо до мястото на процепа, но все още не беше забелязала промяна в топографията. Керванът, който сега бе по-дълъг от всякога, тъй като пътьом се беше увеличил с още няколко превозни средства, се движеше по виещия се път между леден каньон с отвесни стени. От време на време машините застъргваха покритите със сини вени стени на каньона — два пъти по-високи и от най-високите коли в шествието и откъртваха тонове лед. Пътуването до екватора пеша винаги бе представлявало опасност, но сега за пешеходците, които трябваше да прекосят същото тясно дефиле като кервана, преживяването несъмнено беше ужасяващо. Пространството вече бе толкова ограничено, че керванът нямаше как да ги заобиколи и те го оставяха да мине над тях, като се стараеха да не бъдат в една линия с колелата, веригите или носещите механични крака. Ако машините не ги премажеха, падащите ледени блокове несъмнено щяха да го направят. Рашмика гледаше със смес от ужас и симпатия как групите от пешеходци изчезват под огромния корпус. Нямаше как да разбере дали успяват да излязат живи и здрави от задния край и се съмняваше, че керванът ще спре, ако някой от тях пострада.

На едно място каньонът направи завой надясно, който закри за няколко минути гледката и след това момичето стана свидетел на ужасяваща липса в пейзажа, от което сърцето му спря. Едва сега си даде сметка доколко беше свикнала да вижда бели зъбери в далечината. Сега почвата просто я нямаше, а тъмносиньото небе слизаше много по-ниско, отколкото преди, като завеса, чийто замотан долен край току-що се бе развил докрай. Небето беше захапало гладно земята.

Пътят се появи от каньона и тръгна покрай издатината по едната стена на Пропастта. Вляво от него отвесната скална стена се извисяваше по-нагоре, вдясно нямаше нищо. Пътят беше точно толкова широк, колкото да побере една до друга две коли от шествието, като дясната страна никога не се намираше на повече от два-три метра от ръба. Рашмика погледна назад към дългата върволица, която този път можеше да види докрай като никога досега, и видя колела, вериги, плочи за пълзене, задвижвани с бутала крайници и подвижни сегменти като от крака на огромни насекоми, които се движеха изискано покрай ръба, събаряйки тонове лед в Пропастта при всяка малко по-непохватна стъпка. Из целия керван водачите на отделните машини коригираха като луди движението им, стараейки се да не прекрачват тънката линия, защото отклонението вляво от нея означаваше да се разбият в отвесната стена на каньона, а отклонението вдясно — да полетят надолу. Не можеха да намалят скоростта, тъй като целта на минаването им оттук за по-напряко беше да наваксат загубеното безценно време. Рашмика не можеше да не се запита какво ще стане с останалата част на кервана, ако един от неговите елементи се преобърне през ръба. Беше виждала съединителните свръзки, но нямаше представа доколко са здрави. Дали леко отклонилата се машина щеше да повлече целия керван след себе си, или щеше да падне галантно сама и след това останалите щяха да запълнят образувалата се празнина в процесията? Съществуваше ли някакъв кошмарен протокол, решаващ предварително ставащото при подобни обстоятелства: може би като разхлабване на свръзката?

Е, тя поне се намираше отпред. Ако изобщо имаше безопасно място, то определено беше отпред, където видимостта беше най-добра.

След като изминаха няколко минути, през които не се случи никаква трагедия, момичето започна да се отпуска и за първи път успя да обърне нужното внимание на надвисналия отпред мост.

Керванът се движеше в посока юг, към екватора, покрай източния склон на пукнатината Гинунгагап. Мостът беше още малко по на юг. Може би бе плод на въображението й, но й се стори, че видя извивката на планетата, докато високата стена на Пукнатината се движеше в далечината. Горният й край беше назъбен и неравен, но ако пригладеше тези детайли във вътрешното си зрение, излизаше, че той образува лека дъга, като траекторията на сателит. Много трудно беше да се прецени разстоянието до моста или ширината на Пукнатината в тази точка. Рашмика помнеше, че Пукнатината е широка четирийсет километра там, където над нея бе надвиснал мостът, но обикновените правила за перспектива тук просто не бяха приложими: нямаше видими ориентири, които да й помогнат, нямаше междинни обекти, за да създадат чувство за намаляващи мащаби; нямаше отслабване на цветове или детайли в резултат на атмосферата. Въпреки че мостът и далечната стена изглеждаха обемни и намиращи се на голямо разстояние, делящите ги от тях километри с еднакъв успех можеха да бъдат както пет, така и четирийсет.

Доколкото можеше да прецени, до моста оставаха още четирийсет, ако не и шейсет километра по права линия — повече от две стотни от обиколката на Хела — но пътят дотам правеше множество завои. Най-вероятно трябваше да изминат още стотина километра, преди да стигнат до източния му край.

Но сега поне можеше да го вижда и гледката определено не я разочарова. Всички твърдяха, че снимките не са в състояние да предадат дори отчасти истинската същност на структурата. Рашмика винаги се беше съмнявала в това твърдение, но сега можеше да се убеди, че всеобщото мнение е вярно: за да оцениш моста, трябваше да го видиш.

Онова, което най-вече поразяваше хората, когато станеше дума за моста, беше фактът, че не приличаше ни най-малко на извънземен. Въпреки мащабите му и материала, от който беше създаден, той изглеждаше като нещо, пренесено от човешката история, нещо построено на Земята в епохата на желязото и парата. Караше я да се сеща за фенери и коне, дуели и ухажване, зимни дворци и пеещи фонтани… само дето беше невероятно голям и изглеждаше така, сякаш бе направен от стъкло или издялан от захар.

Горната му повърхност описваше лека дъга, преметната от единия до другия край на пукнатината Гинунгагап, като най-високата му част беше в средата. Иначе беше абсолютно равен, необременен от каквито и да било структури. Нямаше никакви перила и от двете страни на пътното платно, което беше толкова плитко, че на човек му секваше дъхът само като го видеше — от ъгъла, от който го наблюдаваше в момента, то приличаше на тънка като рапира ивица светлина. Изглеждаше прекъснато на места, но беше достатъчно да наклони леко глава и светлината се променяше. Деляха ги петдесет километра и движението на главата й стигна да промени гледката й към деликатната структура! Мостът нямаше никакви подпори почти в цялата си ширина, но в двата му края, достигащи на пет-шест километра по-нататък от стените, се виждаше истинска ажурна украса от деликатно изваяни стълбове. Те се виеха във вид на абсурдни спирали, пръстени, пищни венчета и подобия на свитъци, които улавяха светлината и я хвърляха обратно насреща й, не в бяло и сребърно, а в пречупените като през призма цветове на дъгата. Всяко помръдване на главата й променяше нюансите, така че се образуваше нова, също толкова великолепна конфигурация.

Мостът изглеждаше невероятно крехък и преходен, сякаш беше достатъчно човек да издиша не особено внимателно, за да го счупи на милиарди парченца с образуваната по този начин въздушна струя.

Те обаче се носеха към него, с намерението да го пресекат.

 

 

Арарат, 2675 година

 

Щом се изми и закуси, Васко се отправи към най-близкия център на „Оръжие на сигурността“, за да обяви, че е готов да поеме задълженията си. Беше спал малко повече от четири часа, но бдителността от предишната нощ все още не го бе напуснала. Първи лагер изглеждаше измамно тих; улиците бяха осеяни с боклуци, някои сгради бяха разрушени, а тук-там димяха остатъци от пожари. Огромното човешко множество от предишната вечер обаче като че ли беше изчезнало. Може би хората все пак бяха реагирали на съобщението на Скорпион и се бяха прибрали в домовете си, след като бяха осъзнали колко неприятно ще е пребиваването им в „Носталгия по безкрая“.

Младежът разбра грешката си още щом зави към сградата на „Оръжие на сигурността“. Към нея се беше притиснала огромна сива тълпа от стотици хора, струпали в краката си своите вещи. Десетина членове на „Оръжие на сигурността“ поддържаха реда, застанали върху заградени с перила платформи с извадено оръжие, което обаче не беше насочено директно към човешкото множество. Други представители на персонала и невъоръжени представители на управата бяха насядали около масите, изнесени пред двуетажната структура във вид на раковина. Те обработваха някаква документация и удряха печати по нея, претегляха лични вещи и им слагаха етикети. Повечето хора очевидно бяха решили да не чакат официалния правилник: бяха вече тук, готови за тръгване и като че ли само някои имаха съмнения по въпроса.

Васко си проби път през тълпата, правейки всичко възможно да не бута и блъска никого. Уртон не се виждаше никъде, но пък и това не беше определеният й център на „Оръжие на сигурността“. Спря до една от масите и изчака работещия на нея офицер да приключи с документите на бежанеца.

— Все още ли възнамеряват да започнат да ги извозват по въздух по обяд? — попита тихо той.

— Даже по-рано — отвърна все така тихо служителят. — Ускоряват всичко. Говори се, че пак ще имаме проблеми да се справим.

— Корабът не може да побере всички ни — рече Васко. — Не веднага. Ще бъдат необходими месеци, докато настанят всички в ковчезите за замразяване.

— Кажи го на прасето — каза мъжът и се върна към работата си, като подпечата някакъв лист почти без да го погледне.

Васко внезапно усети топлина по врата си. Вдигна очи и премигна срещу ослепително ярката долна страна на някакъв самолет или совалка. Но вместо да забави и да спре, както бе очаквал, машината се насочи към брега и оттам — към кораба. Плъзна се под облаците като ярка снежинка от дневна светлина.

— Гледай, вече започнаха да ги превозват — обади се служителят. — Сякаш това ще помогне на другите да се успокоят…

— Сигурен съм, че Скорпион знае какво прави — увери го Васко.

И се обърна, преди онзи да успее да отговори.

Мина покрай масите и останалата част от тълпата и влезе в сградата с форма на раковина. Вътре го чакаше същата гледка: навсякъде имаше хора с документи и багаж, с плачещи деца. Усещаше как паниката нараства с всеки изминал миг.

Мина в частта от сградата, запазена за персонала на „Оръжие на сигурността“. В малкото сводесто помещение, където обикновено получаваше задачите си, завари трима души, които пиеха чай от морски водорасли. Познаваше ги всичките.

— Малинин — каза Гундерсон, млада жена с къса червена коса. — На какво дължим това удоволствие?

Не обърна внимание на тона й.

— Дойдох да изпълня дълга си — отвърна младежът.

— Не мислех, че вече ще се набъркваш с такива като нас — рече подигравателно тя.

Той се пресегна над главите на пиещите чай и дръпна от стената листа със задачите.

— Набърквам се с когото си искам — отвърна той.

Вторият от триото, прасето Фленсър, се обади:

— Чухме, че е по-вероятно да бъдеш с онези от управата.

Васко се взря в списъка. Не видя името си до нито едно от обичайните задължения.

— Като Скорпион, имаш предвид?

— Обзалагам се, че знаеш много повече от нас за това, което става — отвърна Гундерсон. — Нали?

— Дори да беше така, надали щях да съм в състояние да говоря за него. — Младежът закрепи отново листа на стената. — Честно казано, не знам много повече.

— Лъжеш — намеси се третият, на име Кори. — Ако искаш да се изкачиш по стълбицата, Малинин, трябва да се научиш да лъжеш по-добре.

— Благодаря — усмихна се Васко. — Ще се задоволя със задачата да се науча да служа по-добре на тази колония.

— Искаш да знаеш къде да отидеш ли? — попита Гундерсон.

— Би било от полза.

— Казаха ни да ти предадем едно съобщение — додаде тя. — Очакват те във Високата раковина в осем.

— Благодаря — каза той. — Много ми помогна.

И се обърна с намерението да си върви.

— Майната ти, Малинин — провикна се зад него тя. — Мислиш се за нещо повече от нас, така ли?

— Ни най-малко — отговори той, изненадан от спокойствието си. Обърна се с лице към нея. — Мисля, че способностите ми са средностатистически. Просто изпитвам известна отговорност, дълг да служа на Арарат по най-добрия начин, на който съм способен. Бих се учудил, ако вие се чувствате по-различно.

— Мислиш, че сега, след като Клавейн го няма, ще можеш да изпълзиш до върха?

Васко я изгледа с искрена изненада.

— Тази мисъл изобщо не ми е минавала през ума.

— Е, по-добре, защото иначе щеше да допуснеш сериозна грешка. Ти нямаш необходимите за това качества, Малинин. Никой от нас не ги притежава, особено ти.

— Така ли? И какво точно ми липсва?

— Не ти стиска да се изправиш срещу прасето — заяви тя, сякаш това трябваше да е очевидно за всички присъстващи.

 

 

Във Високата раковина Антоанет Бакс вече седеше на масата, отворила електронен бележник пред себе си. Круз, Пелерин и няколко други високопоставени лица на колонията се бяха присъединили към нея. Влезе и Блъд, наперен като борец.

— Дано да има основателна причина за това — заяви той. — Не е като да нямам безброй други неща, за които трябва да се погрижа непременно.

— Къде е Скорпион? — попита Антоанет.

— В лазарета, за да види как са майката и дъщерята. Ще бъде тук веднага щом може — отвърна Блъд.

— А Малинин?

— Казах да му предадат съобщението. И той ще дойде по някое време.

Блъд се отпусна на един стол. Несъзнателно извади ножа и започна да търка брадичката си с острието му. То издаваше тънък звук като жужене на насекомо.

— Е, имаме проблем — обяви Антоанет. — През последните шест часа потокът неутрино от кораба почти се утрои. Ако нарасне с още десет-петнайсет процента, корабът ще излети.

— Няма ли още отработени газове? — попита Круз.

— Не — отвърна Антоанет. — И съм много разтревожена какво ще стане, когато двигателите започнат да ускоряват. Никой не живееше край залива, когато корабът се приземи. Налага се да помислим сериозно за евакуиране на хората по-навътре в сушата. Бих препоръчала да преместим всички от крайбрежната ивица, но знам, че това не е възможно при натоварването, на което са подложени в момента съществуващите самолети и совалки.

— Да, можем само да мечтаем за това — обади се Блъд.

— Въпреки това трябва да направим нещо. Когато Капитанът реши да излети, ще трябва да се справяме с цунами, облаци пара от свръхнагорещена морска вода, шум, достатъчно силен да оглуши намиращите се на стотици километри оттам хора, изключително вредна радиация… — Антоанет направи пауза, надяваше се, че е изяснила достатъчно добре за какво става дума. — С две думи, не е желателно никой да се намира при такива условия, ако не е с костюм.

Блъд скри лице в дланите си, образувайки маска с късите си свински пръсти. Антоанет беше виждала Скорпион да прави нещо подобно, когато бъде притиснат от всички страни от кризисни ситуации. Сега, когато Клавейн си беше отишъл, а Скорпион го нямаше, върху плещите на Блъд бе паднала отговорността, за която бе копнял винаги. Антоанет се съмняваше, че бе успял да се наслади на новото усещане от възможността да командва за повече от пет минути.

— Не мога да евакуирам града — каза той.

— Нямаш избор.

Той свали дланите си и посочи с пръст към прозореца.

— Това е нашият проклет кораб. Не би трябвало да умуваме как би постъпил. Би трябвало ние да даваме заповедите, когато и където ни устройва.

— Съжалявам, Блъд, но този кораб не е такъв — отвърна Антоанет.

— Ще настане паника — обади се Круз. — По-лоша от всичко, което сме виждали. Всички преработвателни станции ще трябва да бъдат затворени и преместени на друго място. Това ще отложи полетите до „Безкрая“ поне с един ден. И къде ще спят тази нощ преместените хора? По-навътре в сушата няма нищо, освен скали. Призори мъртвите в резултат на излагането на стихиите ще бъдат стотици.

— Не разполагам с всички отговори — промълви Антоанет. — Просто посочвам трудностите.

— Все трябва да има нещо друго, което можем да направим — възкликна Круз. — По дяволите, би трябвало да разполагаме с необходимите средства за справяне с непредвидени обстоятелства.

— Само дето „би трябвало“ не се брои — заяви Антоанет.

Баща й често бе повтарял тези думи. Те я бяха ядосвали неимоверно, затова сега не повярва, когато ги чу да излизат от устата й, преди да успее да ги спре.

— Пелерин — обади се Блъд. — Какво ще кажеш да се намеси корпусът на плувците? Арарат, изглежда, е на наша страна, иначе нямаше да образува канал, по който лодките да стигат до кораба. Можеш ли да предложиш нещо?

Плувкинята поклати глава.

— Съжалявам. Не сега. Ако джъглърите покажат признаци за връщане към нормалната си активност, може и да опитаме да пратим плувци на разузнаване, но не и преди това. Няма да изпратя никого на смърт, Блъд, не и когато шансът от това да има някаква полза е нищожен.

— Разбирам — каза прасето.

— Чакайте — обади се Круз. — Нека обърнем ставащото. Ако е толкова лошо да се намираш в близост до кораба, когато излита, може би е най-добре да потърсим начин да ускорим евакуирането на хората от Арарат.

— Вече го правим с максималната бързина, на която сме способни — поясни Блъд.

— В такъв случай се отказваме от всякаква бюрокрация — намеси се Антоанет. — Просто ги пренасяме дотам и се тревожим за детайлите после. При това не посвещаваме на тази дейност целия ден. Нищо чудно да не разполагаме с толкова време. По дяволите, какво не бих дала сега за „Буревестник“.

— Може би има нещо, което би могла да направиш за нас — заяви Круз, като я погледна право в очите.

Антоанет отвърна на погледа на еднооката жена.

— Какво е то?

— Върни се на борда на „Безкрая“. Вразуми Капитана. Обясни му, че се нуждаем от малко повече време.

Определено не беше това, което искаше да чуе. Страхът й от Капитана беше станал дори още по-голям след разговора с него. Мисълта, че ще трябва да го потърси отново я изпълни с ужас.

— Той може да не пожелае да разговаря — промълви тя. — И даже да пожелае, нищо чудно да не се съгласи с моето предложение.

— Въпреки това би могла да ни осигуриш още време — каза Круз. — А това според мен е по-добро от нищо.

— Така изглежда — съгласи се неохотно Антоанет.

— Затова ще е добре да опиташ — продължи Круз. — Превозването до кораба също не е проблем. Благодарение на привилегиите за управляващите би могла да бъдеш на борда му след половин час.

Сякаш тези думи можеха да я окуражат.

Антоанет се взираше в пръстите си, в металните плетеници на домашно направените си бижута, надявайки се това задължение някак да й бъде спестено, когато Васко Малинин влезе в стаята. Беше зачервен, косата му блестеше от дъжд или пот. Антоанет си помисли, че това момче изглежда прекалено младо, за да седи тук с доста по-възрастните от него хора. Стори й се несправедливо да го натоварват отсега с подобни въпроси. Младите имаха право да вярват, че за световните проблеми винаги има ясни решения.

— Седни — обади се Блъд. — Какво да ти предложа — чай, кафе?

— Имах проблем с намирането на предназначените за мен заповеди в моя участък — поясни Васко. — Тълпата става все по-многобройна. Щом видят униформата ми, не ме пускат, преди да им обещая места на някоя от совалките.

Прасето продължаваше да си играе с ножа.

— Не си го направил, надявам се.

— Разбира се, че не, но се надявам всички да са наясно със сериозността на проблема.

— Имаме груба представа, благодаря — каза Антоанет.

После се изправи, придърпа надолу края на официалната си блуза.

— Къде отиваш? — попита я младежът.

— Да си поговоря с Капитана — отвърна тя.

 

 

В друга част на Високата раковина, няколко етажа по-ниско, серия от частично свързани, подобни на мида камери бяха разширени, като материята на раковината беше отстранена мъчително бавно и с голям разход на енергия. Сега тези помещения се превърнаха в отделения на главния лазарет на Първи лагер, където гражданите получаваха ограниченото медицинско обслужване, което беше в състояние да им осигури администрацията.

Двамата зелени слуги на лекаря се отдръпнаха встрани, когато влезе Скорпион, а крайниците им изтракаха един в друг. Той се провря между тях. Леглото беше поставено в центъра, от едната му страна стоеше инкубатор в количка, а от другата — самотен стол.

Валенсин стана от стола и остави встрани електронния бележник, в който правеше справка.

— Как е тя? — попита прасето.

— Майката или дъщерята?

— Остави умните приказки, докторе. Не ми е до това.

— Майката е много добре… като се изключат, разбира се, очевидните и предсказуеми странични ефекти от стреса и умората. — Млечносива светлина се процеждаше в стаята от високия тесен прозорец, който беше всъщност небоядисана част от стената на раковината. Светлината се отразяваше в стъклата на ромбоидните очила на лекаря. — Не мисля, че се нуждае от особени грижи, освен от време и почивка.

— А Ора?

— Детето е толкова добре, колкото може да се очаква.

Скорпион погледна към малкото същество в инкубатора. Изглеждаше изненадващо сбръчкано и червено. Потръпваше като изхвърлено на брега създание, което не може да си поеме въздух.

— Това не ми казва кой знае какво.

— Тогава ще ти го обясня ясно — заяви Валенсин. Светлинките в косите му проблясваха с кобалтовосиньо сияние. — Детето вече е претърпяло четири потенциално травмиращи процедури. Първата е вкарването на конджоинърски импланти от Рьомонтоар, позволяващи комуникацията с родната му майка. После е било отвлечено по хирургичен път, извадено от утробата на майка си. След това е било имплантирано в Скейд, вероятно след като е прекарало известен период в инкубатор. Най-накрая е било извадено от Скейд при доста под оптималните хирургически условия.

Скорпион предположи, че лекарят е чул цялата история за случилото се в айсберга.

— Можеш да ми вярваш, че нямахме кой знае какъв избор по въпроса.

Валенсин сплете пръсти.

— Е, тя си почива. Това е добре. И не се забелязват явни усложнения. Но какво ще стане след време? Никой не може да каже. Ако това, което Хури обяснява, е вярно, не може да се твърди, че малката някога е била предназначена за нормално развитие. — Лекарят се отпусна отново на стола. Краката му се сгънаха като дълги кокили с панти, ръбът на панталона му беше остър като бръснач. — Между другото, Хури има една молба. Помислих си, че е по-добре първо да я кажа на теб.

— Давай.

— Иска да върнем момиченцето в утробата й.

Скорпион погледна отново към инкубатора и детето в него. Това бе по-голям, по-сложен вариант на портативния инкубатор, който бяха занесли в айсберга. Инкубаторите бяха сред най-ценените технологични постижения на Арарат и се полагаха големи грижи, за да ги поддържат в добро състояние.

— Може ли да се направи? — попита той.

— При обикновени обстоятелства никога и не бих помислил за подобно нещо.

— Обстоятелствата обаче не са обикновени.

— Връщането на едно дете в майка му не е като да върнеш хляба обратно във фурната — обясни Валенсин. — Нужна е деликатна микрохирургическа намеса, хормонална настройка на организма… множество сложни процедури.

— Но може да се направи?

— Да, ако тя го иска достатъчно силно.

— Обаче може да е рисковано, така ли?

Лекарят кимна след кратко мълчание, сякаш до този момент бе мислил единствено за техническите пречки, но не и за опасностите.

— Да. Както за майката, така и за детето.

— В такъв случай няма да се прави — отсъди Скорпион.

— Изглеждаш доста сигурен.

— Това дете струва живота на приятеля ми. Сега, след като си го върнахме, нямам намерение да го изгубя.

— В такъв случай се надявам ти да го съобщиш на майката.

— Остави това на мен.

— Чудесно. — Прасето имаше чувството, че лекарят е разочарован. — И още нещо: тя спомена отново онази дума в съня си.

— Коя дума?

— Хела. Или нещо от този род.

 

 

Хела, 2727 година

 

Предположението на Рашмика се оказа доста оптимистично. Беше очаквала да пътуват още два-три часа, преди да стигнат източния край на моста, но след четири часа изглеждаше, че са изминали едва половината разстояние. Имаше доста обезсърчаващи периоди, когато керванът се връщаше по стъпките си, следвайки криволичещи отклонения в стените на каньона. Имаше моменти, когато се налагаше да се промъкват през тунели в скалите със скоростта на пешеходец, докато и двете страни на шествието стържеха по леда. На два-три пъти спряха напълно, за да бъде разрешен един или друг технически проблем… за който никога не се даваше обяснение. Беше останала с впечатлението, че шофьорите опитват да наваксат загубеното време, но тази припряност, заради която колите подскачаха и се полюляваха опасно близо до ръба на Пропастта, само я изнервяше още повече. Когато квесторът съобщи, че ще минат по моста, тя изпита голямо безпокойство, но сега започваше да мисли, че това начинание е за предпочитане пред безбройните рискове на пътуването по ръба на бездната. Пътят край него беше човешко дело: бе проправен най-вече с помощта на взривове през последното столетие и вероятно беше ремонтиран и преправян неведнъж оттогава. Несъмнено части от него се бяха срутвали през годините и много от превозните средства бяха политали към дъното на пукнатината Гинунгагап заедно с откъртените лед и камъни. Мостът обаче със сигурност беше по-стар от пътя. Сега, след като бе мислила по въпроса, й се стори твърде невероятно да избере точно нейния живот, за да се срути. Ако подобно нещо се случеше, то всъщност щеше да е забележителна привилегия.

Въпреки това щеше да се почувства наистина щастлива, когато стигнеха до другия край.

Наблюдаваше през панорамния прозорец, когато забеляза нова поредица бързо следващи се проблясъци, като онези, които бе видяла от покрива. Сега бяха по-ярки — несъмнено вече се намираха по-близко до източника, който и да беше той — и оставиха след себе си пурпурни полусферични образи пред очите й дори след като премигна.

— Чудиш се какво е това — заяви някакъв глас.

Тя се обърна. Очакваше да види квестор Джоунс, но, от друга страна, това не беше неговият тембър. Оказа се гласът на много по-млад мъж, чието произношение издаваше, че е някъде от полупустинните земи.

„Харбин?“ — беше първата мисъл, която й мина през главата. Възможно ли беше да е Харбин?

Но не беше брат й.

Изобщо не познаваше този човек. Беше по-висок от нея и вероятно малко по-възрастен, въпреки че в изражението му имаше нещо — нещо в очите му, както успя да забележи сега, — което го правеше сякаш много по-стар. Не изглеждаше зле. Имаше слабо, сериозно лице с изпъкнали скули и толкова остра брадичка, че беше болезнено дори да я гледаш. Косата му бе подстригана съвсем късо, по-късо, отколкото се нравеше на Рашмика, така че можеше да види точната форма на черепа му: мечтата за всеки френолог. Малките му уши стърчаха повече, отколкото най-вероятно му се искаше. Вратът му беше тънък, а адамовата му ябълка беше от особено изпъкналия тип, който винаги я бе притеснявал, сякаш нещо вътре в гърлото на мъжа бе изскочило навън и трябваше да бъде напъхано обратно навътре, преди да му е пробило шията.

— Откъде знаеш какво се чудя? — попита Рашмика.

— Е, така е, нали?

Тя се понамръщи.

— А ти знаеш всичко за тях, така ли?

— Това са експлозиви — поясни приятелски той, сякаш беше свикнал с този тип нелюбезност. — Ядрени експлозиви за разчистване на терени. Работещите по Неизменния път бригади ги използват, за да разчистват затрупванията пред катедралите. Божия огън.

Вече се беше досетила, че експлозиите са свързани с Пътя.

— Не мислех, че използват такива неща.

— Обикновено не го правят. Не съм чул новините, но трябва да са се натъкнали на особено сериозни препятствия. Биха могли да ги разчистят и с конвенционални заряди и копаене, ако разполагаха с нужното време. Но, разбира се, точно това никога не им достига. Ако питаш мен, това е саботаж на задните.

— О, би ли ме просветлил за какво става въпрос?

— Случва се, когато намиращите се по-назад катедрали започнат да изостават. Понякога повреждат Пътя след себе си, за да създадат неприятности на водещите катедрали, когато стигнат до същото място при следващата обиколка. Разбира се, това не нещо, което може да бъде доказано…

Момичето се взря в облеклото му: панталони, риза с висока яка и широки ръкави, светли обувки с плоски подметки. Всичко беше сиво и неподдаващо се на описание. Никаква индикация за ранг, статус, богатство или религиозна принадлежност.

— Кой си ти? — попита то. — Разговаряш с мен така, сякаш вече сме се срещали, но аз не те познавам.

— Въпреки това ме познаваш — настоя младият мъж.

Лицето му говореше, че казва истината или поне вярваше, че не лъже. Убедеността му увеличи решимостта й да не отстъпва, колкото и неразумно да звучеше това.

— Мисля, че грешиш.

— Аз обаче твърдя, че сме се срещали. А ти ми дължиш благодарност.

— Нима?

— Аз ти спасих живота — когато беше на покрива и гледаше надолу към входната шахта. За малко не падна и аз те хванах.

— Това не беше ти — възкликна Рашмика. — Това беше…

— Наблюдател? Да, така е. Но това не означава, че не съм бил аз.

— Не ставай глупав.

— Защо не ми вярваш? Видя ли лицето ми?

— Не беше ясно… не.

— В такъв случай нямаш причина да мислиш, че не съм бил аз. Да, знам, че би могъл да бъде всеки друг. Но кой друг видя случилото се?

— Не може да си Наблюдател.

— Не, сега не мога.

Не искаше да бъде в компанията му. Не конкретното в неговата, а изобщо в ничия компания. Единственото й желание беше да наблюдава бавното приближаване към моста, да събере мислите си, докато го прекосяваха, да картографира в ума си трудния терен, който се простираше пред нея. Не желаеше празни разговори или нещо, което ще й отвлича вниманието, особено пък с човек като този, за когото се представяше събеседникът й.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Наблюдател ли си, или не си?

— Бях, но сега не съм.

Незабавно изпита симпатия към него.

— Заради случилото се на покрива ли?

— Не. То определено не помогна, но съмненията ме споходиха преди това да се случи.

— О!

В такъв случай съвестта й беше чиста.

— Все пак не мога да кажа, че ти не изигра известна роля.

— Как?

— Видях те първия път, когато дойде. Бях на наблюдателната платформа с другите. От нас се очакваше да се концентрираме върху Халдора и да не позволяваме на външни фактори да отвличат вниманието и да нарушават концентрацията ни. Биха могли да улеснят задачата ни, като ограничат физически обхвата на зрението ни, принуждавайки очите ни да бъдат приковани към планетата, но това не се прави така. Наложително е да присъства елемент на самодисциплина, на самоконтрол. От нас се очаква да гледаме към Халдора във всеки миг от деня въпреки отвличащите фактори. В каските има съоръжения, които отчитат как се справяме с това, записвайки всяко потрепване на очите. Тогава те видях. В началото само с периферното си зрение. Окото ми потрепна неволно, за да те фокусира, и аз изгубих контакта с Халдора за част от секундата.

— Гадно — отсъди тя.

— По-гадно, отколкото си мислиш. Само това нарушение е достатъчно за вземането на дисциплинарни мерки. Не толкова задето погледнах встрани, колкото, че бях заел пространство на покрива, което можеше да бъде използвано от някой по-бдителен. Това беше грехът, защото винаги има вероятност, колкото и да е малка, точно в този миг Халдора да изчезне. И някой друг щеше да бъде лишен от шанса да стане свидетел на това чудо, защото аз не съм проявил достатъчно умствена сила да не поглеждам встрани.

— Но Халдора не изчезна. Значи си се отървал.

— Уверявам те, че те не виждат по този начин нещата. — Непознатият погледна надолу, срамежливо, както й се стори. — Така или иначе, аз влоших още повече положението. Не погледнах обратно към Халдора дори след като осъзнах, че съм изгубил контакта с нея. Продължавах да гледам към теб, стараейки се да те държа във фокус, не смеех да помръдна никоя част на тялото си. Не можех да видя лицето ти, но виждах как се движиш. Разбрах, че си жена, и щом го осъзнах, положението се влоши още повече. Вече не ставаше въпрос за празно любопитство. Не бях привлечен просто от някаква странност на пейзажа.

Когато го чу да казва „жена“, тя усети особено вълнение, надяваше се само, че не го е показала. Беше ли я наричал някой досега така, без да добави отпред едно „млада“ или нещо също толкова умалително?

Рашмика се изчерви.

— Но все пак не е имало как да разбереш коя съм.

— Не. Не със сигурност. Но когато се появи отново, аз си помислих: „Трябва да е доста независима личност“. Никой друг не се беше качвал на покрива през цялото време, което прекарах на него. А когато за малко не се случи онази злополука… е, тогава видях лицето ти. Не ясно, но достатъчно, за да знам, че ще те позная, ако те видя пак. — Той замълча и за момент се загледа в разкриващата се през прозореца гледка. — Обаче имах съмнения, когато те видях тук. Но щом зърнах светлините, разбрах, че трябва да се възползвам от шанса, който ми се предостави. Радвам се, че го направих. Ти ми се струваш добър човек, а сега все едно призна, че си същата жена, която видях горе на покрива. Имаш ли нещо против да ми кажеш как се казваш?

— Стига ти да ми кажеш твоето име.

— Пьотр. Пьотр Вейл. От Скъл Клиф съм, от низината Хирокин.

— Рашмика Елс — каза предпазливо тя. — От Хай Скрий, Вигридските полупустинни земи.

— Така си и помислих — произношението ти ми е познато. Аз не съм точно от полупустинните земи, но пък и не сме от чак толкова далечни райони, нали така?

Рашмика се чувстваше разкъсвана между учтивостта и враждебността.

— Рано или късно ще видиш, че сме много по-отдалечени, отколкото предполагаш.

— Защо говориш така? И двамата пътуваме на юг, нали? И двамата сме хванали кервана към Пътя. Откъде идва тогава тази разлика?

— Аз не съм поклонничка — отвърна момичето. — Тръгнала съм да… разследвам нещо.

Той се усмихна.

— Наричай го както искаш.

— По личен въпрос съм. Личен, светски въпрос. Който няма нищо общо с твоята религия — в която, по една случайност, не вярвам, — но затова пък е тясно свързан с доброто и злото.

— Оказал съм се прав. Ти си наистина сериозен и решителен човек.

Това определено не й харесваше.

— Не трябва ли да се връщаш при приятелите си?

— Те няма да ме пуснат. Биха понесли евентуално миг на невнимание, биха ми простили дори пропуск от рода на този, за който споменах. Но оставиш ли ги веднъж, край. Заразен си. Няма връщане назад.

— Защо ги остави?

— Заради теб, както казах. Защото присъствието ти там горе отвори пукнатина на съмнение в бронята ми. Изглежда, тя никога не е била особено сигурна, иначе изобщо нямаше да те забележа. При втория случай, когато за малко не падна, вече се съмнявах дали съм достатъчно убеден, за да продължа. — Рашмика понечи да каже нещо, но младият мъж вдигна ръка, за да я накара да замълчи, и продължи: — Не трябва да се самообвиняваш. Това можеше да е всеки друг. Вярата ми никога не е била така силна, както вярата на другите. А като се замислих за онова, което предстои, което се готвех да предприема, разбрах, че нямам сила да го издържа.

Момичето знаеше какво има предвид събеседникът му. Изпитанията от тази част на поклонничеството бяха нищо в сравнение с онова, което щеше да се случи, щом се добереше до катедралата, която беше неговата цел. Там вярата му щеше да бъде безвъзвратно затвърдена с химически средства. Като Наблюдател, щеше да бъде адаптиран по хирургически и неврологичен път, за да бъде в състояние да не изпуска от вниманието си Халдора нито за миг от своето съществуване. Нямаше да спи, нямаше да отклонява вниманието си, нямаше да си позволява дори краткия отдих на премигването.

Само безмълвно наблюдаване, докато умре.

— Аз също не бих имала тази сила — призна тя. — Дори ако вярвах.

— А защо не вярваш?

— Защото вярвам в разумните обяснения. Не вярвам, че планетите престават да съществуват просто така, без основателна причина.

— Но основателна причина има. Възможно най-основателната.

— Божията намеса?

Пьотр кимна. Тя проследи като хипнотизирана с поглед отскачането на адамовата му ябълка към горния край на яката на ризата.

— Какво по-добро обяснение би могла да искаш?

— Но защо тук, защо сега?

— Защото това е Краят на времената — отвърна младият мъж. — Имахме човешки войни и човешки напасти. После дойде ред на по-странни напасти и вести за по-странни войни. Не се ли питаш откъде идват всички тези бежанци? Не се ли питаш защо са избрали да дойдат точно тук от всички възможни места? Те знаят добре защо. Знаят, че оттук ще се започне. Тук е мястото, откъдето ще се започне.

— Доколкото разбрах, каза, че не си вярващ.

— Казах, че не съм сигурен в силата на вярата си. Това не е съвсем същото.

— Според мен, ако Господ искаше да ни покаже нещо, щеше да намери по-добър начин да го направи, вместо да използва произволните изчезвания на газова планета, намираща се на светлинни години от земята.

— Само дето не са произволни — възпротиви се Пьотр, като пропусна останалата част от довода й. — Всички мислят така, но това не е вярно. Църквите го знаят и тези, които посвещават времето си да изучават документацията, също го знаят.

Рашмика усети, че част от нея самата иска да чуе какво има да й каже за това. Пьотр беше прав: църквите винаги бяха говорили за изчезванията на Халдора като за събития, дължащи се на неразгадаеми от хората Божествени намерения. А срамното беше, че тя винаги бе приемала само най-повърхностния слой на тази информация, без да си задава въпроси. Никога не си беше правила труда да помисли, че истината е може би по-сложна. Беше прекалено заета с научното си изследване на скътлърите, за да погледне по-задълбочено въпроса.

— Ако не е произволно, какво е тогава? — попита тя.

— Не знам как щеше да го наречеш, ако беше математик или учен. Аз не съм нито едното, нито другото. Знам само какво са ми казвали тези хора. Вярно е, че изчезването никога не може да се предрече — в този смисъл е произволно, случайно. Но средната дължина на интервалите между отделните изчезвания намалява непрекъснато от времето, когато Куейч е станал свидетел на първото. Просто до неотдавна никой не е можел да го види ясно. Сега няма как да го пропуснеш, ако проучиш доказателствата.

Космите по тила на момичето настръхнаха.

— Тогава ми покажи доказателствата. Искам да ги видя.

Керванът се отклони рязко, тъй като навлезе в поредния издълбан в скалите тунел.

— Мога да ти покажа доказателството — заяви той. — Съвсем друг въпрос е обаче дали това е вярното доказателство.

— Нещо не разбирам, Пьотр.

Стените на кервана стържеха по стените на тесния тунел. Чуваха се тъпи удари от падането на откъртени от тавана камъни или парчета лед върху покрива на машината. Рашмика се сети за намиращите се горе Наблюдатели и нямаше как да не се запита какво ли преживяват пък те.

— Ще стигнем до моста след четири-пет часа — рече младият мъж. — Нека по средата на пътя се срещнем на покрива, където бяхме преди. Ще ти покажа нещо интересно.

— И защо да се срещам на покрива с теб, Пьотр? Мога ли да ти вярвам?

— Разбира се — отвърна той.

Тя прие думата му само защото разбра, че той вярва в това, което казва.

 

 

Арарат, 2675 година

 

Хури се събуди. Когато отвори очи, на стола до леглото й, който преди бе заемал Валенсин, седеше Скорпион. Беше минал още час и той беше изпуснал срещата във Високата раковина. Според него това беше приемлива замяна.

Жената премигна и разтърка очи, за да се разсъни. Устните й бяха слепнали от оскъдни белезникави остатъци от засъхнала слюнка.

— Колко време съм спала? — попита тя.

— Сега е сутринта на следващия ден, след като спасихме Ора. Ти спа през повечето време оттогава. Лекарят казва, че просто трябва да се възстановиш от насъбралата се умора. През цялото време, през което беше с нас, си се движила само на магия.

Ана Хури обърна глава.

— Ора?

— Лекарят казва, че е добре. И тя като теб се нуждае само от почивка. Като се има предвид какви гадости е преживяла, справя се наистина чудесно.

Ана затвори очи. Въздъхна. В този момент Скорпион видя как напрежението буквално изтича от тялото й. Сякаш през цялото време, през което бе с тях, след като я бяха извадили от капсулата, беше носила маска. И сега я сваляше.

Хури отвори очи. Те бяха като прозорци към една по-млада жена. Той си спомни ясно как беше изглеждала преди двата кораба да се разделят в системата Ризургам. Преди половината му живот.

— Радвам се, че е в безопасност — промълви тя. — Благодаря, че ми помогнахте. И съжалявам за случилото се с Клавейн.

— Аз също, но нямахме избор. Скейд ни държеше в ръцете си. Беше заложила капана и ние паднахме в него. Веднъж разбрала, че няма повече полза да държи Ора, тя реши да ни я върне. Но не и без да платим. Смяташе, че Клавейн все още й е длъжник.

— Но това, което направи с него…

Скорпион я докосна леко по главата.

— Не мисли за това сега. Никога не мисли за него, ако можеш.

— Той ти беше приятел, нали?

— Така мисля. Доколкото изобщо съм имал приятели.

— Мисля, че си имал, Скорп. И че още ги имаш. А сега и още двама, стига да ги искаш.

— Майка и дъщеря?

— И двете сме ти задължени.

— Само след като първо се посъветвам с адвоката си.

Ана Хури се засмя. Колко хубаво беше да чуеш някой да се смее. Най-малко обаче беше очаквал това от Хури. Преди заминаването за айсберга тя го бе поразила с вманиачената си целенасоченост, също като специално програмирано оръжие, изпратено от небето. Сега му ставаше ясно, че тя е също толкова уязвим човек, колкото и останалите. Каквото и да означаваше думата „човек“ за едно прасе.

— Имаш ли против да те попитам нещо? Ако ти се спи, мога да дойда отново по-късно.

— Ще ми подадеш ли онази вода?

Донесе й чашата с вода, която му беше посочила. Тя изпи половината, после избърса засъхналия бял слой от навлажнените си устни.

— Продължавай, Скорп.

— Имаш връзка с Ора, нали? Ментална връзка, чрез имплантите, които ви е поставил Рьомонтоар?

— Да — отговори предпазливо тя.

— Разбираш ли всичко, което достига до теб чрез тях?

— Какво имаш предвид?

— Каза, че Ора говори чрез теб. Добре, това мисля, че го разбирам. Но хващала ли си някога нещо непреднамерено?

— Като например?

— Нали се сещаш за изтичането на информация от войната с вълците? За преминаването й въпреки предпазните мерки? Достигало ли е някога до теб нещо от Ора, неща, които прекосяват разстоянието помежду ви, но които не можеш да преработиш?

— Няма как да знам. — Сега гласът й не звучеше толкова щастливо, колкото до преди малко. Беше се намръщила. Капаците на прозорците се бяха затръшнали. — Какво точно имаш предвид?

— Не съм сигурен. — Скорпион стисна горната част на носа си. — Просто изстрел наслуки, в тъмното. Когато те измъкнахме от капсулата, Валенсин те натъпка с приспивателни, защото не ни позволяваше да те прегледаме. Затова те приспа. Но в съня си ти все повтаряше едно и също.

— Така ли?

— Думата беше „Хела“ или от този род. Тя явно означаваше нещо за теб, но когато те попитахме, отрече да знаеш каквото и да е по въпроса. Склонен съм да вярвам, че каза истината. Но дали тя не значи нещо за Ора?

Хури го изгледа едновременно подозрително и с интерес.

— А за теб?

— Със сигурност не е нещо, за което си давам сметка. Определено не говори нищо на никой на Арарат. Но в някакъв по-широк културен контекст? Би могла да означава почти всичко. Езиците са толкова много. Хората са много, местата са много.

— Все така не мога да ти помогна.

— Разбирам. Но докато седях тук и чаках да се събудиш, ти каза нещо друго.

— Какво казах?

— Куейч.

Тя вдигна чашата до устните си и допи останалата вода.

— Все така не ми говори нищо.

— Жалко. Надявах се да пробуди някакви спомени.

— Може би означава нещо за Ора. Но аз не знам. Аз съм само нейна майка. Рьомонтоар не беше чудотворец. Свърза ни, но не може да се каже, че всичко, което мисли тя, е достъпно за мен. Щях да полудея, ако беше така. — Хури направи пауза. — Ти разполагаш с база данни, защо не направиш някои проучвания?

— Ще ги направя, когато нещата се поуспокоят. — Скорпион стана от стола. — И още нещо: разбрах, че си споделила конкретно желание с доктор Валенсин.

— Да, говорих с него — отвърна напевно тя, имитирайки предишния му тон.

— Разбирам защо го искаш. Уважавам желанието ти и ти симпатизирам. Ако имаше безопасен начин…

Ана затвори очи.

— Тя е моето бебе. Те я откраднаха от мен. Сега искам да я родя, както беше предопределено да стане.

— Съжалявам — промълви Скорпион, — но просто не мога да го позволя.

— Значи няма място за спорове?

— Никакво, страхувам се.

Тя не отговори, дори не се извърна от него, но изведнъж се затвори и не беше нужно той да види спусналата се бариера, за да я усети.

Скорпион се обърна и излезе бавно от стаята. Беше очаквал от нея да се разплаче, или пък да изпадне в истерия, да започне да го обижда или моли. Тя обаче беше запазила мълчание и привидно спокойствие, сякаш от самото начало беше наясно, че ще стане точно така. Докато излизаше, усети как косъмчетата на тила му настръхват от силата на нейното достойнство. Но това не промени нищо.

Ора беше дете. Но в същото време беше тактически актив.