Алистър Рейнолдс
Пропастта на опрощението (20)

Деветнайсет

Арарат, 2675 година

 

Лодките пъплеха по сгъстяващата се вода в периферията на леденото островче и накрая — току до него. От всички страни на корпусите им се виеше вихрушка от ледени парченца. След като изминаха още десет-дванайсет метра, те спряха със скърцане, електромоторите им виеха.

Правоъгълните корпуси бяха изрязали канали в периферията на острова, но още щом престанеше вълнението, мазната сива вода започваше да придобива подозрително неподвижен и перлен вид. Това накара Скорпион да се сети за начина, по който съсирващата се кръв става някак лепкава и гъста. След няколко минути каналите най-вероятно щяха да замръзнат отново.

Двамата членове на „Оръжие на сигурността“ излязоха първи от лодките, за да се уверят, че ледът е достатъчно твърд и ще издържи цялата група. Другите ги последваха след няколко минути, натоварени с толкова оръжие и екипировка, колкото можеха да носят, като оставиха в лодките доста неща, включително и инкубатора. Твърдата част на ръбовете образуваше около главния връх на айсберга пояс от замръзнала почва, широк пет-шест метра на повечето места. Огромната кристална структура се издигаше над тях. На Скорпион, който беше със схванат врат, му беше неудобно да гледа нагоре повече от няколко минути.

Изчака Клавейн да слезе от лодката, после се приближи до него. Двамата трепереха и потропваха по леда, който напомняше сплетена от дебели шнурове рогозка. Беше коварен, едновременно хлъзгав и неравен. Всяка стъпка трябваше да се прави предпазливо.

— Очаквах вече да ни посрещнат — рече Скорпион. — Фактът, че никой не се появява, започва да ме тревожи.

— И мен. — Клавейн говореше съвсем тихо. — Не сме обсъдили тази вероятност, но е възможно Скейд да е мъртва. Просто не смятам… — Не довърши мисълта си и погледна към Хури. Тя беше приклекнала и сглобяваше останалите части на брайтенбаховото оръжие. — Просто не смятам, че засега тя е съвсем готова да се справи с това.

— Вярваш на всичко, което каза, нали?

— Сигурен съм, че ще намерим тук вътре кораб. Но тя няма причина да вярва, че Скейд е преживяла катастрофата.

— Скейд е от тези, които винаги оцеляват — заяви Скорпион.

— Така е и никога не съм мислил, че ще се озова в положение да искам да бъде вярно.

— Господа?

Двамата се обърнаха към гласа. Беше на Васко. Той беше изминал известно разстояние около ръба и всеки момент щеше да се изгуби зад ъгъла.

— Господа — повтори той, като погледна подред Скорпион и Клавейн право в очите, — тук има отвор.

— До каква дълбочина стига?

— Не знам. Но със сигурност повече от няколко метра. Мисля, че безпроблемно ще се промъкна през него.

— Чакай — каза Скорпион. — Нека предприемаме стъпките си една по една.

Последваха Васко до отвора в леда. За да се доближат до стената, трябваше да се навеждат и да се промъкват между стърчащите хоризонтални шипове, прикривайки очи и лице с опакото на ръцете си. Някакъв инстинкт караше Скорпион да не руши нищо от структурата. Беше обаче почти невъзможно да не го прави, защото, като опитваше да заобиколи внимателно някоя изпъкнала част, защитавайки се от подобната на рапира друга издатина, той неволно чупеше пет-шест други, по-малки шипа. Те се разбиваха на парченца със звън и в диаметър от няколко метра се посипваше водопад от вторично счупени изпъкнали като копия части.

— Онова още ли ти пее? — попита той.

— Не, сър — отвърна Васко, — не по начина, по който го правеше досега. Струва ми се, че продължи само докато слънцето изгряваше.

— Но все още чуваш нещо?

— Не знам, сър. По-тихо е, много по-тихо. Идва на вълни. Не е изключено да си въобразявам.

Скорпион не успяваше да чуе нищо. Той също не беше чул песента на айсберга. Както и Клавейн. Клавейн беше стар, с прогресивно отслабващи сетива. Скорпион беше прасе и способностите му в това отношение бяха горе-долу в същото състояние както винаги досега.

— Готов съм да се промъкна вътре, сър.

Отворът, който беше открил Васко, не беше кой знае колко по-широк от останалите празнини, образувани между неравномерно преплетените ледени клони и остри като игли шипове. Започваше на височината на гърдите: грубо овално разширение, зад което се виждаше някакво по-чисто пространство. Невъзможно беше обаче да се определи докъде стига.

— Оставете ме да проверя — обади се Хури.

През рамо на каишка тя носеше оръжието, което се спускаше надолу по гърба й така, че тежестта му падаше най-вече на едната й страна.

— Може да се влезе и по други начини, но мисля, че този е най-лесният — каза Васко.

— Ще използваме него — заяви Ана Хури. — Стой встрани. Аз влизам първа.

— Чакай — намеси се Клавейн.

Тя присви устни.

— Дъщеря ми е там вътре. Някой да отиде да донесе инкубатора.

— Знам как се чувстваш — промълви Клавейн.

— Нима?

Гласът му прозвуча изумително спокойно.

— Да, знам. Някога Скейд отвлече Фелка. Тръгнах да я търся, точно както правиш ти сега. Мислех, че това е правилният начин на действие. Сега знам, че е било глупаво. За малко не я изгубих. Ето защо не трябва да влизаш първа. Не и ако искаш да видиш отново Ора.

— Той е прав — съгласи се Скорпион. — Нямаме представа какво ще открием вътре в това нещо, нито как ще реагира Скейд, като разбере, че сме тук. Възможно е да изгубим някого. Единственият, когото не можем да си позволим да загубим, си ти.

— Но все пак можете да донесете инкубатора.

— Не — отвърна прасето. — Той остава там, за да не пострада. Не искам да стане на пух и прах при една евентуална престрелка. А ако се окаже, че можем да си осигурим преминаването оттук, ще има време да се върнем за него.

Хури явно оцени логиката в довода му, въпреки че това явно не я направи особено щастлива. Тя отстъпи встрани от отвора.

— Влизам втора — обяви тя.

— Ще водя аз — каза Скорпион. После се обърна към двамата офицери от „Оръжие на сигурността“. — Джакотет, ти си след Хури. Уртон, оставаш тук с Васко. Дръжте под око лодките и внимавайте дали от някоя друга част на леда няма да се появи нещо. Зърнете ли нещо необичайно… — Той спря, забелязал как другарите му се озъртат. — Зърнете ли нещо наистина необичайно… уведомете ни.

Остави на Клавейн да реши сам какво ще прави.

Скорпион започна да се промъква из гората от колове. Ледени ками и палмови листа се разбиваха при всяко негово движение, при всеки дъх. Въздухът представляваше нещо като мъгла от кристали, преливаща във всички цветове на дъгата. Скорпион се вмъкна с големи усилия през процепа; тази задача се оказа най-трудна за него заради ниския му ръст и късите крайници. Върхът на едно ледено острие го целуна по кожата и я одра болезнено. В същия момент той усети и натиск в бедрото.

В този миг премина и се приземи от другата страна. Изтръска се и се огледа. Ледът блестеше с неоновосиня интензивност. Почти нямаше сенки, само различна интензивност на едно и също пастелно сияние. Тук шиповете бяха в изобилие също като подобните на корени структури, от които бяха изградени граничните ръбове. Те се издигаха навсякъде покрай краката му, дебели като промишлени тръби. Скорпион си припомни, че тук нищо не е статично: айсбергът се разрастваше и въпросният процеп щеше да съществува може би само още няколко часа.

Въздухът беше студен като стомана.

Зад него Хури се приземи сред хрущене на лед. Дулото на брайтенбаховото оръжие стри на прах цяло ветрило от миниатюрни сталактити, когато се залюля встрани. Други оръжия, прекалено много, за да бъдат изброени, висяха на колана й като смалили се трофеи.

— Онова, което каза Васко… — започна тя. — Тихият шум. Аз също го чувам. Като пулсиране е.

— Аз не го чувам, но това не означава, че не е реален — съгласи се Скорпион.

— Скейд е тук — додаде тя. — Знам какво мислиш: че може да е мъртва. Но тя е жива. Жива е и знае, че сме тук.

— А Ора?

— Още не мога да я усетя.

Клавейн се появи, подбирайки на свой ред пътя си бавно като тарантула. Тънките му, облечени в черно крайници, като че ли бяха създадени именно за тази цел. Прасето забеляза, че той успя да се промъкне през отвора, без да счупи нито един от ледените орнаменти. Забеляза също така, че единственото оръжие, което носеше Клавейн, беше ножът с късо острие, който бе взел от палатката. Държеше го в едната си ръка.

След Клавейн влезе Джакотет, но съвсем не така незабележимо. Офицерът от „Оръжие на сигурността“ поспря, за да изтърси униформата си от ледените парченца.

Скорпион повдигна ръкава си, за да оголи комуникатора.

— Блъд, намерихме начин да проникнем в айсберга. Навлизаме по-дълбоко. Не съм сигурен какво ще стане с комуникацията помежду ни, но все пак бъди нащрек. Малинин и Уртон остават отвън. Ако нищо друго не успее, може би ще съумеем да поддържаме връзка чрез тях. Може да останем вътре в това нещо два часа, нищо чудно и повече.

— Внимавай — предупреди го Блъд.

„Какво е това? — почуди се Скорпион. — Загриженост от страна на Блъд?“ Положението действително беше по-лошо, отколкото си мислеше.

— Ще внимавам — увери го той. — Нещо друго, което трябва да знам?

— Нищо непосредствено свързано с вашата мисия. Доклади за повишена джъглърова активност от много от контролните станции, но това може да е съвпадение.

— Точно сега съвсем не съм убеден, че има нещо, което е съвпадение.

— И… ъъъ, просто за да ти повдигна духа — има доклади за светлини в небето. Непотвърдени.

— Светлини в небето? Става все по-добре.

— Вероятно не е нищо. На твое място бих си избил всичко това от главата. Концентрирай се върху предстоящата задача.

— Благодаря. Безценен съвет. Добре, приятел, ще се чуем по-късно.

Клавейн бе чул разговора.

— Светлини в небето, а? Може би следващия път ще повярваш на стареца.

— Не е имало нито миг, в който да не ти вярвам. — Скорпион опипа колана си и извади един пистолет. — Ето, вземи това. Непоносимо ми е да те гледам как се движиш тук само с едно глупаво ножче.

— Това е много хубав нож. Споменавал ли съм, че веднъж ми спаси живота?

— Да.

— Истинско чудо е, че го пазя толкова време. Всъщност не мислиш ли, че в ножа има нещо рицарско?

— Аз лично мисля, че е време да престанеш да мислиш рицарски и да започнеш да мислиш артилерийски — отвърна прасето.

Клавейн пое пистолета така, както човек поема подарък само от учтивост, подарък, който не одобрява особено.

Навлязоха по-навътре в айсберга, следвайки пътя на най-малкото съпротивление. Строежът на леда, преплетен като неудържимо растяща гора, напомни на Скорпион някои от сградите в Мълч на Казъм Сити. Когато чумата ги беше поразила, тяхната система за възстановяване и ремонт беше произвела нещо от рода на тази органична плодовитост. Тук, изглежда, разрастването на леда се провокираше изцяло от странните локални вариации в температурата и въздушните течения. Между две съседни стъпки въздухът се променяше от смразяващ белите дробове до просто студен, а опитите да се движат, насочвайки се по въздушните течения, бяха обречени на провал. На няколко пъти изпита усещането, че се намира в огромни, студени, дишащи бели дробове.

Но пътят им беше все така чист: скрит от дневната светлина, в пастелносинята сърцевина.

— Това е музика — обади се Джакотет.

— Какво? — попита Скорпион.

— Музика, сър. Онзи тих звук. Преди ехото беше прекалено силно. Не успявах да различа нищо. Но сега вече съм сигурен, че е музика.

— Музика ли? Защо, по дяволите, ще има музика тук?

— Не знам, сър. Много е тиха, но определено я има. Призовава към предпазливост.

— Аз също я чувам — намеси се Хури. — И аз призовавам да побързаме, дяволите да го вземат.

Тя свали едно от оръжията на колана си и стреля по най-гъсто струпаните ледени шипове пред себе си. Те експлодираха и се превърнаха в бяла мраморна прах. Ана Хури престъпи през руините и вдигна пистолета към следващата пречка.

Клавейн направи нещо с ножа си и той започна да бръмчи, току в слуховия праг на Скорпион. Острието се замъгли. Клавейн го прекара през едно от по-малките ледени копия и мълниеносно го преряза.

Продължаваха нататък, все по-далеч от светлината. Скорпион беше благодарен, че е с ръкавици, но сега му се струваше, че е забравил да си ги сложи. Трябваше да поглежда неведнъж към тях, за да се увери, че са все още на ръцете му. Казваха, че хиперпрасетата усещат студа по-остро от стопроцентовите хора: някакъв каприз в свинската биохимия, който генните инженери не бяха сметнали за необходимо да модифицират.

Тъкмо си мислеше за това, когато Хури заговори възбудено. Вървеше най-отпред въпреки усилията на останалите да я задържат по-назад.

— Напред има нещо — обяви тя, — и ми се струва, че вече усещам Ора. Трябва да сме близо.

Клавейн се озова незабавно зад нея.

— Какво виждаш?

— Страната на нещо тъмно. Не като леда.

— Трябва да е корветата — реши старецът.

Напреднаха още десетина метра, което им отне поне две минути. Ледът беше толкова дебел, че сега ножчето на Клавейн успяваше да окастри само незначителни части от него, а Хури беше достатъчно разумна, за да не използва оръжието си толкова близо до сърцевината на айсберга. Около тях ледените образувания бяха придобили обезпокояващ нов характер. Лъчът от фенерчето на Джакотет осветяваше подобия на кръстосани бедрени кости или странни жилести стави от кости и хрущял.

Тогава плътността на конструкцията започна да изтънява. Внезапно се озоваха в сърцевината на айсберга. Пред тях се разкри нещо като таван, осеян със и поддържан от огромни стволове люспест лед, който се издигаше от пода. Гъстата плетеница продължаваше до далечния край на така образуваната камера.

В средата се виждаха руините на кораб.

Скорпион не се смяташе за специалист по конджоинърските летателни апарати, но доколкото знаеше, този клас корвета трябваше да представлява гладка, ултрачерна какавида. Трябваше да е бодлива като ужасяващ инструмент за разпити. По всмукващата светлината повърхност на корпуса й не трябваше да има и следа от свръзки. И корабът определено не трябваше да е полегнал на една страна, с пречупен гръбнак, срязан като подложен на дисекция екземпляр, със замръзнали насред експлозията вътрешности. Мръсотията от машинните части не би трябвало да заобикаля трупа, нито пък частите от корпуса, остри и неравни като парчета стъкло, би трябвало да лежат около останките от кораба като надгробни камъни.

Това не беше единственото нередно нещо около корветата. Тя пулсираше, издаваше мъркащи звуци в стакато на долния праг на чуваемост на Скорпион. Той ги усещаше по-скоро в корема си, отколкото ги чуваше. Това беше музиката.

— Не е на добре — обади се Клавейн.

— Все така усещам Ора — рече Хури. — Тя е там вътре, Клавейн.

— Не е останало кой знае какво от кораба, в което да бъде — отвърна той.

Скорпион забеляза, че за миг дулото на байтенбаховото оръжие се вдигна към Клавейн и описа дъга. Това трая само миг и нищо в изражението на Хури не подсказваше, че е на път да изгуби самоконтрол, но все пак го накара да се позамисли.

— Тук все още има кораб — намеси се той. — Може да е в лошо състояние, Невил, но е напълно възможно в него все още да има някой. А и нещо прави тази музика. Не би трябвало да се предаваме.

— Никой не е имал подобно намерение — отговори Клавейн.

— Студът идва от кораба — каза Ана. — Излива се от него, все едно е неговата кръв, и сега тя изтича.

Клавейн се усмихна.

— Студът му изтича като кръв? Можеш да го кажеш отново.

— Моля?

— Стара шега. Която не звучи особено добре на нортски.

Хури сви рамене. Тръгнаха към останките.

 

 

В долния край на полегатия, осветен в зелено коридор, в който беше поканена, Антоанет откри ехтящо помещение с неопределени пропорции. Предполагаше, че е слязла пет-шест нива надолу, преди подът на коридора да се изравни. Но нямаше смисъл да започва да търси местоположението си на джобната главна карта на кораба, която се беше доказала като безнадеждно остаряла дори преди привиденията да я накарат да дойде тук.

Тя спря, като засега държеше фенерчето запалено. Зелена светлина се провираше през подобните на ребра летви на тавана. Накъдето и да насочеше лъча, се натъкваше на машинария — огромни ръждясали купчини, които се простираха дотам, докъдето достигаше светлината. Железарията варираше от по-високи от Антоанет извити метални плочи за облицоване на корпуса, до човешки произведения с големината на палец, покрити с крехко зелено покритие от нещо като котлен камък. Помежду им се виждаха бронзови части от помпи, увредени крайници и сензорни органи на корабни слуги, натрупани на килнати на една страна купчини. Все едно се намираше в механична кланица.

— Е, Капитане — проговори Антоанет, като внимателно постави шлема пред себе си. — Ето ме, дойдох. Предполагам, че ме доведе тук с някаква цел.

Машинарията се размърда. Една от купчините се раздвижи, сякаш бутната от невидима ръка. Размесените механични части се понесоха, оживени от все още работещите части на слуги в купа. Крайниците им се сгъваха и разгъваха с хипнотизираща координация. Антоанет затаи дъх. Сигурно беше очаквала нещо от този род — истинско привидение от трети тип, точно като описаното от Полфри, но въпреки това действителността й подейства изнервящо. От толкова близо потенциалната опасност от машинарията беше голяма. Имаше остри ръбове, които можеха да режат и секат, движещи се на панти части, които бяха способни да чупят и да осакатяват.

Но машинарията не се спусна към нея. Вместо това продължи да се движи и да се организира. На пода падаха парченца и се извиваха глупаво. Отделени крайници се разгъваха и стискаха. Части с очи се пулеха и премигваха. Червените линии на оптични лазери се носеха към Антоанет и се плъзгаха по гърдите й, без да й вредят.

Очевидно я триангулираха.

Купчината се срути. Безполезните неща по нея се сринаха като лавина, за да разкрият онова, което се образуваше в сърцевината й. Беше също машина, набор от стари части, загатващи човешки форми. Скелетът — основната арматура на нещото — бе образуван от може би десетина крайници на слуги, захванати здраво с манипулаторите си един за друг. Стоеше изправен, балансирайки майсторски върху удебелените части на метални стави. Около него като сърма бяха увити кабели и жици, свързвайки отделните части. Главата представляваше паянтова конгломерация от сензори, събрани по начин, който напомняше неопределено пропорциите на човешки череп и лице. На места кабелите все още проблясваха от късите съединения. Антоанет усети силна миризма на горещ заварен метал, която рязко я върна към времето, когато бе работила в „Буревестник“ под бдителния поглед на баща си.

— Струва ми се, че трябва да кажа „здравей“ — произнесе тя.

В едната ръка на Капитана имаше нещо, което не бе забелязала досега. Крайникът се насочи към нея и нещото политна, като описа грациозна парабола във въздуха. Някакъв рефлекс я накара да се протегне и да го хване във въздуха.

Беше чифт очила.

— Предполагам искаш да ги сложа — рече тя.

 

 

Разбитият черен корпус се извисяваше над тях. Отстрани се виждаше висока пукнатина, по чиито краища имаше нещо черно и кристалообразно. Скорпион наблюдаваше мълчаливо как Джакотет клекна, за да го огледа. Бялата пулсация на дъха му се очертаваше отчетливо на тъмния фон на съсипаната броня. Скритите му в ръкавици пръсти докоснаха пяната, проследявайки странната й ъгловатост. Това беше израстък от черни кубчета с размери на зарчета, подредени в спретнати стъпаловидни структури.

— Внимавай — обади се Хури. — Мисля, че разпознавам това нещо.

— Това е инхибиторска машинария — промълви едва чуто Клавейн.

— Тук? — възкликна Скорпион.

Клавейн кимна със сериозен вид.

— Вълци. Те са тук, сега, на Арарат. Съжалявам, Скорп.

— Абсолютно сигурен ли си? Не може ли да е просто някаква чудатост, използвана от Скейд?

— Сигурни сме — отвърна Хури. — С Торн получихме една доза от това нещо около Рок, в последната система. Оттогава не съм ги виждала толкова близо, но това не е от нещата, които се забравят бързо. Само видът им е достатъчен да ме изплаши до смърт.

— Не изглежда да прави кой знае какво — каза Джакотет.

— Инертно е — поясни Клавейн. — Трябва да е инертно. Галиана също се е натъкнала на това нещо в дълбокия Космос. Пробило си път през кораба й и вътре се събрало, образувайки атакуваща машинария. Изтребило целия й екипаж, сектор след сектор, докато останала само Галиана. И тогава се заело с нея. Повярвайте ми: ако функционираше, вече щяхме да сме мъртви.

— Или щяха да изсмучат цялата информация от черепите ни — добави Хури. — И, повярвайте и на мен, този вариант съвсем не е за предпочитане.

— Всички сме на едно мнение по въпроса — заяви Клавейн.

Скорпион се доближи до процепа след останалите, за да бъде сигурен, че не остават без защита отзад. Черната кора на инхибиторската машинария явно беше изригнала отвътре под високо налягане и преминала през корпуса. Може би това се бе случило, преди корабът на Скейд да стигне до повърхността, след като корветата беше атакувана в открито пространство.

Хури започна да се промъква през процепа в корпуса, където цареше още по-пълен мрак. Клавейн се протегна и докосна ръкава й.

— Аз не бих прибързвал — рече той. — Доколкото разбираме, вътре има активна машинария на вълци.

— Какви други възможности ни остават, човече? От сегашното ми положение не ми се струват чак толкова страшни.

— Никое от оръжията, които носим, не струва и пукнат грош срещу активна инхибиторска машинария — настоя Клавейн. — Пробуди ли се това нещо, действията ни няма да бъдат по-продуктивни от опитите да се загаси горски пожар с воден пистолет.

— Поне ще бъде бързо — обади се Джакотет.

— Всъщност единственото, което няма да бъде, е бързо — заяви Хури със, както прозвуча, злорадо удоволствие. — Защото вероятно няма да ви оставят да умрете. Машината предпочита да ви поддържа живи, докато изпива съдържанието на черепа ви. Така че, ако имате някакви съмнения дали сте готови да се подложите на това, предлагам да стоите по-назад. Ако имате късмет, ще можете да избягате от черното нещо, преди да се е докопало до мозъка ви и да ви е лишило от контрол над движенията ви. След това вече сте бита карта.

— Ако положението е толкова зле, ти как се отърва? — попита Джакотет.

— Божествена намеса — отговори Ана. — Но ако бях на твое място, не бих разчитала особено много на това.

— Благодаря за съвета.

Ръката на Джакотет политна неволно към малкото оръжие на колана му.

Скорпион знаеше какво си мисли той: дали ще е достатъчно бърз, когато настъпи моментът. Или дали ще чака прекалено дълго този фатален миг.

Клавейн се раздвижи, ножът забръмча в ръката му.

— Ще трябва да се изпълним с вяра, че това нещо ще остане все така в спящо състояние — заяви той.

— Толкова дълго вече е в това спящо състояние — каза Джакотет. — Защо ще се събужда сега?

— Ние сме източници на топлина — обясни Клавейн. — Това може да попромени мъничко нещата.

Хури си проправи път към търбуха на разрушения кораб. Лъчът на фенерчето й се провря обратно през процепа и освети стъпаловидните краища на пяната. Под тънката ледена патина машинарията блестеше като прясно откъртени въглища. Но местата, където Джакотет беше прокарал пръстите си, бяха черни, без какъвто и да било блясък.

— Тук вътре има още от тази гадост — обади се Ана. — Пръсната е върху всичко, като повърнато с черен цвят. — Светлината от фенерчето заигра отново, сенките им се извиваха по стените като дебнещи великани. — Но не изглежда по-активна от тази навън.

— Въпреки това не я докосвай — намеси се Клавейн. — За по-сигурно.

— Подобно действие не фигурираше в списъка ми със задължителни неща за вършене — отвърна Хури.

— Добре. Нещо друго?

— Музиката е по-силна. Идва на пориви, ускорена. Сякаш всеки момент ще я позная.

— Аз я познах — каза Клавейн. — Това е Бах — „Пасакалия и фуга“ в до минор, ако не греша.

Скорпион се обърна към офицера от „Оръжие на сигурността“.

— Искам да стоиш тук отвън. Не мога да позволя този изход да остане незащитен.

Джакотет го познаваше достатъчно добре, за да не спори.

Скорпион и Клавейн се качиха след Хури. Клавейн движеше лъча на фенерчето си по интериора на тази част на корветата, като спираше от време на време, когато осветеше някаква разпознаваема, но увредена структура. Черните нашественици наподобяваха плодовито гъбично образувание, изконсумирало тъканта на летателния апарат.

Сега Скорпион видя, че корпусът е превърнат в разбити руини, които щяха да се разпаднат всеки момент. Внимаваше къде поставя крак при всяка стъпка.

— Достатъчен е само един елемент, за да нахлуе в целия кораб — произнесе тихо Клавейн, сякаш се опасяваше да не би с гласа си, въпреки непостоянните пулсации на музиката, да разбуди машинарията. — След това си проправя път, като изяжда всичко вътре и го преобразува в крачка.

— От какво са направени тези черни кубчета? — попита Скорпион.

— Почти от нищо — отвърна Клавейн. — Чиста сила, поддържана от миниатюрен механизъм дълбоко вътре, като ядрото на атом. Само дето никога не сме надзървали в този механизъм.

— Доколкото разбирам, вече имаш известен опит?

— Отделихме с механична сила някои кубични елементи от членове от екипажа на Галиана, разкъсвайки връзките вътре в куба. Те просто се смалиха, докато се превърнаха в нищо, оставяйки след себе си само купчинка сива прах. Предположихме, че това трябва да е машинарията, но тогава малцина биха могли да ни кажат дали е така. За обратни маневри и дума не можеше да става.

— Загазили сме здравата, нали? — попита Скорпион.

— Да, загазили сме — съгласи се Хури. — Затова си прав. Всъщност най-вероятно нямаме представа доколко сме загазили. Но разбери едно: ние не сме мъртви, все още, и няма да умрем, докато имаме Ора.

— Мислиш, че тя би могла дотолкова да промени положението? — възкликна Клавейн.

— Тя вече го направи, човече. Ако не беше тя, нямаше да се доберем до тази система.

— Все още ли смяташ, че тя е тук? — попита Скорпион.

— Тук е. Просто не мога да кажа къде.

— Аз също долавям сигнали — добави Клавейн, — но са насечени и объркани. Има прекалено много ехо от всичките полуфункциониращи системи в този кораб. Не мога да кажа дали става дума за един, или няколко източника.

— И в такъв случай какво правим? — поинтересува се прасето.

Клавейн насочи фенерчето си към мрака. Лъчът разряза приказните зъбери и съзвездия от замръзнали черни кубчета.

— Там някъде би трябвало да бъде отделението за двигателните системи — рече той. — Не е сред вероятните места, където трябва да се търсят оцелели. — Изви се, като продължаваше да движи лъча и накланяше глава, за да види по-добре непознатата му територия. — Оттук, струва ми се. Източникът на музиката като че ли също е тук. Внимателно, проходът е доста тесен.

— И къде ще ни отведе това? — попита Скорпион.

— В жилищната част и командния пункт. Предполага се, че ще ги разпознаем, когато стигнем там.

— Тук е по-студено — отбеляза Хури.

Тръгнаха към онази част от кораба, която бе посочил Клавейн. Отпред се виждаше цепнатина и останки от преграда. Въздухът беше толкова студен, сякаш всеки момент щеше да замръзне до твърда маса.

Скорпион се огледа назад — умът му си правеше шеги с него, приписваше мудно движещи се вълнички на катраненочерната машинария на вълците.

Затова пък нещо помръдна напред. Част от сянка се отдели от стената, черна на черния фон.

Хури вече беше насочила дулото на оръжието си към нея.

— Не! — извика Клавейн.

Прасето чу щракването на спусъка на брайтенбаховото оръжие. Трепна и се подготви за енергийния удар. Това действително не беше най-подходящото оръжие, когато противниците се намираха близо един до друг.

Нищо не се случи. Ана Хури наведе дулото с няколко сантиметра. Беше натиснала спусъка, но не достатъчно, за да бъде произведен изстрел.

Ножът трепереше в ръцете на Клавейн като млада змиорка.

Черното присъствие се превърна в човек в черен скафандър-броня. Скафандърът се движеше вдървено, сякаш беше ръждясал. Стискаше в едната си ръка някаква тъмна форма. Фигурата направи още една стъпка и тогава се строполи. При падането й на земята се чу звук като от удар на метал в метал. Черни кубчета, покрити с лед, се пръснаха на всички страни. Оръжието, или каквото и да държеше човекът в ръката си, се плъзна настрани и се удари в стената.

Скорпион се наведе да го вземе.

— Внимателно — каза отново Клавейн.

Свинските копита на Скорпион обхванаха закръглените контури на конджоинърското оръжие. Постара се да го стисне така, че ако се наложи, да бъде в състояние да натисне спусъка. Но това се оказа невъзможно. Ръкохватката доказваше, че оръжието не е предназначено да бъде използвано от прасета.

Скорпион го хвърли ядосано на Клавейн.

— Може би ти ще успееш да го накараш да проработи.

— Спокойно, Скорп. — Клавейн пъхна оръжието в джоба си. — И при мен няма да проработи, освен ако Скейд не е проявила нехарактерно безгрижие във връзка със защитата си. Но поне можем да го вземем, за да не се използва за беля.

Хури нарами оръжието си и се приведе към падналата фигура.

— Не е Скейд — обяви тя. — Прекалено е едра, а и гребенът на шлема не е с подходящата форма. Долавяш ли нещо, Клавейн?

— Нищо смислено — отвърна той. Успокои потрепващото острие на ножа и го мушна в един от джобовете си. — Какво ще кажете да свалим този шлем и да видим с кого си имаме работа, а?

— Нямаме време за губене — отвърна Скорпион.

Клавейн се зае с херметичните закопчалки на шлема.

— Това ще отнеме само минутка.

Крайчетата на копитата на прасето бяха безчувствени, координацията му като че ли започваше да се влошава. Не се съмняваше, че Клавейн страда от същото, а за отключването на сложния механизъм на шлема на скафандъра бяха нужни истинска сила и точност.

Чу се щракване, после стържене на метал в метал и звук от изравняването на въздушното налягане. Шлемът се отвори между треперещите пръсти на стареца, който го постави внимателно върху леда, с ръба надолу.

Пред тях се показа лицето на млада конджоинърка. Тя имаше същия безупречен, сякаш изваян от скулптор вид като своята наставница. Лицето й беше широко и със сплескани черти, безкръвната й кожа беше с цвета на снежинките, образувани на екрана на монитора от статичното напрежение. Невронният гребен — разпръскващият горещината ръб от кост и хрущял, който минаваше от горната част на челото до тила й — не беше толкова екстравагантен като онзи, който Скорпион беше видял на главата на Скейд, и почти със сигурност не беше така полезен като индикатор за емоционалното й състояние. Вероятно бе създаден с по-усъвършенствани невронни механизми.

Устните й бяха сиви, а веждите — жълтеникавобели като чиста хромова боя. Тя отвори очи. На светлината на фенерчето ирисите й имаха метален сиво-син цвят.

— Кажи нещо — обади се Клавейн.

Конджоинърката се закашля и се засмя едновременно. Появата на човешко изражение на тази замръзнала маска шокира всички.

Хури се приведе по-близо.

— Улавям само някакви глупости.

— Нещо не е наред с нея — отвърна тихо Клавейн. После повдигна главата на жената изотзад, поддържайки я над леда. — Слушай ме внимателно. Не искаме да ти причиним нищо лошо. Ти си ранена, но ако ни помогнеш, ще се погрижим за теб. Разбираш ли ме?

Жената се разсмя отново, спазъм на щастие разкриви лицето й.

— Ти… — започна тя.

— Да?

— Клавейн.

Той кимна.

— Да, това съм аз. — Обърна се назад към другите. — Не може да е пострадала сериозно, след като ме помни. Сигурен съм, че ще успеем…

Тя заговори отново.

— Касапинът от Тарзис.

— Това беше отдавна.

— Клавейн. Изменник. Предател. — Усмихна се отново, закашля се и го заплю в лицето със солидна доза слюнка. — Предаде Майка Нест.

Старецът избърса лице с опакото на ръкавицата си.

— Не съм предавал Майка Нест — отговори той с плашеща липса на гняв. — Всъщност Скейд я предаде.

Поправи я меко и доброжелателно, сякаш ставаше дума за дребно географско недоразумение.

Жената се засмя и го заплю отново със сила, която изненада Скорпион. Слюнката улучи Клавейн в окото и той изпусна рязко въздуха от дробовете си от болка.

Приведе се по-близо до непознатата, но този път затисна с длан устата й.

— Чака ни работа, струва ми се. Малко превъзпитание. Лека пренастройка в поведението. Но това не е проблем, разполагам с предостатъчно време.

Жената се закашля отново. Титановосивите й очи блестяха весело дори докато се бореше да поеме въздух. Скорпион осъзна, че в нея има нещо идиотско.

Бронираното тяло започна да се гърчи в конвулсии. Клавейн продължаваше да поддържа главата й с едната си ръка, а другата все така държеше върху устата й.

— Остави я да диша — обади се Хури.

Той отслаби натиска върху устата й за миг. Жената продължаваше да се усмихва, отворила широко очи, без да мига. Нещо черно се провря между пръстите на Клавейн, пробивайки си със сила път като проява на демонична мръсотия. Той отскочи назад, като пусна жената и главата й се удари в пода. Черното вещество заизлиза на пулсации от устата и ноздрите й, смесвайки се в нещо като ужасяваща черна брада, която започна да поглъща лицето й.

— Жива машинария — заяви Клавейн, отстъпвайки назад.

Лявата му длан беше покрита с оформена като въжета черна материя. Той започна да я търка в леда, но чернилката отказваше да се отдели. Въжетата се свързваха в единна маса и скоро пръстите му до кокалчетата се покриха с плака. Тя се състоеше от стотици по-дребни варианти на същите кубчета, които бяха видели навсякъде. Те се надуваха забележимо, разрастваха се и затягаха хватката си около дланта му. Черното вещество напредваше нагоре към китката в поредица от конвулсивни вълни, кубчетата се плъзгаха едно върху друго.

Изотзад нещо освети цялата кухина на пострадалия кораб. Скорпион рискува да хвърли поглед натам, колкото да види как дулото на оръжието на Хури блесна в черешовочервен цвят. Джакотет се целеше със своето оръжие в трупа на конджоинърката, но беше очевидно, че вече нищо не е останало от органичната част на жертвата на инхибиторите. Излизащите машини явно бяха абсолютно невредими: изстрелът беше отделил някои от тях от основната маса, но по нищо не личеше експлозията да ги е засегнала по какъвто и да е негативен начин.

Скорпион погледна назад само за миг и когато върна вниманието си към Клавейн, установи с ужас, че той се бе отпуснал назад до стената, а лицето му бе сгърчено в гримаса.

— Те ме пипнаха, Скорп. Боли.

Клавейн затвори очи. Черният слой вече беше покрил дланта му до китката. В основата на пръстите бе образувал закръглено пънче, което напредваше бавно към китката.

— Ще опитам да го изстържа — предложи Скорпион и затършува из колана си за нещо тънко и здраво, но не толкова остро, че да нарани ръката на Клавейн.

Старецът отвори очи.

— Няма да свърши работа.

С другата си ръка бръкна в джоба, където беше оставил ножа. Само преди миг лицето му беше сиво олицетворение на болката, но сега там се появи някакво умиротворение, сякаш агонията беше отслабнала.

Скорпион обаче знаеше, че не е така. Клавейн просто беше притъпил чувствителността на тази част от главния си мозък, която я регистрираше.

Клавейн вече беше извадил ножа. Държеше го за дръжката, опитвайки да накара острието да се раздвижи. Но не се случи нищо. Вероятно той не можеше да бъде активиран само с една ръка или пък ръката на Клавейн беше така вдървена от студа, че не успяваше да се справи със задачата си. В безсилието си или поради погрешно движение той изтърва ножа. Посегна към него, но после се отказа от по-нататъшни усилия.

— Скорп, вземи го.

Прасето вдигна ножа. Усещаше го странно в свинското си копито, като нещо ценно, което бе откраднал, но то изобщо не бе предназначено за него. Приближи се до Клавейн, за да му го даде.

— Не. Ти трябва да го направиш. Активирай острието с това копче. Внимавай: ножът отскача, когато пиезоострието се задейства. Не е желателно да го изтърваш. Той срязва хипердиаманта както лазерът — дим.

— Не мога да го направя, Невил.

— Трябва. Това ме убива.

Черното було на инхибиторската машина поглъщаше дланта му. В този момент Скорпион осъзна, че в това нещо вече няма място за върховете на пръстите му. Те бяха изядени.

Натисна бутона за активиране на ножа. Той се изви в ръката му, жив и готов за действие. Усети високочестотното бръмчене чрез дръжката. Острието се бе превърнало в сребърна мъгла, като потрепващите крилца на колибри.

— Отрежи я, Скорп. Веднага. Бързо и чисто. Три сантиметра над машинарията.

— Ще те убия.

— Не, няма. Ще го преживея. — Клавейн направи пауза. — Преустанових усещането за болка. Имплантите в кръвта ще се справят със съсирването. Няма за какво да се притесняваш. Просто го направи. Веднага. Преди да съм си променил мнението или това нещо да намери кратък път до главата ми.

Скорпион кимна, беше ужасен от онова, което се налагаше да направи, но съзнаваше много добре, че няма избор.

Подхвана поразената ръка на Клавейн в лакътя, като внимаваше машинарията да не докосва собственото му тяло. Ножът бръмчеше и вибрираше. Доближи подобното на мъгла бързо движещо се острие до ръкава.

И се вгледа в лицето на Клавейн.

— Сигурен ли си?

— Скорп. Давай. Като приятел. Направи го.

Скорпион натисна ножа надолу. Не усети никаква съпротива, когато острието премина през плата, плътта и костта.

Половин секунда по-късно всичко свърши. Отрязаната точно над китката ръка падна върху леда със солиден удар. Клавейн се отпусна назад със стон, изчерпал и последната сила, която бе успял да събере до този момент. Беше казал, че е блокирал всички болезнени сигнали, но някакво остатъчно послание трябва да бе достигнало до главния му мозък, или пък онова, което бе чул Скорпион, беше израз на граничещо с отчаяние облекчение.

Джакотет коленичи до Клавейн и отдели от колана си аптечка за даване на първа помощ. Клавейн се беше оказал прав: загубата на кръв от раната беше незначителна. Той притискаше силно осакатената си ръка към корема си, докато Джакотет приготвяше превръзка.

От отрязаната длан се дочу шум като от раздвижване. Черните машини се отделяха една от друга, освобождавайки останалата плът. Движеха се колебливо, сякаш лишени от енергията, която извличаха от топлината на живите тела. Кубчетата изтичаха от дланта, забавяха движението си и спираха, превръщайки се в част от спящата черна маса, изпълнила кораба. Дланта лежеше там, плътта й представляваше контузен пейзаж от наскоро направени синини и старчески петна, но беше почти недокосната с изключение на разядените до първата става върхове на пръстите.

Скорпион спря потрепването на ножа и го остави на земята.

— Съжалявам, Невил.

— Веднъж вече съм я губил — промълви старецът. — Тя наистина не означава чак толкова много за мен. Благодарен съм ти, че направи каквото трябва.

После се облегна назад на стената и затвори очи за още няколко секунди. Неравномерното му дишане се чуваше отчетливо. Напомняше нечии неумели опити да реже с трион.

— Добре ли си? — попита прасето, без да изпуска от погледа си отрязаната длан.

Клавейн не отговори.

— Не знам достатъчно за конджоинърите, за да съм наясно каква доза шок са в състояние да поемат — обади се полушепнешком Джакотет, — но знам, че този човек се нуждае от почивка, и то от много почивка. Първо на първо е стар и от доста време не е имало кой да направи фина настройка на онези машинки в кръвта му. Случилото се може да му се отрази много по-зле, отколкото си мислим.

— Трябва да продължаваме нататък — обади се Хури.

— Тя е права — размърда се Клавейн. — Някой да ми помогне да се изправя. Загубата на дланта не ме спря последния път, няма да ме спре и сега.

— Чакай малко — каза Джакотет и довърши превръзката.

— Ти трябва да останеш тук, Невил — обяви Скорпион.

— Ако остана тук, Скорп, ще умра. — Клавейн изохка от усилието да се изправи сам. — Помогнете ми, по дяволите. Помогнете ми!

Скорпион го повдигна, за да стъпи на крака. Той се олюля, все така притиснал превързаната си ръка до корема.

— Все още мисля, че е по-добре да изчакаш тук — настоя прасето.

— Скорп, всички сме изправени пред заплахата от хипотермия. Ако го чувствам аз, значи го чувстваш и ти. Засега единственото, което ни предпазва от нея, са адреналинът и движението. Затова предлагам да продължим да се движим. — Пресегна се и взе ножа оттам, където го беше оставил Скорпион. Пъхна го обратно в джоба си и заяви: — Радвам се, че го взех.

Скорпион погледна към земята.

— А дланта?

— Остави я. Могат да ми отгледат нова.

Последваха студеното течение, водещо към предната част на катастрофиралия кораб на Скейд.

— С мен ли става нещо, или музиката току-що се промени? — попита Хури.

— Промени се — отвърна Клавейн. — Но е пак от Бах.