Алистър Рейнолдс
Пропастта на опрощението (1)

Пролог

Тя стои сама в края на кея и гледа небето. На лунната светлина дъските му наподобяват блестяща сребристосинкава лента, която стига до брега. Вълните на мастиленочерното море се плискат тихо в подпорите на пристана. От другата страна на залива, към западния хоризонт, се забелязват светли, пастелнозелени премигващи петна, сякаш цяла флота от галеони е потънала със запалени светлини.

Тя е облечена, ако това е точната дума, в бял облак от механични пеперуди. Кара ги да се приближат още по-плътно, така че крилцата им се преплитат и образуват нещо като броня. Не може да се каже, че й е студено — вечерният бриз е топъл и натежал от лекия екзотичен дъх на далечни острови — но се чувства уязвима, понеже усеща вниманието на нещо по-обширно и по-старо от нея самата. Ако беше пристигнала месец по-рано, когато на тази планета все още имаше десетки хиляди хора, морето надали щеше да й обърне чак такова внимание. Но сега всички острови са опустели. Останали са само шепа твърдоглави мързеливци и току-що пристигналите закъснели като нея хора. Тя е нещо ново тук или по-скоро нещо, което е отсъствало дълго, и химическият й сигнал разбужда морето. Светлите петна в другия край на залива се бяха появили след нейното слизане. Това не е съвпадение.

След цялото това време морето все още я помни.

— Трябва да тръгваме — провиква се покровителят й. Гласът му достига до нея от черната ивица земя, където той чака, нетърпеливо подпрян на бастуна си. — Не е безопасно сега, след като престанаха да се грижат за пръстена.

Пръстенът, да. Вижда го — разделил небето като уголемен, тежък вариант на Млечния път. Проблясва и искри: безбройните твърди късчета чакъл отразяват светлината на най-близкото слънце. При пристигането й планетарните власти все още го поддържаха: на всеки няколко минути виждаше розовите отблясъци от ракета. Изстреляният от нея снаряд трябваше да отклони поредната отломка от орбитата й, за да не й позволи да премине през атмосферата на планетата и да падне в морето. Тя разбра, че местните жители си пожелавали нещо, щом видели подобен блясък. Те не бяха по-суеверни от обитателите на която и да било друга планета, но разбираха колко е уязвим техният свят и че без тези отблясъци за тях нямаше бъдеще. На властите не би им струвало нищо да продължават да се грижат за пръстена: самовъзстановяващите се ракети изпълняваха все същата неизискваща никаква мисъл работа вече четиристотин години от новото заселване. Изключването им беше изцяло символичен жест, за да се насърчи евакуацията.

През булото на пръстена тя вижда другата, по-далечна луна, онази, която не беше разбита. Почти никой тук нямаше представа какво се бе случило. Тя обаче знаеше. Беше го видяла със собствените си очи, макар и от разстояние.

— Ако останем… — обажда се нейният покровител.

Тя поглежда към земята.

— Имам нужда само от малко време. После можем да тръгваме.

— Притеснявам се някой да не открадне кораба. Строителите на гнезда.

Тя кимва, разбира страховете му, но въпреки това е твърдо решена да направи онова, което я е довело тук.

— Всичко с кораба ще бъде наред. А Строителите на гнезда не са причина за тревога.

— Изглежда, изпитват особено голям интерес към нас.

Тя маха една заблудила се механична пеперуда от челото си.

— Не е нещо ново. Просто са прекалено любопитни, това е всичко.

— Един час — казва той. — След това те оставям тук.

— Няма да го направиш.

— Има само един начин да разбереш, нали?

Тя се усмихва, уверена, че няма да я изостави. Но безпокойството му е напълно основателно: по пътя насам се разминаха с безброй кораби с евакуиращи се жители. Беше като плуване срещу течението, отнасяни в обратна посока от безкрайната вълна напускащи планетата кораби. Когато стигнаха орбита, транзитният транспорт вече беше блокиран: властите не позволяваха на никой да го използва, за да се придвижи надолу до повърхността. Наложи се да дават подкуп и да прибегнат до хитрост, за да си осигурят слизането. Пътуваха сами, но всичко, както се изрази спътникът й, миришеше на страх и паника; човешките химически сигнали бяха като гравирани в самата материя. Тя се радваше, че обонянието й не беше остро като неговото. И така беше достатъчно изплашена, повече, отколкото искаше той да знае. Страховете й се увеличиха, когато Строителите на гнезда я проследиха вътре в системата. Сложно устроеният им кораб със спираловиден корпус, набразден и разделен на множество отделения, отчасти прозрачен, бе едно от последните летателни тела в орбита. Нещо от нея ли искаха или бяха дошли просто да наблюдават?

Тя поглежда отново към морето. Няма представа дали това не е плод на въображението й, но й се струва, че броят и размерите на светещите петна са се увеличили. Сега вече наподобяват не толкова потопена флота от галеони, колкото цял потънал голям град. И петната като че ли пълзят към кея. Океанът може да я вкусва; микроскопични организми кръстосват между въздуха и морето. Те проникват през кожата, преминават в кръвта, в мозъка.

Тя се пита какво ли знае морето. То трябва да е усетило евакуацията: несъмнено е почувствало заминаването на толкова много човешки умове. Сигурно му липсват плувците и невронната информация, която носят. Нищо чудно да е усетило дори края на операцията по поддържането на пръстена: две-три малки парчета от бившата луна вече бяха цопнали във водата, макар и на доста голямо разстояние от тези острови. „Но какво ли знае всъщност за това, което предстои да се случи?“ — пита се тя.

След това дава заповед на пеперудите. Един батальон се отделя от ръкава и се струпва пред лицето й. Сплитат крилца и образуват екран с назъбени контури, не по-голям от носна кърпа, и само крилцата по краищата продължават да трепкат във въздуха. Сега повърхността му променя напълно цвета си — става абсолютно прозрачна с изключение на виолетовия ръб. Тя извива глава и се вглежда във вечерното небе, отвъд пръстена от отломки. С един трик, резултат от съответни изчисления, пеперудите заличават пръстена и луната. Небето потъмнява постепенно, тъмнината става все по-черна, а звездите — все по-ярки. Тя насочва вниманието си към една от звездите, която избира след моментна концентрация.

Във въпросната звезда няма нищо забележително. Тя е просто най-близката до тази бинарна система, само на няколко светлинни години. Но сега се е превърнала в маркер, във водещата вълна на нещо, което не може да бъде спряно. Тя беше там, когато преди трийсет години евакуираха тази система.

Пеперудите изпълняват поредния изчислителен номер. Пред лицето й образът на звездата зад екрана се увеличава. Тя става все по-ярка, докато започват да се появяват цветове. Звездата вече не е бяла, не е дори синьо-бяла, а с отчетлив зелен цвят.

Нещо не е наред.