Франсис Пол Уилсън
Среднощна меса (9)

IX

Носеше нощта като смокинг.

Облечен в чисто расо, отец Алберто Палмери зави по Каунти Лайн Роуд и тръгна бавно към „Св. Антъни“. Нощта беше прекрасна, особено когато бе твоя. Той притежаваше нощта в тази част на Лейкууд. Обожаваше нощта. Чувстваше се едно цяло с нея, настроен към нейните хармонии и дисонанси. Мракът го караше да се чувства толкова жив. Беше странно, че се налагаше да изгубиш живота си, за да се почувстваш истински жив. Но така стояха нещата. Бе намерил своето място, своето призвание.

Жалко, че му бе отнело толкова много време. Всичките онези години, в които се опитваше да отхвърля апетитите си, в които се опитваше да бъде част от другата страна, проклинайки се, когато позволяваше на апетитите си да надделеят, доста често към края на човешкия му живот. Трябваше да им се отдаде много отдавна.

Немъртвите го освободиха от бремето.

Честно казано се боеше от тях, беше обзет от неистов страх всяка вечер в избата на църквата, заобиколен от кръстове.

За щастие, не беше толкова защитен, колкото предполагаше, и едно от създанията, което сега наричаше брат, се промъкна в мрака, докато той спеше. Сега осъзнаваше, че бе изгубил единствено кръвта си при онази среща.

В замяна бе получил света.

Засега това беше неговият свят или поне това малко ъгълче от него, в което бе напълно свободен да прави каквото си пожелае. Освен що се отнасяше до кръвта. Там нямаше право на избор. Това бе един нов апетит, по-силен от всички останали, такъв, какъвто не можеш да пренебрегнеш. Но той нямаше абсолютно нищо против него. Бе намерил забавни начини, чрез които да го задоволява.

Пред себе си забеляза милата, осквернена църква „Св. Антъни“. Чудеше се какво ли са подготвили слугите му тази нощ. Имаха доста добро въображение. Все още не му бяха доскучали.

Приближавайки се до храма, Палмери забави крачка. Кожата му настръхна. Сградата се бе променила. Нещо не беше както трябва, нещо отвътре. Навярно светлината, която се процеждаше през прозорците. Тя не беше добре познатият блясък на свещите, бе нещо друго, нещо по-различно. Нещо, което накара вътрешностите му да се разстроят.

Няколко фигури се забързаха към него. Бяха живи. Способността му да вижда в мрака му позволи да различи обеците и познатите лица на някои от служителите си. Докато се приближаваха, усети топлата кръв, течаща под кожите им. Гладът се надигна в него, но той се пребори с желанието да разкъса едно от гърлата им. Не можеше да си позволи това удоволствие. Трябваше да държи слугите си живи, за да могат да работят за него и за гнездото. Нуждаеха се от помощта им, заради всякакви препятствия, които можеха да възникнат с плячката им.

— Отче! Отче! — провикнаха се.

Обожаваше да го наричат „Отче“, обожаваше да бъде един от немъртвите, а същевременно да носи одеждите на врага.

— Кажете, деца мои. Каква жертва сте ни подготвили тази нощ?

— Няма жертва, отче… беда е!

Погледът му потъмня от гняв, когато чу за младия свещеник и евреина, които бяха дръзнали да превърнат „Св. Антъни“ отново в свято място. Когато разбра името на свещеника, едва не се пръсна от яд.

— Кейхил? Джоузеф Кейхил се е върнал в църквата ми?

— Почистваше олтара! — осведоми го един от слугите.

Палмери закрачи бързо към църквата, а служителите му го последваха. Беше наясно, че нито Кейхил, нито дори и папата не можеха да почистят олтара. Самият той го беше осквернил; получи знанието как да го стори, когато стана предводител на гнездото. Но какво друго бе посмяло да стори младото кутре?

Каквото и да беше, щеше да бъде поправено. Веднага!

Палмери изкачи стъпалата и отвори дясното крило на вратата… и изкрещя гневно.

Светлината! Светлината! СВЕТЛИНАТА! Бяла агония се вряза в очите му и обгори мозъка му като два нагорещени ръжена. Повдигна му се и инстинктивно прикри лицето си с ръце, докато отстъпваше назад в прохладната, приветлива нощ.

Минаха няколко минути преди болката да отшуми, гаденето да премине и зрението му да се върне.

Не можеше да разбере защо. Бе прекарал целия си живот, заобиколен от кръстове и разпятия. Но в момента, в който стана немъртъв, вече не можеше да понася вида им. В интерес на истината, откакто стана немъртъв, не бе виждал нито един. Кръстовете престанаха да бъдат обекти. Те бяха светлина, толкова ярка светлина, толкова ослепително бяла, че беше истинско мъчение да я гледаш. Когато бе още дете в Неапол, майка му му каза да не гледа към слънцето, но когато дойде затъмнението, той се взря в него. Болката да погледне към кръст беше стотици, не, хиляди пъти по-лоша от онази. Колкото по-голям бе кръстът или разпятието, толкова по-жестока бе болката.

Изпита неистово страдание, когато погледна във вътрешността на „Св. Антъни“ тази нощ. Това можеше да означава, че Джоузеф, младият копелдак, бе възстановил огромното разпятие. Бе единственото възможно обяснение.

Подпря се на слугите си.

— Влезте там! Унищожете разпятието!

— Те имат оръжия!

— Тогава повикайте помощ. Но го унищожете!

— И ние ще си намерим оръжия! Можем да…

— Не! Искам го! Искам този свещеник жив! Искам го за себе си! Ако някой го убие, ще бъде сполетян от много болезнена, много дълга и бавна смърт! Ясно ли е?

Ясно беше. Разтичаха се, без да дадат отговор на въпроса.

Палмери отиде да събере останалите членове на гнездото.