Франсис Пол Уилсън
Среднощна меса (7)

VII

В ранния следобед Зев вече беше изтощен. Жегата и тежката работа си бяха взели своето. Трябваше да спре и да почине. Седна на дървената преграда на олтара и се огледа. Почти осем часа бяха минали и едва бяха остъргали повърхността. Но мястото изглеждаше и миришеше по-добре.

Премахването на наплютите от мухите трупове и разхвърляните телесни части беше най-тежката част. Противна, отвратителна задача, която бе отнела по-голямата част от сутринта. Пренесоха телата навън до малкото гробище зад църквата и ги оставиха там. Тези хора заслужаваха прилично погребение, но нямаше време за това днес.

Веднъж премахнали труповете, отец Джо беше разкъсал скверните части от статуята на Мария и след това насочи вниманието си към огромното разпятие. Отне им известно време, но накрая намериха гипсовите ръце на Христос в купчината от потрошени пейки. Все още бяха прикрепени към отрязаните части от кръста. Докато Зев и отец Джо работеха над изработването на скоби за закрепяне на ръцете, Карл намери бърсалка и кофа и започна бавния процес на миенето на нечистотиите от нефа.

Сега разпятието беше отново цяло — гипсовият Исус в цял ръст отново имаше ръце, приковани към почистения кръст. Отец Джо и Карл го възстановиха до състояние, сходно с предишното му величие. Бедният човечец беше отново с главата нагоре, разположен в центъра на храма в целия си измъчен блясък.

Страховита гледка. Зев не можеше да си обясни привързаността на католиците към тези ужасни статуи. Но ако вампирите ги мразеха, тогава Зев също беше в тяхна подкрепа.

Стомахът му закурка от глад. Поне закусиха добре. Карл се завърна от обиколката си за храна с хляб, сирене и два термоса горещо кафе. Сега му се искаше да бяха запазили малко от тях. Може би беше останала някоя коричка хляб в торбата. Насочи се към преддверието да провери и намери алуминиева тенджера и хартиен плик на прага на вратата. Тенджерата беше пълна с варено говеждо, а в плика имаше три кутийки „Пепси“.

Погледна навън, но никой не се виждаше на улицата. През целия ден беше така — зърваше по някоя и друга фигура да наднича през предните врати; навъртаха се наоколо, за да видят дали това, което бяха чули, е истина, след което изчезваха. Погледна към храната, която беше оставена. Някои от местните бяха дарили част от запасите си от варено и безценните си газирани напитки. Зев беше трогнат.

Повика отец Джо и Карл.

* * *

— На вкус е като „Динти Мур“^[1] — каза отец Джо, опитвайки от вареното.

— То е — каза Карл. — Разпознавам малките картофки. Дамите от енорията тря’а наистина да са развълнуани от туй, че си са върнал обратно, за да посегнат на консервните си запаси.

Пируваха в ризницата, малката стая на храма, където свещениците държаха одеждите си — духовническата съблекалня, дето се вика. Зев намираше вареното за вкусно, ала прекалено солено. Но нямаше намерение да се оплаква.

— Не мисля, че някога съм ял нещо подобно.

— Наистина щях да съм изненадан, ако беше — призна отец Джо. — Съмнявам се нещо, което е кръстено „Динти Мур“, да е кашер.

Зев се усмихна, но вътрешно го налегна огромна тъга. Кашер… колко безсмислени му изглеждаха сега всичките правила, които спазваше и които определяха живота му. Следваше такива жестоки, стриктни диетични закони преди холокоста в Лейкууд. Но тези дни бяха отдавна изгубени, както и голяма част от населението на Лейкууд. Сега Зев беше друг човек. Ако не се бе променил, ако беше продължил да спазва ограниченията, нямаше да стои тук и да хапва с тези двама мъже. Щеше да е другаде, да яде селектирани видове специално приготвена храна, поставена в различни чинии. Но наистина, не беше ли точно разделението, което ги караше да спазват всичките онези закони? Служеха на цел, отвъд тази да спазват стриктно традициите. Поставиха още една стена между спазващите законите евреи и външните, стена, разделяща ги дори от другите евреи, които не спазваха стриктно правилата.

Зев се насили да погълне огромна хапка от вареното. Време беше да събори всички стени между хората… докато имаше още достатъчно време и живи хора, за да има въобще някакво значение.

— Добре ли си, Зев? — попита отец Джо.

Зев кимна мълчаливо, страхувайки се да проговори, за да не се разхлипа. Въпреки всичките анахронизми, животът, който водеше до миналата година, му липсваше. Беше си отишъл. Всичко си беше отишло. Многобройните традиции, културата, приятелите, молитвите. Почувства се изгубен — във времето и пространството.

Бе изгубил дома си.

— Сигурен ли си? — Младият свещеник изглеждаше искрено загрижен.

— Да, добре съм. Толкова добре, колкото е възможно, след като цял ден съм поправял разпятие и съм ял храна, която не е кашер. И нека ти кажа честно, това не е много добре.

Остави паницата си на една страна и стана от стола.

— Хайде. Да се захващаме пак. Имаме още много работа.