Франсис Пол Уилсън
Среднощна меса (4)

IV

Отец Джо Кейхил наблюдаваше изгряващата луна над старата му църква и се почуди на акъла си защо се върна тук. Неочакваното решение, което направи тази сутрин на дневна светлина, сега му се струваше неразумно и безразсъдно при настъпващия мрак.

Но нямаше връщане назад. Последва Зев до втория етаж на двуетажна сграда с офиси срещу „Св. Антъни“, където зачакаха идването на тъмнината. Навярно помещението, в което се намираха, е било юридически офис някога. Мястото беше в ужасно състояние, прозорците бяха счупени, мебелите унищожени, но на стената висеше диплом за завършен правен университет над диван, който беше цял. Зев заспа, Джо седна, отпи малка глътка от уискито си и се замисли сериозно над някои неща.

Най-вече за пиенето си. Знаеше, че в последно време му се бе отдал, толкова много, че се страхуваше да спре. Затова сега само си опита, колкото да се успокои. Щеше да довърши останалото по-късно, когато се върнеше от църквата отсреща.

Наблюдаваше внимателно „Св. Антъни“, откакто пристигнаха. Тя също беше в много лошо състояние. Някога беше красива малка каменна църква, като миниатюрна катедрала; изглеждаше много готическа с всичките си арки, наклонени тавани, заострени кули и изрисувани прозорци. Сега те бяха счупени, кръстовете, които се издигаха над острите кули и фронтони, бяха премахнати, всичко, което наподобяваше кръст в гранита бе заличено до неузнаваемост.

Както и очакваше, църквата „Св. Антъни“ му навя спомени за Глория Съливан, млада, красива доброволка, чийто съпруг работеше за „Юнайтед Чемикъл Интернешънъл“ в Ню Йорк; той пътуваше до работа всеки ден, а доста често заминаваше и в презокеански командировки. Джо виждаше редовно Глория в църквата и така двамата станаха много добри приятели. Жената обаче бе приела нещата по различен начин и смяташе, че отношенията им са нещо повече от приятелство, така че една вечер се появи в килията му. Той се опита да й обясни, че тя е много привлекателна жена, но той не е за нея. Като свещеник бе дал някои обети, към които имаше намерение да се придържа.

Направи всичко възможно, за да я отхвърли внимателно, но въпреки това тя беше наранена. И разгневена.

Мислеше, че всичко е приключило, когато шестгодишният й син Кевин се прибрал един ден от служба и разказал, че свещеникът го е накарал да си свали панталоните и го е пипал. Детето не знаеше кой е бил духовникът, но Глория Съливан си имаше заподозрян.

Очевидно беше отец Кейхил — всеки мъж, който бе способен да отхвърли прочувственото й предложение за любовта и тялото й, можеше да е или особняк, или нещо по-лошо. А педофил бе доста лошо.

Тя пусна оплакване в полицията.

Джо изпъшка при тези спомени и това колко бързо животът му се превърна в ад. Но той бе решен да преодолее бурята, уверен, че истинският виновник ще бъде разкрит. Нямаше доказателство тогава — както и сега — кой от свещениците на „Св. Антъни“ беше педераст, но със сигурност не бе той. Оставаше отец Алберто Палмери, петдесет и пет годишният пастор на църквата. Преди обаче Джо да разплете случая, отец Палмери бе поискал позволение отец Кейхил да бъде преместен от енорията и епископът се бе съгласил. Над Джо бе надвиснал облак, който го следваше от църквата до манастира, чак до ден-днешен. Единственото място, в което намери някаква утеха от безсилния гняв и мъка, които се гърчеха в него и го тормозеха всяка една минута, беше бутилката — тя от своя страна пък бе задънена улица.

Тогава защо се съгласи да се върне тук? За да се измъчва? Или да види докъде се бе принизил Палмери?

Може би това бе причината. Може би, ако видеше Палмери да показва истинската си същност, това щеше да му даде сила да загърби случилото се в „Св. Антъни“ и да се завърне при малкото останали човешки същества, които сега се нуждаеха от него повече от всякога.

А можеше и да не го стори.

Да се вземе в ръце бе хубаво, но през последните месеци на Джо все по-малко му пукаше за хората и за случващото се.

Освен може би за Зев. Той беше до Джо през цялото време, защитавайки го пред всеки, който искаше да го изслуша. Но подкрепата на ортодоксален равин не значеше нищо в „Св. Антъни“. Вчера Зев бе пропътувал на колелото си целия път от Спринг Лейк, за да го види.

Старият Зев беше стабиляга.

Беше прав относно вампирите. Лейкууд беше претъпкан от тях. Изненадан и отвратен, Джо наблюдаваше как улиците се изпълваха с тях малко след като слънцето бе залязло.

Но това, което го притесняваше повече, бяха съществата, които излязоха преди залез.

Човешките същества. Живите.

Сътрудниците.

Ако имаше нещо по-низше, нещо, което заслужаваше да умре дори повече и от вампирите, това бяха все още живите човеци, които работеха за тях.

Някой го докосна по рамото и той подскочи. Беше Зев. Подаваше му нещо. Джо го взе и го вдигна на лунната светлина: малък полумесец, за който бе закачена верижка.

— Какво е това?

— Обеца. Местните вишита ги носят.

— Виши? Като френското Виши^[1]?

— Да. Много добре. Радвам се, че не си непросветен като повечето от твоето поколение. Виши човеците — така наричам сътрудниците. Чрез тези обеци местните вампири ги разпознават. Не ги закачат.

— Откъде ги взе?

Лицето на Зев беше скрито в сенките.

— Предишните им собственици… ги изгубиха. Сложи си.

— Ухото ми не е пробито.

Една възлеста ръка се раздвижи на лунната светлина. Джо видя дългата игла между палеца и показалеца.

— Аз ще се оправя — рече Зев.

* * *

— Може би не трябва да ставаш свидетел на случващото се — прошепна Зев, докато се криеха в сенките от западната страна на „Св. Антъни“.

Джо го изгледа накриво в мрака, озадачен.

— Накара ме да дойда тук против волята ми, а сега реши нещо друго ли?

— Толкова е ужасно, че не мога да ти опиша.

Джо се замисли. Имаше достатъчно ужасии в света извън „Св. Антъни“. Какъв смисъл имаше да види какво се случва вътре в църквата?

Защото някога беше моята църква.

Въпреки че беше само помощник-пастор, никога не бе управлявал мястото, и въпреки че беше безцеремонно изритан от поста си, „Св. Антъни“ бе неговата първа енория. Някога живееше тук. Трябваше да разбере какво се случва в нея.

— Покажи ми.

Зев го поведе към купчина чакъл под един счупен изрисуван прозорец. Посочи му към бледата светлина, блещукаща отвътре.

— Натам.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Веднъж ми е достатъчно, благодаря.

Джо се закатери толкова внимателно и тихо, доколкото успя, а с напредването му миризмата на разложено, загнило месо се засилваше. Тя се носеше отвътре, лъхаща от счупения прозорец. Напрягайки се, се набра и надникна през перваза.

За момент се почувства дезориентиран, като някой, който поглежда през прозореца на градския си апартамент, а вижда издигащите се хълмове около канзаска ферма. Това не можеше да е интериорът на „Св. Антъни“.

На мъждукащата светлина от стотиците обредни свещи той видя, че стените бяха голи, лишени от цялата си декорация, от кръстовете; всичко дървено, което дори и едва наподобяваше кръст, беше насечено и обгорено. Подът също беше оголен, пейките бяха изтръгнати и потрошени, отломките им бяха скупчени в задната част под балкона, предназначен за църковния хор.

Огромното разпятие, което заемаше мястото зад олтара, представляваше частица от това, което беше. Двете страни на кръста бяха подрязани и сега един безрък Христос стоеше с главата надолу на стената на светия храм.

Джо видя всичко това за един миг, след което вниманието му беше привлечено от нечестивите хора, скупчени в „Св. Антъни“ тази нощ. Сътрудниците — виши-човеците, както ги наричаше Зев — съставяха периферията на групата. Изглеждаха като нормални, обикновени хора, но всеки един от тях носеше обеца с полумесец.

Другите обаче, които бяха тук, в светилището… Джо настръхна от вида им. Бяха образували тесен кръг около олтара. Бледите им, животински лица, лишени от всякаква следа за човешка топлина, съчувствие или пък приличие, бяха вдигнати нагоре.

Повдигна му се, когато видя обекта на тяхното задълбочено внимание.

Гол тийнейджър — с ръце, завързани зад гърба му — беше провесен над олтара, вързан за глезените. Той хлипаше и се задавяше, очите му бяха ококорени и пусти, беше в шок. Кожата на челото му беше съдрана — явно вишитата бяха открили решение за татуировката кръст — и кръв се стичаше бавно на вадички по корема и гърдите му от наскоро отрязаните му гениталии. До него, стъпило върху олтара, стоеше създание с кървава уста и дълго расо. Джо разпозна мършавите рамене, посивялата коса на плешивия череп, но беше потресен от пурпурната лисича усмивка, която той демонстрираше на нещата, скупчени под него.

— Сега — каза създанието с лек акцент, който Джо бе чувал стотици пъти от амвона на „Св. Антъни“.

Отец Алберто Палмери.

Една ръка се протегна от множеството и разряза с бръснач гърлото на момчето. Когато кръвта потече надолу по лицето му, онези долу се запромушваха и втурнаха напред като новородени лешояди, които се опитват да хванат всяка една капка от алената течност с устите си.

Джо се отдръпна от прозореца и повърна. Усети как Зев го хвана за ръката и го изведе оттам. Като в просъница пресякоха улицата и се насочиха към разрушения правен офис.