Франсис Пол Уилсън
Среднощна меса (13)

XIII

… пулсиране в главата му, жилеща болка в бузите му и един глас, съскащ и груб…

— … стига, Джоузеф. Хайде. Събуждай се. Не искам да пропуснеш това!

Пред очите му изплуваха бледите черти на Палмери, реещи се над него, хилещи се като череп. Джо се размърда и осъзна, че китките му са завързани. Дясната му ръка пулсираше, усещаше я два пъти по-голяма от лявата; навярно я беше счупил в челюстта на някое виши. Повдигна главата си и видя, че е разпънат на кръст на олтара, а самият олтар бе покрит с огнеупорното одеяло.

— Признавам, че е мелодраматично — започна Палмери, — но на място, не мислиш ли? Имам предвид, толкова често принасяхме в жертва нашия бог тук, всеки делничен ден и по няколко пъти в неделите, че защо това да не бъде твоят жертвен олтар?

Джо затвори очи, опитвайки се да потисне гаденето си. Това не можеше да се случва.

— Смяташе, че си победил, нали? — Когато Джо не му отвърна, Палмери продължи: — Дори да беше тръгнал след мен и да ме беше пречупил, какво щеше да постигнеш? Светът е наш, Джоузеф. Хищници и плячка — такава е йерархията. Ние сме хищниците. И тази вечер ти ще се присъединиш към нас. Но не и той. Voila!

Отстъпи и посочи към балкона. Джо огледа мрачното, огряно единствено от свещите пространство на нефа, без да е сигурен какво трябва да види. Различи очертанията на Зев и изстена. Краката на стареца бяха завързани за парапета; висеше с главата надолу, зачервеното му лице и уплашени очи се обърнаха към него. Джо се напрегна, опитвайки се да се освободи от въжетата, но те не поддадоха.

— Пусни го!

— Какво? И да оставя всичката тази хубава еврейска кръв да отиде на вятъра? Защо да го правя, тези хора са Избраните от Бога! Те са деликатес!

— Копеле!

Ако можеше да тури ръце на Палмери, само за минута.

— Тцъ-тцъ, Джоузеф. Не в къщата на Бог. Евреинът трябваше да постъпи умно и да избяга като Карл.

Карл беше избягал? Добре. Бедният човечец сигурно се беше намразил, щеше да се смята за страхливец до края на живота си, но бе сторил каквото можа. По-добре да остане жив, отколкото да свърши вързан като Зев.

Квит сме, Карл.

— Но не се тревожи за твоя равин. Никой от нас и със зъб няма да го докосне. Не е заслужил правото да се присъедини към нас. Ще използваме бръснача, за да му изпуснем кръвта. И когато вече е мъртъв, ще си остане мъртъв. Но не и ти, Джоузеф. О не, не и ти. — Усмивката му се разшири. — Ти си мой.

Джо искаше да се изплюе на лицето на Палмери — не като защитен акт, а по-скоро за да прикрие вълните на страх, които го заливаха — но в пресъхналата му уста нямаше слюнка. Мисълта да стане един от тях го правеше слаб. Да прекара вечността като… огледа унесените лица на другарчетата вампири на Палмери, докато се скупчваха под провесеното тяло на Зев… като тях?

Той не искаше да е като тях! Не можеше да го позволи!

Ами ако не му оставеха право на избор? Ами ако превръщането му в немъртъв срутеше моралните му ограничения, изграждани цял живот, разкъсаше оковите на човешките стремежи, заличавайки всичките смъртни представи как трябва да се живее? Чест, справедливост, почтеност, честност, скромност, безпристрастие, любов — ами ако те се превърнеха просто в незначителни думи, вместо в основите на неговия живот?

Дойде му идея.

— Какво ще кажеш за една сделка, Алберто — предложи.

— Не си в позиция да се пазариш, Джоузеф.

— Така ли? Отговори ми тогава: някога немъртвите избивали ли са се помежду си? Имам предвид, някога някой от тях забивал ли е кол в сърцето на друг?

— Не. Разбира се, че не.

— Сигурен ли си? По-добре наистина да си сигурен, преди да продължиш с плановете си за тази вечер. Защото ако съм принуден да стана един от вас, единствената цел в живота ми ще бъде да те намеря. Когато го сторя, няма да забия кол в сърцето ти, ще прикова ръцете и краката ти за дървените колони на Пойнт Плезънт, където ще можеш да наблюдаваш изгрева на слънцето и да почувстваш как кожата ти се превръща във въглен.

Усмивката на Палмери се стопи.

— Невъзможно. Ти ще бъдеш различен. Ще ти се иска да ми благодариш. Ще се питаш как си могъл да живееш преди това.

— По-добре да си сигурен, Алберто… за твое добро. Защото ще имам на разположение цялата вечност, за да те открия. Накрая ще го сторя, Алберто. Кълна се в собствения си гроб. Помислѝ над това.

— Смяташ ли, че една безсмислена заплаха ще ме накара да се уплаша?

— Ще разберем колко безсмислена е тя, нали? Но ето ти го и моето предложение: остави Зев да си тръгне и няма да те закачам.

— Защо ти пука толкова много за един дърт евреин?

— Той е нещо, което ти никога не си бил, няма и да бъдеш: приятел. — А и ми върна душата.

Палмери се наведе над него. Отвратителният му, противен дъх удари Джо в лицето.

— Приятел? Как можеш да бъдеш приятел с един мъртвец? — казвайки това, той се изправи и се насочи към балкона. — Убийте го! Веднага!

През виковете на молби и протести, един от вампирите се изкачи на купчината боклуци към Зев. Равинът не се съпротивлява. Джо го видя как затвори очи, зачака. Докато вампирът посегна към него с бръснача, Джо потисна един хлип на мъка и ярост и безпомощност. Тъкмо щеше да затвори и своите очи, когато видя огнена дъга да се стеле във въздуха навън през един от прозорците. Стъклото се счупи и посипа пода, а пламъкът експлодира, огласяйки помещението с едно лууум.

Джо само бе чувал за подобни неща, но бързо осъзна, че току-що беше видял своя пръв коктейл „Молотов“ в действие. Плисналият бензин подпали дрехите на най-близкия вампир, който започна да бяга в кръг, пищейки и опитвайки се да загаси пламналите си одежди.

Виковете му бяха удавени от гълчавата на другите гласове, стотици, че и повече. Джо се огледа и видя хора — мъже, жени, младежи — да се катерят по прозорците, да нахлуват през вратите. Жените държаха кръстове нависоко, докато мъжете — дълги дървени копия — дръжки на метли, търмъци и лопати с наострени краища. Джо разпозна повечето от лицата, беше ги срещал на неделните меси, които водеше тук години наред.

Енориашите на „Св. Антъни“ се бяха завърнали, за да предявят претенциите си за тяхната църква.

— Да! — извика, без да е сигурен да плаче ли, или да се смее. Когато обаче видя гнева на лицето на Палмери, се засмя. — Много лошо, Алберто!

Палмери се спусна към гърлото му, но се сви от страх, когато една жена с протегнато разпятие и един мъж с копие приближиха олтара — Карл и някаква дама, която Джо разпозна — беше Мери О’Хеър.

— Казах ти, че няа да та остая, нал, отце? — рече Карл, хилейки се и вадейки червено швейцарско ножче. Започна да прерязва въжетата около китките на Джо. — Нал?

— Така беше, Карл. Не мисля, че някога съм бил по-щастлив от това да видя някого. Но как…?

— Казах им. Бягах през енорията, от къща на къща. Казах им, че отце Джо е в беда, че преди го остаихме, но не тря’а да го остаяме и сега. Той са върна за нас, сега тря’а и ние да са върнем за него. Толкоз е просто. И тогаа те почнаха да обикалят къща след къща и преди да са усетим, вече имахме малка армия. Дойдохме да сритаме задниците, отце, прощавай ма за израза.

— Ритайте колкото можете повече задници, Карл.

Джо забеляза страха в Мери О’Хеър — блестящи очи, въртящи се наоколо, поглеждайки тук и там; разпятието в треперещите й ръце. Тя нямаше да срита много задници в това си състояние, но беше тук, мили боже, беше тук заради него и заради „Св. Антъни“, въпреки ужаса, който толкова очевидно я бе обзел. Сърцето му се изпълни с любов към тези хора и гордост за смелостта им.

Карл го освободи и Джо взе ножа от ръцете му. Докато режеше въжетата на краката си, огледа положението в църквата.

Най-старите и най-младите членове на армията от енориаши бяха разположени на прозорците и вратите, с високо вдигнати кръстове в ръце, отрязвайки пътищата за бягство на вампирите, а в центъра на църквата — хаос. Писъци, викове и случайни изстрели проехтяваха през „Св. Антъни“. Вампирите бяха три пъти по-малко от човеците и като че ли бяха заслепени и объркани от всичките кръстове около тях.

Въпреки свръхчовешката им сила, нечии задници наистина бяха наритани. Някои се гърчеха на пода, набити на копията. Джо забеляза две жени с разпятия в ръце, да притискат един вампир в ъгъла. Докато се опитваше да прикрие лицето си с ръце, един от мъжете се приближи и го набучи със заострената дръжка на търмък, която държеше като пика.

Но някои от енориашите лежаха в неподвижни, кървави купчини на пода, доказателство, че вампирите и вишитата също бяха взели своите жертви.

Джо освободи краката си и се качи на олтара. Огледа се наоколо за Палмери — искаше него — но свещеникът вампир се беше изгубил в мелето. Джо свърна погледа си към балкона и видя, че Зев още е там, опитваше се да се освободи. Тръгна да прекосява нефа, за да му помогне.