Франсис Пол Уилсън
Среднощна меса (11)

XI

Палмери се опита да прикрие колебанието си, докато се приближаваше до олтара. Разпятието и непоносимата му белота бяха изчезнали, въпреки това нещо все още не беше както трябва. Имаше нещо отблъскващо тук, нещо, което го караше да се обърне и да побегне. Какво?

Може би беше остатъчен ефект от разпятието и всичките кръстове, които бяха накичили по стените. Трябваше да е това. Неприятният остатъчен привкус щеше да изчезне с разгръщането на нощта. О, да. Нощните му братя и сестри от гнездото щяха да се погрижат за това.

Насочи вниманието си върху човека, който стоеше зад олтара, и се засмя, когато осъзна какво държеше в ръцете си.

— „Пепси“, Джоузеф? Опитваш се да осветиш „Пепси“? — Обърна се към своите от гнездото. — Виждате ли това, братя и сестри? Трябва ли да се страхувате от този мъж? Вижте кой е с него! Дърт евреин и църковен хрантутник!

Чуваше свистящия им смях, докато го заобикаляха, вървейки бавно към олтара в свиваща се хватка. Евреинът и Карл — разпозна Карл и се зачуди как през всичкото това време се е опазил да не бъде хванат — се оттегляха към отсрещната страна на олтара, там, където Джоузеф биваше заобграден. Джоузеф… Джоузеф, с неговото красиво ирландско лице, бе толкова блед и изпит, устата му бе стегната в свирепа линия. Изглеждаше изплашен до смърт. Това бе напълно нормално.

Палмери стовари гнева си върху Джоузеф заради проявената смелост. Радваше се, че се е завърнал. Винаги бе мразил младия свещеник заради подхода му към хората, заради това, че енориашите се тълпяха при него с проблемите си, макар че той бе далеч от опита на техния по-стар и по-мъдър пастор. Но всичко бе в миналото. Онзи свят беше изчезнал, заменен от един нощен свят — светът на Палмери. И вече никой нямаше да се тълпи при отец Джо за каквото и да било, когато Палмери приключеше с него. „Отец Джо“ — как се гневеше, когато хората започнаха да го наричат така. Е, техният отец Джо щеше да им осигури превъзходно забавление тази нощ. Това щеше да е забавно.

— Джоузеф, Джоузеф, Джоузеф — спря се и се усмихна на младия свещеник срещу него. — Този безсмислен жест е напълно типичен за твоята арогантност.

Единственото, с което му отвърна Джоузеф, бе изражение, примесено с предизвикателство и антипатия. Това само възпламени още повече гнева на Палмери.

— Отвращавам ли те, Джоузеф? Новата ми форма обижда ли скъпоценните ти ирландски чувства? Възмущава ли те моята немъртвост?

— Справяше се достатъчно добре и докато беше жив, Алберто.

Палмери си позволи да се усмихне. Навярно Джоузеф смяташе, че се държи много смело, но трепетът в гласа му издаваше неговия страх.

— Винаги си бил добър в бързите отговори, нали, Джоузеф. Винаги си смятал, че си по-добър от мен, винаги си се поставял над мен.

— Не ми е било трудно, когато съм се съревновавал с насилник на деца.

Гневът на Палмери избухна.

— Толкова добър. Толкова самодоволен. Ами твоите апетити, Джоузеф? Тайните ти апетити? Какви са те? Винаги ли си ги държал в килера? Толкова над останалите от нас ли си, че никога не си се поддавал на неуместен импулс? Обзалагам се, смяташ, че ако те направим един от нас, ще се противопоставиш на глада за кръв.

От разтревожения поглед на Джоузеф осъзна, че е напипал чувствителен нерв. Пристъпи напред, почти докосвайки олтара.

— Така е, нали? Наистина смяташ, че можеш да се противопоставиш! Е, ще видим дали ще е така, Джоузеф. До настъпването на зората ще бъдеш пресушен — всички ще ти се изредим — и когато слънцето изгрее, ще ти се наложи да се скриеш от светлината му. С идването на нощта ще бъдеш един от нас. И тогава всички правила ще паднат. Нощта ще бъде твоя. Ще си свободен да правиш всичко, абсолютно всичко, което някога си пожелавал. Но гладът също ще те съпътства. Няма да сърбаш кръвта на твоя бог, както си правил досега, а ще пиеш човешка кръв. Ще жадуваш за гореща човешка кръв, Джоузеф. И ще ти се наложи да утолиш тази жажда. Няма да имаш избор. Искам да съм там, когато го правиш, Джоузеф. Искам да съм там, за да се изсмея в лицето ти, когато смучеш от пурпурния нектар, и ще продължа да се смея всяка нощ, виждайки как червеният глад те е пленил за вечни времена.

Така щеше да бъде. Палмери беше сигурен в това, както беше сигурен в собствената си жажда. Гладуваше за момента, когато ще натрие лицето на скъпия Джоузеф в торта на собственото му отчаяние.

— Тъкмо бях към края на месата — рече Джоузеф хладно. — Имаш ли нещо против да приключа?

Този път Палмери не успя да възпре смеха си.

— Наистина ли смяташ, че тази шарада ще проработи? Наистина ли мислиш, че можеш да отслужиш меса с това?

Пресегна се и дръпна покривката от олтара, запращайки требника и нафора на пода, разкривайки мръсната повърхност на мрамора.

— Наистина ли мислиш, че можеш да извършиш Преосъществяването^[1]? Наистина ли вярваш в тези простотии? Че хлябът и виното се превръщат в част от… — опита се да произнесе името, но не успя — тялото и кръвта на Сина?

Един от братята му, Фредерик, пристъпи напред и се наведе над олтара, усмихвайки се.

— Преосъществяване? — изрече с най-мазния си глас и изтръгна кутийката „Пепси“ от ръцете на Джоузеф. — Значи ли това, че тук е кръвта на Сина?

Обезпокояваща мисъл запълзя в ума на Палмери. Имаше нещо в кутийката, нещо в начина, по който виждаше неясните очертания…

— Братко Фредерик, може би трябва да…

Усмивката на Фредерик се разшири.

— Винаги ми се е искало да си сръбна от кръвта на божество.

Членовете на гнездото се захилиха съскащо, докато Фредерик надигна кутийката и отпи.

Палмери беше разтресен от експлозията непоносим блясък, който избухна от устата на Фредерик. Вътрешността на черепа му засия под скалпа и снопове чиста бяла светлина заструиха от ушите, носа, очите му — от всеки отвор в главата му. Блясъкът се разнесе, потичайки надолу по гърлото и гърдите и коремната кухина, очертавайки ребрата му, преди да се разтопят под кожата му. Фредерик се разтичаше, от плътта му се вдигаше пара, омекваше, разтичаше се като гореща лава.

Не! Това не можеше да се случва! Не и сега, когато бе хванал Джоузеф натясно!

Кутийката падна от разтапящите се пръсти на Фредерик и се приземи върху олтара. Съдържанието й се разля върху мръсната повърхност, освобождавайки поредната детонация от ослепителен блясък, много по-опустошителен от първия. Светлината се разпростря светкавично, простирайки се върху горната повърхност и продължавайки надолу от всички страни, движеща се като нещо живо, поглъщайки целия олтар, карайки го да блести като огнени корпускули, откъснати от самото слънце.

Със светлината дойде и поривът — непоносимата жега избута Палмери назад, назад, назад, докато не се видя принуден да последва останалите от гнездото си в луд, безразсъден бяг от „Св. Антъни“ в прохладната, приветлива безопасност на мрака отвън.