Франсис Пол Уилсън
Среднощна меса (10)

X

Облечен в расо и стихар^[1], Джо излезе от ризницата и се запъти към олтара. Забеляза, че Зев наблюдава нещо през един от прозорците. Не му призна колко нелепо изглеждаше с пушката, която Карл донесе. Държеше я толкова предпазливо, все едно бе пълна с нитроглицерин и ще експлодира, ако я разклати.

Зев се обърна и се усмихна, като го видя.

— Сега вече приличаш на стария отец Джо, когото всички помним.

Джо го дари с лек поклон и продължи към олтара.

Така: имаше всичко, от което се нуждаеше. Имаше требник^[2], който намериха сред останките от пейките по-рано днес. Разполагаше с вино; Карл бе донесъл около стотина милилитра кисело червено бабароне. Намери изцапан стихар и прашно расо на пода на един от килерите в ризницата, които носеше в момента. Нямаше нафора обаче. Парче хляб, останало от закуската, трябваше да играе тази роля. Също така нямаше и потир^[3]. Ако знаеше, че ще му се наложи да изнася меса, щеше да дойде подготвен. За целта използва отварачка за консерви, за да премахне горната част на едната кутийка от „Пепси“. Не беше точно златният потир, който използваше някога, но навярно се доближаваше до това, което Исус бе ползвал на първата си меса — Тайната вечеря.

Чувстваше се неудобно да вкара оръжия в „Св. Антъни“, но не виждаше друга алтернатива. Той и Зев не знаеха нищо за оръжията, а Карл едва ги превъзхождаше; навярно щяха да нанесат повече щети на себе си, отколкото на вишитата, ако тръгнеха да ги използват. Но се надяваше самото им присъствие да накара вишитата да се уплашат, да се забавят. Всичко, от което имаше нужда, бе малко време, достатъчно, за да стигне до освещаването.

Това ще е най-странната меса в историята, помисли си.

Но бе решен да я доведе докрай, дори това да му костваше живота. А такава възможност бе много вероятна. Навярно щеше да е последната му меса. Но той не се страхуваше. Бе прекалено развълнуван, за да изпитва страх. Удари огромна глътка уиски — достатъчно, за да го предпази от треперене — но недостатъчно, за да потуши жуженето на адреналина, бучащ във всеки един нерв от тялото му.

Разположи всичко на бялата покривка, която намери в стаята на пастора и която постла, за да прикрие мръсния олтар. Погледна към Карл.

— Готов?

Мъжът кимна и затъкна .38-калибровия пистолет, който изучаваше, в колана си.

— Мина време, отце. Когат бях хлапе, я водехме на латински, но мисля, че ще се справя.

— Дай всичко от себе си и не се тревожи за грешките.

Каква меса. Осквернен олтар, кора за нафора, кутийка от „Пепси“ за потир, петдесетгодишно въоръжено момче и енория, състояща се от един-единствен, ортодоксален евреин с пушка.

Джо погледна нагоре.

Ще ни влезеш в положение, нали, Боже, защото всичко беше подготвено набързо?

Беше време да започват.

Зачете евангелието, но пропусна проповедта. Опита се да си припомни месата, както бе едно време, за да пасне по-добре на остарелите ектения на Карл. Като стигна до пожертвуванията, предната порта се отвори и вътре влезе група мъже — десет на брой, всичките с висящи от ушите им обеци полумесеци. С периферното си зрение видя как Зев изостави прозореца и се насочи към олтара, насочил пушката към тях.

Веднъж стъпили в нефа и преминали покрай счупените пейки, вишитата се разпръснаха на всички страни. Започнаха да свалят иконите, да изтръгват от стените направените от Карл кръстове и да ги чупят. Карл погледна към Джо от мястото си, където бе коленичил, с питащи очи, с ръка на пистолета, затъкнат в колана му.

Джо поклати глава и продължи нататък с месата.

Когато всичките малки кръстове бяха свалени, вишитата плъзнаха към олтара. Джо си позволи един бърз поглед през рамото си и ги видя как нападнаха възстановеното разпятие.

— Зев! — рече Карл тихо, кимайки с глава към вишитата. — Спри ги!

Зев дръпна помпата на пушката. Звукът проехтя в църквата. Джо чу как раздвижването зад гърба му изведнъж секна. Подготви се за изстрел…

Но такъв нямаше.

Погледна към Зев. Старецът срещна погледа му и тъжно поклати глава. Не можеше да го стори. Под акомпанимента на подновената активност и подигравателния смях зад гърба му, Джо кимна разбиращо на Зев, след което забърза към частта с освещаването от месата.

Започна я, вдигайки коричката хляб нависоко, под звука от падащото на пода разпятие в реални размери, стряскайки се от трошенето на възстановените ръце и части от кръста.

Докато държеше виното в кутийката от „Пепси“ нависоко, наперените хилещи се вишита заобиколиха олтара и нагло скъсаха кръста, вързан на врата му. Зев и Карл се опитаха да запазят своите, но не успяха.

Кожата на Джо настръхна, когато в нефа влезе друга група. Бяха поне четиридесет, всичките — вампири.

Водеше ги Палмери.