Франсис Пол Уилсън
Среднощна меса (1)

I

Измина почти цяла минута, откак почука с мандалото по масивната дъбова врата. Това трябваше да е достатъчно доказателство. Нали то бе във формата на кръст? Но не, трябваше да кривят очи през шпионката си и да надничат през прозорците от двете страни на вратата.

Равин Зев Уолпин въздъхна и се остави да бъде щателно огледан. Не можеше да вини хората, че са предпазливи, но тези тук малко се престараваха. Слънцето грееше от запад и напичаше целия му гръб, а той не се изпаряваше. Какво повече им трябваше?

Може би да си сваля дрехите и да танцувам гол?

Почуди им се наум и вдъхна влажния океански въздух. Поне беше хладно тук. Дойде на колелото си от Лейкууд, който беше само на петнадесет километра по суша, на брега на същия този океан, но Лейкууд бе с шест-седем градуса по-топъл. Масивните очертания на огромната къща в тюдорски стил, стояха между него и Атлантика, а соленият мирис на океана и ритмичното му боботене бяха навсякъде.

Спринг Лейк. Ирландско католическо селище край океана, създадено в началото на века. Огледа реставрираните къщи във викториански стил, огромните имения оттук до брега, по-малките домове, наредени в стегнати редици от океана та чак дотук. Много от тях бяха още обитавани. Не като в Лейкууд. Лейкууд беше празна черупка.

Не е лошо място за манастир, помисли си той. Зачуди се колко ли имения като това притежаваше католическата църква.

Поредица от прищраквания и дрънчене привлякоха вниманието му обратно към целта му, докато безброй резета биваха издърпвани в светкавична последователност. Вратата се плъзна навътре, разкривайки нервен млад мъж в дълго черно расо. Виждайки Зев, устата му се разкриви и той постави опакото на дланта си, за да прикрие усмивката.

— И какво е толкова смешно? — попита Зев.

— Съжалявам. Аз просто…

— Знам — съгласи се равинът, поглеждайки надолу към дървения кръст, висящ на връвка на врата му. — Знам.

Брадат евреин в торбест черен шевиот, носещ ермолка^[2] и кръст^[3]. Забавно, нали?

Е и, nu^[4]? При такива времена, такива бяха изискванията, за да оцелееш. А Зев искаше да оцелее.

Някой трябваше да живее, за да предава традициите от Талмуда^[5] и Тората^[6], независимо дали в света имаше останали живи евреи, или не.

Зев стоеше на осветената от слънцето веранда и чакаше. Свещеникът го наблюдаваше мълчаливо.

Най-накрая равинът попита:

— Може ли един странстващ евреин да влезе?

— Няма да те спра — обеща свещеникът, — но не очаквай да те поканя.

А, да. Поредната предпазна мярка. Вампирът не би прекосил прага на дома, освен ако не е поканен, така че — не кани. Добър навик, трябваше да го усвои.

Влезе вътре и свещеникът на мига затвори вратата зад гърба му, връщайки всички резета на местата им. Обръщайки се, Зев му подаде ръката си.

— Равин Зев Уолпин, отче. Благодаря ви, че ме допуснахте.

— Брат Кристофър, сър — отвърна, усмихвайки се и ръкувайки се със Зев. Съмненията му, изглежда, се бяха изпарили напълно. — Все още не съм свещеник. Не можем да ви предложим много тук, но…

— О, няма да оставам. Дойдох да говоря с отец Джоузеф Кейхил.

Брат Кристофър се намръщи.

— Отец Кейхил не е тук в момента.

— Кога ще се завърне?

— Аз… аз не съм сигурен. Разбирате ли…

— Отец Кейхил е на поредния си запой — разнесе се гръмовен глас зад Зев.

Той се обърна и видя възрастен свещеник, впил поглед в него от далечния край на фоайето. Белокос, набит, облечен в черно расо.

— Аз съм равин Уолпин.

— Отец Адамс — представи се свещеникът, пристъпвайки напред, подавайки ръката си.

Докато се ръкуваха, Зев попита:

— Да не би да казахте, че е на „поредния“ си запой? Не знаех, че отец Кейхил пие?

— Явно има доста неща, които не знаехме за отец Кейхил — остро отвърна свещеникът.

— Ако имате предвид онази мерзост от миналата година — започна Зев, усещайки старият гняв да се надига в него, — дори и за минута не съм й повярвал. Изненадан съм, че някой въобще й е обърнал внимание.

— Правдивостта на обвинението беше неуместно, както установихме с последния анализ. Но нанесената вреда над репутацията на отец Кейхил беше fait accompli^[7]. Отец Палмери бе принуден да поиска отстраняването му за доброто на цялата енория на „Св. Антъни“.

Зев беше сигурен, че подобно отношение има нещо общо с това, че отец Джо бе на „поредния си запой“.

— Къде мога да открия отец Кейхил?

— Намира се някъде в града, предполагам, правейки се на шут. Ако има начин да му налеете малко здрав разум в главата, моля ви, сторете го. Не само че се убива сам с пиенето, ами срами името на духовенството ни и на църквата ни.

Кое те притеснява повече?, искаше да попита Зев, но си прехапа езика.

— Ще се опитам.

Изчака брат Кристофър да освободи всички заключалки, след което излезе навън под слънчевите лъчи.

— Пробвай в „Мортън“, надолу по Седемдесет и първа — прошепна на Зев младият мъж.

* * *

Равинът се качи на колелото си и пое в указаната посока. Стори му се почти странно, че вижда хора по улиците. Не бяха много, но все пак повече от всички останали живи в Лейкууд. Беше наясно, че със свиването на хватката на вампирите хората ще намаляват и тук с всеки изминал ден.

Спомни си, че мина покрай място, носещо наименованието „Мортън“ на път към Спринг Лейк. Не беше далече, точно след железопътната линия, премина я и видя бяла едноетажна кутийка, наричаща се сграда, а от едната й страна с черни букви бе написано „Мортънс Ликърс“.

Думите на отец Адамс заечаха в главата му: … на поредния си запой…

Бутайки колелото си, Зев отиде до входната врата и опита ключалката. Бе здраво заключена. На два от прозорците имаше решетки; задната врата беше стоманена и също така добре укрепена като предната. Надникна вътре и видя пълен безпорядък от боклуци и празни опаковки. Къде беше отец Джо?

Тогава забеляза прозореца на сутерена, който се намираше на нивото на земята, скрит зад преливащ контейнер за отпадъци. Зев застана на колене и го отвори.

Хладен, влажен, плесенясал въздух го удари в лицето, когато пъхна главата си в гъстата тъмнина. Мина му през ума, че си търси белята като се вре така, но трябваше да пробва. Ако отец Кейхил не беше тук, Зев щеше да се върне в Лейкууд и да пише цялото това пътешествие като загуба на време.

— Отец Джо? — повика. — Отец Кейхил?

— Пак ли си ти, Крис? — попита леко фъфлещ глас. — Отивай си, става ли? Аз съм си добре. Ще се прибера по-късно.

— Аз съм, Джо. Зев. От Лейкууд.

Чу скърцането на обувки по пода, след което се появи познато лице на снопа светлина, влизащ през прозореца.

— Проклет да съм. Това си ти! Помислих си, че брат Крис е дошъл, за да ме извлачи обратно в манастира. Страхува се, че ще изляза навън след като слънцето залезе. Ама как си, Реб^[8]? Радвам се, че още си жив. Влизай!

Зев забеляза, че очите на отец Кейхил са изцъклени, мъжът се поклащаше едва, като небостъргач в силен вятър. Носеше избелели джинси и черна тениска на Брус Спрингстийн от турнето му „Тунелът на любовта“^[9].

Сърцето на Зев се сви, виждайки приятеля си в това състояние. Такъв mensch^[10] като отец Джо не трябваше да се държи като shikker^[11]. Може би беше грешка да идва тук. Зев не бе щастлив да го види в тази светлина.

— Нямам толкова много време, Джо. Дойдох, за да ти кажа…

— Домъкни си брадатия задник тук долу за едно питие или ще се кача горе и ще те извлача.

— Добре — съгласи се равинът. — Ще дойда, но няма да пия.

Скри колелото си зад контейнера за боклук, след което се провря през прозореца. Отец Джо му помогна да стъпи на пода. Прегърнаха се, тупайки се по гърбовете. Отец Джо бе по-висок, истински гигант в сравнение със Зев. С неговите метър и деветдесет и пет бе с двадесет и пет сантиметра над приятеля си, на тридесет и пет години бе с четвърт век по-млад от него; мускулест, с гъста кестенява коса и — в по-добрите дни — ясно сини очи.

— Побелял си, Зев, а и си отслабнал.

— В наши дни е трудно човек да си приготви кашер^[12].

— Трудно е да се намери каквато и да е храна. — Докосна кръста, висящ от врата на Зев и се усмихна. — Харесва ми. Ходи ти на цицита^[13].

Зев докосна с пръст ресната, показваща се изпод ризата му. Старите навици не умираха лесно.

— Честно казано, привързах се към него.

— Какво да ти налея? — попита свещеникът, показвайки с ръка касите със спиртни напитки, скупчени наоколо. — Личният ми резерв. Назови отровата си.

— Не искам питие.

— Хайде, Реб. Имам едно истинско стопроцентово^[14] Столи тук. Трябва да изпиеш поне една чаша…

— Защо? Защото не ти се пие сам?

Отец Джо се усмихна.

— Туше.

— Добре — съгласи се Зев. — Bissel.^[15] Ще изпия едно, при условие че ти не пиеш. Защото искам да поговорим.

Свещеникът обмисли предложението за момент, след което взе бутилката с водка.

— Дадено.

Наля щедро в една хартиена чаша и я подаде. Зев отпи. Не пиеше, но когато го правеше, предпочиташе водката да е леденостудена. Тази тук обаче беше вкусна. Отец Кейхил седна върху една каса с „Джак Даниелс“ и скръсти ръце.

— Nu?^[16] — прикани свещеникът, свивайки раменете си като Джеки Мейсън^[17].

Зев се засмя.

— Джо, продължавам да смятам, че в семейното ти дърво има еврейска кръв.

За момент се почувства като перце, почти щастлив. Кога беше последният път, когато се смя? Вероятно преди повече от година, на тяхната маса зад гастронома на Хоровиц, малко преди онази неприлична история в „Св. Антъни“, преди да дойдат вампирите.

Зев си спомни деня, в който се запознаха. Стоеше на щанда на Хоровиц, чакайки Юсел да му завие пълнената кожа^[18], която си поръча, когато този млад гигант влезе. Насочи се към другите равини в магазина, изглеждаше ирландец до мозъка на костите си, носеше католическа якичка. Бил чул, че това е единственото място на брега на Джърси, където можеш да си купиш приличен сандвич с говеждо месо. Поръча си един и шеговито се закачи с продавача да се моли да е хубав. Юсел го попита какво разбира под хубаво осолено говеждо и свещеникът му отговори, че е израснал в Бенсънхърст. Оказа се, че половината посетители в „Хоровиц“ този ден — а и през всеки друг ден — бяха израснали в Бенсънхърст и преди да се усети, вече всички го питаха дали знае този-и-онзи магазин, този-и-онзи гастроном.

Тогава Зев информира свещеника — с цялото си уважение към стоящия зад щанда Юсел Хоровиц — че най-хубавите сандвичи с осолено говеждо месо в света се правят в „Шмуел Розенбергс Йерусалим Дели“ в Бенсънхърст. Отец Кейхил рече, че е бил там й се съгласи на сто процента с казаното.

Юсел му сервира сандвича. Когато свещеникът отхапа огромна хапка от соленото говеждо и ръжения хляб, обичайният обеден tummel^[19] в гастронома заглъхна, докато Хоровиц беше тих като shoul^[20] в неделя сутринта. Всички го гледаха как дъвче, как преглъща. Стояха нащрек в очакване. Изведнъж лицето му се изкриви в тази негова голяма ирландска усмивка.

— Страхувам се, че трябва да променя мнението си — започна. — Хоровиц от Лейкууд прави най-добрите сандвичи с осолено говеждо в света.

Между поздравите и веселия смях, Зев поведе отец Кейхил към задната маса, която щеше да се превърне в „тяхната маса“, и се намести на нея по онзи изкусен и очарователен начин, неприсъщ за един евреин, начин, лесен за усвояване от безбройните клиенти, идващи тук, които осигуряваха такова mechaieh^[21] за Юсел. Разбра, че младият свещеник е новият помощник на отец Палмери, пастора на католическата църква „Св. Антъни“, намираща се в северния край на Лейкууд.

Отец Палмери беше на служба от години, но Зев никога не бе зървал лицето му. Разпита отец Кейхил — който му каза да го нарича Джо — за живота в Бруклин и без да се усетят, бе минал цял час.

През следващия месец се натъкваха един на друг толкова често при Хоровиц, че решиха да си уговорят редовни срещи за обяд в понеделниците и четвъртъците. Ритуалът им продължи години наред, а през това време обсъждаха религията — Ау, религиозните им дискусии! — политиката, икономиката, философията, живота като цяло. По време на тези обеди разрешиха по-голямата част от световните проблеми. Зев беше убеден, че щяха да решат и останалата част от тези проблеми, ако скандалът в „Св. Антъни“ не завърши с преместването на отец Джо от енорията.

Но това беше в едно друго време, в един друг свят. Светът преди появата на вампирите.

Зев прочисти ума си от спомените и се разтревожи за настоящото състояние на отец Джо, пребиваващ в този прашен сутерен на „Мортънс Ликърс“.

— Става въпрос за вампирите, Джо — каза евреинът и отпи още една глътка от Столито. — Завладяха „Св. Антъни“.

Отец Джо изсумтя и сви рамене.

— Вече те са мнозинството, Зев, не помниш ли? Те завладяха всичко. Защо „Св. Антъни“ да бъде изключение от всичките останали енории в света?

— Нямах предвид енорията. Говорех за църквата.

Очите на свещеника са разшириха едва.

— Църквата? Завладели са самата сграда?

— Всяка нощ — отвърна Зев. — Всяка нощ са там.

— Тя е свещено място. Как са успели?

— Оскверниха олтара, разрушиха кръстовете. „Св. Антъни“ вече не е свещено място.

— Много лошо — рече отец Джо и заклати глава, гледайки към пода. — Беше хубава църква. — Вдигна поглед към Зев. — Откъде знаеш какво се случва в „Св. Антъни“? Църквата не е точно в твоя квартал.

— Дори и квартал нямам вече.

Отец Джо се протегна и сложи огромната си ръка на рамото му.

— Съжалявам, Зев. Чух какво се е случило с твоите хора. Лесни мишени, а? Наистина съжалявам.

Лесни мишени. Доста удачно определение. Да, бяха умни, тези кръвопийци. Знаеха кои са най-лесни за лов.

При нападение над някоя зона, най-напред се захващаха с евреите, като първо започваха от Ортодоксалните^[22]. Хитро. Къде другаде щяха да са сигурни, че няма да се натъкнат на кръст? Това проработи в Бруклин, така че когато пристигнаха в Ню Джърси, разпростирайки се като чума, се насочиха право към града с най-голямото струпване на йешиви^[23] в Северна Америка^[24].

След холокоста в Бенсънхърст, на евреите от Лейкууд не им отне много време, за да осъзнаят какво се случва. Реформираните и Консервативните синагоги позволиха носенето на кръстове дори и по време на Шабата^[25] — прекалено късно за много, но навреме, за да спаси достатъчно. Последваха ли примера ортодоксалните евреи? Не. Скриха се в домовете и синагогите и йешивите си, четейки и молейки се.

Бяха ликвидирани.

Кръст, разпятие — оказваха въздействие върху вампирите, караха ги да бягат. Другите равини не искаха да приемат този очевиден факт, защото не се бяха сблъсквали с унищожителните им действия. Да вземат кръст бе все едно да се отрекат от две хиляди години еврейска история, бе все едно да се съгласят, че Месията е бил тук, а те го бяха изтървали.

Така ли беше в действителност? Зев не знаеше. Щеше да спори по въпроса по-късно. Точно сега хората умираха. Но равините не искаха да оставят спора за по-късно. А докато го правеха, човешки същества биваха клани като добитък.

Зев ги убеждаваше, умоляваше ги! Слепи, глупави инати! Ако къщата ти беше обгърната от пламъци, щеше ли да откажеш да бъде загасена с вода, просто защото не вярваш в нея? Зев бе отишъл на равинския съвет, носейки кръст и беше изхвърлен — буквално изблъскан през предната врата. Но поне беше съумял да спаси няколко от собствените си хора. Прекалено малко.

Спомняше си своите глупави колеги — ортодоксални равини. Всичките онези, които отказаха да приемат, че вампирите се страхуват от кръстове, които забраниха на учениците си и на хората от паството си да носят кръстове, които наблюдаваха как същите тези ученици и хора умират масово, само за да се върнат отново и да ги погнат. Съвсем скоро същите тези равини бродеха по пътищата, търсейки оцелели, опитвайки се да си намерят друга йешива, друго паство, до момента, в който цялата общност бе ликвидирана и стана част от вампирското братство. Най-лошият им страх се беше сбъднал: бяха асимилирани.

Равините можеха да се спасят, можеха да спасят хората си, но не искаха да си отворят очите за реалността на случващото се около тях. Което, помисли си Зев, не беше нехарактерно за тях. Нима поколения наред не бяха обръщали гръб на останалия свят?

Ранните дни на анархично заколение бяха свършили. Откак вампирите поеха управлението, кръвопролитията станаха много по-организирани. Но хората на Зев нямаше да се върнат — случилото им се бе непоправимо. Хитлер щеше да е горд. „Крайните мерки“ на неговите нацисти бяха като пикник в сравнение с работата на вампирите. За месеци сториха толкова, колкото Райхът на Хитлер не успя да стори през всичките години на Втората световна война.

Останахме една шепа хора. Толкова малко и толкова разпръснати. Последната диаспора.

За миг Зев беше налегнат от печалните спомени, но бързо ги изгони, заключи ги на онова място, където държеше мъката си, и си помисли какъв късмет извади жена му Гана, когато умря от естествена смърт, преди този кошмар да започне. Душата й беше прекалено благородна, за да понесе случилото се на обществото й.

— Аз също много съжалявам, Джо — рече Зев, връщайки се към настоящето. — Но тъй като кварталът ми го няма вече, а и не ми останаха никакви приятели, ползвам дневната светлина, за да се скитам. Наричай ме Евреина скитник. В тези си странствания срещам някои от старите ти енориаши.

Лицето на свещеника доби студен израз. Гласът му беше язвителен.

— Така ли? И как я карат остатъците на вярното ми стадо?

— Загубили са всякаква надежда, Джо. Молят се да се завърнеш.

Той се изсмя.

— Със сигурност е така! Но аз не чух някой да се застъпи за мен, когато името и честта ми бяха омазани с оборска тор миналата година. Да бе, искат ме да се върна. Обзалагам се, че е така!

— Такъв гняв, Джо. Не ти е присъщ.

— Глупости. Онова беше старият Джо Кейхил, наивният пуяк, който вярваше, че всичките му верни енориаши ще го подкрепят. Но не. Палмери казва на епископа, че е станало много напечено, епископът ме премества, а хората, на които съм посветил живота си изцяло, стоят мълчаливи, докато аз си тръгвам от енорията си.

— Трудно е за обикновен човек да оспори решението на епископ.

— Може и така да е. Но не мога да забравя как дремеха отстрани, когато бях лишен от позицията си, от достойнството си, от всичко, което исках да бъда…

Зев си помисли, че гласът на Джо ще го предаде. Тъкмо щеше да го потупа по гърба, когато свещеникът се изкашля и изпъна раменете си.

— Междувременно съм черната овца на манастира. Все едно съм прокажен. Някои от обитателите му наистина вярват, че… — изгрухтя. — Ах, има ли смисъл? Вече е в миналото. И бездруго по-голямата част от паството са мъртви, предполагам. Ако бях останал, навярно и аз щях да съм. Така че може би е било за добро. Пък и на кой ли му пука вече.

Протегна се към бутилката „Гленливет“ до него.

— Не-не! — скастри го Зев. — Ти обеща!

Отец Джо се отказа от намерението си и скръсти ръце на гърдите си.

— Говори, о, брадати. Слушам те.

Отец Джо се беше променил към по-лошо. Навъсен, сърдит, апатичен, самосъжаляващ се. Зев започваше да се чуди как е могъл да нарича този човек приятел.

— Завзеха църквата ти, опетниха я. Всяка вечер я оскверняват с кланета и богохулства. Това не означава ли нищо за теб?

— Енорията е на Палмери. Аз бях изваден на скамейката. Нека той довърши играта.

— Отец Палмери е ръководителят им.

— Така и трябва. Нали им е пастор.

— Не. Той предвожда вампирите в сквернословните им актове в църквата.

Отец Джо замръзна, като че изтрезня на мига.

— Палмери? Той е един от тях?

Зев кимна.

— Не само това. Той е местният предводител. Дирижира ритуалите им.

Зев видя гневния пламък в очите на свещеника, стиснатите в юмруци ръце и за момент си помисли, че свещеникът ще се пръсне.

Хайде, Джо. Покажи ми стария си плам.

Вместо това той се срути на касата.

— Това ли е всичко, което имаше да ми казваш?

Зев прикри разочарованието си и кимна:

— Да.

— Добре. — Той грабна бутилката с уиски. — Защото имам нужда от питие.

Зев искаше да си тръгне, но се налагаше да остане още малко, да сондира по-надълбоко, за да види каква част от приятеля му се беше запазила и каква част бе заменена от този нов, кисел, чужд Джо Кейхил. Може би още имаше надежда. Така че продължи да говори.

Изведнъж осъзна, че навън бе тъмно.

— Gevalt!^[26] — изненада се Зев. — Изгубих представа за времето!

Отец Джо също изглеждаше изненадан. Претича до прозореца и надникна навън.

— Проклятие! Слънцето залязва! — обърна се към Зев. — Забравѝ за Лейкууд, Реб. Дори и манастирът е прекалено далеч, за да рискуваме. Май сме принудени да останем тук за през нощта.

— Ще бъдем ли в безопасност?

Сви рамене.

— Защо да не сме? Доколкото ми е известно, аз съм единственият, който се мярка на това място от месеци, па макар и само през деня. Ще е доста странно някоя от онези човешки пиявици да реши да се скита точно тук, точно тази нощ.

— Надявам се.

— Не се безпокой. Всичко ще е наред, ако не привличаме внимание. Имам фенерче, но по-добре да стоим на тъмно и да си бъбрим до сутринта. — Отец Джо се усмихна и вдигна голям сребърен кръст, поне тридесет сантиметра дълъг, от една от касите. — Освен това сме и въоръжени. Честно казано, мога да се сетя и за по-лоши места от това.

Прекрачи една каса с „Гленливет“ и си отвори нова бутилка. Можеше да поеме неопределено количество алкохол.

Зев също можеше да се сети за по-лоши места. В интерес на истината от холокоста насам бе прекарал няколко нощи на много по-страшни обиталища. Реши да използва наличното време ползотворно.

— Виж какво, Джо. Може би трябва да ти разкажа повече за случващото се в Лейкууд.

* * *

След няколко часа разговорът им беше погълнат от умората. Отец Джо даде фенерчето на Зев и се опъна на две каси. Евреинът се опита да се намести удобно и да подремне, но сънят не идваше. Тъй че стана слушател на хъркането на приятеля си в мрака на избата. Бедният Джо. Такъв гняв имаше в него. Дори повече от това — болка. Чувстваше се предаден, опетнен. Имаше добра причина за това. Но с целия този рушащ се покрай тях свят, причинената му вреда никога нямаше да бъде поправена. Трябваше да забрави за случая и да продължи с живота си, но явно не можеше. Жалко. Нуждаеше се от нещо, което да го извади от трапа. Зев предполагаше, че новините за случилото се на старата му енория ще го пробудят, но явно единственото, което сториха, бе да го накарат да пие повече. Отец Джо Кейхил, страхуваше се, беше безнадежден случай.

Зев затвори очите си и се опита да подремне. Беше му трудно да се намести удобно с кръста, висящ отпреде му, така че го свали, но го остави близо до себе си. Тъкмо се унасяше, когато чу шум отвън. До контейнера за отпадъци. Метал в метал.

Колелото ми.

Плъзна се на пода и стъпвайки на пръсти, отиде до мястото, където спеше отец Джо. Разтресе го за рамото и прошепна:

— Някой намери колелото ми!

Свещеникът изсумтя, но не се събуди. По-шумно изтрополяване отвън накара Зев да се обърне и той закачи с лакътя си една бутилка. Опита се да я улови в мрака, но не успя. Звукът на чупещо се стъкло се разнесе из избата като топовен изстрел. Докато ароматът на уиски изпълваше плесенясалия въздух, Зев се ослушваше за още звуци, идващи отвън. Нямаше такива.

Може би е било животно. Спомни си как миещите мечки нападаха боклука му у дома… когато имаше дом… когато имаше боклук…

Зев пристъпи до прозореца и надникна навън. Вероятно беше животно. Отвори рамката с още няколко сантиметра и усети свежия нощен въздух върху лицето си. Извади фенерчето от джоба на връхната си дреха и го насочи през отвора.

Едва не го изтърва, когато светлината освети бледо демонично лице, то изсъска и му се озъби насреща. Зев се отдръпна назад и падна, когато главата на създанието и раменете му се провряха през прозореца, а кривите му нокти се опитаха да го одерат, но не успяха. То успя да провре и останалата част от тялото си, нахвърляйки се върху Зев.

Равинът опита да се изплъзне, но беше прекалено бавен. От сблъсъка фенерчето му хвръкна на една страна и се затъркаля по пода. Зев изкрещя, когато ръмжащото чудовище се озова отгоре му. Свирепостта му беше неудържима, несломяема. То го яхна и заудря, разтваряйки свитите му в защита ръце, ноктестите му пръсти дращеха по яката, опитвайки се да оголят шията, да си проправят път към незащитената плът, противният му дъх предизвика гадене у равина, докато то се опитваше да го захапе. Зев изкрещя от безпомощност.