Джон Стайнбек, Робърт Капа
Руски дневник (3)

Трета глава

Все още не бяхме наясно със статута си. Нямахме и точна представа как сме се озовали тук и по чия покана. За щастие американските кореспонденти в Москва ни се притекоха на помощ и ни подкрепиха — Гилмор, Стивънс, Кендрик и другите — все добри хора, готови да подадат ръка. Поканиха ни на вечеря в свободния ресторант на хотел „Метропол“. Тогава научихме, че в Москва има два вида ресторанти — едните с купони на доста ниски цени и другите — свободни, където кухнята е почти същата, а цените фантастични.

Свободният ресторант в хотел „Метропол“ е великолепен. Висок е почти колкото три етажа, а в средата на залата подскачат струите на огромен фонтан, има дансинг и подиум за оркестъра. Руски офицери със своите дами, както и цивилни граждани с по-високи доходи танцуват изключително благоприлично около фонтана.

Оркестърът свиреше ужасен джаз. Барабанистът, макар и далечен последовател на Крупа^[1], изпадаше в екстаз и подхвърляше палките високо във въздуха. Кларнетистът пък явно беше слушал записи на Бени Гудман и от време на време изпълнението му напомняше слабо триото на Гудман. Единият от пианистите беше почитател на буги-вугито и свиреше майсторски и ентусиазирано.

Вечерята се състоеше от четиристотин грама водка, голяма купа черен хайвер, зелева супа, бифтек, пържени картофи и две бутилки вино. Платихме около сто и десет долара за петима, според курса на посолството — дванайсет рубли за долар. Чакахме цели два часа да ни сервират. Отначало бяхме много изненадани, после видяхме, че това важи за всички руски ресторанти. Едва по-късно разбрахме защо обслужването е толкова бавно.

Всичко в Съветския съюз, всяка сделка се контролира от държавата или е държавен монопол и счетоводната отчетност е твърде затруднена. Келнерът вписва най-усърдно поръчката ви в тефтера си, след което не поръчва храната, а отива при счетоводителя, който повторно записва поръчката и издава чек за кухнята. Там за пореден път поръчката се вписва в счетоводен документ и едва тогава храната се поръчва. Когато най-сетне бъде приготвена, това се отбелязва на нов чек за келнера. Това обаче още не означава, че той ще донесе храната на масата. Представя чека на счетоводителя, който отново отбелязва, че поръчката е изпълнена, и връчва на келнера поредния чек. С него той се връща в кухнята и сервира на клиентите, като отбелязва в своя тефтер, че храната, която е поръчана, въведена в книгите и сготвена, вече е на масата. Цялото това счетоводство отнема много време — много повече отколкото самото приготвяне. Излишно е да се ядосвате, защото нищо на света не може да промени тази установена процедура.

Междувременно оркестърът надуваше до небесата „Да търкулнем бъчвата“ и „Настроение“. Пред микрофона застана тенор. Всъщност изобщо нямаше нужда от микрофон, защото гласът му и така изпълваше помещението и изпя на руски „Реката на стария човек“ и няколко от известните песни на Синатра — „Тази стара черна магия“ и „Аз съм в любовно настроение“.

Докато чакахме да ни сервират, московските кореспонденти ни обясниха какво можем да очакваме и как да се държим, което ни беше изключително полезно. Предупредиха ни, че е по-добре да не бъдем акредитирани към Министерството на външните работи, защото в такъв случай нямахме право да напускаме района на Москва, а ние не искахме да стоим само в столицата, имахме намерение да пътуваме из провинцията и да видим как живеят хората там.

Не смятахме да изпращаме съобщения или телеграми, към които може да прояви интерес цензурата, и решихме, че ще минем без акредитацията към Министерството на външните работи. Все още не знаехме кой отговаря за нас. Дали Съюзът на писателите или ВОКС — Общосъюзната организация за културни връзки. Блазнеше ни мисълта, че сме част от „културните връзки“. Предварително бяхме решили, че няма да се интересуваме от политическа информация, освен в случаите, когато става дума за политика на местно равнище, която има пряко отношение към всекидневния живот.

На другата сутрин се обадихме в Интурист — организация, която се занимава с чужденците. Оттам разбрахме, че нямало хотелски стаи, и тъй като не е ясен статутът ни, за тях просто не съществуваме. Обадихме се във ВОКС. Там знаеха, че ще пристигнем, но нямали представа, че вече сме в Москва. Щели да опитат да ни намерят стаи, но било много трудно, защото всички хотели в Москва били препълнени по всяко време. Излязохме навън и тръгнахме да се разхождаме по улиците.

Бях идвал в Москва през 1936 година^[2] за няколко дни. Оттогава бяха настъпили огромни промени. Сега градът бе много по-чист. Някога калните и мръсни улици сега бяха измити и павирани. Бяха се появили стотици нови високи жилищни сгради, нови мостове над Москва река, улиците бяха разширени и навсякъде се издигаха паметници. Цели гъстонаселени, мръсни квартали на старата Москва бяха изчезнали и на тяхно място бяха изникнали нови жилищни комплекси и обществени сгради.

На места личаха следи от бомбардировки, но те не бяха много. Явно германски самолети рядко са успявали да навлязат във въздушното пространство на Москва. Някои кореспонденти, живели тук по време на войната, ни разказаха, че противовъздушната защита била толкова ефективна и бойните самолети толкова многобройни, че след няколко опита и огромни загуби германците почти се отказали от въздушните нападения над Москва. Все пак няколко самолета успели да се промъкнат и една бомба паднала над Кремъл, а няколко други в покрайнините. По онова време Луфтвафе трябвало да пренасочи силите си към бомбардировките над Лондон и германците не искали да жертват огромен брой самолети, за да бомбардират един отлично защитен град.

Ясно личеше, че градът се обновява. Много сгради бяха в скелета, за да ги измажат и боядисат. След няколко седмици градът щеше да отбележи 800-годишнината си, празнично и тържествено. А след няколко месеца предстоеше честване на 30-годишнината от Октомврийската революция.

Електротехници опъваха гирлянди от лампички по обществените сгради, Кремъл и мостовете. Работата не спираше и след залез-слънце, и нощем под светлините на прожекторите, за да бъде украсен градът за първото следвоенно тържество.

Въпреки оживлението и трескавите приготовления хората по улиците изглеждаха уморени. Жените с червило бяха единици, повечето бяха облечени спретнато, но доста бедно. Много мъже бяха в униформи, макар и демобилизирани, но униформите бяха единствените дрехи, които имаха. Бяха махнали само отличителните знаци и пагоните.

Капа не носеше фотоапаратите си, кореспонденти го бяха предупредили, че не е желателно да се снима без разрешение, особено за чужденец. Първият полицай те прибира и те отвежда за обяснение, ако нямаш писмено разрешение или то не е изрядно.

Отново се почувствахме самотни. Никой не ни следеше, не ни наблюдаваше или преследваше и изобщо сякаш не ни забелязваха. Знаехме само, че бюрокрацията в Москва е също толкова мудна, както и във Вашингтон. И сега, докато живеехме по чужди стаи сред стотици филми и фотографска техника, започвахме да се притесняваме.

Бяхме чували за една руска игра, да я наречем „руски гамбит“, в която малцина побеждават. Тя е много проста. Чиновникът от държавното учреждение, с когото трябва да се срещнете, никога не е на мястото си. Или е болен, или е в болница, или е в отпуск. Това може да продължи с години. Ако решите да пренасочите атаката към друг чиновник, той също изчезва от града или постъпва в болница, или излиза в отпуск. Някаква унгарска делегация цели три месеца се опитвала да връчи на определен чиновник, а накрая на кого да е петиция, която явно не се харесвала на някого. Така и не успели. Същото се случило и с един американски професор, който имал идея за обмен на студенти. Този умен, интелигентен и добър човек висял по приемните в продължение на седмици и също не успял да се срещне с никого. Няма начин да се противопоставиш на този гамбит. Няма как и да се защитиш. Единственият изход е да се отпуснеш и да чакаш.

Седяхме в стаята на Джо Нюман и се притеснявахме, че и с нас може да се случи същото. След като правихме многобройни опити да се свържем по телефона, открихме още нещо за работата на руските ведомства. Никой, абсолютно никой не започва работа преди обед. Учрежденията са затворени. Но след пладне всички отварят и хората работят до полунощ. Сутрините не се използват за работа. Може и да има служби, където това правило не се спазва, но онези, с които имахме работа през следващите два месеца, без изключение се придържаха към него. Знаехме, че не бива нито да проявяваме нетърпение, нито да се ядосваме, тъй като с това щяхме да загубим точки. За щастие страховете ни се оказаха безпочвени. На другия ден ВОКС се раздвижи. Намериха ни стая в хотел „Савой“ и ни поканиха в бюрото да обсъдим с тях плановете си.

Хотел „Савой“, както и „Метропол“ е предназначен за чужденци. Гостите на „Метропол“ твърдят, че „Савой“ е по-добър, че храната и обслужването там са по-добри. А отседналите в „Савой“ са убедени, че храната и обслужването в „Метропол“ са на по-високо равнище. Тази размяна на взаимни комплименти продължава от години.

Дадоха ни стая на втория етаж в хотел „Савой“. Качихме се по мраморното стълбище, от двете страни на което имаше статуи. Обикнахме бюста на Грациела — прочута красавица, дошла тук с Наполеон. Беше в рокля стил ампир и широкопола шапка. По грешка скулпторът беше изсякъл името й не като Грациела, а като Кразиела. Така и си остана за нас — Crazy Ella^[3]. На горната площадка имаше огромна препарирана руска мечка в поза за нападение. Някой плашлив посетител бе изтръгнал ноктите от предните й лапи и сега мечката нападаше без нокти. В полумрака на салона мечката предизвикваше лек уплах у новите гости на „Савой“.

Стаята ни беше огромна. По-късно дори разбрахме, че за нея ни завиждат хората от други стаи на хотела. Беше висока шест метра, а стените бяха боядисани в някакъв оттенък на тъмнозеленото. Леглата бяха в ниша, отделена от стаята със завеси. Най-много ни хареса огромната гарнитура от черен дъб, състояща се от диван, огледало и двукрилен гардероб, и огромна картина, която стигаше чак до тавана и която се настани в сънищата ни. Ако изобщо подлежи на описание, тя изглеждаше така — в долния край и в средата на картината по корем лежи акробат с вдигнати крака назад към главата. Изпод ръцете му изпълзяват две еднакви котки. Върху гърба му са се излегнали два зелени алигатора, а на главите им се е разположила някаква ухилена маймуна с крила на прилеп и царска корона. Маймуната е пъхнала дългите си мускулести ръце в две кръгли дупки в крилете си и държи за рогата две кози с риби опашки. Козите са с нагръдници, завършващи с шип, на който са набодени хищни риби. Не разбирахме идеята на картината. Не знаехме какво изобразява, нито защо е окачена в стаята, но тя завладя сънищата ни и ние започнахме да сънуваме кошмари.

Огромните двойни прозорци гледаха към улицата. Капа прекарваше все повече време на прозореца. Разполагаше се там и снимаше разни сценки, които наблюдаваше долу. На втория етаж отсреща имаше ателие за поправка на фотоапарати. Човекът прекарваше часове, наведен над техниката си. По-късно установихме, че докато ние сме снимали него, той е снимал нас.

А банята! Бяхме най-големите щастливци в Москва, защото имахме собствена баня. Та банята също си имаше своите особености. В нея се влизаше трудно. Нямаше как просто да отвориш вратата и да прекрачиш прага, тъй като тя опираше във ваната. Първо трябваше да пристъпиш вътре, да се пъхнеш в ъгъла зад мивката и да затвориш вратата, за да влезеш в помещението. Ваната се клатеше и когато се къпеш, при по-рязко движение водата се разплискваше по пода.

Беше стара вана, сигурно отпреди революцията. Емайлът по дъното беше очукан и стържеше като шкурка. Нежната кожа на Капа се разраняваше и той започна да се къпе по гащета.

Банята имаше още една особеност, валидна всъщност за всички бани, които видяхме в Съветския съюз. Може да има и други, но ние не сме се натъквали на тях. Докато всички кранове течаха безспир — на тоалетната, на мивката, на ваната — всички канали сякаш бяха водонепропускливи. Напълваш ваната, водата си стои, извадиш запушалката, но ваната не се изпразва. А в един хотел в Грузия водата течеше от крановете с такъв тътен, че се налагаше да затваряме вратата на банята, за да можем да поспим. В резултат на тези наблюдения стигнах до велико откритие, което предложих да бъде внедрено в промишлеността. То е съвсем просто. Достатъчно е нещата да се обърнат на сто и осемдесет градуса — да се поставят крановете на мястото на сифоните, а сифоните — на мястото на крановете, и въпросът е решен.

Все пак нашата баня имаше едно идеално качество. Постоянно имахме топла вода. Наистина най-често повечето беше на пода, но течеше винаги когато ни потрябва.

Именно във връзка с банята открих една неприятна черта от характера на Капа. Смятам, че е уместно да я спомена, в случай че някоя млада дама се хване на намеците му за семеен живот. Влезе ли в банята, няма насита. Действа по следния начин. Щом стане от леглото, се втурва в банята, напълва ваната и чете, докато му се замае главата. Тогава заспива. Това занимание продължава понякога два-три часа сутрин. Ясно е като бял ден, че банята е блокирана и не може да се използва за по-сериозни цели, докато той е вътре. Съобщавам тази информация за Капа като част от задълженията ми към обществото. При наличието на две бани Капа е чаровен, интелигентен и приятен компаньон. Но при наличието само на една той просто…

Вече се бяхме запознали със сложния проблем с руската валута. Тя има два курса — официален и неофициален. Официалният е пет рубли за долар. Курсът на американското посолство е дванадесет рубли за долар, но на черния пазар може да се купят петдесет рубли за долар. Някои южноамерикански легации дори купуват рубли в Полша и Чехословакия при курс сто рубли за долар. Тъй като американското посолство твърдо държи на почтеността в това отношение и не отстъпва от курса дванадесет към едно, много негови служители се оплакват, че всичко им струва много скъпо. Например, ако американски дипломат даде прием, той излиза ужасно скъпо при курс дванадесет към едно, докато за дипломат от гореспоменатите легации при курс сто към едно приемът е значително по-евтин.

Когато се настанихме в „Савой“, ни дадоха купони — по три на ден — за закуска, обед и вечеря. С тях можеше да се храним в ресторанта на хотела на доста разумни цени. В свободните ресторанти храната бе скъпа и не много по-добра, а бирата киселееше и беше прекалено скъпа, около долар и половина бутилката.

Следобед от ВОКС изпратиха кола да ни закара в главното управление за среща. Останахме с впечатлението, че между Съюза на писателите и ВОКС се води борба кой да се занимава с нас. ВОКС загуби и ни прехвърлиха на тях. Главното управление на ВОКС се помещаваше в красив малък дворец, някога собственост на богат търговец. Посрещна ни господин Караганов. Кабинетът му бе с дъбова ламперия до тавана, а на покрива имаше стъклопис. Изключително приятно работно място. Караганов беше русоляв млад мъж, много тактичен, с добър английски, който говореше много бавно и вярно. Седеше зад писалището си и задаваше много въпроси. Докато разговаряхме, драскаше в едно тефтерче с молив, син от единия край и червен откъм другия. Обяснихме намеренията си — да избягваме политическите теми, искаме само да поговорим с руските селяни и работници, с хората по пазарите и да се опитаме да ги разберем, да разкажем на своите сънародници какво сме видели и да подпомогнем постигането на известно взаимно разбирателство. Той ни слушаше мълчаливо и рисуваше фигурки с молива.

Накрая каза:

— Идвали са и други, които са искали да разберат същото. — И той изброи имената на неколцина американци, издали книги за Съветския съюз. — В същия този кабинет те говореха едно, но след завръщането си пишеха друго. И ако ви се струва, че проявяваме известно недоверие, то се дължи именно на това.

— Не бива да съдите предварително дали сме настроени доброжелателно — възразихме ние. — Искаме да направим репортаж, ако това е възможно. Смятаме да опишем и да снимаме само онова, което виждаме и чуваме без коментари. Ако нещо не ни хареса или не го разберем, ще пишем и за него. Ние сме тук, за да пишем за вас, но дори да не успеем, пак ще има за какво да разказваме.

Той кимна много бавно и замислено.

— Съгласен съм, но ни е дотегнало от настроени проруски, докато са тук, а щом се върнат в Щатите, веднага се настройват антируски. Имаме голям опит с подобни ситуации.

— Нашата организация — ВОКС — продължи той — няма голяма власт и влияние, но ще направим каквото можем, за да ви съдействаме във вашата работа.

После започна да ни задава много въпроси за Америка. Попита:

— Вашите вестници пишат за война със Съветския съюз. Иска ли американският народ такава война?

— Според нас не — отговорихме ние. — Без да сме сигурни, според нас никой народ не иска война.

— Изглежда, единственият човек в Америка, който издига глас срещу войната, е Хенри Уолъс^[4]. Има ли той последователи? Има ли истинска подкрепа сред народа?

— Не знаем — отвърнахме ние. — Но знаем, че по време на една от обиколките си Хенри Уолъс е събрал от входни билети за лекциите си баснословни суми. Знаем, че за първи път хората плащаха, за да присъстват на политически събрания. Знаем също, че мнозина са си тръгвали от събранията, защото нямало никакви места, та дори и правостоящи. Нямаме представа дали това ще окаже някакво влияние на наближаващите избори. Знаем само, че имаме известна представа за войната и сме против нея. Сигурни сме, че твърде много хора мислят като нас. Смятаме също, че ако войната е единственият изход, който могат да ни предложат нашите водачи, значи живеем в злощастно време.

Накрая попитахме:

— А руският народ или някои от руския народ, или част от руското правителство искат ли война?

Той се изправи, остави молива и каза:

— На този въпрос мога да отговоря категорично. Нито руският народ, нито част от него, нито част от руското правителство искат война. Нещо повече — руският народ е готов на всичко, за да предотврати войната. В това съм повече от сигурен. — И той отново взе молива и започна да рисува кръгчета в тефтера.

— Нека поговорим за американската литература — предложи Караганов. — Струва ми се, че вашите писатели вече не вярват в нищо. Така ли е?

— Не знам — отговорих аз.

— Напоследък американската литература ни се струва малко цинична — отбеляза той.

— Не е цинична — възразих аз. — Според мен задачата на писателя е да описва своето време възможно най-точно. И тъкмо това се старая да правя и аз.

После той ни попита за американските писатели Колдуел и Фокнър и кога Хемингуей ще издава нова книга. Прояви интерес и към младите писатели и към новите имена в американската литература. Обяснихме, че в момента младите писатели са малко, че вместо да се изявяват, те са прекарали последните четири години в окопите. Тези преживявания сигурно са ги разтърсили дълбоко, но е нужно време, за да осмислят този опит, да подредят живота си и се заловят за писане.

Караганов се изненада, че писателите в Америка не се събират и не общуват често помежду си. В Съветския съюз писателите са много важни хора. Сталин е казал, че те са инженери на човешките души.

Обяснихме му, че положението на писателите в Америка е доста по-различно, че те са нещо средно между акробатите и тюлените в цирка, но според нас това никак не е зле. Един прекалено хвален писател, особено ако е млад, може да се главозамае като филмова актриса, за която пишат ласкави отзиви по вестници и списания. А безпощадната критика, на която е подложен американският писател, в крайна сметка се оказва много полезна.

Смятаме, че една от най-големите разлики между руснаците и американците и британците е отношението им към управляващите. Руснаците са научени и поощрявани да вярват, че ги управляват безпогрешни хора, и техен дълг е да им съдействат и да ги подкрепят по всякакъв начин. Американците и британците пък са дълбоко убедени, че всички правителства са по един или друг начин опасни, че управляващите трябва да са възможно най-малко и властта им не бива да се увеличава. Те трябва да бъдат наблюдавани отблизо и критикувани, за да са винаги будни и активни. По-късно в стопанствата, докато седяхме на маса със селяните, те ни разпитваха за дейността на нашето правителство и ние се опитвахме да обясним, че толкова се боим от съсредоточаване на властта в ръцете на един човек или група хора, че избираме правителството след многобройни преценки и проверки, за да сме сигурни, че властта няма да е достояние на един-единствен човек, независимо кой е той. Опитвахме се да обясним, че хората, създали нашата система на управление, и тези, които продължават да работят за нея, до такава степен се страхуват от концентриране на властта, че по-скоро биха се лишили от добрия водач, отколкото да допуснат прецедент на еднолично ръководство. Мисля, че по този въпрос останахме неразбрани — руснаците са научени да вярват, че правителството е безупречно, твърдение, което не подлежи на обсъждане. В случая сме изправени пред невъзможността на две системи да общуват успешно помежду си.

Бележникът на господин Караганов се изпълни с червени и сини заврънкулки. Накрая той каза:

— Съставете списък на това, което ви интересува, а аз ще видя какво мога да направя.

Караганов спечели нашите симпатии. Говореше открито и свободно. По-късно щяхме да чуем много високопарни думи и общи приказки. Но това не беше неговият стил. И ние не се преструвахме, за да му се харесаме. Имахме свои виждания, своя американска гледна точка, а според него сигурно и много предразсъдъци. Това обаче не му даваше повод да проявява недружелюбност или недоверие. Напротив, имаше ни доверие и много ни помогна по време на престоя ни в Съветския съюз. Срещахме се многократно и единствената му молба бе:

— Само пишете истината, разказвайте каквото сте видели. Не променяйте нищо. Опишете всичко, както си е, и ние ще ви бъдем много благодарни. Не обичаме ласкателствата.

Беше добър и честен човек.

Безмълвната война около пътуването ни продължаваше. Човек може да посети Съветския съюз само като гост на някоя организация или по работа. Не знаехме кой отговаря за нас — Съюзът на писателите или ВОКС. И те май не бяха наясно и се опитваха да си прехвърлят взаимно съмнителната чест. В едно обаче бяхме сигурни — не искахме да бъдем третирани като постоянни кореспонденти със съответните журналистически права, защото в такъв случай трябваше да минем под контрола и грижите на Министерството на външните работи. Правилата там бяха много строги за чуждите кореспонденти и нямаше да можем да излизаме от Москва без специално разрешение, което се издава рядко. Нямаше да можем да пътуваме свободно и материалите ни щяха да са обект на цензурата на министерството. Това би ни ограничавало. Вече бяхме разговаряли с американските и английските кореспонденти в Москва и знаехме, че работата им като репортери се свежда до превод на руските вестници и списания и изпращането на тези преводи по телеграфа. Въпреки това цензурата често изрязва цели пасажи от телеграмите им. В някои случаи цензурата беше напрано нелепа. Веднъж, описвайки Москва, американски кореспондент споменал, че Кремъл има триъгълна форма. В кореспонденцията му тази информация била изрязана. Нещо повече, не съществуваха някакви правила на цензурата, от които човек да се ръководи. Само кореспондентите, които работеха отдавна в Москва, знаеха какво може да мине и какво не. Вечната борба между кореспондентите и цензурата продължава и досега.

Бих искал да разкажа една история за нова земекопна машина. Строителен инженер изобретил машина за прокопаване на канавки и тунели и я нарекъл „къртица“. Снимките и техническите й параметри се появили в съветско научно списание. Американско списание, препечатало статията. В английски вестник видели статията и телеграфирали на кореспондента си в Москва да напише репортаж за земекопната машина. Британският кореспондент отишъл в редакцията на съветското списание намерил материала, подготвил го за печат, но впоследствие открил, че статията му е спряна от цензурата. Това се случило преди няколко месеца и доколкото зная, статията все още не е публикувана.

Кореспондентите са допълнително затруднени от приетото наскоро постановление, според което разгласяването на данни за селското стопанство, индустрията или числеността на населението се счита за държавна измяна, равнозначна на разгласяване на военна информация. В резултат на това никой не може да получи каквито и да било данни за производството в Русия. Всички данни са в проценти. Не се споменава отправно число, което значи, че всеки път се връщаш в началото. Никой например не казва колко трактора са излезли от еди-кой си тракторен завод. Затова пък има информация, че това са, да речем, деветдесет и пет процента от производството през 1939 година. Ако знаете колко трактора са произведени през 1939 година, може и да получите точното число, но ако ви липсват тези данни, нямате никакъв шанс. Понякога се стига направо до абсурд. Ако например някой попита колко е населението на Сталинград, ще му отговорят, че то е осемдесет и седем процента от населението преди войната. Значи трябва да знаете каква е била числеността на населението преди войната и да изчислите сегашното население.

Между чуждестранните кореспонденти в Москва и цензурата се води постоянна война на извъртания и двусмислици, в която ние не желаехме да участваме.

По същото време Джо Нюман се завърна от аукциона на ценни кожи в Ленинград. Освен че е добър приятел, той е и доста оправен човек. Натрупал е опит от работата си в Япония и Аржентина и това му помага в московските условия. От продължителния си престой в страни, където човек рядко изразява открито мнението си, е развил чудесно качество — способността да разгадава безпогрешно намеците и нюансите. Умее да долавя скрити значения и никога не губи самообладание. Задължително е да владееш това изкуство, ако ли не — можеш да полудееш. Много сме му задължени за информацията и за всичко, на което ни научи.

Отбихме се и в американското посолство и според нас то е единствено по рода си. Докато пред повечето посолства опашката от американски туристи не секва, в посолството в Москва не се отбива никой. Просто няма кой да отиде. Малцина са американците, които идват в Москва. И макар персоналът ни там да е доста многоброен, хората общуват предимно помежду си или със служители на други посолства. Срещите на руснаци с чужденци са твърде ограничени. Без съмнение, сега в период на напрежение руснаците избягват контактите с хора от американското посолство. И нищо чудно. Наш дипломат ми разказа, че един служител на държавния департамент, който бил на посещение в Москва, се оплакал, че не успява да си уреди срещи с руснаци.

— Да предположим, че във Вашингтон някой ти каже, че една от твоите секретарки излиза с някой от руското посолство. Как ще постъпиш? — попитал дипломатът.

— Как? Незабавно ще я уволня — отвърнал човекът от държавния департамент.

— Ето, виждаш ли, може би руснаците разсъждават като теб.

Генерал Смит, американският посланик, ни покани на вечеря. Беше интелигентен и внимателен човек, който правеше неимоверни опити за подобряване на отношенията между двете страни. Трябва да се признае, че работи в изключително трудни условия. Дипломатическите служби са подложени на същите ограничения както и кореспондентите. Служителите им нямат право да напускат Москва, не могат да пътуват в провинцията и контактите им с руснаците са силно ограничени. Не че някой казва нещо. Просто никой никого не кани. А когато някой покани руснак, обикновено нещо се случва. Той се разболява, не може да дойде или е извън града. Неприятно, но е вярно. Също толкова неприятно е, че подобни неща се случват в Америка.

Убедени сме, че руснаците най-слабо владеят изкуството да пропагандират начина си на живот и имат най-лошата реклама. Да вземем чуждестранните кореспонденти. Обикновено журналистът отива в Москва, изпълнен с добри намерения и желание да разбере онова, което ще види. Но веднага среща спънки и не може да си върши работата. Постепенно започва да променя отношението си и да намразва системата, не самата системата, а това че тя му пречи да работи. Няма по-лесен начин да настроиш някого срещу каквото и да било. Така в крайна сметка журналистът се изнервя и озлобява, защото не успява да си изпълни задачата. Когато някой не е в състояние да се справи с работата си, обикновено намразва причината, която го спъва. Служителите в посолството и кореспондентите се чувстват самотни и изолирани; сякаш живеят на остров насред Русия, и нищо чудно, че стават раздразнителни и недружелюбни.

Пишем тези редове за акредитирането към Министерството на външните работи, за да обясним ситуацията, в която се намират редовните кореспонденти в Москва. Ние имахме възможност да направим много неща, които са им забранени. Но ако и ние имахме задължението да изпращаме новини, също щяхме да бъдем под опеката на министерството и нямаше да можем да пътуваме извън Москва.

От ВОКС ни дадоха преводачка. Имахме крайна нужда от придружител, защото не можехме да прочетем дори уличните табели. Тя бе младо дребно и красиво момиче. Бе завършила история на Америка в Московския университет и говореше английски отлично. Беше енергична, умна и съобразителна, дъщеря на полковник от армията. Беше ни изключително полезна не само защото познаваше града на пръсти и се оправяше с препятствията с лекота, но и защото от разговорите с нея добихме представа за какво мислят и си говорят младите поне в Москва. Казваше се Светлана Литвинова. Името й звучеше като Суийт Лана^[5]. Това Суийт толкова ни очарова, че решихме да го популяризираме. Поставяхме го пред други имена като Суийт генерал Смит, Суийт Хари Труман и Суийт Кари Чапмън Кат^[6], но не ни се струваше благозвучно. Накрая ни допадна Суийт Джо Нюман и това му остана нещо като прякор. Той и досега е известен като Суийт Джо.

Суийт Лана беше генератор на енергия и експедитивност. Поръчваше ни превоз. Показваше ни всичко, което искахме да видим. Бе момиче с твърд характер, което важеше и за убежденията й. Ненавиждаше модерното изкуство във всичките му форми. Абстракционистите бяха упадъчни американци, експериментите в живописта също бяха упадъчни, от Пикасо й се повдигаше, а налудничавата картина в стаята ни беше пример за упадъчно американско изкуство. Единствената живопис, която наистина харесваше, бе реалистичното изкуство от деветнадесети век. Установихме, че това не е само нейно мнение, а обща тенденция. Смятаме, че руските художници не са подлагани на пряк натиск, но ако искат картините им да бъдат излагани в държавните галерии — а други галерии няма, те трябва да рисува реалистична живопис. Не бива да експериментират открито с цветовете и формите, да създават нови техники и да влагат субективно отношение в творбите си. Суийт Лана яростно отстояваше гледната си точка. Всъщност тя изказваше категорично мнението си по повечето въпроси. От нея научихме за отношението на съветските младежи към морала, който донякъде напомня за морала на предишното поколение в американските провинциални градчета. Свестните момичета не ходят по нощни клубове. Свестните момичета не пушат. Свестните момичета не използват червило или лак за нокти. Свестните момичета се обличат консервативно. Свестните момичета не пият алкохол. Освен това свестните момичета се държат изключително благоразумно с приятелите си. Суийт Лана имаше толкова морални принципи, че ние, които никога не сме се държали неприлично, се чувствахме направо аморални типове. Ние харесваме добре гримираните жени и имаме око за изящните глезени. Добре е да употребяват сенки за очи и туш за мигли. Обичаме суинг и скат и си падаме по красивите крака на кордебалета. Според Суийт Лана всичко това било аморално и било белег на упадъчния капитализъм. Но това не беше само нейно мнение. Повечето младежи, с които се запознахме, мислеха така. Интересно бе, че възгледите на най-консервативните и старомодни обществени групи в Щатите съвпадаха с принципите на съветската младеж.

Суийт Лана беше много чиста и спретната. Дрехите й, макар и обикновени, бяха добре ушити и й стояха добре. Ако отивахме на театър или балет, носеше шапка с воалетка. Постепенно започна да се примирява с нашето декадентство. Дори накрая, когато организирахме малко тържество, преди да отпътуваме, Суийт Лана каза:

— Много хора съм развеждала, но никога не ми е било толкова интересно.

Познанията на Суийт Лана по американска история се оказаха задълбочени и по съветски маниер научни. Знаеше неща за американската история, за които не бяхме подозирали. Естествено гледаше на всичко от критичната гледна точка на марксизма и дори известните ни събития получаваха странен чуждестранен привкус, когато тя говореше за тях. Сигурно и нашите познания за руската история биха й прозвучали по същия начин. Мисля, че въпреки декадентството си с времето започнахме да й се харесваме. Едно беше сигурно — бяхме по-различни от повечето туристи, с които беше контактувала. Така че понякога дълбоко вкоренената сериозност на съветските младежи отстъпваше място на забавленията, макар и не декадентски.

Искахме да научим повече за причините за подобно поведение и те постепенно ни се изясниха. Младежите в Съветския съюз са убедени, че имат повече работа, отколкото биха могли да свършат, и затова нямат време за забавления. Съревнованието между тях не спира. Явяват се на изпити, за да ги приемат в училище. Печели този, който е с най-висока оценка. Най-високата оценка означава стипендия. Кандидатите за университетите винаги са повече от обявените места и затова съревнованието е крайно ожесточено. Наградите и почестите винаги отиват при най-способния. Никой не разчита на минали успехи или на успехите на баща си или дядо си. Положението на всеки зависи от собствения му интелект и усилия. И макар в подобна ситуация съветските младежи да изглеждат скучни и напрегнати, това ги учи да работят много упорито.

Суийт Лана ни заведе на Ленинские гори. Стояхме на величествените възвишения и пред погледа ни се откриваше целият град, разпрострял се чак до хоризонта. Огромен град! По небето се струпаха черни облаци, през които проникваха ярки слънчеви лъчи и озаряваха златните кубета на Кремъл. Москва е град на огромни нови сгради и на малки стари дървени къщурки с прилична на дантела дърворезба около прозорците. Не зная колко са жителите му, но се говори за шест-седем милиона души.

Поехме бавно обратно към града. Покрай канавките растеше зеле, а от двете страни на пътя бяха насадени картофи. Това бяха тъй наречените военни ниви каквито все още имаше край Москва. През войната всеки имал парче земя, засадено с картофи и зеле, и го бранел със зъби и нокти. Докато бяхме в Москва, две жени бяха осъдени на десет години поправителен труд, защото били откраднали килограм и половина картофи от частен парцел.

Докато пътувахме към Москва, голям черен облак надвисна над града и заваля като из ведро.

Сигурно най-трудното нещо за човек е умението да види и приеме реалността. Ние винаги преиначаваме фактите според надеждите, очакванията или страховете си. В Русия видяхме доста неща, различни от очакванията ни. Затова беше изключително полезно да правим снимки — фотоапаратите нямат предразсъдъци, те просто запечатват всичко, което виждат.

Наложи се да се разхождаме по-дълго из Москва, докато чакаме да получим разрешение да напуснем града и да започнем обиколката си из провинцията.

Поканиха ни на среща с временния завеждащ отдел „Печат“. Носеше сива униформа с квадратни пагони на Министерството на външните работи. Имаше яркосини като тюркоаз очи.

Капа разпалено заговори за снимките си. Дотогава нямаше възможност да снима. Нашият домакин ни увери, че ще направи всичко възможно, за да получим час по-скоро разрешение да правим снимки. Срещата бе официална и тримата се държахме безкрайно любезно.

По-късно отидохме в Музея на Ленин. От зала в зала пред очите ни се редяха късчета от един човешки живот. Едва ли има на света човек, чийто живот е документиран по-подробно. Ленин сякаш не е изхвърлял нищо. Залите и безбройните витрини са изпълнени с какво ли не — сметки, дневници, манифести, памфлети, писалки и моливи, шалове, дрехи — тук е всичко. По стените са окачени картини, изобразяващи всеки момент от живота му, като се започне с детството. Всички революционни събития, в които е участвал, са увековечени от огромни картини. По стените има негови книги, изсечени от бял мрамор с изписани с бронз заглавия. Ще видите и статуи на Ленин във всевъзможни пози, а в по-късния етап от живота му се включва и Сталин. В целия музей обаче няма нито една снимка на Троцки. Той е престанал да съществува или по-точно никога не е съществувал за руската история. Такъв подход към историята е неприемлив за нас. Няма съмнение, че Троцки е оказал огромно историческо влияние върху Октомврийската революция. Няма съмнение също така, че отстраняването и изгонването му от страната са имали не по-малко важен исторически ефект, но за младите руснаци той никога не е съществувал. За децата, които посещават Музея на Ленин, Троцки — бил той добър или лош, изобщо не е съществувал.

Музеят беше пълен с хора. Имаше групи войници, деца, туристи от различните републики и всички групи бяха с екскурзовод, който сочеше с показалка експонатите, за които говореше.

Докато бяхме в музея, под строй влязоха група сираци от войната — момчета и момичета между шест и тринайсет години, спретнати и пременени. Те също преминаха през залите и с широко отворени очи разглеждаха документите за живота на покойния Ленин. Със страхопочитание разглеждаха кожената шапка, палтото с кожена яка, обувките, бюрата, на които е писал, столовете, на които е седял. Всичко, свързано с този човек, е тук — липсва само неговото чувство за хумор. Не може да се разбере дали в живота си е мислил за нещо смешно и дали поне веднъж се е смял от сърце, дали се е забавлявал макар и само една вечер. Без съмнение е имал подобни моменти, но вероятно от историческа гледна точка те не са му позволени.

В музея човек остава с впечатлението, че Ленин е осъзнавал какво е значението му за историята. Не само е запазил всяка хартийка със свои мисли, но и стотици снимки. Сниман е навсякъде, при най-различни обстоятелства, на различна възраст, сякаш е предполагал, че някога ще бъде създаден музей — Музеят на Ленин.

Тук цари особена тишина. Хората шепнат, а екскурзоводите с показалките говорят със странна, мелодична напевност. В съзнанието на руснаците Ленин не е обикновен човек. Той не е от плът и кръв, а от камък, бронз или мрамор. Навсякъде из Съветския съюз ще видите плешивата му глава и острата брадичка. Напрегнатият поглед на присвитите очи ви следи от картините и гипсовите статуи.

Вечерта прекарахме в американския клуб, където се събират служители от посолството, войници и моряци към военните и военноморските аташета. Сервираха някакъв убийствен пунш от водка и сок от грейпфрут, деликатен намек за дните на сухия режим. Начело на малкия оркестър бе Ед Гилмор — страстен почитател на суинга. По едно време дори нарекъл формацията си „Кремълските гарвани“, но Кремъл не погледнал с добро око и той сменил името на „Плъховете на Москва река“.

След мрачната атмосфера в Музея на Ленин тази вечер на лудории, шум и смях в клуба ни достави истинско удоволствие.

Присъстваха и няколко съпруги на американци и британци, на които не е разрешено да напускат Съветския съюз. Красиви и тъжни жени. Те не могат да заминат при съпрузите си в Англия и Америка и са назначени на работа в посолствата, докато получат разрешение.

Много неща в Съветския съюз са неразбираеми и това е едно от тях. Тези жени са около петдесет. От тях Съветският съюз няма полза. Те са под подозрение. Руснаците не общуват с тях и въпреки всичко не им разрешават да напуснат страната. И заради случая с тези петдесет жени, на които държавата едва ли толкова държи, Съветският съюз си създава по-лошо име отколкото заради който и да било друг проблем. Това, разбира се, не би могло да се повтори, защото има постановление, забраняващо на руснаците да сключват брак с чужденци. И така, те стоят в Москва и тъгуват — не са вече рускини, но още не са станали британки или американки. Непонятни са основанията, поради които ги държат там. Руснаците сигурно не искат да им нареждат как да постъпват по какъвто и да било повод. Може би именно това е елементарният отговор. Когато Клемънт Атли^[7] лично отправя молба да бъде разрешено на жените да напуснат Русия, му отговорят чисто и просто да си гледа работата. Това е поредният пример за нарастващото безумие в международните отношения по целия свят. Понякога ти се струва, че хората, които стоят начело на нациите, са недорасли хлапаци, които се ежат един на друг и се предизвикват да видят кой ще падне пръв на земята.

Събирането в американския клуб беше весело и шумно, но на всички ни домъчня за дома. Русия не е особено дружелюбна към чужденците, особено когато те са пратеници на чужди правителства. И макар да не бяхме прекарали дълго време в Съветския съюз, червилото, тушът за мигли и лакираните нокти на момичетата изглеждаха много приятно.

На другия ден следобед присъствахме на въздушно шоу. Макар да участваха цивилни, голяма част от представлението бе изнесена от съветските военновъздушни сили. Тук различните видове войски имат свои празници. Има Ден на танковите войски, Ден на пехотата, Ден на военноморския флот и Ден на военновъздушните сили. В събитието участваха военни и ни предупредиха, че е забранено да се правят снимки. Разпоредбата ни се стори абсурдна, защото всички военни аташета, които щяха да присъстват, наистина имаха понятие от самолети. Самите ние не можехме от високото да различим самолет от дупка в земята. Напълно възможно бе всеки военен аташе да скицира, каквото вижда, и то с разбиране, докато ние не бихме могли да се справим.

Дойдоха да ни вземат с кола. Минахме по широк булевард, украсен със знамена — цели километри червени знамена и знамена на военновъздушните сили. Покрай магистралата бяха наредени огромни портрети на Сталин, Маркс и Ленин. Стотици хиляди хора пътуваха към летището с влакове и автобуси и още толкова се придвижваха пеша.

Местата ни бяха на трибуните, изборът ни се оказа грешен. Трябваше да сме на огромната зелена поляна, откъдето буквално милиони наблюдаваха представлението. Освен това денят беше горещ и нямаше къде де се скрием от слънцето. Из равната зелена поляна бяха разпънати шатри, където продаваха безалкохолни напитки и дребни сладки. Тъкмо се настанихме, когато се чу тихо бучене, постепенно прерастващо в силен тътен. Оказа се, че хората се изправят на крака и поздравят Сталин, който пристигна в това време, но не можехме да го видим, защото ложата му беше от другата страна на трибуната. Реакцията от появата му не се изразяваше в аплодисменти, а по-скоро в жужене като от милиони пчели.

Представлението започна почти веднага. Първо излетяха цивилните пилоти от заводите и авиоклубовете, сред които имаше и жени. Образуваха синхронни фигури, при това сложни, и бяха превъзходни. Дълги редици самолети демонстрираха „Следвай водача“, правеха лупинги и завои и се гмуркаха един зад друг.

След тях излетяха военните машини в стегнати групи по три, пет или седем, крило до крило, като един. Уменията на пилотите бяха смайващи, но тълпите бяха дошли, за да видят новите модели реактивни самолети и самолетите с ракетни двигатели. Най-после дойде и техният ред. Някои се издигнаха в небето с висока скорост почти перпендикулярно, а ракетите в края на крилете им изпускаха бял дим. Накрая се зададоха реактивните самолети. Не зная дали за заблуда на наблюдателите, но те летяха само на около стотина метра над земята и докато ги чуем, почти бяха изчезнали. Профучаха над нас и се загубиха от погледа. Сред тях като че имаше три-четири нови модела. Нямаме представа по какво се различават от другите реактивни самолети, но ни се сториха много бързи. Сред всички самолети имаше само два големи, които приличаха на бомбардировачи.

След това бе разиграна въздушна битка. Във въздушното пространство навлязоха вражески машини, пресрещнаха ги самолетите от противовъздушната отбрана. В това време някъде отдалеч стреляха, като хвърляха отблясъци оръдията на противовъздушната отбрана, и земята наоколо трепереше от техния грохот. Беше невероятно впечатляващо — от време на време някой самолет изхвърляше черен пушек и пламъци и се завърташе стремглаво около оста си, после отвъд билата на хълмовете проблясваше сребристобяла светлина, като че самолетът се е взривил и изгорял. Ефектът бе поразителен.

Последната част от представлението бе най-завладяваща. Над летището преминаха транспортни самолети и от тях неочаквано се изсипаха парашути. Бяха най-малко петстотин — червени, зелени и сини. От слънцето приличаха на въздушни цветя, които бавно се спускаха към земята, и преди самото приземяване, от всеки парашут разцъфна втори и парашутистите стъпиха на краката си, вместо да се претърколят.

Въздушното шоу сигурно беше репетирано в продължение на седмици, защото беше перфектно организирано във времето, без нито миг закъснение и всеки номер следваше веднага след предходния.

Когато представлението свърши, сред тълпата отново се чу жужене, придружено от тихо пляскане на хиляди ръце. Сталин си тръгна и ние пак не можахме да го видим.

Убедихме се, че не е най-добре да седиш на трибуната. Предпочитахме да сме на поляната, където хората се бяха настанили удобно на тревата и видяха много повече от нас. Никога вече не повторихме грешката да отидем някъде като ВИП гости. Това ласкае егото, но не ти дава възможност да видиш всичко.

На другата сутрин дойде разрешението да снимаме. Най-после Капа можеше да грабне фотоапарата и да се развихри. Отдавна го сърбяха ръцете. Искаше да снима възстановяваща се Москва, как се боядисват и ремонтират сградите, как градът се подготвя трескаво за годишнината от основаването си. Суийт Лана щеше да ни придружава като екскурзовод и преводач.

Почти веднага се сблъскахме с подозрителното по отношение на хората към чуждестранните фотографи. Искахме да снимаме група деца, които играеха сред купчина камъни. Бяха захласнати на свой собствен строеж, редяха камъни един върху друг и прекарваха пръст с колички досущ като възрастните. Неочаквано се появи полицай. Беше много любезен, но поиска да види разрешителното ни. Прочете го, но явно не се довери на някакво късче хартия. Покани ни да отидем до най-близката телефонна кабина, откъдето се обади някъде. Зачакахме. Мина половин час. Накрая пристигна кола с цивилни мъже. Прочетоха разрешителното един по един, после започнаха да се съвещават. Не разбрахме за какво си говорят, но отново се обадиха по телефона, върнаха се при нас усмихнати, изкозируваха — можехме да продължим снимките.

По-късно отидохме в друг район на града. Искахме да снимаме различни магазини — за хранителни стоки, за дрехи, универсални магазини. И този път към нас се приближи учтив полицай, който след като прочете разрешителното ни, също отиде до телефонна кабина, а ние трябваше да почакаме. Пак пристигна кола с цивилни мъже, разгледаха разрешителното един по един, посъветваха се помежду си и се обадиха от телефонната кабина. Повтори се същото. Върнаха се усмихнати, изкозируваха и ние можехме да продължим да снимаме в този район.

Изглежда, процедурата е една и съща в целия Съветски съюз. Сигурно такъв е редът навсякъде, където има държавни учреждения. Никой не иска да рискува. Никой не иска да отговори с „да“ или „не“ на какъвто и да е въпрос. Задължително ще те препрати към някой шеф, като така се предпазва от критика. Всеки, който е имал нещо общо с армията или властите, знае за какво става дума. Реакцията на нашите фотоапарати винаги бе вежлива, но много предпазлива и копчето не щракваше, докато полицаят не се увереше напълно, че всичко е наред.

Магазините за хранителни стоки в Москва са много големи и като ресторантите са два вида — продоволствени магазини, доста евтини, където се пазарува с купони, и свободни магазини, също държавни, където има голямо изобилие на много високи цени. Планини от консерви и огромни пирамиди от шампанско и грузински вина. Някои продукти може би бяха от резерва на Съединените щати, а по кутиите с консервирани раци личаха японски етикети. Имаше и германски стоки. И какви ли не неща съветско производство — огромни кутии с хайвер, калмари, украински салами, сирена, солени риби, дори дивеч — диви патици, бекаси, дропли, диви и питомни зайци, дребни птици и някаква бяла птица, която прилича на яребица. И какви ли не пушени меса.

Ама това бяха деликатеси. За обикновения руснак са важни цената на хляба, на зелето и на картофите. При добра реколта, както тази година, цените на хляба, зелето и картофите падат и се превръщат в показател за успешна или неуспешна реколта.

По витрините на магазините с купони, както и на свободните магазини са изложени восъчни макети на стоките, които се продават вътре — восъчна шунка, восъчен бекон и салами, восъчни телешки бутове, дори восъчни кутии хайвер.

Оттам отидохме да разгледаме универсалните магазини, където се продаваха дрехи, обувки, чорапи, костюми и рокли. Качеството и кройките на дрехите не бяха най-добри. В Съветския съюз по принцип се произвеждат стоки от първа необходимост, докато има нужда от тях, и не се произвеждат луксозни стоки, докато нуждата от стоки от първа необходимост не изчезне. Имаше рокли от щамповани платове и вълнени костюми, чиито цени ни се сториха твърде високи, но не искаме да прибързваме с обобщенията, защото дори по време на краткия ни престой в Съветския съюз цените бяха намалени, а качеството се подобри. Изглежда, това, което е вярно днес, утре може да е погрешно.

Обиколихме оказионните магазини, които са специализирани. В някои се продават порцеланови сервизи и полилеи, в други — бижута. Повечето са старинни, защото почти не се произвеждат нови. Бижутата са обици, пръстени и гривни с гранати и изумруди. В трети магазин се продаваха фотоапарати и фотографски материали, предимно германски, донесени от войната. В четвърти магазин имаше дрехи и обувки втора употреба. Има и магазини, където се продават уралски полускъпоценни камъни — берил, топаз и аквамарин.

Извън споменатите магазини съществува друга форма на търговия. Когато излизате от магазин за фотоматериали, към вас тайнствено се приближават двама-трима души с пакети в ръце, а в пакетите има фотоапарати — „Контакс“, „Лайка“ или „Ролейфлекс“. Показват фотоапарата и назовават цената. Същото е и пред бижутерските магазини. Идва човек с вестник, навит на руло. Разгръща го за миг, показват ви пръстен с диамант и назовава цената. Това, което прави, сигурно е незаконно. Цените на уличните търговци не са много по-високи от цените в оказионните магазини.

В тях винаги има навалица, но хората не влизат там да пазаруват, а да гледат какво купуват другите. Поискате ли от продавачката нещо и веднага ви обгражда тълпа хора, които искат да видят какво сте си избирали и да разберат дали ще го купите. За тях това е нещо като театър или поне така ни се струваше.

Прибрахме се в зелената си стая с налудничавата картина, доста потиснати, без да разбираме на какво се дължи това, но скоро се сетихме — по улиците почти не се чуваше смях, никой не се усмихваше. Хората вървят забързани с наведени глави. Сигурно защото работят много и пътуват дълго до работното си място поради големите разстояния. По улиците цари мрачно настроение, така ни се струваше, но може би винаги е било така.

Вечеряхме със Суийт Джо Нюман и Джон Уокър от „Тайм“ и ги попитахме дали и те са забелязали, че тук хората не се смеят. И те го потвърдиха. Казаха, че след време мрачното настроение те обсебва и ти също ставаш сериозен. Показаха ни един брой на съветското хумористично списание „Крокодил“ и ни преведоха някои от шегите. Не бяха весели, а саркастични и критични — нямаха за цел да разсмиват и не бяха забавни. Суийт Джо знаел, че в другите градове е различно, и се оказа прав. В провинцията хората се смеят. Смеят се в Украйна, в степите, в Грузия, но не и в Москва, Москва е град на сериозните хора.

Един от кореспондентите имал проблем с колата или по-скоро с шофьора. Имал нужда от кола, а за чужденеца в Москва е за предпочитане да има шофьор руснак. Пък и не е за предпочитане да си сменя шофьора. Шофьорът му бил много добър, но винаги когато бил свободен, возел всекиго, който бил готов да му плати сто рубли. Шофьорът се замогвал, а колата се износвала. Журналистът не можел да предприеме нищо — ако се оплачел, шофьорът започвал да кръшка, колата се повреждала и не излизала от сервиза по две-три седмици. Шофьорът трябвало да е доволен, за да се вози кореспондентът в собствената си кола. Няколко пъти опитвал да си смени шофьора, но винаги се изправял пред същия проблем.

Понякога проблемът с шофьорите става абсурден. Например шофьорът на Ед Гилмър има собствен шофьор, който го кара на работа.

Недоумявахме дали тези истории са наистина верни, докато един ден се убедихме, когато някакъв човек ни осигури цял автобус. Налагаше се бързо да стигнем от летището до града и единственият ни изход беше споменатият автобус. Пътуването ни струваше четиристотин рубли, но затова пък двамата с Капа се чувствахме много важни в автобус за трийсет и двама души.

Шофьорите в Москва сигурно са много заможни и доволни от живота, без тях чужденците са заникъде, защото трудно взимат шофьорска книжка. Един кореспондент се явил на изпит, но го скъсали на въпроса: „Какво не бива да има по автомобила?“. Дълго размишлявал какво да назове, но сгрешил с отговор. Правилният отговор бил: „Кал“.

Вечерта в посолството гледахме американския филм „Рапсодия в синьо“. Бяхме го гледали и преди, но тази версия беше по-забавна, защото ролките бяха объркани и филмът започваше, когато всички вече са мъртви. Постепенно те се съживяваха и накрая Джордж Гершуин стана малко момче. Така ни хареса много повече.

Капа постоянно стоеше на прозореца и снимаше. Дебнеше зад завесата с фотоапарата с дълъг обектив и снимаше хората, които вървяха под дъжда или пазаруваха в малкото магазинче от другата страна на улицата. И човекът от фотоателието отсреща не се отказваше от дуела и те щракаха един срещу друг до забрава.

И двамата отдавна не бяхме получавали новини от къщи. Нямахме писма и решихме да се обадим в Ню Йорк по телефона. Трудна задача. Накрая се отказахме. Можехме да се обадим, ако преведем парите в руска сметка в долари в Ню Йорк. Трябваше да телеграфираме на някого там, като отбележим точно кога ще се обадим и точно колко време искаме да говорим. Ще се пресметне цената на разговора и доларите, депозирани в Ню Йорк, ще бъдат преведени в Москва. Всичко това би отнело поне седмица, ако не и десет дни, затова решихме, че е най-лесно да продължим да пишем писма с надеждата някога да получим отговор.

Когато най-после писмата започнаха да пристигат, установихме, че с въздушна поща от Ню Йорк до Москва писмата пътуват от десет дни до три седмици. Това ни учуди, защото от Ню Йорк до Стокхолм писмата пътуват два дни, а останалото време е, за да стигнат от Стокхолм до Москва. Подобно забавяне на пощата засилва чувството на чужденеца, че е изолиран и самотен.

Започнахме да изпадаме в униние. Беше изминала цяла седмица, а разрешенията ни за напускане на града се бавеха. Тъкмо бяхме решили, че ще прекараме лятото в очакване, когато те пристигнаха. Плановете ни влязоха в действие.

Суийт Джо Нюман даде коктейл, който продължи до късно през нощта и повдигна нашия дух и духа на още петдесетина души. Възнамерявахме да тръгнем за Киев призори.

Установихме, че пътуването из Съветския съюз има един недостатък. Не можеш да отидеш от Киев до Сталинград или от Сталинград до Сталино. Всеки път трябва да се връщаш в Москва, тъй като транспортната система се ръководи от Москва и всички пътувания започват оттам като спиците на колело. Освен това пътищата са така разнебитени от войната, че пътуването по второстепенни пътища е почти немислимо. Друг недостатък е, че самолетите летят само денем и няма нощни полети. Затова тръгват много рано сутринта, а след коктейла у Суийт Джо това рано ни се струваше прекалено рано.