Джон Стайнбек, Робърт Капа
Руски дневник (2)

Втора глава

От Стокхолм телеграфирахме на Джоузеф Нюман, шефа на кореспондентското бюро на „Хералд трибюн“ в Москва, кога пристигаме. Настанихме се удобно в самолета, спокойни, че ни очакват кола и хотелска стая. От Стокхолм пътувахме през Хелзинки и Ленинград до Москва. В Хелзинки трябваше да се прикачим на руски самолет, защото на нито една чуждестранна авиокомпания не е разрешено да влиза в Съветския съюз. С шведски самолет — блестящ от чистота, безупречен и лъскав, прелетяхме над Балтийско море и Финския залив до Хелзинки, а една красива стюардеса ни поднесе някакви шведски вкуснотии.

След спокойния и удобен полет кацнахме на новото великолепно летище в Хелзинки, построено наскоро. Седнахме в ресторанта и зачакахме руския самолет. След около два часа се зададе стар С-47. Летеше съвсем ниско. Кафявата му боя още стоеше. Щом докосна земята, откъм опашката му се чу пукот и самолетът заподскача на спуканата си гума по пистата като скакалец. Това бе единственото произшествие, на което бяхме свидетели през цялото ни пътешествие, но в този момент то не повдигна духа ни. Очуканият корпус и издраскана кафява боя на самолета контрастираха рязко с лъскавите финландски и шведски самолети.

С тежки, тромави подскоци самолетът спря и от него се изсипа разнородна група американски търговци на кожи, които се завръщаха от аукциона в Русия. Бяха потиснати и мълчаливи и твърдяха, че през целия път от Москва самолетът така и не се издигнал на повече от сто метра над земята. Един от екипажа слезе от самолета, срита спуканата гума и се повлече към терминала на летището. Скоро след това ни съобщиха, че няма да излетим същия ден. Наложи се да преспим в Хелзинки.

Капа строи багажа си от десет сака и заклопа около него като квачка около пиленца, след като се погрижи багажът да бъде заключен в отделна стая, за кой ли път предупреди служителите на летището да осигурят охрана на помещението. Не си намира място, когато е далеч от фотоапаратите си. Докато бе далеч от багажа си, нито за миг не се успокои. Обикновено безгрижен и весел, Капа се превръща в тиранин и душевадец.

Хелзинки ни се стори тъжен и скучен град. Не беше силно разрушен от бомбардировките, но носеше много следи от артилерийски обстрел. Хотелите бяха неприветливи, ресторантите — доста смълчани, а на площада оркестър свиреше жална мелодия. По улиците се движеха войници. Приличаха на момченца — млади, бледолики и простодушни. Сякаш се намирахме в обезкървено, безрадостно място, сякаш след две войни и шест години битки и борба Хелзинки нямаше сили да започне отново. Не знаехме дали и икономическото положение е същото, но поне останахме с такова впечатление.

Малко встрани от центъра срещнахме Атуд и Хил от „Хералд трибюн“. Проучваха социологическото и икономическото състояние в страните зад тъй наречената „желязна завеса“. Живееха заедно в хотелска стая сред репортажи, анкети и снимки; имаха и бутилка шотландско уиски, което пазели за специален случай. Оказа се, че сме достатъчно добър повод, и бързо видяхме сметката на уискито. След като Капа загуби малко пари на кент, си легнахме.

На другия ден в десет часа отново бяхме на летището. Гумата на колелото беше сменена, но все още работеха по двигателя.

През следващите два месеца често летяхме с руски транспортни самолети и установихме, че всички до един имат нещо общо. Така че този самолет може да се разглежда като типичен. Всички са С-47 със стара кафява боя — остатъци от военните запаси, предоставени от американската армия.

По летищата се забелязват и по-нови транспортни самолети — вид руски С-47, но не ни се удаде възможност да летим с тях. Самолетите С-47 са с поочукани стени и подове, но двигателите им са отлично поддържани и пилотите изглеждат добри. Екипажите са по-многобройни от нашите, но тъй като нямахме възможност да влезем в пилотската кабина, не разбрахме какво правят. През отворената врата се виждаха вътре шест или седем души, сред които и стюардеса. Не знаем какви са задачите на стюардесата. Тя, струва ми се, няма отношение към пътниците. В самолета не се сервира храна, затова пътниците си носят огромни количества.

Отдушниците на самолетите, в които пътувахме, неизменно бяха повредени и вътре не влизаше и най-слаб свеж полъх. Така че ако се случеше миризмата на храна или при някое прилошаване да изпълни самолета, нищо не можеше да се направи. Обясниха ни, че тези стари американски самолети ще се използват, докато стане възможно да бъдат заменени от по-нови руски самолети.

Някои неща изглеждат странни за американците, свикнали с нашите авиолинии. Няма предпазни колани. Пушенето по време на полет е забранено, но щом самолетът се приземи, хората запалват цигарите. Не се лети нощем и ако самолетът не стигне крайната цел преди залез, каца и чака настъпването на утрото. При буря самолетите летят много по-ниско от нашите, но това е сравнително безопасно, тъй като територията на Русия е главно равнинна и самолетите могат да кацат аварийно почти навсякъде.

Товаренето на руските самолети също ни се видя необичайно — багажът се струпва по пътеките, след като се настанят пътниците.

През първия ден най-много ни притесни видът на самолета. Беше ужасно издраскано и безобразно на вид старо чудовище. Затова пък двигателите бяха в отлично състояние, а полетът — достоен за възхищение, и всъщност нямаше за какво да се тревожим. Пък и, струва ми се, лъскавият метал на нашите самолети не ги кара да летят по-добре. Навремето имах познат, чиято съпруга твърдеше, че колата върви по-добре, когато е измита. Вероятно мислим така за повечето неща. Най-важно за самолета е да остане във въздуха и да стигне до крайната цел. Руснаците се справят с това не по-зле от всеки друг.

За полета за Москва нямаше много хора — симпатичен дипломат от Исландия със съпругата и детето си, куриер на френското посолство с пощенската си чанта и четирима тихи мъже, които не продумаха през цялото време. Така и не разбрахме кои са.

Този път Капа не бе в стихията си. Той говори всички езици, с изключение на руски, всеки език с акцент, повлиян от друг — испански с унгарски акцент, френски с испански, немски с френски и английски с акцент, който никой още не е определил. Руски обаче не говори. След около месец научи няколко думи и в повечето случаи акцентът му бе определян като узбекски.

В единайсет излетяхме за Ленинград. От въздуха на земята личаха добре белезите от дългата война — окопи, разорана земя, дупки от снарядите, които вече бяха обраснали с трева. Колкото повече наближавахме до Ленинград, те ставаха все по-дълбоки, а окопите по-многобройни. Стърчащите черни стени на опожарените селски къщи загрозяваха ужасно. Местата, където са се водили тежки боеве, бяха изровени и приличаха на лунен пейзаж. Най-страшни бяха разрушенията в покрайнините на Ленинград. Ясно се виждаха окопите, отбранителните позиции и картечните гнезда.

По време на полета ни съобщиха за предстоящата митническа проверка в Ленинград. Носехме тринайсет куфари и чанти, хиляди крушки за светкавици, стотици филми, куп фотоапарати и намотана жица за захранване на светкавиците. Струваше ми се, че проверката ще отнеме дни. Опасявахме се също, че ще ни поискат високо мито за новата техника.

Най-после стигнахме Ленинград. Покрайнините тънеха в развалини, но центърът не изглеждаше толкова разрушен. Самолетът се приземи меко на тревата и навлезе в пистата. На летището нямаше сгради освен техническите постройки. Две войничета с големи пушки и лъскави щикове застанаха до самолета. После в самолета се качиха митничарите. Началникът беше учтиво, дребно човече с лъскави метални зъби. Знаеше само една дума на английски — „yes“. Ние също знаехме само една руска дума — „да“, така че когато казваше „yes“, ние отвръщахме с „да“ и все се връщахме там, откъдето бяхме започнали. Провериха паспортите и парите ни и възникна проблемът с багажа. Не беше разрешено да го изнесем и трябваше да го отворим на пътеката в самолета. Митничарят бе много учтив, внимателен и крайно усърден. Отваряхме чантите една по една и той преглеждаше всичко до последната подробност. Разбрахме, че не търси нищо определено, а просто му е интересно. Докосваше лъскавата ни техника и с любов плъзгаше пръсти по нея. Извади всички филми, но нищо не направи и не зададе нито един въпрос. Изглежда, обичаше чуждестранни вещи и разполагаше с неограничено време. Накрая ни благодари — или поне така ни се стори.

Възникна нов проблем — подпечатването на документите ни. От джоба на куртката си той измъкна малко пакетче, увито във вестник, и от него извади гумен печат. И толкова — нямаше мастилен тампон. От по-нататъшните му действия обаче стана ясно, че никога не е имал тампон. От друг джоб извади химически молив, близна печата и започна да драска по него с молива. Накрая се опита да сложи печат върху документите ни. Не се получи абсолютно нищо. Опита отново. Пак нищо. Печатът не остави и следа. Решихме да му помогнем и извадихме писалките си, потопихме пръсти в мастилото и намазахме печата. Най-сетне се получи красив отпечатък. Митничарят уви печата във вестника, пъхна го обратно в джоба си, ръкува се топло с нас и слезе от самолета. Ние прибрахме багажа си и го струпахме на една от седалките.

До отворената врата на самолета на заден ход приближи камион, натоварен със сто и петдесет кутии с нови микроскопи. На борда дойде момиче носач. Беше най-силното момиче, което някога съм виждал — слаба и жилеста, с широко лице балтийски тип. Носеше тежки вързопи към пилотската кабина. Когато тя се напълни, започна да подрежда кутиите с микроскопите на пътеката. Беше с платнени гуменки, син гащеризон и забрадка, а по ръцете й играеха изпъкнали мускули. И тя като митничаря имаше лъскави метални зъби, от които човешката уста прилича на машинна част.

Мисля, че бяхме настроени за неприятности — навсякъде преминаването през митниците е неприятно, защото все пак нарушава личната неприкосновеност. Може би донякъде бяхме повярвали на предупрежденията на хората, които никога не бяха идвали тук, и очаквахме да ни обидят или наранят по някакъв начин. За щастие нищо подобно не се случи.

Най-после натовареният с багаж самолет се издигна във въздуха и пое към Москва над безкрайната равнина — над гори и ниви, над земя, осеяна със селца с неизмазани къщи и яркожълти купи сено. Самолетът летеше доста ниско, но на пътя ни се изпречи облак и трябваше да се издигнем над него. По прозорците на самолета започна да се стича пороен дъжд.

Единственото задължение на стюардесата, едра гърдеста блондинка с майчинско излъчване, изглежда, бе да носи бутилки с газирана вода покрай струпаните микроскопи до пилотската кабина, а веднъж и самун черен хляб.

Започвахме да огладняваме. Не бяхме закусвали и надали щяха да ни дадат да хапнем нещо. Ако говорехме руски, щяхме да измолим от стюардесата филийка хляб, но не можехме да направим дори това.

Към четири следобед започнахме да се снишаваме през дъждовния облак и вляво от нас се разгърна Москва, прорязана от река Москва. Летището беше голямо, някои писти бяха асфалтирани, но повечето бяха затревени. Наоколо имаше буквално стотици самолети — стари С-47, множество нови с три колела и лъскав алуминиев корпус.

Докато самолетът се движеше към огромната внушителна сграда на летището, се взирахме през прозореца с надеждата да видим познато лице, някой, дошъл да ни посрещне. Валеше дъжд. Слязохме от самолета и струпахме багажа си в дъжда. Изведнъж ни обзе самота. Никой не ни чакаше. Нито едно познато лице. Не можехме да зададем нито един въпрос. Нямахме руски пари. Не знаехме къде да отидем.

От Хелзинки бяхме телеграфирали на Джо Нюман, че ще закъснеем с един ден. Ала Джо го нямаше. Едри широкоплещести носачи отнесоха багажа ни до изхода на летището и зачакаха да им платим, а ние нямахме пари. Покрай нас минаваха автобуси, а ние не можехме дори да прочетем къде отиват. Освен това бяха претъпкани, хората висяха по вратите и нямаше начин да се качим с тринадесетте си куфари и чанти. А яките носачи още чакаха парите си. Бяхме гладни, мокри и уплашени и се чувствахме напълно изоставени.

Точно тогава се появи куриерът на френското посолство, който ни даде пари на заем, за да платим на носачите, и натовари багажа ни на колата, дошла да го посрещне. Много мил човек. Бяхме на ръба на самоубийството и той ни спаси. Ако някога прочете тази книга, бихме искали отново да му благодарим. Откара ни в хотел „Метропол“, където се предполагаше, че е отседнал Джо Нюман.

Не мога да разбера защо летищата са толкова далеч от градовете, които уж обслужват. За съжаление и Москва не прави изключение. Летището е на километри от града, а пътят минава през борови гори и безкрайни ниви, засети с картофи и зеле. Пътува се както по първокласно шосе, така и по черни пътища. Френският куриер бе предвидил всичко. Бе изпратил шофьора си за малък обяд и по пътя към Москва хапнахме пирожки, малки кюфтенца и шунка. Когато наближавахме хотел „Метропол“, вече се чувствахме значително по-добре.

„Метропол“ бе наистина величествен хотел с мраморни стълбища, червени килими и позлатени врати на асансьора, който понякога работеше. На рецепцията имаше жена, която говореше английски. Попитахме я за стаите си, но тя изобщо не бе чувала за нас. Нямахме резервация.

На помощ ни се притекоха Александър Кендрик от „Чикаго сън“ и съпругата му. Попитахме ги къде е Джо Нюман.

— А, Джо! Няма го от седмица, отиде в Ленинград на аукциона на кожи.

Джо не бе получил телеграмата ни, не бе подготвил нищо и ние нямахме запазени стаи. Смешно беше да се опитваме да получим стаи без предварителна резервация. Предполагахме, че Джо Нюман ще се свърже със съответната руска агенция. Но тъй като не бе получил телеграмата, и руснаците не знаеха, че пристигаме. За щастие семейство Кендрик ни поканиха в стаята си, почерпиха ни с пушена сьомга и водка и ни помогнаха да се почувстваме добре дошли.

Скоро усещането за безнадеждност и самота ни напусна. Решихме да се настаним в стаята на Джо Нюман и така да го накажем. Използвахме кърпите му за баня, сапуна и тоалетната хартия. Пихме от уискито му. Спяхме на дивана и леглото му. Смятахме, че това е най-малкото, с което можеше да се реваншира, задето сме се чувствали толкова зле. Не го извиняваше и фактът, че не е знаел за пристигането ни, затова трябваше да си понесе наказанието. Изпихме двете му бутилки шотландско уиски. Честно казано, тогава не знаехме какво престъпление вършим. В отношенията си американските журналисти в Москва често са доста непочтени, но ние явно прекалихме. Никой порядъчен човек няма да пие уискито на колегата си.