Атанас Славов
По голямата спирала (9)

8

Старецът бързаше по коридора към предната част на кораба. Подметките на магнитните му обувки все по-трудно се отлепяха от пода, но заедно с това и мисълта му сякаш се измъкваше от тежката, лютива мъгла на инерцията и все по-възбудено и по-трескаво прехвърляше всичко, което се случи през последните десетина минути.

Нещо ставаше. Нещо, което хвърляше своя отпечатък върху кораба, върху тях, върху децата. Нещо странно, неуловимо, противоречиво във всяка своя отделна проява — и затова, както и да подреждаше всички отломъци на станалото, които бяха дошли до съзнанието му, все още не можеше да възстанови пълната картина.

Нещо ставаше, но какво? То беше сепнало от сън Сава и Стефан и в първите секунди на пробуждането ги накара да видят едно и също през видеоскопа, макар и да бяха го изтълкували по различен начин: Стефан — като светлините на Атина; Сава — като светлините на фестивалното селище край родния си Мостар. Само той не бе видял нищо.

Що се отнася до слуховите възприятия, „нещото“ накара и тримата да чуят съвършено различни гласове: Стефан — пак шума на града, Сава — шума на панаира, а той — на резерватите, където бе отраснал. Най-странното беше това, че „нещото“ предизвика точно обратната реакция у децата — беше ги приспало.

И все пак може би имаше някаква връзка — реши Дато̀, като се спря да поеме дъх пред входа на кръглия хол, около който се намираха празните сега кабини за дежурните. Има връзка, защото и за тримата „нещото“ сякаш бе предизвикало зрителна и слухова реализация на сънищата им — по-скоро бе проектирало продължението на сънищата им и в будно състояние. Това се потвърждаваше и от факта, че те бяха преживели халюцинацията си в различно време. А децата? Те са били будни, нямали са сънища… И са заспали!

Не… нещо куцаше. Оставаха много неясни места.

Например тази увеличаваща се тежест! После — прекъсването на вибрацията на кораба! Ако някой отвън ги е забелязал и е разчел сънищата им и по някакъв начин е предизвикал халюцинациите им, за да покаже присъствието си и да влезе в контакт, защо тогава да приспи децата, защо да придава гравитация на кораба, защо след това ще заличава всеки образ във видеоскопа и дори в „Прекия поглед“! И как можеше да заличи звездите, галактиката…

Старецът влезе в малкото коридорче, което водеше към петметровата шахта със стълбата за командната зала, и се спря. Краката му тежаха, гравитацията се бе увеличила и той се почувствува уморен. Искаше да набере сили преди изкачването, макар че това увеличаване на гравитацията можеше да значи, че просто са привлечени от неизвестно небесно тяло и вече падат…

Той се улови с две ръце за тръбните перила на отвесната стълба и отпусна гръдния си кош, за да вдиша по-дълбоко…

„Каква умора! — Беше свикнал да си говори на ум с думи, дори с интонация. — Изведнъж… след четиристотин години лентяйство. Най-сетне се събудихме. Родени сме на Земята и всичките качества, по които ни избираха, и всичките ни добродетели са създавани и усъвършенствувани, за да ни направят приспособими именно там… Като Антей — колкото по-дълбоки са корените ни в земята, толкова по-силни сме, но и толкова по-болезнено ни дърпат назад… Избираха ни по трудолюбие, по наблюдателност, по жадност за знания. Нима можехме с тези земни качества, възпитани за земните условия, да победим в условията на космическата динамика! И какво стана? Корабът сече космоса със скоростта на мълния, а ние в него — лишени от труд, възприятия, борба — сме мъртви! И сега, когато корабът е мъртъв, ние, падналите ангели, стъпваме на Земята и оживяваме! Като човеци!“

Той се наведе да си отвърже обувките. „Все пак нека прелетим тази шахта — си каза той — не като ангели“. — И се усмихна, като си спомни как грубо и смешно щапукаха по коридора тези тежки обувки и как възбудено се биеше мисълта му, за да осмисли всичко, което се беше случило.

„Да, парадоксът е хубав! — Той се изу, без да се пуска от перилата, и погледна нагоре, за да премери скока си. — Четиристотин години психически мъртви в един бесен кораб, а сега от десет минути побеснели в един мъртъв кораб!“ Човечеството на Земята бе минало хиляди години, и ги бе отминало, и ги бе забравило; те бяха спали консервирани близо четиристотин години и сега, в тези кратки десет минути, единствените пълнокръвни десет минути на неизживения си живот трябваше да победят. И може би да реализират онази стара-престара мечта на човечеството за контакт с мислещи извънземни същества. Или да я разпилеят в черната пустота на космоса заедно с последните си напразни усилия!

Старецът приклекна, подскочи и се плъзна нагоре успоредно на стълбата; оттласна се от едно стъпало с ръка, когато скоростта му се намали; влетя в ослепително осветената командна зала, където Стефан му се мярна в креслото пред сектора за връзките; разтвори крака и леко и плавно се приземи до самия ръб на шахтата.