Атанас Славов
По голямата спирала (8)

7

Зад вратата на коридора беше централната обща зала.

Обикновено тук лудуваха децата. След като свободните от дежурство заспяха, разбира се.

Старецът рядко се сещаше за тях, но сега те приковаха мислите му. Сраснали с гледката на Тунела и бученето на корабната обвивка (заглушителите пробиха още при самия старт), малките не можеше да не са останали поразени от новата гледка и от новите звуци, в които корабът се потопи. Това щеше да бъде първият им непосредствен контакт с външния свят. Вече не можеше да не повярват в него!

Дато̀ влезе и се закова на прага. За пръв път след ставането си от анабиотичен сън намираше децата заспали. Погледна към таблото до вратата. Видеоскопът и подслушвачите бяха включени както винаги.

Доближи се до дивана и се наведе над Ала. Полуотворила уста, подвила дебела буза върху ръката си, тя спеше съвсем спокойно — голяма и смешно нова за него. В съня си това чудновато, грациозно, безгрижно десетгодишно момиче се превръщаше в истинско бебе; и сега, въпреки че беше пораснала, тя му изглеждаше точно такава мъничка, каквато я знаеше отпреди пет години, когато се оттегли от дежурство в кабината си.

Децата не бяха спали. И седмица дори. Бяха по-големи, отколкото трябва. Той го виждаше и по Рада — бледа, слабичка, с неспокойни клепачи и ноздри, тя също неимоверно се беше издължила.

Старецът никога не бе успял да разбере как се ухитряваха, но и внуците, както децата им, още в началото почти никога не бяха спазили строгия правилник, въведен в кораба преди повече от триста и осемдесет години: свободните от дежурство да се отдават на анабиотичен сън и забавяйки жизнените си процеси, да продължат живота си поне за триста-четиристотин години.

Старците бяха въвели правилото заради себе си. Недостатъците във възпитанието на децата, а сега и внуците им ги бяха лишили от увереността, че експедицията ще завърши благополучно. По предварителната програма дванадесетте семейства трябваше да родят второ поколение. То от своя страна трябваше да възпита трето поколение и да го подготви за приземяването на Бета-Бор, както и за възпитаването на четвърто поколение за отпътуването обратно към Земята.

И ето че точно тук се прояви най-голямата неудача на експедицията.

Не че младите се развиваха лошо в условията на космическия полет. Напротив! Докато старците един по един минаваха през тежката психическа депресия от неприспособимостта към Тунела (Доплеровият комплекс — както го бе нарекъл Тонуто), младите изобщо не поглеждаха навън. За тях светът се състоеше от шестдесетте кабини на кораба, петте общи зали, отделенията с ускорителите, хангарите на разузнавателните ракети, баланскамерите, научните кабинети… биологическата лаборатория. Лишени от онова сетивно и двигателно разнообразие, в което растяха децата на Земята, те достигаха фантастично за възрастта си самовглъбяване и проявяваха забележителна способност за съсредоточаване в научна работа. На петнадесетгодишна възраст между тях имаше завършени математици, физици, биолози, някои от които надминаваха бащите си по остротата на теоретическата си мисъл.

Трудността беше другаде. Те дълго не можеха да повярват в произхода си, не възприемаха историята на експедицията. Филмите и снимките на земните води и гори, на планините и моретата… всичко това само ги плашеше и отблъскваше със своята дива стихийност. А малцината, които повярваха в реалността на този чужд за тях свят, се затваряха в себе си и очите им ставаха студени и безжизнени.

Старците разговаряха с тях ту бащински, ту приятелски; спореха помежду си и търсеха изход, но всичко се затваряше отново в един и същ кръг от въпроси. Имаха ли право заради програмата на експедицията да предрешат съдбата на едно, пък и на две поколения, за които истинската родина си оставаше този кораб, а истинската житейска среда — условията, които предлагаше той? Старците виждаха: децата им, а по-късно и внуците бяха други. Те нямаха спомени извън стените на този кораб и не жадуваха края на пътя. Психическите депресии на бащите им бяха непознати. Вестибуларните смущения — също. Ни един от тях никога не бе носил магнитни обувки, защото ограничаваха свободата на движенията, а в дните, в които старците придаваха гравитация на кораба, те лежаха в навигационните си кресла като риби на сухо и нервни, потни и притеснени, се мъчеха да проспят часовете, от които бащите им черпеха жизнени сили.

Не жадуваха края на пътя и не бяха виновни за това, защото не бяха го избрали. Малцина от тях искаха да живеят върху почва, която те залепя към себе си и те обрича за цял живот да бъдеш тежка, непохватна, потяща се при всяка крачка претоварена биомашина. Ако трябваше да отидат някъде, за да видят със собствените си очи какво представлява едно твърдо космическо тяло, повечето от тях биха предпочели веднага да се върнат назад към Земята, защото тя все пак им беше прародина. А експедицията ги обричаше да загинат някъде по пътя към Бета-Бор или назад, без никога да я видят…

Дато̀ често си спомняше с какво лекомислие бяха прескачали всички проблеми от този род, които им бяха поставени още на базата от ръководителите по социология. По онова време главите им просто не можеха да поберат представата за противоречията, в които можеше да изпаднат по време на пътя. Човечеството искаше да получи информация за един извънслънчев, може би обитаем от съзнателни същества свят; обектът бе набелязан, беше наистина интересен, двадесет и четиримата избраници на Земята бяха готови да се жертвуват, за да доставят нужната информация и… какво повече да се разсъждава!

Но ето че възникваше въпросът за съдбата на тези беззащитни същества. Ако старците са имали свободния избор да направят едно или друго, което Земята иска заедно с тях, имаха ли право за постигането на тази цел да лишат от свобода на избор две поколения?

Тогава смятаха, че имат право! Но сега? По силата на известния парадокс на Айнщайн, техните внуци щяха да се върнат на Земята със своята информация почти след хиляда години, но за това време самата Земя щеше да е изминала хиляди години в своето развитие и те щяха да приземят своя небесен кораб върху планетата така, както някой въшлясал съвременник на Харун ал Рашид би кацнал с прояденото си от молците хвъркато килимче на ракетодром от двадесетия век, направо от далечните забравени приказки на миналото. Какъв контакт ще осъществят тези няколко души с отминалото напред човечество върху една Земя, която ще им бъде толкова непозната, колкото е непознат светът на Бета-Бор за земните хора сега? С допотопния си морал, с допотопните си навици, с неспособността да се движат при такава гравитация, да ядат такава храна, да спят в такъв въздух, в такава влажност! Защото климатичните инсталации на кораба поддържат условията, които бяха оставили на Земята при излитането си, но след хиляди години всички тези условия щяха да бъдат съвършено различни! С какво ще живеят? — Хора без минало, без бъдеще, без среда… Хора, които не могат да дадат нищо на обществото, в което ще бъдат потопени, освен себе си — като експонати на миналото. Такива, каквито биха били днес обитателите на някоя неандерталска пещера, ако оживееха…

Жертвата за науката, за прогреса, за човечеството?… Това бяха опори, слабеещи от ден на ден, но старците (самите те разколебани в трайността им) се държеха за тях, защото нямаха друг избор.

Истинският удар, унищожителният удар, който окончателно разби експедицията, дойде преди триста и осемдесет години.

По настояване на Стефан синът му се зае с дешифрирането на работата, над която първият астрофизик и атомист на експедицията — малаецът Фън-нън — беше стоял няколко години. Стефан не преставаше да работи над изследванията на психозите, възникнали на кораба, и искаше на всяка цена да проникне в материала, защото, след като бе завършил работата си, Фън-нън се беше затворил в кабината си в продължение на няколко дни и след безуспешен опит да изтегли записките си от математическия център и да ги унищожи той се бе самоубил, без да споделя каквото и да било.

Яни бе най-талантливият математик между младите и бързо му се удаде да декодира математическите изрази в работата на Фън-нън.

Той работи дълго и съсредоточено над ръкописите, повтори редица изчисления и накрая съобщи, че е готов да докладва пред общото събрание.

Старецът си спомняше този кошмарен ден, като да беше вчера. В залата, която можеше да побере сто души, бяха останали двадесет и девет човека от три поколения: осем старци и една умираща старица. Десет техни сина и пет майки. И пет деца на коленете на три от тях — пет деца, две от които нямаше да живеят още дълго.

Ситният, слабичък, черен като врана син на стария медик сбито и ясно изложи цялата истина.

Фън-нън дълбаел в най-общите въпроси на времето, пространството и материята. В процеса на работата си той се изправил пред необходимостта да разработи нов метод за анализ на някои членове на уравненията на Вивал, представени в неясен вид. За присъствуващите в залата нелинейните структури на Вивал представляваха само по-нататъшното развитие на идеите на Риман-Айнщайн-Казановски за структурата на вселената. Фън-нън обаче, изхождайки от тях, бе успял да преодолее това, което бе спряло някога Нютон, а в по-ново време Айнщайн и самия Вивал — неспособността им да създадат дискретна субквантова теория, обединяваща всички структурни прояви на материята — от квазимезонните полета до хипергалактичните струпвания.

Довеждайки докрай своите изследвания, Фън-нън по нов път стига до извода, че никой от откритите от човека природни закони не е абсолютен и че само несъвършенството на човешкото мислене им придава абсолютен характер; оттам, че не бива да абсолютизираме образите, общите картини и научните теории, които градим върху резултатите на наблюденията си, защото истината винаги е много по-сложна и по-богата от нашите наблюдения, а от друга страна, едни и същи наблюдения могат да бъдат резултат на фактически неограничен брой противоречиви материални структури на вселената. Нещо повече: колкото и да се обогатяват конкретните наблюдения, неограниченият брой противоречиви интерпретации на материалната структура на вселената си остава възможен.

Разбира се, от общите положения на тази теория произлизаха безкрайно много частни следствия. Според Яни обаче, най-важното за съдбата на кораба беше това, че във вселената има много по-преки пътища, отколкото пътят на движението на светлинните лъчи.

Аудиторията посрещна края на доклада с мълчание. Всичко бе чудовищно ясно! И чудовищно страшно!

Яни седна. В залата продължаваше да тегне гробна тишина, а от няколкото формули на черната дъска върху състарените за няколко часа космонавти струеше истината за безплодността на жертвата им. Унинието, отчаянието, апатията започна да извира от тях след първоначалното вцепенение и ги придави, и беше толкова силна, че те не можеха с нищо да й се противопоставят — просто стояха и мълчаха.

Една безумна, фантастична хипотеза се бе оказала истина!

Нашата вселена представляваше едно гигантско енергетично поле, увлякло в движение около себе си своите милиарди галактики, слънца, мъглявини и роеве от космически частици. По този начин ставаха ясни ред явления, над които математици и астрофизици от столетия насам си блъскаха главите — и преместването на спектралните линии, и чудовищните пулсации на вселената, и гравитационният парадокс, и непрекъснатото увеличаване плътността на междузвездния газ, и верижните експлозии на свръхзвездите, и чудовищните радиоизлъчвания на сблъскващите се галактики.

Най-важни обаче оставаха следствията, които се отнасяха до нашата галактика — на първо място фактът, че въображаемите прави, по които се движат светлинните лъчи в нея, са създали една съвършено невярна пространствена картина за разположението на звездите в нея — картина, в която на първо място стои илюзията за вплетените взаимно плоска и сферична звездни системи, съставящи общата структура на галактиката. Всъщност галактиката ни има една единна дискообразна система с тъмен енергетичен център, който създава всичките светлинни деформации в нашето, гледано отвътре звездно скупчване. И ако астрономите не бяха видели досега втори такъв модел във вселената, обяснението беше съвсем просто. Моделът на разсейващите се галактики с плътен център, който е навел учените на грешната представа за цялостния строеж на раздуващата се вселена, е само един частен случай. Всъщност това са единствените видими за нас галактики, но не и единствените съществуващи. Моделът на не по-рядко разпространените галактики с центростремително падане към пустия център, т.е. такива като нашата, просто остават невидими, тъй като не дават сигнал. Всички, и светлинните лъчи, и твърдите тела, от най-разредения прах до огромните слънчеви системи, сочат в движението си към всепоглъщащия център. Очевидно наблюдението на такава галактика може да стане само отвътре, от тези, които падат към своето анихилиране в нейния гигантски въртоп. По този начин онова, което ни изглежда бавно въртене на звездите около оста на нашата галактика по нейната сферична част, всъщност е въртене в обратна посока със скорост, близка до скоростта на светлината. И още — това, което е изглеждало сравнително бавно въртене на нашето Слънце по периферията на галактиката, е всъщност светкавичното му равноускорително въртене в непосредствена близост до самия център, а илюзията за скупчените около центъра звезди, около които обикаляме с малко закъснение в ъгловата си скорост спрямо тяхната ъглова скорост, всъщност е фантастично избързване в ъгловата скорост на падащата към центъра на галактиката Земя. Достигнала критичния радиус при това движение, материята на нашата Слънчева система щеше да премине в нова форма на физическото си съществование — в гравитационно поле, само за да добави ново зрънце притегателна енергия в центъра на ненаситния всмукващ вихър на нашата галактика.

Всичко това прекрасно обясняваше и илюзията за преместването на спектралните линии — резултат не на отдалечаването на звездите от Слънцето в раздуващата се вселена, а на бягането на Слънчевата система от всички материални обекти във вселената към центъра на нашата галактика. И тъй като през този център не можеха да проникнат никакви светлинни лъчи, нямаше начин да се види, че с това видимо червено отдалечаване има и едно невидимо синьовиолетово доближаване в диаметрална посока, оттатък непроницаемия, не пропускащ каквито и да било сигнали енергетичен център на галактиката.

Освен това светлинните лъчи в нашата галактика се движат не по права линия, а по окръжности, описвани около центъра на енергетичното поле. Накратко казано, ако астрономията бе установила, че Бета-Бор се намира на четиристотин и една светлинни години път от Слънцето по посока на неговото движение около центъра на галактиката, в действителност Бета-Бор пространствено се намира само на четиридесет и девет светлинни години отстояние от Слънцето в посока, обратна на движението му около центъра на галактиката.

Безпощадно спокойни, формулите разказваха от дъската за неизбежния провал на тяхната експедиция. Неизбежен провал, в който бавно се бяха потапяли в продължение на двадесет години. И сега, в момента на откритието, те се намираха на триста осемдесет и една светлинни години отстояние от целта си, като корабът бе насочен точно в обратната посока, т.е. отдалечаваше се по окръжността, на която лежаха едно до друго Слънцето и Бета-Бор.

И те трябваше да изтърпят обиколката по окръжността около центъра на галактиката (който по изчисленията на Фън-нън отстоеше всъщност само на седемдесет и две светлинни години от Слънцето!), тъй като двигателят им бе построен върху фотонно лъчение, което изключваше движение в посока, обратна на течението на светлинния водовъртеж.

За участниците в експедицията ставаше ясно, че те няма да донесат (на Земята) никакви нови сведения за Бета-Бор. Земята, която бе отминала в своето историческо развитие далеч напред, вече отдавна е изпратила своята експедиция до тяхната далечна цел, използувайки кораб с нефотонен двигател, и тази експедиция се е върнала, и резултатите от изследванията им може би дори вече са забравени като ненужни.

Психическата криза, която последва на кораба, не подлежеше на описание. За старците оставаше една надежда. Продължавайки живота си чрез анабиотичен сън, да издържат пътя по окръжността около галактиката, край Бета-Бор и до Земята. При това положение за завършване на пътуването щяха да са необходими не деветстотин години, както предполагаха в началото, а около четиристотин и петдесет. Четиристотин и седемдесет — петстотингодишни, те щяха да се върнат на Земята и да умрат там, изпълнили едновременно с това, макар и мимоходом, и научния дълг, който бяха поели.