Атанас Славов
По голямата спирала (7)

6

Дато̀ се спря на коридора пред общата зала, изтръгнат от спомените си. Ужасно подозрение проряза съзнанието му.

Поради дългото си лежане и упоритото отказване от физическото кондициране и спорт Сава бе първият в кораба, който повреди вестибуларния си апарат. Не можеше да се движи самостоятелно и губеше равновесие в условията на безтегловност… Когато се свързаха, Сава бе в другия край на кабината си и се приближи до него, правейки няколко стъпки. Наистина краката му бяха изрязани от долната част на кадъра, но Дато̀ бе сигурен, че не е бил с магнитни подметки; при отлепянето на обувката от пода магнитните подметки създаваха особено напрежение в колената. Той бе ходил… За пръв път от толкова години Сава бе ходил напълно нормално след излизането си от ваната, без сам да забележи…

Дато̀ се наведе и трескаво взе да се разкопчава. Измъкна единия си крак от залепената за пода обувка, дръпна и другия и изведнъж го облада познатото неприятно чувство, че ей сега ще падне надолу с главата. Той инстинктивно взе да се свива в кръста и да прибира ръце назад към гърба си, за да се преобърне, но усети, че падането е съвършено бавно и че няма да стигне до тавана на коридора. Миг след това той наистина взе да се връща назад. В момента когато краката му докоснаха настилката на пода, той съвсем леко приклекна — по-скоро едва-едва подви колена, за да убие удара и да не отхвърчи отново нагоре. Подът под него стоеше толкова нестабилно, че Дато̀ инстинктивно задържаше дишането си, макар това да нямаше никакво значение. Колкото и лека, гравитацията се бе появила толкова неочаквано, че той не можеше да се адаптира.

Старецът предпазливо се наведе, за да си вземе обувките, които стояха на около метър и нещо от него, но разстоянието бе твърде голямо и той неволно сви мускулите на прасците си, за да не залитне напред. Едва доловимото променяне на тежестта върху пръстите на краката му отново го оттласна и той заплува напред по коридора. Трябваше наново да се извие, да скочи и да чака да се приземи до тях…

С какво удоволствие се бяха готвили за безтегловността си в базата! И каква наслада изпитваха, когато се справяха с особеностите на това придвижване в първите години на пътуването. Бяха съвършени, освободени… — сякаш се осъществяваха детските им сънища! Но постепенно всичко това отмина и те с все по-голяма наслада бяха започнали да очакват деня, в който се придаваше въртеливо движение на кораба и гравитацията се връщаше. От година на година този ден все повече им идваше като целителен балсам, като отдих, в който отново се чувствуваха силни, бодри, спокойни, самоуверени.

Дато̀ закопча и втората си обувка и тръгна. Стабилността, с която се движеше, го тревожеше. Но каквито и заплахи да криеше това, физически не му бе неприятно. Отдавна вече не беше оня млад, необвързан с нищо, освободен от оковите на гравитацията космически бродник, какъвто се чувствуваше на базата, а един обикновен самотен земен старец.

Усещаше се!

Прекоси коридора, спусна се по малката стълба, зави по надлъжния централен коридор…

Усещаше се! С всяка крачка бягащият, несигурен под бавно се стабилизираше и старецът чувствуваше, че докато стигне, той щеше да се превърне в здрава основа, в земна твърд под уморените му от летенето стари, тръпнещи крака и това щеше да му вдъхне земната му борбеност и да му помогне да се справи.