Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora(2024)

Издание:

Автор: Атанас Славов

Заглавие: По голямата спирала

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1965

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ — София, 1965

Излязла от печат: 10.XII.1965 година

Редактор: Антон Дончев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Лазар Христов

Художник: Асен Старейшински

Коректор: Мери Керанкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20453

История

  1. —Добавяне

4

Сава не беше пред екрана. Дато̀ го повика и той се показа чак в дъното на кабината си — дебел, разплут, със зачервени очи и къдрава, още напълно черна коса.

— Залепил съм се на видеоскопа като дете — в сипкавия му добродушен тенор имаше нещо трогателно. — Ти научи ли? Говори ли със Стефан?

— Да, говорих!

— Какъв късмет, какъв късмет, Дато̀! — Сава седна в креслото и се наведе напред към екрана. — Събудих се точно колкото да хвана самия край. Още малко и… представяш ли си и Стефан да не се беше събудил?

— Как изглеждаше?

— Вместо Тунела — всякакви светлини; движат се, менят цвят, бягат, въртят се. Като на майските празници в нашия край от времето на детството ми.

— А звуците? — Дато̀ напипа пружината на бравата с отвертката, но я изпусна и отново пъхна пръст под плочката. Ако беше я отвинтил нацяло, щеше да стане по-бързо, си помисли той, но отговорът на Сава го накара изобщо да забрави ключалката на вратата и да се изправи срещу екрана.

— Пееха.

— Какво? — Той се върна при креслото и седна премалял. — Сигурен ли си? А говор нямаше ли? Или шум от някакви мотори…

— Не, просто пееха. Мъже! Не обработени гласове, а така, както пеят случайно събрани хора в добро настроение.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Защо? — Сава го гледаше учудено. — Пееха, после един извика някак закачливо и всичко утихна.

— Ти каза ли на Стефан какво си чул? Или той да ти е казвал какво е чул?

— Не! Попитах го само: „Видя ли?“ Отговори, че е видял. После му казах: „Като че ли сме на Земята, нали?“ Или нещо такова. И той потвърди… Какво те смущава?

— Това, че може и да сте видели едно и също изображение, но сте чули съвършено различни неща!

Дато̀ отново скочи на крака. Нямаше време за изживяване… Тази дяволски мъртва, глуха, сляпа, инертна килия просто го подлудяваше.

— Провери по автоматичния регистратор точно кога си се събудил, за да разберем кога се е преустановила връзката!

Сава се наведе към регистратора и завъртя един ключ. За всеки случай почука с пръст върху скалата.

— Да! „3301. МАРТ. 13. 04.25’10’’.“ Тогава съм отворил очи. Пеенето чух малко преди това. Всичко трябва да е траяло най-много двадесет секунди.

Без да отговаря, Дато̀ прекъсна връзката и се свърза със залата за управлението. Струваше му се, че образът се появява безобразно бавно.

— Още ли не си тръгнал?

Дато̀ не обърна внимание на въпроса на Стефан.

— Стефане, слушай! — Не можеше да накара гласа си да не трепери. — Веднага провери кога си се събудил!

Тревогата му се предаде на Стефан и той погледна автоматичния регистратор.

— „3301. МАРТ. 13. 04.17’20’’.“ Защо?

— Защото си уловил сигнала осем минути преди Сава! С други думи, осем минути след като си го загубил, го е уловил той, за да го загуби на свой ред. И освен това сте видели едно и също, а сте чули съвършено различни неща!

— Не може да бъде…

— Не може ли?… Само, моля ти се, не предприемай нищо, докато не дойда. Мисли! Веднага идвам!

И тръгна към вратата.

— Но тогава може би и ти ще можеш, макар и по-късно…

Угасващият глас от изключения екран го накара да застине на мястото си. Да, наистина! Изглеждаше чудовищно нелепо! Изглеждаше като… като да вярва в духове, но защо да не опита?

Умът му трескаво работеше. Стефан е уловил някакъв сигнал веднага, щом се е събудил, и го е загубил. При аналогични условия Сава е уловил подобен (макар и не идентичен) сигнал и също веднага го е загубил. И въпреки че Сава го е уловил осем минути по-късно, сигналът е останал неуловим за Стефан. След това нито Тунелът се е върнал, нито шумът на обвивката… Може би се дължеше на някаква повреда във всички уреди за външно наблюдение и това ги кара да дават илюзорните сигнали в момента, когато ги включат! Но откъде земното им звучене? И защо ефектът засяга едновременно всички подслушвачи, след като нямат обща система?

Да проверим, да проверим…

Старецът отново се изправи пред таблото и включи видеоскопа и подслушвачите. Контролните лампи на двата уреда бавно започнаха да се загряват. Той се наведе и изтегли контакта на енцефалитния шлем. Беше толкова объркан, че досега не бе сварил да го изключи, и шлемът все още изпълваше стаята с глухото си бучене и ритмичните писъци на допълнителните си импулси. Едновременно с това Дато̀ загаси всички светлини в кабината, включително фосфоресциращите циферблати на календара часовник.

За миг тягостната плътна тишина и непрогледният мрак се стовариха отгоре му, притиснаха го върху креслото… но това бяха последните десети от секундата, преди видеоскопът и подслушвачите да се загреят и… той усети как кабината се изпълва със съвършено тих, но ясно доловим ромон на вода. Ромонът нарасна, нахлу в слуха му, превърна се в равнотечаща многоводна река, която изпълни и двете му уши с буботенето си… сетне зашепна и пак забуча, и пак зашепна. Чу се тих писък на птица; водата заромони в прибрежната тръстика, проклокочи и бързо се оттече назад, назад… Едва-едва прозвуча глух звук на хлопатар и шумът секна.

Пулсът биеше до пръсване в ушите му.

Екранът на видеоскопа през цялото време бе останал непрогледно черен.

Дато̀ погледна часовника, който бе включил веднага щом заглъхнаха звуците. Не бяха звучали повече от шест секунди! Четири пъти по-късо, отколкото при Сава, пет пъти по-късо, отколкото при Стефан! И никакъв образ!

Контролните лампички на подслушвача и видеоскопа, които бе скрил под дланта си, ритмично и точно работеха.

Не можеше да разбере какво става; а нямаше волята да застави мозъка си да престане да се мята от мисъл на мисъл и да започне да разсъждава трезво и последователно. Чувствуваше, че са изправени пред нещо значително, нещо изключително важно, може би фатално за тях, но не можеше да го обхване…

Мисълта му сляпо се луташе, губеше се и отново започваше да се блъска в една и съща точка. Броячите и на тримата за пръв път от толкова години не бяха регистрирали ни едно попадение на космически частици. Да рискува ли?…

Да рискува и да се увери дали видеоскопът е изправен!

Той протегна ръка към лоста за „Прекия поглед“ и без да се колебае, го дръпна. Механизмите заработиха. Тежките плочи със сложните сплави се плъзнаха встрани и над главата му се откриха дълбоките многослоеви кристални прегради на илюминатора, които чудесно пазеха кабината от проникването на космическия студ и изпускането на корабната топлина, но не и от космическите лъчи.

Уви! Смразяващият мрак на видеоскопа цареше и тук, в раззиналата бездна на „Прекия поглед“, която сякаш всмука погледа му и го остави разтреперан в креслото като безпомощен слепец с широко отворени празни зеници.

Нищо! Нито Тунел, нито една-единствена звезда дори… сякаш целият космос се беше анихилирал.

Той върна ръчката на мястото й, после бавно се отправи към вратата.

Беше напълно разстроен. Някаква тежка, студена апатия го обзе и той не можеше да й се противопостави. Къде бяха попаднали? Какво ставаше с кораба? Нима именно сега, на края на пътя, щеше да ги сполети катастрофата, която ще сложи край на всичките четиристотингодишни терзания, на всичките безплодни усилия да издържат, да запазят съзнанието и силите си за експедицията, за която двадесет и един космонавти — мъже и жени — бяха дали живота си… Единствената катастрофа по един път, преминал без всякакви технически трудности, без едно смущение в двигателите и устройствата, без една сянка дори на опасност… Ако не се брои, разбира се, лепкавата, разрушителна сила на изолацията от живия живот, която бе се впила в съзнанието им.

Той не можеше да мисли за нищо, не можеше да съобрази нищо. Само желаеше час по-скоро да се справи с последните пречки по пътя си — вратата на кабината и на коридора; да премине пътя през централната зала, предния коридор и шахтата и да се озове в залата за управление. При Стефан, който малко можеше да му помогне, и при уредите, които трябваше да дадат отговор на всичко.

Пръстите му започнаха да пипат по-уверено; той подхвана пружината и не я изпусна. Натисна с дългата отвертка. Ключалката изщрака. Оставаше да се отвърти металическият кръг на централния винт, който щеше да изтегли четирите двойни резета на вратата.

Старецът бавно взе да върти, а освободеното му съзнание се отпусна върху хаотичните спомени за 400-те години, които ги доведоха дотук.