Атанас Славов
По голямата спирала (3)

2

Още не съзнаваше нито кой е, нито къде се намира, нито какво го очаква. Само смътно чувствуваше, че е обхванат от желанието да се съпротивлява срещу импулсите на контролния шлем, които го викаха към живота. И се съпротивляваше. Упорито!

Беше сънувал. Случваше му се за пръв път по време на многогодишните му анабиотични изолирвания. При това сън, пълен с детските спомени за земното небе и свободно течащите студени води, за безкрайните зелени пасбища на резерватите и плъпналите из тях животни. Събуждането щеше да донесе спомена за останалите четиристотин години, щеше да вдигне на крак задръжките срещу капитулацията и безсилието, щеше отново да отложи отдавна жадувания пълен покой. Но колкото по-нагоре изплуваше съзнанието му от дълбините на нирваната, толкова повече се задвижваше в него тревожната и светла тръпка на очакването.

И изведнъж напълно отчетливо съобрази, че точно в този миг в една от многото изпразнени килии около него се събужда още един старчески мозък… А някъде напред, в залата на управлението, трябваше да стои и третият старец, който ги викаше преди определеното време на смяната!

Стефан го будеше преждевременно…

Най-сетне нещо се беше случило!

Потънал в пълен мрак, удавен в монотонните бучащи пулсации на шлема, старецът трескаво започна да се освобождава от физиологичната вана.

За пръв път от толкова време съжаляваше, задето се премести в навигационната кабина на Тонуто. Повече от двадесет години го деляха от онзи ден, но той си спомняше всички подробности, като да беше вчера…

Тогава дежуряха по двама. Трябваше да поеме поста с Тонуто. Когато се яви в навигационната зала, намери дежурните разтревожени. Тонуто не идваше. Оказа се, че първият психиатър на експедицията се е затворил и не отговаря на техните повиквания. Провериха на контролното табло и установиха, че е изолирал не само всички автоматични средства за връзка на своята кабина, но и цялата автоматика изобщо — ведно с „Прекия поглед“, с осветлението си — всичко! Когато най-сетне го извадиха от анабиотичния му сън, Тонуто обясни, че искал да прави всичко на ръка, след като се събуди, за да стигне по-бавно до неизменната влудяваща картина на Тунела, която видеоскопът разкрива.

По онова време в кораба отдавна вече се ширеше един масов порок, който не можеше да не доведе до психически разстройства. При положението, което навигаторите заемаха във физиологичните вани, под всеки пръст на лявата ръка имаше по едно копче за автоматична връзка с извънкорабното пространство: за екрана на видеоскопа, за външните подслушвачи, за регистраторите на космическите лъчения. Тласкани от желанието да се отскубнат от убийствената монотония на средата, в която корабът стоеше като заседнал от първия месец на пътуването им, всички бяха добили навика още в просъница да натискат едновременно и петте копчета. С това слухът им се събуждаше потопен в равномерното бучене на вибриращия кораб, което така и не можаха да отстранят, а зрението им — приковано в безкрайната дълбина на опасващия кабината видеоскоп със своята неизменна от пет, от десет, от двадесет, сега вече от четиристотин години гледка на Тунела.

Доплеровият тунел!

Сякаш бяха спрели сред него. Отпред зееше черната челна дупка, след това идваше тъмновиолетова ивица звезди и колкото по-насам идваха стените, толкова по-сини, а нататък и по-зелени ставаха те, докато не стигнеха до цветния пръстен — точно встрани. Това беше една тънка еднопедова ивица от разбъркани бели, червени, сини и жълти небесни тела; след нея отново започваха да се преливат едно в друго зеленото, после жълтото, оранжевото, червеното и виолетовото, което се губеше точно отзад в другата черна дупка на Тунела. А най, най в средата на това черно, където не можеше да се долови нищо дори от най-силните уреди, би трябвало да бъде Слънцето. Светът, от който бяха тръгнали и който никога вече нямаше да видят. В черното отпред, точно в средата, по същия начин оставаше невидима за тях целта, към която се стремяха и която нямаше да видят, докато не включеха спирачните дюзи. Защото фантастичната скорост на техния фотонен кораб бе толкова близка до светлината, че удължаваше вълната, с която светлината на Слънцето ги гонеше, и я изместваше далече зад границите на видимия спектър. Всичко останало — от неизменното виолетово до неизменното червено отзад, бяха звездите, от които светлинните лъчи идваха под ъгъл и следователно само изменяха реалния си цвят, без да изчезват напълно.

Един по един всички добиха навика да се будят с поглед, впит в Тунела: ту в черните празни отвори, ту в стените му, пред които бавните близки звезди се оттичаха назад и с оттичането си променяха като саламандри цвета си. Изучаваха цветната ивица. Внушаваха си при всяко ново събуждане, че нещо се е променило, че нещо от ивиците е станало по-широко или по-тясно, че едната или другата тъмна дупка е пораснала или се е намалила… И понякога стояха така с часове и гледаха, и закъсняваха за дежурство, и за ядене, и за прегледи… А когато поемаха дежурството си и останеха сами в командната зала, след като другите се прибереха в кабините си и корабът се потопеше в анабиотичния си сън, те отново гледаха и гледаха, додето всичко не започнеше да се разлива и да трепери пред очите им. Но не и да променя цвета си!

Някои постепенно губеха покоя си и преди да изпаднат в пълна анабиоза, все по-дълго сънуваха как забелязват в Тунела някакви бавни промени — как встрани, в цветната ивица се отваря нова тъмна дупка и се разширява, и в нея се показва Слънцето, планетите, астероидите… или как в дупката пред носа на кораба постепенно изплува светът на двете слънца Бета от сектор Б.О.Р. с фантастичните движения на планетите около тях. Когато след години се събудеха — отново се взираха; и когато поемеха дежурството си след всеки естествен шестчасов сън — отново се взираха, защото устройствата на автоматичното командуване бяха безупречни и уредите на климатичната и физиологична инсталация работеха с такова съвършенство, че те нямаше какво да правят и можеха да си позволят да си пилеят времето.

Някои се опитваха да работят научна работа, но нямаше какво да се наблюдава, нямаше какво да се изследва — всичко около тях се регистрираше автоматично, а и тази регистрация няколко години след тръгването вече не носеше нищо ново: космическите потоци пращяха върху бронята равно и непрекъснато, по пътя им нямаше нито метеоритни роеве, нито аварии, нито наложени отклонения, нито възникваше необходимостта да се излезе вън по бронята — нищо. Полетът се извършваше вече десетки години наред в границите на оптималните условия, които бяха предвидени, и нямаше с какво да се борят; дори няколкогодишните математически занимания на неколцината, които се опитаха да намерят опора за гладуващото си съзнание, се превърнаха в празна игра; и с това ставаше още по-ясно, че рано или късно психиката им няма да устои. И не беше устояла, разбира се!

Какво ли не правеха! Ето Тануто например. Няколко години след хрумването с кабината бе излязъл навън със скафандъра си и те дълго не знаеха за това — беше изключил сигналите на баланс-камерата. Може би никога нямаше и да научат как е излязъл и как е завършил, но след час-два доловиха позивите му. Бил болен, но не смеел да каже, да не би психическото разстройство на самия психиатър на кораба да доведе до объркване. Не можел да се убеди, че е имало нещо друго преди Тунела. В главата му влязла натрапчивата идея, че спомените за Земята не са никакви спомени, а сън, психоза… Не можел да повярва, че наистина съществуват, че има свят извън тях… И излязъл, за да провери дали наистина ще види кораба отстрани. След като се изстрелял напред, наблюдавал кораба около час и внезапно му просветнало. Но… не можел да се върне! В разстроеното състояние, в което се изстрелял напред, решил, че корабът ще го догони, но разстоянието естествено се увеличавало. Гласът му се чуваше все по-слабо. Заповядаха му да не прави опити да се движи. Локираха го. Заместник-дежурният за този ден — Шон — излезе с резерв от гориво, щастливо го настигна и след едночасова маневра успя да го върне. Тонуто още същия ден, а заместник-дежурният на другата седмица умряха в страшни мъки от неизвестното лъчение, на което се бяха подложили при маневрирането вън от кораба.

Старецът знаеше за дебнещата ги опасност още тогава. Досещаше се, че със своя опит Тонуто се мъчи да намери средство за откъсване от травмиращата фикс идея за откриване на промяна в Тунела. По-късно, следвайки примера му, неколцина от екипажа също унищожиха автоматиката на кабините си, за да дадат работа на ръцете си. Оттогава въведоха енцефалитните шлемове. Сега, както и да се изолираха в камерата си, дежурният винаги можеше да събуди всеки от командния пункт.

Разбира се, и това разрешение беше чиста илюзия; беше нагласено… Извънредното усилие в случая не се налагаше от някаква реална необходимост…

Твърде скоро се оказа, че за неколцината последователи на Тонуто има достатъчно опразнени вече кабини, и те се преселиха в блестящите, безпрашни и проветрени, запустели жилища на мъртвите си другари. И сами един по един бяха напуснали земния си… (или небесен — кой знае как би трябвало да се казва вече!) път.

И така — бяха останали само трима:

Сава, с разбит вестибуларен апарат, прикован към креслото си, надебелял, ликвидиран човек, който по неизвестно какви психически пътища бе запазил способността да сънува дори в анабиотично състояние. Сънуваше Земята, детството си, някогашните си близки и живееше в този отвлечен, смешноват, инфантилен свят, далече от всичко, което ставаше на кораба.

Стефан — човекът, който в първите дни на пътуването бе смятан за единствения злополучник от екипажа, не беше издържал първоначалното нервно-психическо натоварване и получи мозъчна травма, която го доведе до циклофренично разстройство с дълготрайни периоди на свръхвъзбуденост. Всъщност това го бе спасило от комплексите, които подкопаваха съзнанието на всички останали.

И накрая той — Дато̀ — старецът, който прехвърляше всичко това през главата си, докато се мъчеше да се оправи час по-скоро с копчетата, автоматичните ключалки и биндунгите, които още го държаха във ваната; единственият, който с вълча упоритост бе издържал докрай в кабината на Тонуто; който бе преминал всичко; който бе устискал разума си и волята си; който бе превърнал желанието да живее и победи в мъчителна болест и сега бе стигнал дотук — до истинската отдавна чакана промяна — със собственото си съзнание, собствената си памет и собствения си ум!

Ръцете му трескаво работеха, но бързината в такива случаи не е най-добрият помощник. Преди беше достатъчно да натисне копчето под показалеца на дясната си ръка и автоматически се освобождаваше от навигационната вана. Сега копчето го нямаше. Трябваше да развърти капачката и опипом да намери пружината. Дръпване… и двете му ръце бяха свободни!

Шлемът още бучеше и всеки три секунди прокарваше лека електрическа тръпка през тялото му, но старецът бързаше за друго. Високо над него се виждаше лентата на видеоскопа и той отново изпита съжаление, задето не може да го включи, преди да стане.

Старецът се надигна от кръста, колкото му позволяваха тазните биндунги, и включи часовниците.

Равна фосфоресцираща светлина се разля по циферблатите.

„3301. МАРТ. 13. 04.33’15’’… 20’’… 25’’…“

Секундите летяха.

Не можеше да са стигнали, имаше още повече от осем месеца път!

Не преди Нова година! — пресметна той и вътрешно се засмя на безсмисленото хрумване времето да се мери по земната хронология и тук — където мнозина направо бяха престанали да вярват в неговото съществование.

Дато̀ огледа тъмната камера при светлината на циферблатите — черната ивица на видеоскопа, четирите мъртви екрана на видеофоните, забранената ръчка на „Прекия поглед“ — аварийния прозорец към външния свят. Таблото, което можеше да съживи всичко това, едва се виднееше пред него, малко отвъд досега на протегнатата му ръка.

Какво ли може да се е случило? Авария?

Или Стефан халюцинира?

Той работеше трескаво над кръстния колан, над тазовите бандажи и накрая — над ключалката на изпразнената вече хидравлична вана, в която лежеше…

Най-сетне се надигна в креслото и го плъзна напред.

Без да успее да овладее вълнението си, включи таблото и пръстите му заиграха по копчетата на видеофона за командната зала.

В дъното на екрана светна ярка точка, разрасна, заиграха едри бели ивици и след миг сияещото лице на Стефан сякаш нахълта в стаята.