Атанас Славов
По голямата спирала (16)

15

Дато̀ работеше бързо и с увлечение до рамото на Сава; но сега най-важното — решението — бе взето и всичко, което вършеше, беше въпрос на рутина и дългогодишен опит. Свободното му съзнание отново се залута в това, което е било, и това, което предстои…

Той погледна Сава, който съсредоточено проверяваше реда на данните върху програмния картон, и вътрешно се усмихна. Този пълен, полуразрушен човек криеше неподозирана доброта. Не можеше да не знае, че и той няма да има време да наблюдава Бета-Бор за собствено удоволствие. Оставаха само трима — Стефан явно едва ли можеше да бъде полезен оттук нататък. Подир няколко минути (след като вложеха новата програма за движение на автопилота) щяха да останат само двама — Мария трябваше да се върне при децата. В техните ръце оставаше всичко — цялото бъдеще на тази шепа хора, загубени в пространството… А след няколко месеца Сава трябваше да остане съвсем сам. С един луд, един смъртно болен и една заета с децата си родилка… Как щеше да се справи?

Трябваше да се подготви програма за използуването на енергията на Черното слънце. Да се изработят съответни програми за изграждането на ред подземни автоматични инсталации, тъй като не се знаеше дали ще има кой да ги поддържа за в бъдеще. И най-трудното — да се намери начин с помощта на енергията на Черното слънце тези инсталации да създадат оптимални условия за живот в атмосферата на двете планети; а при наличието на достатъчно вода — да отделят от нея необходимия кислород за допълване гъстотата й. Или пак чрез енергията на Черното слънце гравитацията на двойната планета да се увеличи до нужния за уплътняването на въздуха предел. А с това да се създаде и едно копие на онзи странен електромагнитен калпак около Земята, който я отличава от другите известни нам планети.

Една чудовищна мисъл блесна в съзнанието му! А ако тази Земна корона, която не беше открита на нито една от другите планети в Слънчевата система, също е била изградена по изкуствен начин от някои пришълци? Ако Земята също е била колонизирана от спасяващи се от катастрофа небесни пътници и всичко е било направено изкуствено, за да могат поставените при лоши условия, бавно деградиращи поселници да имитират условията на своята „Земя“ и да се освободят от скафандри и специални съоръжения? Поселници, които с хиляди и хиляди години мъчително са се приспособявали към убийствената за тях гравитация, додето не са надебелели костите им, додето не са се сплескали достатъчно широко ходилата им, додето не са се огънали на „S“ утежнените им гръбначни стълбове…

А може би те са искали да колонизират по-подходящ обект! Може би именно те са разрушили планетата, намираща се на мястото на астероидите, за да увлекат в орбита около Марс двата му по чудо балансирани, неустойчиви спътника… И да са ги населили, разпростирайки биологичните си източници за препитание върху планетата. След това някаква катастрофа може да ги е накарала да се прехвърлят в аварийна обстановка на Земята. Тук те едва-едва са успели да закрепят своите израждащи се правнуци, за да могат чак след хиляди и хиляди, дори след милиони години отново да се надигнат към съзнателен творчески живот, изминавайки своя повторна земна еволюция…

„Не е ли тук обяснението на това необяснимо бързо приспособяване на нашите внуци в новата обстановка, в която ние мислехме, че няма да могат да виреят и за която се готвехме така усилено на Япет? Петдесет — сто хиляди години не са чак толкова много, за да сме сигурни, че, поставени в нормални за наследствеността им условия, потомците на първите колонизатори на Слънчевата система няма да възстановят трайните си физически способности и старите си двигателни рефлекси, които позволяват на дребосъците да летят из кораба — ангелични и свободни, — докато ние се блъскаме в стените като лишени от звуковия си радар прилепи…“

Той прогони тези мисли, защото почувствува, че започва да се разсейва. Нямаше смисъл! Нямаше значение!…

Но дори това да не се е случило със Земята, можеше да се е случило другаде. Или ако допуснеха някакъв пропуск в подготовката на колонизацията, можеше да стане сега!… Всичко беше в неговите собствени ръце. Или по-скоро в ръцете на изтощения, отвикнал от работа човек до него. Щяха да направят всичко, което беше по силите им, кой знае…

И дори да не станеше сега тук, щеше да стане другаде! Ставало е другаде…

Той си представяше съдбата на колонизаторите на двойната планета, ако двамата със Сава все пак допуснеха някаква грешка в подготовката! Една самотна Мария, спусната в един нов свят. Една майка без съпруг, от която ще започнат всички на този свят, от която ще започне всичко — Каин и Авел, обичта и ревността, веселието и тъгата, жертвоготовността и любовта към себе си, трудолюбието и стремежът към свободното време… Ще се роди всичко, което бе забравено в историята на човека, защото ако сгрешеха в един-едничък детайл дори, плодът й ще падне на лоша почва, ще расте в оскъдица и тези малки ангелоподобни свободни същества, за които кибернетиката щеше да откаже да приготвя наготово всичко, трябваше да слязат отново върху каменливата почва на неизвестното и да хванат ралото, за да изкарват хляба си с пот. А при безконтролно усилената гравитация жените щяха да усещат плода тежък в утробата си и щяха да раждат в мъки, които прабабите им не са знаели.

Той виждаше във вътрешния си поглед как щяха да се раждат легендите — от всичко, което беше истина, от всичко, което те щяха да оставят, за да им помогнат при издигането им от низините. Виждаше как закоравелите, сурови борци срещу мъртвата каменлива почва и живите обсебници на първите излишъци на труда щяха настървено да се борят срещу изстиналите, никому ненужни спомени за далечния рай — мъртвило, в който познатият тям труд е бил излишен; за майката без съпруг, от която е започнало всичко на този свят; за слизането на Земята след познанието на истината, където насъщният да се изкарва с труд и пот…

„Ако аз сбъркам…“

Той виждаше ясно онези първи години, в които облечените в скафандри малчугани, с ореолоподобните прозрачни шлемове около главите си, щяха да прелитат по петдесет, шестдесет метра — пък и повече — през разредената атмосфера на почти лишената от гравитация планета. И как щяха да останат приковани към почвата, когато гравитационните инсталации, акумулирали нужната енергия, заработеха. И как първо в очите им, а после само в думите им щеше да остане споменът за повърхността на планетата, гледана от птичи полет. И как във внуци и правнуци това ще се превърне отначало в приказка, след това в легенда, след това в мит, срещу който яростно ще се воюва в първите крачки на точните знания, след няколко хиляди години. И как този мит ще се превърне в нещо съвсем друго, нещо, заради фиктивната защита на което ще горят и бесят неудобните на властимеющите… И все пак в детските сънища на онези далечни, далечни потомци ще се промъкват припламванията на спящата рефлекторна дъга на излитането, преценяването на приземяването, изменянето на посоката на полета…

„Летите ли насън?“ — ще питат докторите и по това ще съдят за вашия инфантилизъм; а то ще бъде просто знак за широката палитра на заспалата наследственост, за силата на родовата памет…

„Аз никога не съм летял насън“ — помисли Дато̀ и усети как нов остър пристъп прерязва главата му и червата му наново се бунтуват. Лекарствата щяха скоро да убият болките в стомаха и главобола, но с това болестта нямаше да престане тайно да дълбае в устоите на организма му.

„Няма да ги видя как летят над планетата. Няма да ги видя как престават да летят. И никой от тях самите няма да може да си представи дори как пра-правнуците им ще открият и ще създадат за себе си нужните условия да полетят отново…“

„Ако аз сбъркам… не бива да бъркам!“

Той взе карнетите, които изработиха със Савата, провери перфорацията и стана, за да ги отнесе на Мария.

Тя чакаше мълчаливо при електронния мозък.

Стефан отново бе потънал в астрономическото кресло и се мъчеше да разчлени яркосиньото небе на Черното слънце, за да открие Бета-Бор…

Дато̀ го съжаляваше, но същевременно чувствуваше огромно удовлетворение, че се отскубна от пагубния път, по който Стефан все още пълзеше със сетни сили.

„Ти не разбра, Стефане! — си каза той. — Не разбра за какво трябва да се уловим ние, старците! Безсмъртието не е в това, че си брънка на една конкретна колективна задача, а в това, че си брънка на човека, на човечеството, на всички колективи и всички задачи, които то си е поставяло и тук, и на Земята, и преди Земята — задачата на разпростирането, разнообразяването и обогатяването на формите на мислещата материя! А ако Земята се е изчерпала, без да успее да прехвърли трайно живота си на друго място — дори на съхранението й, ако искаш!… Какво е задачата «Бета-Бор» пред такава една задача!“

Техният живот отново имаше цена.

Щеше да бъде много, много трудно! Щеше да бъде нужна абсолютна прецизност! Но те бяха открили сами новата истинска задача, която им предстоеше, след загубването на старата. Задача, с която оттук нататък щяха да се нагърбват много и много други земни експедиции кой знае по кои краища на галактиката. Това така го бе подмладило, че той вярваше, че ще успеят. И ако не те — други щяха да успеят, но човечеството щеше да излезе от люлката си: не за „разходка“, а тласкано от суровата повеля на живота!

Да! Той отново ги виждаше в съзнанието си — петте си внука — в простата си детска игра, да се носят плавно под огромната изгряваща леща от звезди в черното бездънно небе на своя млад свят, да кръстосват дългите балистични криви на полета си в своята гоненица над грандиозните съоръжения, издигнати, сглобявани и монтирани по безкрайния равен грунд на Първата планета на Черното слънце, от стотиците крайни автомати, които щяха да програмират те — Сава и Дато̀. Те — единствените оцелели старци, простите издънки на великия човешки род, щяха да прокопаят лехата и да пуснат в нея семената и да запалят над тях изкуственото слънце на топлите майчински грижи на своите автомати! И тези семена щяха да покълнат и от техния кълн щеше да се роди нов буен лес и с това може би за пръв път точно тука и точно сега щеше да се осъществи роенето на Земния човек в космоса.

Той подаде програмата на Мария. Тя я прегледа и я вложи в машината.

Отново зачукаха операциите.

 

 

Десетина минути по-късно Дато̀ пое от пулта програмата за приземяването на двойната първа планета на Черното слънце и внимателно я проучи. Сава, който също бе дошъл, надзърна над рамото му, след това се обърна към Мария:

— Върви се погрижи за малките! И не се отделяй вече от тях! Тук сме достатъчно. Ще вложим програмата в автопилота, ще вземем резултата за реставрацията на електрическата уредба и когато сме готови, ще ти се обадим. Ако си готова и ти — стартираме!

Мария стана и мълчаливо кимна с глава. Хвърли пълен с благодарност поглед към Дато̀, после към Савата, а той й се ухили до уши и я тупна по гърба.

Тя се издигна леко във въздуха, приземи се точно при отвора на шахтата за долния етаж и като се улови за перилата, взе да се спуска, без да се обръща назад.

Дато̀ махна на Сава и тръгна да програмира автопилота.

Дебелият, уморен старец седна в креслото пред изчислителния център, после се поизлегна назад и кръстоса ръце върху корема си, решил да подремне, докато машината изготви програмата за възстановяване на електрическата инсталация.

В тишината на командната зала отново се разнесе почукването на изчислителната машина, а под краката на безмълвния Стефан изплува ослепително синьото небе на Черното слънце и заля черния полиран под с призрачната си светлина.

Но вече нито Дато̀, нито Сава го виждаха, защото за тях бе започнал всепоглъщащият труд за присаждането на семето на човека върху бедната почва на негостоприемния свят на Черното слънце.