Атанас Славов
По голямата спирала (15)

14

Залата за управление му изглеждаше по-многолюдна отвсякога.

Той бе свикнал да среща тук само освобождаващия смяната, разменяха няколко думи и… започваше заточението на дежурството. Тук никой никога не бе имал каквато и да било работа. Разбира се, Дато̀ си спомняше залата и с повече хора — когато Шон прибираше Тонуто в кораба, по време на брожението на синовете и дъщерите. Може би още един-два пъти… Но това беше отдавна, преди векове, още в началото на пътя; преди откритието на Янич, което ги накара да се изпокрият от действителността във физиологичните вани на навигационните си кабини.

Централните осветителни тела опасваха като обръч залата по линията, където сплесканата парабола на тавана се съединяваше с леко наклонената навътре стена, но бяха угасени и от това залата изглеждаше по-просторна отвсякога. Само разноцветните съзвездия на скалите и циферблатите от деветте секции за управление и наблюдение, както и секцията на изчислителния център светеха и хвърляха на разпокъсани петна (ту по-ярки, ту разсеяни) своите отражения върху полирания черен под — сякаш простираха към Дато̀ девет викащи пътеки.

В момента, когато влезе, големият полукръгъл илюминатор над изчислителната секция светна. Той видя как Мария, надвесена над лентата с резултатите, съставя нова програма.

Вляво от нея бе най-малката по пространство секция — за автоматично управление. Още по-вляво — секцията за ръчното управление. Креслата зад двете бяха празни. В креслото на астрономическата секция до тях стоеше Стефан. Беше се извърнал към телескопичната уредба за сферично наблюдение и бавно и безцелно въртеше с две ръце ръчките за хоризонталната и вертикална панорама.

Сава беше от другата страна на Мария, в сектора на автоматичните регистрации, където се сумираха записите на всичко, което уредите за наблюдение на кораба и външните подслушвачи са записали по време на съня на дежурните.

Дато̀ обгърна всичко това само с един бегъл поглед, тъй като вниманието му бе насочено съвсем другаде.

Ако имаше нещо, което да придава физиономия на тази полутъмна зала е тримата наведени над уредите човеци; ако имаше нещо, което да го задържа така дълго на мястото, където бе се измъкнал от шахтата — това беше видеоскопът.

Видеоскопът в командната зала малко приличаше на останалите видеоскопи на кораба. Ако в кабините например те представляваха еднометрова ивица, опасваща като пръстен от прозорци четирите стени на височина от хълбока нагоре, тук той бе съставен от две хиляди и триста свързани помежду си екрана, които превръщаха цялото пространство от края на пода до ръба на тавана, четири метра над него, в една пълна кръгова панорама. Когато влезе преди няколко часа, поради радиалното разположение на вертикалната ос на залата спрямо Черното слънце видеоскопът не приемаше нищо и полираните стъкла на черните му екрани не се различаваха от черния полиран под на залата. Сега обаче гледката беше съвършено феерична. Дато̀ бе стъпил върху черния, блестящ огромен кръг на пода с хилядите светли точици на отраженията от таблата и циферблатите на уредите; таванът плуваше високо над главата му като някакъв фантастичен летящ чадър, а помежду им лъхаше призрачен хлад от най-фантастичното нощно небе, което човек можеше да си представи. Таблата на различните по големина сектори стояха в кръг по ръба на този плувнал в космоса черен подиум и илюзията, че зад тях стои откритото небе, бе толкова голяма, че Дато̀ потрепера.

Образът на Тунела бе стоял в тази видеоскопична панорама години и години наред, додето не бяха започнали да я възприемат просто като своеобразен тапет; после изключиха видеоскопа и мъртвите екрани се превърнаха в най-нормална стена. Сега старецът отново чувствуваше, че са в космоса — така, както беше го чувствувал в първите дни на полета, когато още не бяха набрали максималната си скорост — и затова не можеше да откъсне поглед от странното небе на Черното слънце.

В момента „небето“ на Черното слънце изгряваше изпод краката на Стефан. Това бяха няколко редки сини звезди, след това се сгъстиха и оформиха наситен със звезди полукръг. Звездният кръг се вдигаше все по-нагоре и по-нагоре зад екрана на сектора и когато първите редки звезди докоснаха тавана, той вече бе обхванал и фона зад сектора за ръчно управление. Сега вече изпод краката на Стефан изплува едно толкова плътно скупчване на звезди, че студено синият им блясък заприлича на гъста мъглявина и изпълни с призрачната си светлина цялата зала.

Дато̀ остана така с притворени очи, докато блестящият център на „небето“ отмине зад ръба на тавана, след това проследи как все по-редките и по-редки звезди се изтеглиха подир него и стените на видеоскопа отново потънаха в пълен мрак. Както бе преди няколко часа.

Мракът трая не повече от три минути и в диаметрално противоположната страна на астрономическия сектор, през ръба на тавана, точно над главата на Сава, се показаха първите редки звезди на „небето“ и започнаха да се спускат надолу.

Корабът съвсем бавно се въртеше около оста си и с това малкият къс небе, който те можеха да наблюдават, макар и деформиран от излъчванията на Черното слънце, изгряваше ту от пода, ту от тавана за около десет минути. Ако не бяха енергиите на Черното слънце, които закривяваха минаващите край него светлинни лъчи, тази видима част от небето щеше да заеме близо цялата небесна полусфера, но сега всичко бе се вблъскало в едно огромно ярко подобие на мъглявинна леща над главите им, центърът на която за нищо на света не можеше да се разчлени.

Дато̀ изчака синьото „небе“ да залезе под пода и бавно се приближи до Стефан. Последният го чу, но не прекъсна заниманията си.

— Улови ли Слънцето? — го попита той.

— Фиксирал съм го на екрана. В инфрачервената част на спектъра!

Дато̀ се вгледа в огромния полуизпъкнал екран на астрономическия сектор и видя, че той наистина не е съвсем черен. Зае се с настройката на пулта и след малко ясно видя огромната кръгла сянка, която затулваше като параван края на разсеяния светъл облак на деформираното небе. Той стоеше и се взираше. Никакъв релеф, никакви петна, никакви протуберанции — нищо, само един огромен застинал черен полукръг.

— Като Луната при новолуние! — каза Стефан, без да вдига глава. Не беше толкова заинтересуван от наблюденията си, колкото преди час, когато успя да фиксира Слънцето, но не искаше да гледа Дато̀ в очите. Гласът му бе сух и… може би недружелюбен.

И двамата мислеха за страхотната мощ на това неизследвано поле около Черното слънце, което така силно засукваше светлинните лъчи по звездите, за да ги скупчи по този начин.

Дато̀ почувствува нечий поглед на гърба си и се извърна. Беше Мария.

Тя го повика с очи.

— Би трябвало да има пет планети — каза едва ли не шепнешком тя. — Нашата орбита минава между орбитата на първата планета и Слънцето. Отстоянието на първата планета е малко над двеста милиарда километра; а диаметърът й е под пет хиляди километра. Обикаля в почти окръжна орбита с един по-малък спътник. Впрочем по орбитата обикаля центърът, около който се върти тази всъщност двойна планета.

Дато̀ кимна. Не можеше да мисли в цифри и затова си беше представил неволно орбитата на Марс и по нея вкопчани един в друг Меркурий и Титан.

— Електронният мозък смята, че това е най-подходящият за изселване обект в системата на Черното слънце, колкото и нестабилен да е. Топлината е предостатъчно; атмосферата на планетата и спътника е рядка, но огромна по количество — обхваща и двете тела. Стабилизирана е от обикалящата по същия радиус следваща планета на Черното слънце — един тъмен колос с размерите на малкото слънце на Бета-Бор. Изобилна енергия може да се получи както от Черното слънце, така и от втората планета. Ще можем да я наблюдаваме астрономически, когато излезе пред светлия екран на Синьото небе. Вода също има. Кислородът в атмосферата е достатъчно. Просто щастие… просто имаме щастие!

Той знаеше, че тя не се самозалъгва, когато мисли за трудностите, които им предстояха в продължение на години по устройството на генераторите. Впрочем още преди тях — с автоматиката за поддържането и контролирането им… Но все пак искаше да изкара нещата по-благоприятни, от страх да не би да се откажат от колонизацията.

Той се усмихна и сложи ръка на рамото й:

— Не се безпокой, всичко ще се уреди! Имаме ли вече програма за приземяването на планетата?

— Не, сега влагам задачата.

— Добре! Приготви всичко! Нека данните да са ти на ръка, за да можем след малко да се съберем и да обсъдим заедно подробностите. Аз ще се опитам до това време да видя какво е положението с електрическата инсталация и дали не можем да използуваме Слънцето, да ни върне откраднатия ток. Вече имам една идея…

Той тръгна към контролното табло на енергетичните линии на кораба. На минаване край Сава протегна ръка да го потупа по рамото, но Сава реагира съвсем неочаквано. Едва го беше докоснал, когато той сграбчи ръката му и без да се извръща, прохриптя:

— Чакай!

Нанесе няколко данни на клавиатурата, погледна резултата на малката скала на локатора за насочените предавания; повтори операцията и когато се убеди, че резултатът е същият, той се отпусна назад.

— Дато̀!… Слушай какво е записал преди повече от месец автоматът за следене на единствената вълна, която трябваше да следим от началото на пътя. — Той махна слушалките, включи малкото микрофонче и пусна записа. — Не е имало кой да го провери…

Отначало се чу само нарастващата модулация и след това с голямо смущение и чести заглъхвания Дато̀ долови съвършено отчетлив кодиран сипнал.

Сигналът се повтори няколко пъти и след кратка пауза последва доста дълго предаване.

В залата се възцари гробна тишина.

Креслото на Стефан изтрака и стъпките му закънтяха по пода:

— Как може да не съм проверил!… Сега всичко се променя, всичко се променя… — Той отмести развълнувано Дато̀, надвеси се над рамото на Савата и върна записа, за да го прослуша втори път. После още с първите звуци той го спря и пак го върна.

— Мария! — Гласът му трепереше; задавяха го спазми. — Мария, накарай нашия мозък да помисли какви са тези знаци. Аз ще го включа да чуе записа.

Бледа като платно, Мария внесе програмата в мозъка, а Стефан включи канала за прослушване на записа от централния автомат. Когато всичко бе готово, Мария даде знак.

Странните сигнали отново изпълниха залата.

Отговорът на автомата дойде неочаквано бързо:

— По-голямата част е поредица от цифри в двоичната система!… По-голямата част е поредица…

Този път Стефан сам вложи своя въпрос в автомата:

„Каква поредица? Има ли някаква система? Каква система?“

Записът не бе изтекъл и до половината, когато автоматът проговори:

— Достатъчно! Достатъчно! Това е растяща числова редица, несвързана с математически зависимости.

Стефан не можеше да си намери място, но Дато̀ сложи ръка на рамото му:

— Не се увличай! Струва ми се, че съвсем излишно се увличаш… — Стефан го погледна с неразбиращия си възбуден поглед.

— Как не разбираш, че с този свой скептицизъм стана причина за такава страшна грешка! — Стефан загуби контрол над себе си. — Та това е вълната, по която отговори Бета-Бор! След толкова години насочени предавания на Земята към всички най-близки Слънца!… И сега, когато ги доближихме на една година път, те са ни забелязали може би! И отново ни викат!… А ние?… — Стефан се задъха от вълнение и безсилна ярост… — Заради твоята слабост се залепихме за това Черно слънце! Сега трябва да променим всичко! Всичко! Да започнем наново, разбираш ли?…

Мария бе бледа като мъртвец. Сава, който също се беше надигнал от креслото си, гледаше разтревожен Дато̀ в очите. Не вярваше Дато̀ да е допуснал грешка, но все пак… Трябваше да даде обяснение.

— Слушай, Мария! — каза тихо Дато̀. — Дай относителните стойности на прогресията.

Мария бързо се обърна към автомата и нервните й пръсти заиграха по клавиатурата. Подаде му лентата с дългия ред от цифри. След това още една лента — за втората част на предаването.

Дато̀ дълго ги разглежда. Не защото не беше разбрал истината, а за да обмисли как да я съобщи на Стефан.

— Виж! — подаде му лентите. — Не ти ли говорят нещо тези цифри?

Стефан пое лентата и се вгледа. Сава се надвеси над рамото му и дълго се взира, после потри чело и смутено погледна Дато̀ в очите.

— Не ти ли се струва познат този ред? — настоя Дато̀.

Стефан мълчеше.

— Сава, подай ми, моля ти се, справочника за насочените сигнали, които досега е излъчвала Земята!

— Добре, разбрах! Това е цифров ред от атомните тегла на елементите от Менделеевата таблица! — каза Стефан. — Но нали сигналът е излъчен точно за това, защото тази таблица би трябвало да важи навсякъде?

— Именно! Това беше смисълът на сигнала, който Земята изпрати до Бета-Бор! — Дато̀ взе справочника и го разлисти. — И понеже от Бета Бор откликнаха точно със същия сигнал, който им изпратихме, ние тръгнахме. Точно същия сигнал — запомни! — заедно с прибавените след него като подпис на Земята относителни разстояния между планетите в Слънчевата система.

Стефан уплашено се вгледа във втората лента и зениците му се разшириха.

Дато̀ намери нужната страница и свери цифрите.

— Ето! Ние сме уловили отново сигнала, който Земята е изпратила към Бета-Бор в двехилядната година.

Стефан се сгромоляса в креслото на пулта и захлупи лице върху клавиатурата. Савата се извърна към Дато̀:

— И какво излиза? — попита той, за да чуе това, в което вече сам бе сигурен.

— Излиза, че никой от Бета-Бор не ни е отговарял. Излиза, че отговорът, който сме получили, е нашето собствено предаване, което е обиколило по огъващата се крива около центъра на галактиката и отново се е затворила върху Земята след четиристотин и петдесет години, след като е минало през мъртвия, ням и глух свят на Бета-Бор.

— А единствения отговор сме получили оттам — продължи Сава, — защото Бета-Бор е единственият свят, който лежи точно в същата окръжност, по която обикаляме и ние, и Земята около енергетичния център на галактиката. И като сме се целили в Бета-Бор, сме улучили собствения си гръб, тъй като онова, което за нас е далече напред по посока на движението ни, пространствено се намира зад гърба ни — точно в нашата диря. Посока, в която за жалост не можем да видим нищо.

Дълго мълчаха, след това Сава прибави:

— Излиза, че всичко, което мина през главите ни, е било нахалост.

Мария погледна Дато̀ в очите. Той се усмихна:

— А може и да не е било нахалост, Сава!

Сава проследи погледа му и също се усмихна, махна с ръка към Мария и се отправи към таблото за енергетичния контрол.

— Ела да видим какво можем да направим с тока, докато Мария изчисли програмата за приземяването. Ела, Дато̀! — Савата се облегна на него и го прегърна през рамото. Беше тежък и лесно се уморяваше. — Мария ще поднесе и тази задачка на автомата; докато той посмята, ние ще поговорим за всичко останало…

— А като се приготвим — продължаваше да бъбри Савата, след като заеха местата си на пулта, — ще има да чакаме някой и друг месец, докато дойде удобният час за отлитане към планетките на нашата Мария, и ще можем да наблюдаваме, колкото си искаме, тази проклета Бета-Бор.

Той записваше едно след друго данните на автоматите и ги групираше, за да може да ги даде подредени на Мария.

— На по-малко от една светлинна година път от нас! При това лъчите ще бъдат ускорени под действието на Черното слънце зад гърба ни. Ще бъде чудно наблюдение! Ще можем да видим и планетите, и спътниците им, стига да са по-големи!

— Да! — каза Дато̀, за да прекъсне това излияние за нещата, които той нямаше да има време да извърши. — Ще наблюдаваме, колкото си искаме, но сега почакай малко, че се разсейвам!

В командната зала отново настъпи тишина.

Централният автомат — тази електронна орисница на двамата близнака, в която Мария бе вперила майчинските си очи — напълни слуха им с чукането на операциите си.