Атанас Славов
По голямата спирала (13)

12

В помещението беше полутъмно и топло. Дори много топло. Когато затваряше вратата зад себе си, Дато̀ реши, че трябва да си свали якето. Но не сега. Първо да размени няколко думи с нея.

Въпреки отличната климатична инсталация в малкото антре миришеше на дезинфекционни средства.

Леката летяща врата към вътрешната стая хлопна и той се извърна.

Мария. Беше притворила вратата зад себе си и с едно съвършено леко движение се озова високо над огромния диван, който заемаше почти една четвърт от стаята — от стена до стена. Облечена в дълга бяла роба с дълбоко открити, налети гърди; бледа и слаба, с изтънял нос, който караше леката му гърбица да се чувствува повече от друг път, с две сини, спокойни очи под неподредената пепелявожълта коса, тя приличаше повече на привидение, отколкото на член на този измъчен екипаж.

Или може би на бяло мъхнато цветче от топола, което бавно се приземява в топлия есенен въздух, за да намери почва и да се приюти — си помисли старецът и се усмихна в себе си на внезапния си поетически изблик. Виждаше я за трети път или по-точно — за втори път, откакто беше станала жена, и не беше безразличен към нея. Той го призна пред себе си още преди седемнадесет години — когато видя стройното, пълно с достойнство момиче да разцъфва, съгрято от ранното си увлечение по неговия далечен правнук. Не беше безразличен и към измъчената тридесет и три годишна жена и затова дълго не можа да откъсне поглед от нея — тежък, вкопан в пода с магнитните си корени, неловък и недодялан, додето не наведе объркано глава, без да смее да я попита това, за което беше дошъл.

— Потърсих те в кабината ти, но те нямаше!

Тя не отговори. Старецът прекрасно знаеше, че тя не може да не е била тук.

Той почувствува лек тласък под краката си и видя как Мария бавно започна да се преобръща встрани. С едно едва забележимо движение тя отново се извърна към него и се спусна към дивана. Дато̀ мълчаливо се възхити от лекотата, с която младата жена плуваше във въздуха.

— Стефан стабилизира кораба — обясни той. — Попаднахме в сферата на гравитацията на Черна звезда. Трябваше да се изскубнем от нея и да влезем в трайна орбита. Сега Стефан…

— Зная. — Гласът й бе тих и спокоен, но той долови, че на нея не й се иска разговорът излишно да се протака.

— Знаеш за Черната звезда?

— Да! — Тя беше паднала върху порьозния дюшек на дивана и се отпусна върху него, като ту го докосваше с рамо или бедро, ту се издигаше на един-два сантиметра над него при всяко по-дълбоко вдишване. Видя учудването на стареца и обясни: — Бях будна през цялото време. Очаквах контракциите по-рано, отколкото трябва. Към един-два часа ме сепна силно пукане по обвивката на кораба. Знаеш, че спя при отворени подслушвачи. След пукането за малко стана съвсем тихо, после енергията едва-едва се акумулира и обвивката леко забръмча. Напрежението в осветлението страшно спадна. Няколко минути по-късно пукането на няколко пъти се повтори… след това настъпи пълна тишина. Свързах се с централния автомат и разбрах, че централната енергетична линия е мъртва. Автоматът съобщи, че включва аварийните реактори.

— В колко часа казваш? — Старецът усети, че го полазват тръпки, като си представи какво е преживяла.

— Беше вече към два и половина. Тунелът също започна да изменя цвета си. В дъната започнаха да се появяват звезди. Разбрах, че нещо става, но не бях сигурна какво точно. Към три и половина звездите започнаха да се изместват към лявата страна на кораба, постепенно небето съвсем се деформира и те изчезнаха напълно. Усетих и тегло. От това ми прилоша и контракциите дойдоха.

— Защо не си влязла във връзка…

Тя го гледа дълго и студено, без да отговаря, и той разбра. Наведе глава. Нима преди малко, когато включиха ускорението, за да влязат в трайна орбита, някой се досети за майчинството й!

— Бях в паника… — продължи Мария. — Родих бързо! Без никакви усложнения. Веднага събудих дежурния. Боях се, че ще бъде късно, но нямах друг избор.

— Значи ти си събудила Стефан… — Дато̀ отново се умълча. Накрая не можа да не запита: — А плода?

Погледът му срещна студения й поглед, но преди да се извърне, усети как в дълбините на сините й очи заиграха зеленикави, весели пламъчета.

— Близнаци! Момчета!

Старецът не можа да се сдържи и се засмя дълго и облекчено. На глас.

— Отново съм „дядо Дато̀“! За единадесето коляно внуци! Това е! — И пак се засмя. След това свали якето си и го остави да падне на дивана. Тръгна към вратата на вътрешната стая, но нерешително спря. — Може ли да ги видя?

— Влез! — Мария също се усмихна и на него му стана съвсем леко и радостно.

Никога не би могъл да си представи толкова жалки същества. Плуваха във въздуха в две прозрачни стъклени сфери; проводниците и шлаухът, с които се кондицираше атмосферата в сферите, се влачеха по пода. Червеникавата, съвсем слаба светлина на вътрешната стая ги правеше още по-червени, още по-сбръчкани и грозни, отколкото бяха в действителност. Дато̀ не смееше да откъсне поглед. Тъпичките им крайници смешно махаха във въздуха.

— Не мога да свикна с мисълта, че не ги повивате.

— Така е по-добре — Мария знаеше, че той прекрасно разбира защо се прави всичко това, но отново го успокои, за да прояви внимание. — По-лесно се кондицират. По-лесно приемат сериите инфрачервени и кварцови лъчи.

По-близката от двете сфери падаше надолу. Движението бе съвсем леко, може би с милиметър на секунда, но едната от стените й се доближи до детето. Дато̀ вече се канеше да се намеси, когато Мария го спря. Стената доближи съвсем… плодът усети промяната в температурата и се размърда неспокойно. Преди стената да го допре, едната от малките му ръчички трепна към нея и съвършено лекото докосване го накара да отплува към центъра на сферата. Старецът не можеше да повярва на очите си. Нима това беше вече рефлекс? Рефлекс за движение в безгравитационна среда!

— Като помисля, че това идва от мене! Просто невероятно! — Той поклати глава. — Да можехме да знаем какво ги чака; да бяхме ви готвили, както вие подготвяте тях! Друго щеше да бъде; много неща щяха да се избягнат!

Мария сякаш не го чу.

— Какво решихте? — Мъчеше се да изглежда спокойна, но той долови майчинската й тревога.

— Какво можем да решим!

Тя го погледна уплашено. Дато̀ се засмя в себе си: „Изкуфявам; защо й опъвам нервите!“ Сетне прибави гласно:

— Успокой се! Нали ти казах най-важното? Влязохме в стабилна орбита. Оттук нататък всичко остава за тях. Те ще решат. Чрез тебе! — И той кимна към двата червени червея, които вече не се виждаха, тъй като програмата на инфрачервеното облъчване бе свършила и автоматът бе изключил светлината.

Върнаха се в предната стая. Той приседна на дивана. Нов тласък, този път по-лек, му подсказа, че Стефан още не е успял да стабилизира кораба в най-добрата позиция за наблюдение към видимия сектор на небето.

— Като закрепим кораба, както трябва, ще направим астрономически наблюдения на Бета-Бор. Разбира се, изображението ще бъде силно деформирано; дано не се падне точно в най-голямото скупчване! Иначе ще трябва да чакаме няколко месеца, докато се изместим по орбитата си, а аз няма да имам време. Ще ми се да видя този проклет свят, заради който отидохме по дяволите.

— Защо нямаш време? — Тя го погледна изпитателно.

— Струва ми се, че съм облъчен. Отворих „Прекия поглед“. Не можем така лесно като вас да се ориентираме в този мрак! Очите ни гледат все назад и виждат несъществуващото.

Ново мълчание. Разговорът не вървеше. Не защото нямаше какво да си кажат, а защото имаше да си казват премного.

— Имате енергия, колкото да се приземите на която и да било планета на Черното слънце, стига да ги има, разбира се. И да излетите, и отново да кацнете. Или да тръгнете, накъдето искате; към Бета-Бор или Земята и да влезете там в трайна орбита. Но тогава оставате без капка резервна енергия. Как мислиш?

— Не зная…

— Имаш право, не бързай! Нека първо да проучим системата на Черното слънце. Из основи! Впрочем — той погледна към тъмната стая, в която плуваха двете прозрачни, едва проблясващи кълба — аз отивам в командната зала, а ти…

— И аз идвам. За децата има време. Искам сама да видя къде сме! — Все още не й се вярваше, че ще трябва тя да решава какъв да бъде краят на експедицията. Въпреки това се надяваше с присъствието си по време на проучването на обстановката по някакъв начин да повлияе на решенията им. Преди й беше все едно, но сега чувствуваше омекотяването в отношението на Дато̀ и като удавник се вкопчваше в смътната възможност да спаси децата си и да им даде каквато и да било надежда за бъдеще.

Дато̀ взе якето си. Тя се загърна с топлия халат, който висеше в антрето, и двамата излязоха.