Атанас Славов
По голямата спирала (12)

11

— Добре ли мина, Стефане? — Още лежеше по гръб в креслото. Чувствуваше се като пребит и говореше съвсем тихо.

Стефан мълчеше.

Дато̀ се надигна на лакът и се извърна към него. Стефан беше вперил широко отворените си черни очи някъде отвъд командното табло. Бялата му коса лежеше, тънка и оредяла, върху изопнатата кожа на черепа, а матовото му лице се беше дръпнало назад. Дато̀ знаеше, че животът продължава да пулсира под тази маска, че тези страшни очи още виждат, че изтънялата уста може да проговори, че краката ще придвижват тялото из кораба още дълги, дълги дни — може би години. Но смътно чувствуваше, че човекът под тази маска, неговият приятел Стефан е свършил.

Стана! Подът се разлюля под краката му; остра болка прониза черепа му и той усети, че му се повдига. Беше така внезапно, че отново седна на креслото и се приведе, подпирайки лакти о коленете си. Така беше по-добре; болката в стомаха бавно си отиваше, но той не смееше да се надигне веднага.

Мълчанието между двамата ставаше все по-дълбоко и по-дълбоко и той не издържа:

— Стефане, ако мислиш, че съм сбъркал, кажи. Ругай ме, ако смяташ, че трябва!… Но недей да мълчиш така…

И също млъкна.

— Какво значение има? — Стефан се извърна. В очите му светеше безкрайна тъга. — Какво значение има дали ще те ругая? Правиш, каквото искаш; не смяташ, че трябва да се посъветваш, преди да нарушаваш програмата! Защо да те ругая? Керванът си върви, кучето нека си лае!… А ако не искам да ти доставя удоволствието да ме виждаш като куче?

Той отново се тръшна по гръб и дълго мълча. След това продължи съвсем тихо:

— Зная! Луд съм! И то не само за тебе; наистина съм луд! Трябва да ми обясняваш дълго, аз няма да повярвам, че сме в криза… И си прав! И сега не мога да приема това, което ми каза. Разбираш ли, че не мога да не вярвам на очите си и на ушите си! За мен — ние сме в сферата на Бета-Бор. Мислите ми, въображението ми… всичко е свързано с това, макар и логиката ми да е напълно съгласна с доводите ти…

Той отново замълча. След това прекара бяла като цигарена хартия длан през изтънялото си чело.

— Не това исках да ти кажа… Приемам, че до тук си прав. Ако не се действува веднага, падаме! Въпросът е как да се действува? Ние имаме програма, а аз не си спомням някога да сме се отказвали от нея.

Дато̀ премълча.

— Излиза, че трябваше да стартираме, колкото да се откъснем от Черната звезда и да поемем към Бета-Бор; да извършваме наблюденията си и да продължим към Земята.

— При старта за откъсване от Черната звезда нямаше да ни стигне горивото. В такъв случай или нямаше да можем да изпълним нищо от програмата си на Бета-Бор, или ако се задържим там в орбита, дори да е около някоя малка планета, на връщане ще стартираме без грам резервна енергия за разузнавателните ракети и за приземяване на Земята. Такъв старт ще бъде чист хазарт! Ще вървим сляпо напред, лишени от възможността да се отклоним дори от някой единичен метеор.

— Да речем, че е така! Но тогава трябва да извършим наблюдението на Бета-Бор и да изпратим оттам резултатите и съобщението за края на експедицията с една насочена аварийна ракета.

— А децата?

— Децата, децата… Какво децата! — Стефан отново бе започнал да се дразни, но на Дато̀ вече му беше станало безразлично и този път не мислеше да бъде тактичен.

— Как какво? Излиза, че те са част от снаряжението. И че за постигане на целта можем да решаваме, както искаме, съдбата им така, както хвърляме горивото в дюзите!… Така ли?

— Остави, не е там въпросът. — Стефан просто не искаше да слуша за тях. Наслоената омраза от времето на масовите самоубийства на синовете им не беше се разсеяла, а само се бе прехвърлила с цялата си тежест върху внуците. За него те бяха просто предатели, бягащи от повелята, която трябва да наследят от дедите си. — Съгласен съм, че по всичко това трябва да се мисли, но трябваше да се мисли преди. Трябваше да поставиш въпросите на обсъждане! Какъв смисъл има всичко това сега.

— Искам да ме разбереш, Стефане! — Дато̀ търсеше най-подходящите думи. — Постъпих така действително за да отстраня всяка възможност от обсъждане на решението ми…

Стефан го погледна поразен; сякаш не вярваше, че и най-закоравял престъпник може да направи самопризнание за толкова страшно престъпление. Но Дато̀ спокойно продължи:

— Няма защо да крия. Работата е там, че действието ми бе насочено не само срещу тебе, но и срещу мене.

— Не те разбирам.

— Ще се помъча да ти обясня. Ако бяхме започнали да дискутираме, не съм сигурен, че нямаше да се поддам. Може би щях да оставя да ме убедиш, че все пак трябва да осмислим своя край с постигането на целта, заради която похабихме живота си. Не мисли, че и на мен ми е лесно да посрещна смъртта със съзнанието, че всичко е отишло нахалост.

— Тогава?

— Ще ти кажа, но първо ще прибавя още нещо. Ако бяхме решили да се откъснем оттук, за да тръгнем към Земята, с доближаването до Бета-Бор нямаше да мога да издържа. Разбираш ли, Земята за нас ще бъде чужда като всяка чужда планета. Там няма да сме повече от редки изкопаеми… А Бета-Бор — това е целта, за която отдадохме живота си, родината на сигналите, които ни поведоха на път, и чието овладяване стана идея фикс за нас… Не, ние решително щяхме да се заровим в този свят и нямаше да излезем оттам до последния си ден.

— И какво лошо има в това?

— Не искам да те дразня, Стефане, но… пак същото! Става дума за децата!

Стефан замълча. Сякаш потъна в себе си.

— Кому е нужно нашето изследване на Бета-Бор, освен на нас самите? Вярно е, че имаме право на това, но нашият живот е минал! Времето ни е минало. Земята сега е хиляди години напред. И навярно върви, пълнокръвна и мъдра, в пътя, от който ние се отклонихме. Децата може би също имат своето бъдеще… Друг, свой път! Нека излезем от играта мъдри и щедри…

Стефан мълчеше, после с огромно усилие на волята процеди:

— Какво значение има за тях това?

— Има! Помисли! Тук те остават с огромен запас енергия. Ако Черното слънце има планети, те биха могли да слязат на най-подходящата от тях. С резервната енергия на кораба, с огромната енергия, която пилее Черното слънце… ние бихме могли да им помогнем да се заселят.

— Какъв смисъл, какъв смисъл! Четири жени… Неприспособими, неустойчиви…

— Четири жени? — „Значи и последният млад мъж вече не е между живите“ — си помисли Дато̀. Стефан премълча и той продължи: — Казваш, че са неприспособими и неустойчиви. Точно тук не си прав! Виждаш, че именно ние със своите рефлекси, изработени в условията на Земята, сме съвършено неприспособими за условията на космоса. Халюцинираме, лъжем се, пълни сме с комплекси. А те са свободни от всичко това, свободни са от оковите на цялото ни минало. Когато ти виждаше своите въображаеми булеварди на Бета-Бор и беше готов да оставиш кораба да загине, техните рефлекси бяха по-верни. За пръв път беше настъпила пълна тишина и пълен мрак — и само те ги възприеха такива, каквито са. Така ли е?

— Може да е така, но разбери, че това са просто четири жени! Да живеят още шестдесет години, хайде нека са сто — сто и двадесет да са. Какво от това?

Дато̀ стана и отново усети леко главозамайване, а червата му се свиха. Преди да успее да се разтревожи за себе си, в съзнанието му проблесна цялата истина. Той я възприе и веднага я остави настрана. Нямаше какво да мисли за това: бил е облъчен, когато е погледнал през „Прекия поглед“; както всички останали подслушвачи, космическите броячи също не са работели и не са го предупредили за опасността. Той събра мислите си и като се доближи до екраните за връзка, подхвърли през рамо:

— И все пак не можем да сме сигурни какво ще стане, ако Мария зачене изкуствено, нали?

— Как какво? — Стефан седна в креслото и учудено го изгледа. — Впрочем ти не знаеш. Тя вече беше бременна, когато се оттеглих преди няколко месеца, но при това натоварване… едва ли е задържала плода си.

— Как може да не ми кажеш досега! — Дато̀ бе включил видеофона, но пак го изключи. — Не, така е съвсем обидно: да надзъртаме при нея, като че ли я контролираме! Ще отида сам.

И се отправи към шахтата. Преди да се спусне, той се спря и се обърна към Стефан:

— Ще се върна веднага и ще се заемем двамата с уредите. Трябва да се огледаме къде сме.

— Нали, според тебе, Черното слънце поглъща всички минаващи край него лъчения… — Но преди Дато̀ да му отговори, той се усмихна. — Наистина не съм добре! Разбира се, че полето на Слънцето просто огъва пространството и ние не можем да видим само лъчите, падащи косо към радиуса, който ни съединява с центъра на орбитата ни. Лъчите, падащи радиално през нас към центъра, трябва да се виждат.

— Именно — кимна Дато̀. — Когато сме влезли в зоната на влиянието на Черното слънце, плоскостта на видеоскопичното наблюдение е паднала точно перпендикулярно на радиуса, който ни свързва с центъра на падащата орбита, а и корабът не е имал въртеливо движение. Ако можем да погледнем от кабините си през тавана или през пода им, щяхме да видим на едното място небето, а на другото — Черното слънце.

— Точно така! — Стефан отново се оживи. В очите му беше започнало да грее доброто пламъче на изследователя. Той се извъртя на креслото и се наведе над уредите за наблюдение. — Докато се върнеш, ще имам резултат! Бързай!

— Какъв резултат? Каква е тази тревога?

Беше Сава. Той излезе тежко от отвора на шахтата, изпуфтя, за да изравни дишането си, и се ръкува с Дато̀:

— Здравей!

— Ще ти обясня! Сядай до мене! — Стефан му махна с ръка.

Савата тежко зашляпа с огромните си магнитни обувки по пода, Дато̀ се вмъкна в шахтата и главата му изчезна под нивото на пода.