Атанас Славов
По голямата спирала (10)

9

Стефан се извърна в креслото.

Залата беше просторна и макар отворът на шахтата за долния етаж да беше в самия й център, между двамата имаше не по-малко от петнадесет метра. Големият рефлектор на лампата над сектора за връзките къпеше в ослепителна светлина бялата коса на Стефан и от това тревогата в черните му пламнали очи се долавяше още по-ясно.

Двамата старци се гледаха мълчаливо за известно време, след това Стефан фиксира своя разсеян поглед върху очите на Дато̀ и тихо каза:

— Не мога да възстановя връзката. Корабът е като глухоням! — Стана и приближи до мястото, където се приземяваше Дато̀. По стар навик стиснаха ръце. — Защо си без обувки?

— Точно там е въпросът! — Вторият скок доведе Дато̀ до креслото пред централното табло. Той се улови за дръжките му, за да се движи по-сигурно, и се притегли в него. — Точно това е, което ме плаши! Провери ли спидомера?

— Защо? — Стефан беше смутен. — Дори радарът не дава нищо. Опитах няколко пъти. Навсякъде пустота…

— Не пречи да се провери! — „И изобщо кому е било нужно да го изключва. Не трябва вече да го оставяме да дежури, ще ни избие“ — прибави той на ум, докато включваше устройството.

Хвърли поглед към гравираната скала и… истината не го срещна неподготвен. Без да се колебае, Дато̀ дръпна ръчката на алармения сигнал.

Над централното табло и над трите допълнителни табла светна ярък надпис:

„Внимание! Тревога! Всички в креслата — остават две минути!“

Разнесе се прекъснатият вой на остра сирена. От тавана на залата скритите микрофони предаваха предупреждението на централния автомат:

„Внимание! Тревога! Всички в креслата — остават две минути!“

— Внимание! Тревога! Всички в креслата… — ечеше гласът от шахтата…

— Внимание! Тревога! — отекваше още по-отдалеч, от хола пред спалните, от коридора, по целия кораб…

— Какво ти става? — Стефан се мъчеше да надвика сирената. Тръгна към Дато̀ и в гласа и в походката му се долавяше заплаха.

Дато̀ знаеше, че е безполезно да спори с депримирания си другар… времето летеше! Нямаше време ни за аргументи, ни за колебание…

— Виж какво! — почти извика той. — Ако погледнеш скалата на радиолокатора, ще видиш, че не само не е мъртъв, но и…

— Невъзможно!

Стефан уплашено изви глава към таблото; в същото време Дато̀ се надигна и опрял ръце в дръжките на креслото, с все сила го ритна в слънчевото сплитане. Ударът бе слаб, старчески, но достатъчно внезапен, за да прекатури потресения Стефан на пода.

„… 1’45’’… 1’40’’…“ — Червените знаци се сменяха ритмично в циферблата на алармените часовници — сега безшумни под ехото на сирената и гласа на централния автомат.

Дато̀ се извърна, за да избегне ужасения поглед на превиващия се на пода Стефан, и включи спинотатора, управляващ въртеливото движение на кораба. Подът под тях се люшна встрани, стори им се, че се завъртат нагоре, залепени за стената, и след миг отново се оправиха — само лекото главозамайване продължаваше. Дато̀ почувствува тежестта и знаеше, че в момента Стефан е прикован неподвижно на пода от магнитните си обувки. Докато ги свали, щеше да му остане време само колкото да може да седне във второто навигационно кресло край таблото.

— Няма да мръдна от мястото си, ако не прекратиш веднага тази лудост! — Стефан се задъхваше от смесеното чувство на гняв, унижение и отвращение към постъпката на Дато̀.

Рискът беше голям, но Дато̀ нямаше друг избор. Сега вече всичко му беше ясно и знаеше какво трябва да направи. Той сподави спазмата, която се надигаше в гърлото му, и се помъчи да вложи ледени нотки в гласа си:

— Развързвай обувките и сядай в креслото! Падаме! Всяка секунда е скъпа! После ще ти обясня… Нямам избор и ще те оставя да се сплескаш… Но ти нямаш право да ме оставяш сам с управлението на кораба точно сега!

Млъкна, но не издържа и прибави развълнувано:

— Стефане, послушай ме, ще ти обясня…

Може би именно тонът на последната реплика реши всичко! Стефан се наведе над обувките и взе да ги развързва.

— Дори да падаме… — беше много възбуден и Дато̀ разбра, че само временно ще приглуши ужаса на това, което се беше случило между тях. — Защо не беше регистрирано…

— Или сме попаднали на черна звезда, или на някакво необяснимо енергетично скупчване. Не отразява вълните от електромагнитния спектър. Затова и радарът не дава ехо. Поглъща всичко. Даже светлинните лъчи от звездите. Или ако не ги поглъща, то поне силно ги закривява, без да им даде свободно да преминават през полето, в което действува. Може би някъде навътре, по̀ в центъра на това поле ще видим отклонените им лъчи, скупчени в гъст сноп… Главната енергетична верига в кораба също е нарушена. Защо още имаме електричество… и аз не зная.

— А това, което видяхме във видеоскопа? Как да поглъща светлината на звездите!… — Стефан се освободи от едната обувка и се зае с другата.

— Видели сме и сме чули… „нищото“! Абсолютното „нищо“!… — Дато̀ даде нужните данни на кибернетичния мозък и докато чакаше отговора, продължи: — Четиристотин години съзнанието на пътниците в този кораб е било затормозвано от картината на Тунела и вибрацията. При първия случай на пълна тишина и пълен мрак в момента на събуждането затормозените сетивни нерви са дали обратен сигнал. Разбираш ли? Когато потопиш лявата си ръка в ледена вода, а дясната във вряла и след това и двете в съд с топлината на тялото — лявата се опарва, а дясната изстива!

— Не разбирам! — Стефан заемаше мястото си в креслото.

По екрана на изчислителната машина заигра колонка цифри. Дато̀ ги погледна и бързо нанесе данните в мозъка на автопилота.

— Спомни си как започнаха светлините! Видя Тунела наопаки, нали? Дупките станаха бели, после порозовяха. Синьото в началото стана червено. Отзад обратното: червеното — синьо! Така ли?

Стефан кимна.

— Пак Тунелът, само че извърнат като ръкав на дреха — с подплатата нагоре. След това поради липсата на каквито и да било сетивни сигнали от дъното на съзнанието започват да изплуват най-дълбоко вкоренените, най-трайните, най-често будените и припомняни сетивни спомени. За тебе — това бе вечерна Атина. За Сава — панаирите на детството му. За мен — и точно тук е потвърждението на хипотезата ми — Кура! Но без образ! Изключеният видеоскоп на Тонуто отдавна не ми е помагал да се будя така — с очи забити в Тунела. Малките нямат особени детски спомени, пък са и лишени от сетивни травми като тебе и Савата и затова просто заспаха. Чудовищно просто!… Готово! — Гласът му стана рязък. Погледите на двамата се заковаха в предупредителното табло:

„0’35’’… 0’30’’…“

— Каква посока даде?

— Трайна орбита…

Стефан бавно изви глава към него и този път в очите му се четеше истински ужас.

— Не… Не си… Нашата цел е Бета-Бор… въпреки всичко… Опомни се! Единствените сигнали, които Земята получи от космоса!… Те отговориха… — Стефан се задавяше. Помъчи се да се освободи от коланите си, но ръцете му не го слушаха. — Спри, предател! Толкова години мъки; целият ни живот отива по дяволите… Точно когато и децата щяха да видят, да разберат, да повярват…

После ръцете му се отпуснаха на дръжките на креслото, защото беше съвсем, съвсем късно, и той заплака. Без сълзи, без глас… само мъчителни гърчове душеха гърлото му.

— Защо…

„0’9’’… 0’8’’… 0’7’’…“

Дато̀ изви глава, за да не го гледа.

„0’3’’… 0’2’’… 0’1’’…“

— Старт!

Гласът на централния автомат прозвъня над главите им и отекна надолу по коридорите и кабините, през целия стихнал след прекъсването на сирената кораб.

Пресата на ускорението прикова двамата старци.

Стефан изохка и притихна.