Атанас Славов
По голямата спирала (2)

1

Това беше много стар и много уморен мозък и затова кората му се активизираше бавно.

Отдавна, отдавна и далеч, далеч назад — още на другия край на Тунела — се беше оказало, че той е по-тежък, по-богато набразден и с по-голяма повърхност; че е по-издръжлив, по-съсредоточен и е способен на по-големи напрежения измежду десетки и десетки хиляди блестящо развити мозъци. Затова го бяха избрали измежду десетките хиляди и бяха пречистили и доразвили тялото, което го носеше, и му бяха определили съдба, на която завиждаха милиарди. Той бе най-съвършеното творение на природата, което можете да си представите, и бе работил дълго и безотказно, преодолявайки упорито умората и старостта. Когато опря до стимулаторите, той всмука от тях всичко, което му бе нужно, за да работи все така безупречно — дори тогава, когато дойде време жизнените му енергии най-сетне да пуснат от желязната си хватка елементите, които го изграждаха, и те един по един — някои по-активно, други вяло и едва забележимо — да влязат в трайните съединения, в които нормално се намират в природата. И сега — прояден от химията, натрупал в себе си остатъци, които вече не можеше да изхвърли, безкрайно подтикван и подновяван — той би представлявал в очите на всеки лекар на двадесетия век един мъртъв анатомичен експонат. Но стимулиращите импулси, които пробягваха по енцефалитния шлем върху черепа му, го обливаха, течаха по отдавна затлачените канали на живота и вливаха в него живителната влага на новото пробуждане; матът по външната страна на кората под леката сянка, хвърляна от менингиалната ципа, изчезваше; петната с цвят на слонова кост, които се виднееха в дълбочината на обвивката, се топяха и той отново ставаше все по-синкавосив и все по-лугаво блестящ.

Всичко това можеше да се види на един от двадесет и четирите телеекрана във физиологическия кабинет, но от десетина години там не бе влизал никой; гробната тишина и двадесет и единият мъртви квадрата на стената бяха единствените свидетели на дългогодишната трагедия, която се разиграваше тук, тъй като всички уреди и устройства бяха по местата си и в пълна изправност и ни една прашинка не бе паднала по блестящите им пластмасови и метализирани повърхности през цялото това време. Само светлините на единствените три работещи екрана проблясваха по лъскавите отломъци на пластмасовата пустиня, ненужни и безсмислени като хронометър върху пищяла на полиран скелет.

Истинският пулс на живота никога нямаше да се върне тук въпреки сигналите, с които викаше това бляскаво някога съзнание от толкова далече.

Далече само по време — би трябвало да прибавим ние! Защото старецът, към когото бяха насочени те, лежеше във физиологичната вана на кабината си само през три прегради оттук.