Атанас Славов
По голямата спирала (14)

13

Чувствуваше се освободен. Знаеше, че това чувство е резултат на временната превъзбуденост; знаеше, че то ще бъде заменено с часове на страх пред собствения му край, с дълги нощи на самота и самосъжаление. Но сега му беше леко и ведро. Страхът, че може би е облъчен, всъщност все още не проникваше до съзнанието му. За него това бе проста констатация и дори му ставаше все по-смешно и по-весело, че приема ужасната истина толкова лесно.

Щом излязоха, той каза на Мария, че ще дойде, след като провери състоянието си. Тя беше кимнала мълчаливо и пое нататък, а Дато̀ остана на мястото си и дълго гледа след стройната й женствена фигура, която леко плуваше, като едва-едва се оттласкваше с ръце от стените, тавана и пода на коридора. Светлината идваше насреща, откъм хола със стаите на дежурните, и падаше по съвършено гладките стени на коридора, в който на идване бе изгасил всички лампи, за да се пести енергията. Далече напред стените отразяваха проникващата вътре светлина и изглеждаха съвсем бели, но по-назад, в полусянката, те започваха да показват тънките милиметрови квадратчета на тапетите.

Той закрачи бавно по коридора и едва сега, след толкова години, осъзна, че корабът им е красив. Не с изискания си стил (той нямаше изискан стил), а с веселото безстилие, което носеше отпечатъка на невъздържаната им младост. Ни веднъж през тези четиристотин години не беше го почувствувал; и това бе естествено, защото през цялото време и той като останалия екипаж бе като мъртъв, физически или не — все едно! Не беше го почувствувал дори на подготвителната база, когато двадесет и четиримата младежи още мислеха над последните подробности в архитектурното оформление на жилищните помещения, на коридорите, на общите зали… Бяха възбудени, изобретателни, весели — смееха се над хрумванията си, а след смеха идваха все по-смели и невъздържани идеи. Но тогава мислите им хвърчаха другаде и те не бяха видели истински красотата на това, което невъздържаните им млади ръце и неспокойните им очи бяха създали.

Старецът си спомни годините в Тбилиския музей — безкрайните разговори за античното изкуство, за естетическите концепции на миналото, за модерното. Сякаш всичко това беше станало с друг човек — толкова бе далечно — и въпреки това спомените му бяха ясни. Поколения преди тях бяха смятали, че понятието „модерно“ в бъдеще ще се покрива с „чисто функционалното“. Дълго беше се питал къде са корените на тази идея, дълго бе спорил с колегите си. И все не намираха отговора. Сдържаното изящество, което лъхаше от формите и стила на вътрешната архитектура от неговата младост, се разпростираше широко навсякъде в изкуството, но никога не бе лишавано от онези леки, тънки, едва забележими докосвания на индивидуалността, които караха общото за времето им да получи свой живот… или по-добре да се каже — своя душа.

Той спря пред вратата на физиологическата лаборатория и отново огледа коридора.

Да, корабът беше красив! И с това хрумване за тапетите, което му придаваше една странна старинност с кафяво-белия пепит за централния коридор, с тънките хоризонтални линии за хола пред стаите на дежурните, с широките вертикални розовочервени и златистожълти ивици на централната зала… И с декоративното пано върху купола на залата за управление… И с различните по цвят и материя настилки на подовете… И с насмолените дървени, кожени и синтетични облицовки на таваните и стените… с цялото си разнообразие, с цялото смешение на стилове във всеки отделен кът, във всяка зала, във всеки коридор, във всеки кабинет!… Това не беше само кораб-символ на духа на Земята от две хиляди и деветстотната година. Корабът разкриваше темперамента и личността на двадесет и четиримата си първоначални обитатели. И точно тук се криеше истинската му красота — че беше проекция на родината и жилището на тези, които бяха го построили, за да работят, живеят и умрат в него, а не да го обитават като временни наематели или пътници…

Той щеше да го обходи още веднъж…

А може би не беше толкова страшно, колкото си мислеше? Старецът влезе в тихата лаборатория, хвърли бегъл поглед върху двадесет и единия мъртви екрана и запали лампата над физиологичната камера. „Не — си каза той, — дори изобщо да не се окаже страшно, дори да се окаже напълно здрав, ще го обходя! А може би ще успея да разведа и новите правнуци…“

Той усети първия лъх на скръбта да докосва сърцето му и побърза да даде програмата на физиологичния анализатор. Прегледа още веднъж дали всичко е наред, провери активността на всички системи и съпроводен от лекото им бръмчене, влезе в малката камера, облепена с мека порьозна материя. Той смъкна двата плоски екрана от тавана, настани въртящото се кресло между тях и се отпусна.

Няколко секунди след това червената светлина над главата му премига и гласът на автомата отчете:

— Внимание, започвам проверка за възможно космическо облъчване.

Старецът не усещаше нищо, но знаеше, че през него едно след друго минават най-различни импулси и лъчи с различна твърдост… Опита се отново да се съсредоточи в мислите си за кораба и миналото, за потомците и бъдещето, но усети, че умът му е напълно неспособен за каквото и да било. „Всичко се оказа кокетничене пред самия тебе — си каза той, — и възбудата ти, и бодростта ти бяха измислени!…“ И затвори и без това празните си очи.

Бе задрямал, когато гласът на автомата го събуди. Той не искаше да слуша думите му, не искаше такъв гръмогласен свидетел на своето нещастие. Стана и нарочно шумно тръшна вратата…

Провери внимателно данните, нанесени на дългата перфорирана лента в барабана на автомата.

Всичко се оказваше така, както го бе очаквал. Нямаше място за съмнение. Облъчването не беше много тежко, но общото състояние на организма му беше безнадеждно — лимфатичните му пътища бяха почнали да се рушат — като на О’Хара и Тонуто, и ако вземеше всички предохранителни мерки, само можеше да забави процеса с два, три месеца. След това болестта щеше да надделее и след още седем-осем месеца щеше да дойде краят.

Той погледна към черните лъскави квадрати на стената, прекара ръка по блестящата повърхност на пулта под тях и дълго стоя така, загледан в контактите. След това изключи своя и на стената останаха само два екрана — празни, но с леко пулсиращ растер. В дежурство или не, той нямаше повече да спи и автоматът нямаше защо да го наблюдава. Енергията и без това беше твърде оскъдна.

Напъха нужните лекарства в джобовете си и тръгна.

На излизане отново се спря и огледа коридора… Нещо липсваше. Нещо се бе пречупило в него…

Закрачи. Главата му отново беше празна.

Малко преди да влезе в залата за дежурните, той се отклони встрани. Изкачи се на горния етаж и изключи аварийните светлини и цялата автоматика по горния централен коридор.

Преди да се спусне назад, той се спря пред стълбата и след кратко колебание влезе в общата зала.

Изящният сплескан купол се извисяваше няколко човешки ръста над него. Горе в центъра се събираха розовожълтите ивици на тапетите и човек имаше чувството, че се намира под шекереното минаре на някой мюсюлмански архитектурен шедьовър. Старецът огледа празните кресла в средата на кръглата зала, погледна подиума и бавно тръгна по широката пътека около стената, като се задържаше пред всяка от плитките ниши, които я опасваха. Двадесет и три от нишите носеха по един декоративен символ — всеки от членовете на експедицията беше поставил там свой личен знак и същевременно знак на това, с което бе свързан по един или друг начин със Земята. Някакво негласно споразумение ги беше накарало в повечето случаи да изберат старинни символи из историята на народите, от които произлизаха техните родители; и ако някой обитател на Земята от преди дванадесет-тринадесет века попаднеше тук, би помислил, че се намира в заседателна зала на тогавашното Общество на народите или нещо от този род.

Странни бяха тези знаци. Старецът не си спомняше произхода на всичките.

Ето например този висок, изпъкнал средновековен щит с инкрустирания отгоре магарешки бодил. За нищо на света не можеше да си спомни какво е символизирало това за Шон. Но за Дато̀ — това бе един човешки спомен — за набития, нисичък, покрит с лунички червенокос певец. Впрочем той пееше ужасно фалшиво своите тъжни, странни мелодии. Всички у тях бяха живели дълго; и той помнеше песните от някаква своя баба столетница. За него пеенето на тези песни беше доказателство за дълголетието на рода им. Държеше на това, заяждаше се (грубовато понякога), че ще ги надживее всичките! И умря между първите. Преди да определят кой трябва да се опита да спаси излетелия извън кораба Тонуто, той вече се бе заключил в баланскамерата. А докато се върне назад със злополучния психиатър на експедицията, успя да им изсвири на уста по радиото си една от най-глупавите си мелодии. Върна се ухилен до уши.

— Ето го идиотлето! Ето го идиотлето, дето щеше да ни пази от полудяване! — повтаряше той, като буташе пред себе си бледния като платно Тонуто. — Няма да те оставя толкова бързо да загинеш, моето момче! Не оказваш съпротива! И тъй, и тъй ще ви надживея всичките, постарайте се поне малко да ми се опънете; какво скачаш навън?

Отпърво държанието му ги порази, но после разбраха причината. Тази ненормална възбуденост се оказа симптом — сигурно доказателство, че е засегнат от облъчването. Същият ефект беше върнал жаждата за живот у Тонуто. Умря доста след психиатъра. Животът наистина се беше вкоренил дълбоко в това жилаво тяло.

До магарешкия трън на Шон бяха триъгълните флагчета на Непал. Имаха двама непалци, но те настояваха да минат с един знак — и без това бил двоен! Всъщност им се искаше в двадесет и четирите ниши да има двадесет и три символа. Така винаги щеше да се помни, че в експедицията има двама от Непал, докато останалите са по един. Колкото и различни — бяха неразделни.

Дато̀ продължи нататък…

Мечката на Берлин! Беше я изработил нарочно по-дебела и свирепа и това беше един от постоянните източници на шеги на Япет, тъй като Хилда беше най-твърдата и най-едрата от всички жени на кораба. Това не я засягаше, разбира се! Напротив — беше във възторг от артистичните способности на Дато̀.

Старецът отмина, без да спира край единствените два спорещи символа в целия кръг — червените и сини хоризонтални линии на Гордън и ветрилообразната звездна редица на Полин. Не можа да не се усмихне при спомена за веселата история на тези знаци. Когато започнаха да оформяват залата, новоорлеанката Полин и пенсилванецът Гордън бяха в кулминацията на флирта си, който се състоеше в това да водят яростни спорове върху историята на конфликта между Северните и Южните щати, макар че и двамата не знаеха буквално нищо за него… От всичко това излезе едно прекрасно, шумно, здраво семейство; двамата нямаха никакво отношение към каквито и да било символи, спорът се забрави и едва няколко месеца след тръгването Джейн Катър — бруклинската негърка — им обясни, че те по погрешка са си разменили знаците — Гордън е избрал за себе си знамето на Южните щати, а Полин — на Северните. Или обратното — Дато̀ съвсем не беше сигурен!

Старецът спря пред следващата ниша и прокара ръка по гладкия емайл… Неговата Майка Грузия — жената с меча, протягаща винена чаша в свободната си ръка — символът на грузинското гостоприемство и твърдост. Това беше единствената човешка фигура в кръга, но той не се поколеба да я изпълни; при това в най-крешящи тонове и в най-крещящи съчетания. По него време украсата на залата за заседания не представляваше за тях повече от една весела шега и на Дато̀ просто му беше хрумнало да й придаде характер именно с жизнерадостното й безстилие. Какво от това, че между патината на дърворезбата, среброто и бронза неговият емайл щял да кресне с цяло гърло?

Той стоеше и галеше хладните пъстри късчета, едва-едва долавяйки под пръстите си тънките златни нишки, които ги съединяваха. Да, тогава всичко беше шега! По-късно — с първия полъх на самотата — тези символи придобиха някаква средновековна тържественост. Те ги хранеха с последните резерви на земните им сили и не ги оставяха да загубят докрай тези, които си бяха отишли. След това ту за едного, ту за другиго от екипажа символите започнаха да умират. Те престанаха да носят спомени, престанаха да излъчват декоративна красота, престанаха дори да дразнят. Умираха, както умираха една след друга всички остроумни дреболии, с които бяха населили кораба, мислейки, че ще живеят с тях и ще им се радват до дълбока старост.

Само Дато̀ веднъж се опита да разведе децата от ниша на ниша. Опита се да им разказва за силата, устрема и красотата на онези земни въжделения, които бяха родили тези символи; за съдбите и характерите на хората, които ги бяха избрали… Децата не реагираха! Поне така му се струваше, докато един ден синът му не го помоли, по искане на всички синове и дъщери на кораба, да изпълни в празната двадесет и четвърта ниша един знак за тях — една спираловидна галактика — такава, каквато бе им я описвал той.

Ето я! Тя седеше сега на края на умиращия циферблат — черна, голяма, тежка желязна плоча, и върху нея — рой платинови точки, над които Дато̀ си бе играл няколко седмици.

„Наистина циферблат!“ — повтори той внезапната си мисъл и огледа залата с нови очи. Между неговата ниша и нишата на синовете имаше още две: по някакво съвпадение те носеха петте вплетени олимпийски кръга на Стефан и големия средновековен ключ на Сава — символа върху средновековния градски герб на Мостар.

Дато̀ прехвърли погледа си оттатък звездния рой на платиновата галактика: острите линии на „гнездото“ — мотивът от българска шевица, който си бе избрал Борис — могъщият балканджия с чудовищно дълбокия гръден кош, — далечният прадядо на Мария. Сетне гербът на Краков — гербът на неговата жена; старинният йероглиф на Тонуто; златният абисински лъв на Адан-аре… — Това бяха първите, които си отидоха!

Обиколи останалите знаци с поглед — петолъчката на ленинградчанката Варя — прабабата на Ала; жълто-зелено-червения трикольор на Нгуана — прадядото на Джейн, сърпа и чука на Ирина… Обиколи знаците с поглед и отново погали емайла на Майка Грузия. Беше се затоплил под ръката му. Живееше.

Страшен хлад прониза сърцето му. След малко той щеше да вдигне ръката си, за да си отиде, и емайлът щеше да изстине; а той, потънал в работа, вече никога нямаше да се върне тук и залата щеше да се насели с още един мъртвец. Щяха да изстинат и олимпийските кръгове на Стефан. После времето щеше да отмине и да докосне с ледената си ръка и сребърния ключ на Сава, и с това двадесет и първият век на Земята (който отдавна вече бе забравен в слънчевата система) щеше да отмине в небитието!

Старецът се откърти от мястото си и тръгна към изхода.

Щяха ли дребосъчетата да се сетят някога за кулминацията на този двадесет и първи век, чийто връх бяха те — двадесет и четиримата? Не, разбира се! Не беше въпрос на неприязън, както у синовете и дъщерите. Те не бяха „техни“ синове и дъщери и подобно чувство им беше чуждо! Те не страдаха от предразсъдъци, както прародителите си, дори обичаха да се вмъкват тук. Случайно научи защо. Беше ги заварил през последното си дежурство; двете момичета (Топчицата още не беше се родила!) — беше ги заварил да умират от смях пред магарето на Джейн.

Той се помъчи да им разкаже за героизма на онези времена, за сподвижниците на Линкълн, което това магаре символизираше, за последното неприкрито робство на Земята и самоотвержената, дългогодишна, кървава борба на прадедите на Джейн и най-добрите измежду белите й сънародници срещу ужасите на физическото робство. Не го разбраха! Или ако са го разбрали, се мъчеха да не го слушат, тъй като това, което им разправяше, беше страшно и жестоко, а те бяха съвсем мънички, плуващи във въздуха момичета.

Въпреки всичко те си даваха вид, че внимават в разказа му и когато свърши, продължиха сериозно да се вглеждат в магарето. След това Ала внезапно се оттласна към другия край на залата и оттам се понесе невъздържаният й смях. Рада, побледняла от смущение, търсеше очите му, защото чувствуваше, че той е добър и тъжен старец и че за него това магаре значи много повече, отколкото за тях. След това Ала се върна и без да спира да се смее, тя го хвана за ръката и кротичко му каза:

— Не ми се сърди, аз всичко запомних. Но наистина е много смешно!

Той си спомни, че Джейн беше избрала този символ именно заради шегата; спомни си, че и той самият с творческо увлечение успя да накара дървения барелеф да спотаи една недотам скрита усмивка. И отново се извърна към нишата. Не, не релефът — самото магаре имаше човешки черти и леко се подхилваше с валчестите си, извърнати към зрителя очи изпод рунтавата коса, по човешки паднала върху челото му.

Дато̀ се усмихна. Със старостта ставаше сантиментален. Всъщност това наистина бе едно ужасно весело магаре и тази веселост му бе вдъхнал самият той!

Старецът излезе от залата, без да се обърне, прекоси малкото антре пред нея, поколеба се за момент дали да влезе в залата за игрите, където преди десетина години прекарваше целия гравитационен ден при билярда и кеглите. Отказа се! Топките сигурно плуваха във въздуха и той не искаше последният му спомен от тази зала през предстоящите няколко месеца напрегнат труд да бъде неприятен.

Старецът се извърна, прекоси антрето и бавно взе да се спуска към централния коридор, убеден в безсмислието на сантименталната разходка из кораба, която му бе хрумнала преди малко.