Атанас Славов
По голямата спирала (11)

10

„Защо наистина?“

Защо, защо! — но той не можеше да разсъждава сега…

Очите му се наляха с кръв. Червени кръгове замъглиха погледа му, крайниците му бавно започнаха да изстиват и той с неудоволствие помисли за това как не след дълго ще загубят чувствителност, а още по-късно, при разтоварването, ще му сервират онези нетърпими тръпки и бодежи, които винаги го довеждаха до истерия. Рефлексите му ставаха все по-мудни и по-мудни, сърцето му хлопаше и се напъваше като раздрънкана помпа да изтласка шестдесетте килограма на кръвта му, но той чувствуваше, че въпреки усилията си то се отпуска много преди да извърши пълната циркулация. Задухът му растеше и тежестта на гърдите му ставаше непоносима… Старецът искаше да зяпне и да диша с отворена уста, но от това само мускулите на лицето му тежко се разкривиха, разтегнаха устните му в тясна дълга ивица и отпуснаха ъглите им надолу, без да могат да ги върнат в нормалното им положение. Клепачите му тежко клепнаха, бузите му се оттекоха встрани, кожата на темето му бавно полази напред и той почувствува под нея мозъка си, нараснал и притиснат до пръсване в утеснялата черепна кутия. Най-сетне по тялото му пролазиха познатите уморени тръпки на капитулацията и той бе готов да се отпусне в безсъзнание…

Чудно — през тежко въртящите се червени кръгове, някъде изпод пресата на гравитацията, нещо от него продължаваше да се движи… Мозъкът не спеше! Една тънка, бавна, мудна мисъл се обаждаше като далечно ехо:

„Защо…“

Съзнанието му дълго остана празно, после по повърхността му изплува отнякъде представата за лежащия в съседното кресло.

Стефан.

На очите му трябва да има сълзи…

И след новата пауза ново напълно безсмислено заключение: сълзите също са натежали и са се стекли още в началото. А нови не са излезли от очните кладенчета. Само са увеличили тежестта върху ябълката. С отделената преди натоварването… не беше лимфа! Една солена течност. Не бяла, а…

Да — прозрачна!

Мускулите на лицето му тежаха върху черепните кости като мъртва желязна маска… Каква течност би могла да излезе от това лице…

Попаднала между миглите, когато си с полуотворени очи, тя пречупва светлината. Ако внимаваш, можеш да си направиш малка дъга по края на предметите, които гледаш…

С нови паузи, ту по-дълги, ту по-къси, мисълта му затече болезнена и неконтролирана и се разля без граници и очертания… дълга, глупава, тежка…

Дъга между миглите…

Ти си малък, но променяш всичко, всичко; то става като в приказка и тази детска игра е първото ти творчество. Можеш да мечтаеш, колкото искаш, можеш да погледнеш право срещу слънцето и след това да стиснеш очи и една страшна пембена топка се спуска срещу тебе в кадифеночерното небе и след това всичко се разсипва в рой искри; те спират, бръмват като мушици и се връщат, и се кръстосват — десетина угасващи светулки, които падат, падат надолу и ти отваряш очи, и се взираш в прозорците; броиш до десет и след това гледаш в затворените си очи как небето през тях е виолетово, как всичко в стаята става като на негатив от цветен филм и мени цвета си.

Космосът е съвсем прозрачен. Съвсем пуст.

Уредите нямат клепачи.

Не можеш да направиш дъга. Нищо не можеш да направиш и космосът не ти позволява да мечтаеш.

Човечеството е било дете с животните, правило ги е свои родители, сякло е образите им в тотемни стълбове. Играло е с растенията, с камъните…

С водите…

Една малка, чиста ръка с розови нокти, в които плуват бели облачета, пуска вдлъбнатите като лодки листца на шипковия цвят; чифт детски очи гледат през полузатворените клепачи как ароматичните розови лодки плуват по кафявите води над мъхнатите камъни и се превръщат в смели флотилии с надути платна и се борят с вятъра, и те се съпротивляват на бързеите и водовъртежите, и ловко се пропъхват между Сцила и Харибда, и това вече не са два камъка от брода през селската река, а две митически водни клопки в извънисторичното море на античността, и под тях се крият сили, тласкани от човешки страсти, но такива, каквито никой от хората няма. Играта минава в звуците, в движенията, в цветовете, в ритъма на деня и нощта, в имената на мъжете и жените, на виковете, на тропота на животните, писъка на птиците, ударите на чука, скърцането, стъргането, в зеленото и червеното, в синьото и жълтото, в странните линии на крайниците и трупа при тичане, копане, любене, стреляне с лък; чупката на тетивата преди изстрела и магическото изчезване на чупката след изстрела, и вибрациите на тази тетива, която е родила всички изкуства — от изкуството на геометрията до изкуството на музиката…

Човечеството е било дете с всичко. Всяко откритие, всяко наблюдение, всяко нещо трябва да бъде повито в младенческата си възраст с пелена от многоцветната, призрачна материя, от която е направена дъгата, и трябва да бъде откърмено с мечти и приказки, и над него трябва да има орисници и по един дух, за да го командува, защото иначе ще бъде само една мъртва вещ, която никога няма да се възземе и да добие нов смисъл, по-дълбок и по-мъдър; и неоплодена от мечтата и фантазията, никога няма да може да се използува за нещо ново и по-добро, отколкото преди; а с възмъжаването на човечеството играта ще отстъпва бавно и мъчително пред повелите на зрелостта и духовете пазители, които се грижат за правилния път на новородената вещ, и орисниците една по една ще се оттеглят, за да го оставят на опеката на зрелостта; и човекът — вече не с ръце с облачета по ноктите, а с ръце на майка и с ръце на хирург — ще отвива една по една многоцветните пелени на дъгата. Нещото ще излезе изпод тези призрачни, ефирни обвивки, зряло, изящно, пълнокръвно, мъдро, очовечено и ще заеме мястото си в богатия, пъстър, прекрасен свят на зрелия човек.

Човечеството е било дете с всичко… с всяка вещ. Но веднъж е развило от пелените на играта си уредите, които са продължили ръцете му, които са усилили слуха му, които са направили окото му по-остро и обонянието му по-плътно; и уви! Галилей дълго гледал през своята зрителна тръба планетите, които били най-дивните от всички дивни звезди, но гледката била така смразяваща, тръбата била така мъртва, че не пуснала топлата сълза на детската радост от откритието и детската обич към вещите, пък нямала и клепачи, и никаква дъга не се образувала, никаква мечта не се родила, нямало орисници и духове, само най-прелестните от звездите се превърнали в мъртви, изстинали топки от камък, запокитени в мъртвия космос, и около тях обикаляли мъртви топки от камък в мъртвия космос, и всички те обикаляли мъртви и каменни около мъртвата топка на Слънцето в мъртвия студен космос и милионите градуси на лъчите на това Слънце бързо изстивали и се смразявали, без да изфъштят дори, като цигара върху леда, без да пуснат пара дори, като въглен в сняг, и то изглеждало също бяло и студено и примигвало самотно в мъртвия леден космос, разтреперано от студ, и бавно обикаляло около нещо някъде и всичко обикаляло около друго другаде, и нямало ни духове, ни богове — само студ и мъртвило и един уплашен слаб старец, който не можел и не можел да простре детската дъга на мечтите си през галактиката, защото стъкленото око на тръбата му нямало клепачи и тръбата нямала душа и нямала сълзи.

Човечеството е било дете с плоското небе на небесната твърд. Но с дълбочината на космоса… Тя дойде без богове и орисници и с това накара да закреят духовете на вещите, и с това Човекът стана зрял и мъдър…

И сам!

Студените кафяви горски води текат без русалките си. Никой не рисува Альонушка загледана в тези води. Нарцис няма какво да види в тях и те остават без белите си лилии.

Човечеството е зряло, но никой зрял човек не бива да остава без малко поне от детето в себе си, защото в мига, в който детето умре у него, умира и самият той.

Водите текат пусти и чисти, и всички се боят, че за синовете им може би тези чудни горски води ще потекат само с даден процент разтворени соли и органични вещества, и това ще значи краят.

От космоса дъха и дъха убийствен хлад, и духовете са мъртви. И колкото по-силно се взират в него с немигащите очи на уредите, толкова по-страшен е лъхащият хлад и толкова по-силен е, и дори започва да посипва със скреж косите на учените, застанали най-близко до тези тръби, после близките им, после тези, които ги срещат, после тези, които виждат отдалеч студените им, малко уплашени усмивки и меките им, малко замечтани, виждащи през предметите очи.

Космосът е убил детството, той сипе студ и смърт над въображението на хората. Той трябва и да им го върне. Той трябва да бъде победен, да бъде заставен сам да даде нова храна на въображението, нова храна за мечтите.

Философи, поети, учени се нахвърлят отмъстително срещу него, все по-многобройни и по-отчаяни.

Той помнеше философите: щом като тук, при определени условия, се е родила мислеща материя, тя ще се роди и другаде. Друга, по-висша или по-несъвършена. Не може само тук, от милиардите слънца, само тук — от милиардите галактики, да има живот. Търсете, има го и другаде; търсете, има го и в същите, и в други форми, мислете и търсете!

Помнеше книгите на фантастите. Може би това ще бъдат хора като нас, с езици като нашите и ние ще ги срещнем. И ще говорим с тях. Те ще ни разказват дълго-дълго как са се издигнали до тук, ние след това ще им разказваме дълго-дълго как сме се издигнали до тук, след това заедно ще отидем до други светове и там ще говорим с други човечества. После заедно ще направим някакво откритие. После ние ще ги научим на табла и шах, те ще ни научат на много други игри и стари, покрити със скреж, някъде в галактиката, някъде в космоса, в разпилените си в безкрая, лишени от гориво и определена посока междузвездни кораби ще играем на шах и табла и на много други игри и ще си говорим. По малко за наука, по малко за туй-онуй. И ще четем книгите на другите. И ще умираме с усмивки. И старците ще ни пускат с кръстосани на гърдите ръце и опънати нозе по наш обичай с краката напред или по техен — с главата напред, или по друг някой обичай с някакво особено въртеливо движение, — през баланскамерите в космоса и ние ще се въртим така усмихнати, с кръстосани ръце и опънати нозе, и след милиони и милиарди години ще се срещаме и ще се чукаме крака в крака или глава в глава, или крака в глава и ще отскачаме като билярдни топки и меко ще се отдалечаваме и след трилион години отново ще се срещнем на другия край на галактиката, ще се чукнем и като си придадем причудливи въртеливи движения, отново ще се отдалечим все тъй усмихнати, а оцелелите старци от различните цивилизации ще се събуждат сутрин и дълго ще хлопат челюсти, докато се напрозяват, и по навик ще надникват през специалните илюминатори да видят как е времето — вън няма да има никакво време, разбира се — и те ще станат, ще си кажат добро утро и ще седнат на закуска.

Но няма да има сутрешни вестници.

Не! — казваха тогава поетите и пак започваха да фантазират. Няма да сме еднакви, а ще срещаме най-различни страшни неща. Нещо като носорози или… като ихтиозаври! Те ще ни гонят да ни изядат, но ние ще ги убиваме с електронни пистолети, а в космоса ще има камъни като градушка и корабите ни ще се извиват като змиорки между тях, водени от някакви много умни уреди, които сами ще си измислим. И сетне ще кацнем на един свят обезателно с двойно слънце — едното жълто, другото червено, та когато светят и двете, моретата на този свят да бъдат като портокалов сок, а когато свети жълтото — да са като лимонов сок, а когато свети червеното — да са като малинов сок, а ние ще пием от портокаловия, от лимоновия и от малиновия сок и една сутрин заедно с дъгите около капките роса по листата на ниските храсти ще се появят първо ефирно, после ще се материализират, едни дивни съвършени женски създания и ще ни попитат с гласове като свирене на цигулки дали ни харесва портокаловият сок и ние ще се чудим как разбираме така направо тази дивна музика и ще зинем да им отговорим „да, много го харесваме, само че ние го пием с по-малко захар“, и от устните ни по чудо ще излезе звук като на по-хъхрещи цигулки — нещо като виоли, — и съществата ще се усмихнат мило и ще ни кажат, че то е, защото сме по-сурови и по-първобитни, и след това ще ни поканят в прозрачните си къщи, но ние ще си спомним своите момичета на Земята и ще поклатим отрицателно глави, от което виолите в гърлата ни ще нададат гъделичкащите вибрати на отказа. Тогава прелестните като сън същества ще се удивят на нашата вярност и ще престанат да ни изпитват, а искрено ще се влюбят в нас и ние веднага ще забравим своите момичета на Земята и прегърнати през кръстовете, ще литнем към розовите им прозрачни къщи, пеейки и смеейки се в терци и в октави. Тогава ще научим, че по-рано и те са били мъже, но от много съвършенство са станали жени и че очевидно вървим по правия път на развитие, и ние ще бъдем страшно радостни и после, като излезем на площада, ще се лашкаме възторжено по рамената и ще викаме като диви, но от викането нищо няма да излезе, защото виолите имат нежни глухи гласове; само ще си разстроим гласните струни и когато се върнем за обяд, ще отговаряме всеки на своето същество в кварти и нони и съществата ще ни наложат със синап и ще ни сложат съгреваещи компреси и когато ни махнат компресите и излезем пак на площада, да се видим как сме, що сме, ще се носим като трепкащи пеперуди и няма вече да се лашкаме по рамената, а ще се гледаме с влажни меки погледи и кротко щастливи, ще се целуваме дълго в устата, в розовите набъбнали устни, и когато си ги отлепяме, свенливо ще свеждаме погледи и ще ни е приятно на прозрачните тела, и като си кажем довиждане, ще видим, че гласовете ни са станали като гласовете на най-нежните от нежните цигулки на този чуден свят, и ние всичките ще се съберем вечерта, когато залязат двете слънца, в една топла, галеща се, розова топка и няма да можем да се различим кой е космонавт, кой е същество и така ще се милваме, другите и себе си, себе си и другите, и ще заспим.

Или нещо такова! — казваха поетите. Но дори и да е измислица, тя е художествена, а това вече значи, че и ние като философите искаме да кажем, че някъде може да има друг живот. По-скоро сигурно има друг живот, под друга форма, но ако е по-съвършен, ние ще го настигнем, а ако не е съвършен, ще му помогнем да ни настигне той и това ще бъде страшно интересно и ще ни запълни времето добре.

Има мислеща материя и другаде, има живот, търсете ги, вижте къде може да са, къде може да се намерят…

О, глупости, глупости! — уморено си каза на ум старецът и почувствува, че мисли вече със своя мозък, а не с онази тежка, каменна, чужда глава, дето безпомощно се претъркаля от едно на друго. Науката дълги десетилетия бе търсила следи от космически гости на Земята, бе търсила планети със сходни на земните условия, бе търсила слънчеви системи, прилични на нашата, и всеки път, когато смяташе, че е попаднала на верни дири, всичко рухваше. Всичко!

Колко много дневници на експедиции, спектограми, гама анализи, неутронни сондирания — на почви, на вещи, на планети… В това бе минало детството му. В къщи му бяха забранили да се рови из тези достъпни за всекиго материали. След това самата сбирка на централния архив бе затворена за непълнолетни. Смятаха, че неудачите само разстройват фантазията на младите и я изпълват с вредни комплекси. Но образите на тези пусти скалисти пейзажи, на тези безкрайни чисти морета, на пясъците, мъглите и проливните дъждове, на мълниите над голите пейзажи, над изрязаните като с нож планини и метеоритните кратери, на тия безкрайни лавини от пепел, свличаща се по склоновете на планините при трусове, на бликащите от недрата на тези неизвестни планети вулканични извержения и пари — всичко това никога не напусна съзнанието му.

Сто години човечеството, уплашено и смутено, търсеше и търсеше да намери опора за добро или лошо извън себе си и продължаваше да виси в безцветното мъртвило на космоса, без да се издигне, без да падне, сякаш останало без подемна среда, в която да се задвижи. Само̀! Изстреляло само̀ себе си, въображението си, мислите и надеждите си през новите си свръхчувствителни устройства за подслушване на космоса. И сега не можеше нито да се върне назад, нито да отиде напред, размахало безпомощно крака, ръце, пръсти — без да има къде да се залови.

Една тънка нишка се беше спуснала над него преди осемстотин и петдесет години — сигналите от Бета-Бор. И човечеството бе протегнало бавно към нея изсъхналите си измръзнали пръсти. Тях — двадесет и четиримата. Сега — само трима. Един болен, един психически разстроен! И той — единственият нормален.

Впрочем кой знае!

Нали точно той преди минута в пълно съзнание беше отсякъл с един удар протегнатата ръка на човечеството.

Защо наистина?

Той усети познатите неприятни тръпки, които се спускаха надолу по изстиналите му крайници, все по-остри и по-болезнени с проникването на кръвта, и съобрази, че и неговият съсед в креслото бездруго е дошъл в съзнание и мисли същото.

Разбираше Стефан. Те бяха върховете на пръстите на тази протегната в мрака ръка. Бяха посветили живота си на това. Двадесет и един от техните другари, които дори сега, мъртви, населяваха спомените и въображението им, бяха напуснали безропотно този свят, за да постигнат заветната мечта на човечеството. Те — живите — бяха страдали повече от всички, бяха избити от релсите си, но с нечовешки усилия продължаваха. Дато̀ знаеше какво струва всичко това на Стефан при неговото състояние. Сам той не би издържал. И какво от това? Беше станало ясно, че това протягане напред за тях вече е безсмислено, тъй като човечеството не може да не е открило вече по-късия път, не можеше да не е стигнало, да не е проучило, каквото му трябва и… да е забравило и за тях, и за мисията им.

Страдаха двадесет години, без изобщо да усетят, че живеят. И се оказа, че е било безсмислено. След това по инерция продължиха да страдат още почти четири века! Да се примирят ли докрай с това? И да свършат просто така?

Да, той чудесно разбираше Стефан! Със своя край те наистина свършваха. Ако бяха постигнали нещо, вървейки напред в пътя на човечеството, те нямаше да чувствуват така страшно смъртта си. Може би това беше съвсем илюзорна представа за някакво удовлетворение от полезно миналия живот, което по-рано са наричали безсмъртие. Но наистина беше друго. Тогава биха умрели със съзнанието, че са една необходима брънка в постъпателното движение на човечеството нагоре и напред. Едно звено от веригата, без което не би се минало. Щяха да чувствуват, че много преди тях са умрели, посвещавайки всичките си сили и знания за постигането на тази цел, за която даваха всичко и те. И което е най-важното — за която и след това мнозина, стъпвайки върху постигнатото, щяха да дадат всичко. Така те щяха да умрат, убедени, че с тях не умира, а само преминава в миналото една част от човечеството, която още дълго ще върви в този път и която тепърва ще се ползува от плодовете на техните усилия.

Не, това не беше старческа сантименталност! Именно това беше безсмъртието на човечеството и да бъдеш брънка от него правеше смъртта по-малко страшна.

А иначе?

Светът ги беше заобиколил. Или по-скоро беше се оказало, че те по погрешка са били изхвърлени в задънена улица, по която е нямало нужда и няма да се върви. Една случайно отхвърчала, никому ненужна треска!

Отначало, когато не знаеха всичко това, те готвеха децата си да бъдат следващото звено в необходимата верига за постигане на поставената им задача. Възпитаха ги във всички земни добродетели, които им бяха служили на Земята, на тях — двадесет и четиримата. Творчески амбиции, трудолюбие, омраза към леността, чувство за дълг, гордост… Оказа се, че за тях животът ще се сложи така, че няма да получат храна за нито едно от тези оръжия. Като диви зайци в домашна обстановка, оставени без храна за гризене, резците им щяха да растат и да растат, додето не разчекнеха устата им. И точно това бе станало с младите — в условията на безплодие; в атмосферата на безсмислено поставената цел.

За старците бе по-лесно. Те искаха да видят родината си, да видят Бета-Бор. За тях — като земни жители, бъдещето на човечеството и проблемът за сигналите от Бета-Бор бяха проблеми, подхранващи жизнеността им. Но за младите — за истинските жители на кораба — проблемата за среща с непозната цивилизация не будеше такъв интерес, защото знаеха, че и без това ще я имат на края на пътя на старците — срещата с цивилизацията на живеещото в могъщата земна гравитация, без скафандри и без синтетична храна, отминало с хилядолетие напред човечество, което нямаше да може по нищо да познае в тях прародителите си. Защото ще бъдат различни от онези, които бяха изпратени.

Що се отнася до бъдещето — те не можеха да си наложат всичко онова, което им внушаваха старците. Майките се поболяваха при мисълта, че техните свободно плаващи във въздуха деца и техните деца, и внуците им ще паднат на Земята и ще бъдат приковани върху нея. Същите деца, които тук слушаха със снизходителна усмивка забавните разкази на дядовците за уж съществуващите огромни просторни светове без стени и без автоматика, където въздухът е дебел по двеста-триста километра и където може да се лети без скафандри (или пак не можеше, защото щели да бъдат залепени като с магнитни обувки за почвата!). Майките знаеха как децата им боледуват в късите гравитационни дни в кораба, през които старците се мъчеха да си поемат дъх. Знаеха, че тези променили се само през няколко поколения кости и ребра, тези мускули на дробовете и вътрешните органи няма да могат за нищо на света да се приспособят, и прекрасните, умни, светкавично развиващи се млади интелекти щяха да изгаснат един по един. Или за да ги развият и подготвят, те трябваше със собствените си ръце да ги огрубят, да възстановят у децата си тежките, дебели, непохватни, вдървени конструкции на старците, в които мозъците щяха да стоят като заключени в старинни дървени сандъци.

Мъжете, от своя страна, също не можеха да гледат как майките съхнат от тревога и вътрешно не се съгласяваха с настояването на старците за подходящо физическо кондициране на децата, тъй като не искаха да се откажат от красотата на собствените си рожби, в които бяха вложили всичкото си мечтано изящество и лекота — красота желана, но останала недостижима за самите тях — излезлите от старците. Така че за синовете бъдещето беше също ясно — приземяването, и с това — краят, изчезването на онази нова човешка раса, едва породила се, мъждукала през едно поколение и сплескана от земното привличане върху земната твърд, която старците непрестанно сънуваха.

Така те се отказаха от физическо кондициране, отказаха се от анабиотичния сън и изобщо престанаха да мислят за курса на експедицията и за крайната цел. И нямаше с какво да ги заменят!

Старците спяха дълги десетилетия в своите физиологични вани — едните в кабините на дежурните, останалите в навигационните си кабини. Когато се събудеха, те се срещаха с непознати праправнуци, научаваха по нещо за измрелите вече от старост правнуци, които бяха оставили като деца, и отново лягаха да спят. Поколенията се сменяваха: едни оптимистични, други меланхолични, едни многолюдни и шумни, други оредели и унили; те имаха своите мъки и радости, дори своя няколковековна история, но старците не я знаеха. Не я знаеха, защото сред кръговрата на тази тлен единствено те оставаха вечни, винаги едни и същи, всеки път връщащи се в живота с една-едничка неизменна мисъл — да стигнат Бета-Бор и оттам — Земята!

Дато̀ бе наясно по всички противоречия в позицията им. Те бяха останали без полезна цел и бягаха, вече четири века бягаха от безсмислената си и безплодна смърт. Стефан упорито, с фанатизма на психическото си разстройство не искаше да приеме реалните факти. Той лъжеше сам себе си и дори сега искрено вярваше в абсолютната полезност на тяхната експедиция. В изучаването на Бета-Бор. В занасяне данните на Земята, които ако не друго, щели да имат историческо значение — по тях щели да съдят как са се извършвали първите астронавтически експедиции. Той искаше в последните си дни да е спокоен, че не е бил някаква заблудена, запокитена в мрака на космоса прашинка, а необходим преносител на една смислена, трайна, стояща вън от живота му мисия. Иначе щеше да бъде мъртъв, съвсем, съвсем, съвсем мъртъв!

Но Дато̀ все още беше напълно уравновесен и не можеше да даде успокоение на приятеля си на такава висока цена.

Никога през живота си не беше мислил за младите. Синовете им бяха роптали… Техните синове (неговите внуци) не страдаха. Те вече разбираха съвършено добре какво става, къде отиват и какво ще бъде бъдещето им, но нищо не бе в сили да смути спокойното им, пълнокръвно развитие, богатството на впечатленията им, радостния им смях, непрекъснатото бъбрене, шегите, добродушното, незлобливо отношение към старците, на които гледаха със спокойно примирение. Не, не се сърдеха и не воюваха, само просто не обръщаха никакво внимание на нареждането да удължават живота си с безсмисленото за тях анабиотично оттегляне; рееха се из кораба и растяха — изящни, крехки и умни…

Сега бяха останали само три момичета. Най-голямото — стройно, с издължен врат, със спокойни черни немигащи очи, с права, черна коса. Вечно замечтано, ту палаво до полуда, ту кротко усмихнато и гальовно, то непрекъснато правеше по нещо с ръцете си или пееше, или преправяше гласа си, за да забавлява двете сестричета. Не бяха сестричета, разбира се, но се чувствуваха като сестри.

Второто беше русо, леко къдраво, бледо, нисичко, със светлокафяви очи. Болнаво, но упорито. В яденето, в играта, в ученето. Логично и несломимо по дух!

И третото — една малка подскачаща топка с хоризонтални бузи, която се смееше и се смееше на глас, с очи, с устни, с ръце, с всеки квадратен сантиметър на крехкото си телце.

Ала, Рада, Джейн…

Сега вече Дато̀ не можеше да решава така лесно. Бе предвидено те да бъдат само мост за постигане на целта на онези, които бяха изпратили старците. И тогава го знаеха, и тогава бяха мислили… Знаеха, че е жестоко, но и целта беше толкова важна, че трябваше да се постигне през всякакви жертви. Сега целта я нямаше и много неща се бяха изменили, но те просто не бяха искали да мислят за това… Сега целта я нямаше и възникваше въпросът — защо са нужни жертвите? За самочувствието на Стефан? И неговото? И на Сава?… На тримата самотни старци!…

Това бяха чудни потомци и той не бе мислил за тях, но когато трябваше да реши на секундата — те бяха изплували пред съзнанието му и… Дато̀ не можа да вземе решение заради тях. Бяха възпитавали синовете си и бяха ги погубили с това непригодно за новата обстановка възпитание. След това — заети с мисълта да продължават живота си и да оцелеят до Земята, бяха зарязали възпитанието на внуците си и те бяха дали началото на една нова, невиждана космическа човешка раса.

Малко смешно — помисли Дато̀, — раса от три момичета, но това бе така! Бяха станали прекрасни, чудесно приспособими, жизнени и свободни; не боледуваха и не гинеха в условията, в които ги поставяше корабът, като старците и синовете им. Защото, оставени сами, бяха възпитани не от тях — от двадесет и четиримата, посветили живота си на една цел, а от хората — от цялото човечество, от всички животни, от всички поставени цели и всички опитности на човека през хилядите и хиляди години на развитието му. Бяха плод на широката, безкрайна приспособимост на страдалото и борило се при всякакви условия човечество, която те — подготвените за една конкретна, специална експедиция, най-съвършени индивиди от последното поколение на двадесет и девети век — не можеха да дадат от себе си!

Стефан до него се размърда в креслото си и с това го изтръгна от мислите му.