Атанас Славов
По голямата спирала (1)

Предговор

Искам да ви кажа защо започвам тази история.

Ще минат много години…

Когато кажа „ще минат много години“, не променяйте в съзнанието си само датата в календара — да речем на 2000-та или на 3301-та година, — без да промените със същия смел замах всичките си представи! Не оставяйте познатите си живи, макар и стари, за да обсъдите мислено с тях станалите промени; не оставяйте света пълен с най-любимата си днешна сграда от стъкло и алуминий и дните на света — една светла поредица от най-хубавия слънчев ден на собствения ви живот; и хората, разговарящи с тона, с който най-много обичате да разговарят с вас. Уви! Така е устроено нашето съзнание. „Ще минат много години…“ и ние си представяме годините до края на живота си. Или най-много до края на живота на сина си. Или ако, дай боже, се надяваме на внук — до края на живота на внука си.

Искам да ви внуша, че тук „много години“ трябва да значи наистина много. Защото след смъртта на внуците ни ще има още години, нали? Още сто години. Още хиляда години. Още сто хиляди години! Милиони години!… За това време фактически не знаем нищо. Може би няма да има ни календари като днешните, ни къщи от стъкло и алуминий, ни хора като нашите познати, ни различните сегашни „тонове“ на разговор — между които и любимият ни тон, — ни „хубавите“ дни на моя и на твоя живот. Та ние изобщо не знаем дали далечните ни потомци ще бъдат на Земята…

Милиони години — това наистина е много време. Всичко, за което сме мислили, всичко, за което сме мечтали, всичко, за което сме се борили, отдавна ще се е случило, ще се е реализирало, ще е било извоювано. Може би дори за астронавтите тогава ще мислят (някъде на Вега или на Андромеда) така, както днес в Грузия мислят за аргонавтите…

Това няма значение.

Аз съм сигурен само в едно.

Ще минат много години и някога някъде някакви астронавти ще намерят на една чужда, непозната планета надпис. Може би издълбан на камък, може би в някаква благородна сплав. Може би ще го прочетат направо, тъй като ще бъде написан на познат за тях език, може би ще трябва да го дешифрират в сложната структура на някакъв неразрушим, изкуствено създаден кристал. А може би ще го намерят в обикновено книжно томче на отдавна изоставената Земя при някое от далечните си завръщания. Не зная.

Всъщност това няма и особено значение, тъй като зная какъв ще бъде смисълът на текста…

„Духът им бе узнал красотата на безкрайното. Но светът, в който живееше тяхната твърд, бе друг. Той имаше своето безкрайно долу и своето безкрайно горе и твърдта им бе всмуквана и падаше към дъното, където не можеше повече да се съпротивлява на устрема на падането си, и умираше, както умират звездите — превръщайки се в светлина. А духът им бягаше от падащата твърд и с откъслечни, задъхани скокове се отмяташе нагоре, срещу движенията на смъртната спирала, и се издигаше към чистите небеса на безплътността, но тези небеса бяха студени и духът забавяше движенията си и бавно се отпускаше надолу по спиралата и с падането си отново навлизаше в кръговете, сгрети от смъртните лумвания на телата на другите светове, паднали в разжарения ад в сърцето на вселената; и никой не беше се върнал оттам, за да каже как изглежда. Навлязъл в тези кръгове, духът отново идваше в съзнание и ужасен, повлечен към гибелта си от падащата твърд, която яхаше, той се прочистваше от самоуспокоението си и отново побягваше навън и нагоре.

Това бе техният свят! — падаща във вечния невидим огън на енергетичното си превръщане твърда материя и издигащата се срещу нейния водопад мислеща материя.

И тази мятаща се срещу течението пъстърва щеше да остане няма и вечно сама! Беззвучните й викове, насочени напред, назад, встрани, щяха винаги да се завръщат само в нейния кръг. И всички мятащи се срещу водопада пъстърви щяха да зоват с гласове, въртящи се всеки само в своя кръг. И трябваше да минат — уви! — не осемдесет или сто години от началото на космическата ера, за да се срещнат… Падайки и въздигайки се наново, те щяха да намират по своя кръг само следите на своите собствени падания и въздигания отпреди хиляди и милиони години.

Уви! Те не можеха да стигнат сами доникъде — самотните старци, които бяха тръгнали за щастие, — колкото и силни, колкото и упорити да бяха. Тези два-три века трябваше да станат хиляди и чак тогава щяха да дадат ново възмогване и ново падане. И паданията, и възмогванията трябваше да станат милиони; едва тогава, обогатена с опит и възмъжала, зрялата самотна пъстърва щеше да провиди светлия връх на водопада и може би да го превъзмогне, за да стигне до малкото, тясно, спокойно късче чистота, където да срещне себеподобните си и да хвърли хайвера си. И хайверът — повечето падайки надолу в пътя й, по-малкото — задържайки се тук — щеше да я възпроизведе, за да тръгне отново.

Но сега те бяха почти на самото дъно — на самата граница със смъртта — и знаеха, че прозрели истината, ще могат да се закрепят и да съберат сили, за да пренесат живота и човека нататък — нагоре!

А дори и да не успееха, бяха спокойни, защото някой някъде вече беше го пренесъл, а други другаде щяха да го пренесат.

Защото победата на човека никога не идва с победата или смъртта на единия (който и да бъде той) или с победата и смъртта на двадесет и четиримата (които и да са те), а винаги с борбата на следващите, на другите, на всичките!“

Може би ще възразите, че надписът, който ще намерят моите астронавти, няма да бъде такъв. Не забравяйте, условихме се, че това е станало след много, наистина много години и затова дори текстът да не е точно такъв, то духът му трябва да бъде същият. И дори да не го намерят моите космонавти, ще го намерят други някои. Някъде. Някога…

За нищо друго не можем да бъдем сигурни, но такъв надпис ще има. Безусловно верен в крайните си изводи, неясен във всичко останало…

И това неясно останало дълго ще буди въображението на тези, които го намерят, и на тези, които го разчетат, и на много други след тях. По него отдавна мисля и аз — по неясните условия, по съмнителните, несигурни изходни пътища, по които ще се стигне до безусловно верния краен извод.

И ми хрумна едно обяснение. Може би не най-вярното. Може би не най-остроумното. Може би не най-пълното. Впрочем — сигурно! Сигурно нито вярно, нито пълно, нито особено остроумно.

И все пак ми се ще да го споделя.