Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (30)

30

Стените в офиса на Лили сякаш се разтопиха и дадоха път на Пети, лицето му на възрастен бе наложено върху детския му облик, и двете съществуваха заедно.

А след това лицето на Кенет.

Лицето на Кенет в тъмнината, в спалнята на Лили. Трябва да е било зима — тя бе купила елха, доставена някъде от Мейн в магазина на Шесто авеню. Спомняше си аромата на елховите иглички в апартамента, докато разговаряха.

Нямаше секс, просто спаха заедно. Кенет се смееше за това, но бе и донякъде тъжен. Сърдечният удар бе твърде скорошен…

— Да се мотае наоколо с тъпкачи — каза той. — Не мога да го повярвам. Аз не съм достатъчен, тя си има и тъпкач.

— Не е тъпкач — отвърна тя.

— Добре. Петле. Нерез. Отмъщението на нерезите, посетили Ричард Х. Лично Кенет. Може би нерез тъпче моята жена. Или почакай…

— Млъкни — тя сурово прекъсна подигравките му, — или ще усуча деликатните ти части и ще те увеся на тях — в добро здраве, разбира се.

— Лили. — Тонът му бе променен. Усещаше се сексът.

— Не. Съжалявам, че казах това. Кенет…

— Добре. Да се върнем към петлето…

— Той не е петел. Той е наистина свестен човек и ако пробие сега, може да стигне донякъде.

Тя бе говорила, тя, Лили, за случая Робин Худ. Бе говорила в леглото. Бе казала за момчетата от разузнаването, които срещаха трудности, бе доверила, че Пети е назначен по случая, бе споменала и компютрите.

Не набързо. Не формално. А до най-малката подробност. Креватен разговор. Но Кенет научи почти всичко. С това, което бе подочул Коплънд, и това, което Кенет научи в леглото, те трябва да са знаели всичко.

Образът на Пети кръжеше в ума й, с пригладената коса, с щръкналите уши, бягащ по тротоара с вдигнат лист хартия, толкова щастлив, че я вижда…

— Аз те убих — каза тя на този образ, говореше високо. Гласът й бе вкочанен като зимна шушулка. — Аз те убих, Уолт.