Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (13)

13

— Какво не е наред? — попита Лили.

Кенет се претърколи към нея и постави ръка под главата й.

— Чувствам се като инвалид, когато го правим. Искам да кажа, нищо освен това.

Двойната койка бе с клиновидна форма, пъхната под носа на лодката. Кенет лежеше настрани. Той се пресегна към лицето й в полумрака, докосна линията на косата й с показалец, продължи надолу по носа й, нежно по устните, между гърдите, после отново нагоре, притисна нежно зърната й, сетне надолу около пъпа, по бедрото и надолу по вътрешната част на краката й до коляното. Тя бе все още топла, потна.

— Ние не сме длъжни да го правим — отвърна Лили.

— Ти може и да не си, но аз съм — изръмжа Кенет. — Ако не мога да правя повече любов, ще се чувствам като проклет зеленчук.

— Ти просто искаш да бъдеш отгоре — опита се да се пошегува Лили. Когато той не отговори, тя допълни: — Трябва да слушаш Фермът.

— Шибани доктори. — Фермът, кардиологът, неохотно се бе съгласил Кенет да възобнови половия си живот „стига партньорката ти да върши черната работа“.

— Послушай го — нежно и нетърпеливо се обади Лили. — Той се опитва да спаси живота ти, глупчо.

— Да. — Кенет извърна глава като почесваше гърдите си.

— Цигара искаш, нали?

— Не, не е това. Просто си мислех… не са виновни докторите. Вината е в мен. Винаги, когато свърша и сърцето ми започне да думка, аз започвам да се вслушвам в него…

— Тогава трябва да приключим. Може би само за няколко седмици — каза Лили.

— Не. Ще бъде още по-зле. Просто… Боже, искам само едно нещо — едно проклето нещо на този свят. Само едно нещо. Имам нужда от секс, но като започна, не мога да спра да мисля за сърцето си и това обърква нещата. После, и ти си отгоре през цялото време, а аз лежа като мъртвец, който има ерекция, започвам да си мисля какво ли е за нея? Прилича на некрофилия, така да ме обработва.

— Ричард, идиот такъв…

— Боже, радвам се, че те срещнах — продължи той след известно време. — Не можех да повярвам, че ти си тук, че работиш за О’Дел. Непрекъснато си мислех, тя не може просто да работи за него, такава жена, трябва да има и нещо друго.

— Господи — изкикоти се Лили, странно приятен дрезгав смях.

— Съжалявам за това — каза Кенет, като я докосна отново. — Чудя как ли О’Дел прави секс. Лети до Вегас и си взема две-три дебелани? Чудя се откога ли не е виждал члена си? Толкова е тлъст, че не мисля, че може да го достигне.

— Стига — каза Лили, но се изкикоти отново. Голяма кикотеща се жена, това накара Кенет да се засмее.

После каза:

— Разбира се, нещата трябва да са били различни с Дейвънпорт.

Лили го сряза:

— Млъкни. Не искам да слушам това.

— Сигурно му е като на шетлъндско пони.

— Искаш ли да те ухапя?

— Това сериозно предложение ли е?

— Дик…

— Хей, аз не ревнувам. Е, може би малко. Но аз наистина харесвам този тип. Цялата тази работа да го домъкнем да танцува по свирките на медиите, доста е странно, а проработи. Мислиш ли, че ще има свалка с Барбара Фел?

— Не зная — отсечено каза тя.

— Прилича на онзи тип мъже, които ловуват наоколо — предположи Кенет.

— Дрън-дрън.

— Хей, не искам да кажа, че е лошо. Просто се чудех за него и Фел. Те са двойка, зачената в ада.

— Тя е много привлекателна.

— Предполагам, ако харесваш този тип — отвърна Кенет. — Прилича на хлапе с велосипед, което е падало от него твърде често. Защо го сложи с нея? Един вид психологическа принуда, за да погребе вашата сексуална история?

— Не, не, не. Просто се нуждаехме от някой, който да познава информаторите на Мидтаун.

— Да, но от Дейвънпорт се очаква да играе ролята на бъбривец.

— Той никога не е бъбривец. Дори когато говори много. Тоя тип действа повече от теб, а ти си най-коварният, изменчив…

— … най-перверзният…

— … най-задкулисният задник в полицията. Нещо повече, той трябваше да направи нещо, което да накара медиите да го потърсят.

— Предполагам. — Кенет отново плъзна връхчетата на пръстите си по бедрото й, кожата й бе мека и леко хладна от потта. — Или ще трябва да си вземем чаршаф да се покрием, или да измислим начин да затоплим мястото отново.

Лили се пресегна към слабините му:

— Боже. Сигурен ли си? Дик…

Той се претърколи към нея, обгърнал я с ръце, притискайки я силно.

— Абсолютно си права.

— Бъди сериозен.

— Добре. Как звучи: наистина имам нужда от теб, това поддържа живота ми.

Много по-късно, когато той вече спеше, Лили си помисли: „Те всички умеят да те накарат да се чувстваш виновна. Това е, което правят най-добре…“.