Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (12)

12

Тридесет пъти невероятен унес, за два дни. Бекър не бе спал изобщо. Химикалите го понасяха леко, като лист върху речната вода. Потокът на времето и мисълта течеше покрай него. Бягаше от очите на жената, от преследващата го жена. Тя го ужасяваше, но химикалите я бяха сразили за два дни и тя разхлабваше примката си.

Ставаха обаче и други неща.

Късно следобед на втория ден дойдоха буболечките. Усещаше ги, цели пълчища, как напредват инч по инч във вените му. Навсякъде, но най-вече по вените на ръцете. Чувстваше ги, невзрачни блъсъци, шумяха наоколо, вършейки мръсната си работа.

Изяждаха го. Изяждаха клетките му. Спомняше си как като дете риташе мравуняците и мъничките мравки се разбягваха, търсейки убежище, като държаха в устите си напрашените си бели яйчица. Това бе образът, който го споходи — бягащи мравки, които държаха в щипките си кръвни клетки. Хиляди, бягащи по вените му. Ако можеше да ги изхвърли навън…

Глас в главата му — не, не, не, халюцинации, не, не, не…

Той се изправи, коленете и стъпалата го боляха. Беше извървял мили в сутерена — напред-назад, назад-напред. Колко? Няколко блуждаещи мозъчни клетки направиха изчислението — да речем пет хиляди обиколки, по двадесет стъпки във всяка посока… тридесет и седем, запетая, осемстотин седемдесет и осем хилядни мили. Тридесет и седем цяло и осемстотин седемдесет и осем, седем осем седем осем седем осем седем…

Бе заклещен в примката осем-седем, очарован от нейната безусловна безкрайност, примка, която ще остане по-дълго от слънцето, по-дълго от Вселената, ще продължи за… какво?

Той се отърси, усети как буболечките яростно пъплят по вените му, отиде в банята, включи лампата и потърси белезите по местата, където пъплеха буболечките.

Глас: изтръпване…

Натисна ръката си. Трябваше да ги пусне навън, да ги изцеди по някакъв начин. Отиде в операционната, разбърка инструментите, взе един скалпел и ги пусна навън…

Започна да се разхожда, буболечките се процеждаха навън, започнаха отново да пристъпват — каква беше тази миризма? Толкова чиста и медна, като морето. Кръв?

Той се огледа. От ръката му течеше кръв. Не силно или бавно, а като че ръката и китката му бяха одрани. Където бе стъпвал, по пода бе разплискана кръв, елипсовидна линия, маркираща неговите обиколки, сякаш някой бе размахвал обезглавено пиле.

Гласът: стереотипен.

Какво? Той се втренчи в ръката си и една буболечка запъпли по вената. Като Чарли Виктор в „Следата Хо Ши Мин“, като Чарли Виктор в хотел „Оскар“, Чарли Хотел Индия Майк Ноември Лима Танго Ромео…

Още една примка — откъде се взе? Той започна да се друса. Буболечките чакаха — на цели флангове.

Медикаменти. Той отиде до медицинския шкаф, откри половин дузина хапчета. Това бе всичко. Лапна едно, после още едно. И трето.

Вдигна телефона, овладя се и го затвори обратно. Не и оттук по телефона, не на пласьор. Ченгетата се въртят около пласьорите, въртят се… Погледна надолу към ръката си, към лепкавата кръв…

Успокои се. Изми се. Облече се. Постави бинт върху разреза на ръката си. Разрез? Как стана това?…

Той загуби мисълта си и фиксира поглед в огледалото, подготвяше се за своята публика, нуждата винаги присъстваше, надничаше зад рамото му. Нуждата провокира личността за пред хората. Промени гласа си. Промени маниерите си. Когато привърши с обличането, той отиде до обществения автомат на улицата.

— Да? — Женски глас.

— Мога ли да говоря с доктор Уест?

Секунда по-късно чу Уайтчърч:

— Боже, трябва да говорим. Веднага. Ченгетата бяха тук, търсят твоя човек — или на който си продал онова скапано оборудване.

— Какво?

— Човекът, на когото си го продал — настойчиво повтори Уайтчърч. — Той е онзи проклет убиец, Бекър. Боже, ченгетата така ме захапаха.

— От Ню Йорк ли бяха?

— Да, някаква фръцла и един подъл задник от Минеаполис.

— Не подслушват ли телефона ти?

— Това не е моят телефон. Не се тревожи за това. Тревожи се за онзи тип, който купи онези лайна…

— Ще се справя с това — изписука Бекър. Заболя го от усилието. — Но искам малко дрога.

— Исусе Христе…

— Всъщност много.

— Колко?

— Колко имаш?

Настъпи миг тишина и Уайтчърч каза:

— Ти не си свързан с онзи Бекър, нали?

— Не беше Бекър. Продадох го на едно хлапе от гимназията на Стейтън Айлънд. Трябваше му за някакъв научен проект.

Това пасваше за Уайтчърч — учител.

Уайтчърч бе решил да си почине на Маями и тези пари не му бяха излишни.

— Мога да ти доставя двеста „кръстчета“, тридесет ангелчета и десет от беличките, ако можеш да си го позволиш.

— Мога.

— След двадесет минути?

— Не. Ще ми трябва време. — Нека си мисли, че Бекър живее на Стейтън Айлънд. — Трябват ми няколко часа.

— Два часа? Добре. Два часа. Ще се видим в девет. На обичайното място.

 

 

Бекър остави фолксвагена си в един служебен паркинг на Първо авеню. Той бе отворен от шест до полунощ. Кимна на пазача в будката и се придвижи до последния етаж. Бе наблюдавал Уайтчърч преди. Вярваше в предпазливостта и знаеше, че наркопласьорите продаваха приятели и клиенти на ченгетата. Затворът го бе научил на много неща. Още една страна на живота.

Уайтчърч настояваше за точност. „По този начин дрогата ще е в мене, на улицата, за секунда. Така е по-безопасно, знаеш, нали?“

Обикновено Уайтчърч излизаше от болницата и се спускаше по тротоара към една автобусна спирка, когато Бекър приближаваше. Веднъж, тъй като бе пристигнал по-рано, Бекър го бе наблюдавал от рампата. Уайтчърч бе излязъл, бе отишъл до автобусната спирка, беше изчакал две-три минути и после бе влязъл отново вътре през същата врата. Бекър се бе обадил да се извини и си взе дрогата няколко минути по-късно.

Бекър се спусна на първия етаж, покрай билетното гише, и от улицата навлезе в алеята към спешното отделение. Нощта се спускаше и уличните лампи бяха включени. Беше подранил, забави ход. Наоколо имаше няколко души. Това не беше добре. Зави по алеята към спешното отделение и приближи вратата, през която обикновено излизаше Уайтчърч. Дръпна дръжката. Заключено. Погледна часовника си. Оставаха още две минути. Уайтчърч трябваше да се появи всеки момент…

Бе глътнал едно ангелче преди да тръгне, от резерва му за краен случай. Силно нещо — освободи мощта му.

Пистолетът бе в ръката му.

Вратата се отвори и Уайтчърч се показа навън. Сепнато подскочи от изненадата при вида на Бекър.

— Какво…?

— Трябва да поговорим — прошепна Бекър. — В това има нещо повече, отколкото смятах.

Той погледна зад гърба на Уайтчърч към празния, облицован с плочки коридор.

— Да се върнем вътре, само за няколко минути. Чувствам се длъжен да ти разкажа всичко.

Уайтчърч кимна и се обърна. Тръгна напред.

— Донесе ли парите?

— Да. — Той му подаде плика с парите. — Носиш ли дрогата?

— Да. — Уайтчърч се обърна, когато зад тях се затръшна металната врата на противопожарния изход. Лампите в коридора не бяха силни, но бяха безжално синьо флуоресцентни.

Уайтчърч държеше в ръката си найлонова торбичка и почти беше пристъпил към Бекър, когато той каза:

— Ти си…

Той спря, езикът му се заплете и започна да отстъпва назад.

— Проклетият убиец — усмихнато каза Бекър. — Точно както в „Имам една тайна“. Спомняш ли си това шоу? Мисля, че беше Гари Мур.

Уайтчърч бясно завъртя глава, търсеше изход за бягство, после се обърна към Бекър, но тялото му вече се движеше, опитваше се да избяга.

— Слушай — каза той, почти през рамо.

— Не. — Бекър се прицели с пистолета в широкия гръб на Уайтчърч. Той изкрещя. — Няма начин — и Бекър стреля в гръбначния стълб, между плешките. Изстрелът бе оглушителен и Уайтчърч политна напред, опита се да се задържи на хлъзгавата стена, залюля се и се обърна. Бекър насочи пистолета в него, от два фута разстояние. — Няма начин…

Бекър отново дръпна спусъка, застреля Уайтчърч в челото. После пъхна оръжието в джоба си, извади бързо един скалпел, наведе се и изряза мъртвите очи на Уайтчърч. Чудесно.

Надолу по коридора с трясък се отвори врата.

— Хей — извика някой.

Бекър огледа коридора — празен. Грабна пълната с дрога торбичка, изправи се, спомни си за парите, видя ги полузатиснати от Уайтчърч. По коридора отново се отвори врата и Бекър дръпна силно плика с парите. Той се разкъса, но Бекър успя да сграбчи почти всичко, под тялото останаха само една-две банкноти.

— Хей. — Той се обърна назад, докато излизаше, но в коридора нямаше никой, освен гласа. Навън се стегна и забърза, но не побягна. Надолу по алеята, наляво по тротоара към паркинга. Влезе по стълбите и чу стъпки отзад. Обърна се.

Млада жена бързаше след него. Той започна да се изкачва, но тя го настигаше, беше само на няколко крачки.

— Чакайте — бе останала без дъх. — Мразя да се качвам сама. Ако тук има някой… Знаете как е.

— Да. — Младата жена се опасяваше да не бъде нападната. Към рампата имаше само един отворен изход, но всеки би могъл да се прехвърли през ниските стени. Ако се съдеше по драсканиците със спрей по бетонните стени, няколко човека вече го бяха направили.

— Боже, какъв ден — каза жената. — Мразя да работя, когато навън е толкова хубаво, а не виждам нищо освен компютърни терминали.

Бекър отново кимна, не се доверяваше на гласа си. Ако имаше време, щеше да я вземе. Бе съвършена за целта: млада, очевидно интелигентна. Присъща естественост. Възможно беше да разбере привилегията, която щеше да й даде. Можеше да я вземе. Сега, веднага. Да я удари по главата…

Той сви ръката си в юмрук зад нея и размисли. Или с пистолета. Мога да използвам пистолета. Усещаше тежестта му в джоба си. Сега е празен, но ставаше за заплаха.

Но ако я нарани, ако я удари, трябваше да се бори, ако не беше толкова съвършен обект. Резултатите му щяха да бъдат поставени под съмнение. Хората го наблюдаваха, хора, които го мразеха, които щяха да направят всичко, за да оспорят резултатите му. Той отстъпи назад, сърцето му биеше като барабан.

— Довиждане — каза тя половин ниво преди неговата кола. Погледна навън към открития етаж преди да излезе през вратата: — Няма никой, чувствам се като глупачка, наистина.

Той можеше, но… почакай. Без импровизации. Спомни си последния път… Спокойно, спокойно, има много като нея.

Бекър вдигна ръка и рискува:

— Довиждане — каза той предпазливо.

Трябваше да си вземе обект. Трябваше. Не бе осъзнал колко е силна тази нужда до момента, когато видя как жената се качва в колата и заключва вратите.

Той напусна гаража. Имаше някакво раздвижване по алеята до входа за спешно отделение, но той не спря да погледне. Вместо това се върна направо в апартамента си, в неистово безумие извади чантата с принадлежностите: газовия пистолет, флакона с анестетик и маската. Прищрака пистолета. Провери нивото на изразходване. Чудесно. Прерови чантичката, която бе взел от Уайтчърч. Само за вкус. Бързо захапа със зъби едно ангелче, като възнамеряваше да отгризне само половината, но половината не вършеше работа и той глътна цялото. Закача да го залее мощната вълна.

Обикаляше, мислеше — Инфрачервено. Ултравиолетово. Пробив.

Знаеше този бар.

По-късно видя жената да се измъква от задната част на бара, да се обляга на тухлената стена и да пали цигара със старомодна запалка. Наоколо нямаше много хора. Влизаха и излизаха жени, повечето от тях самотни. Лесни мишени.

Жената се бе облегнала на външната стена. Беше облечена в дънки и тениска без ръкави, носеше широк кожен колан. Късата й коса беше черна, на ушите й имаше златни халки.

Бекър приближи, внимателно заобиколи фолксвагена, като че не беше негов. Не биваше да е твърде настоятелен. В ръката му бе електрошоковия пистолет, под мишницата — флакона с анестетик, държеше и маската.

— Страхотна нощ — обърна се той към жената.

Тя се усмихна:

— Не изглеждаш зле.

Бекър се усмихна в отговор и спря близо до носа на фолксвагена.

Ела в захаросаната къщичка, малко момиче…