Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (9)

9

Колата забави ход и прозорецът между предната и задната седалка се спусна един инч. Движението не бе натоварено в ранното утро и те се движеха бързо, макар че О’Дел бе кисел заради ранния час. Лили изобщо не беше спала.

— „Таймс“ ли искаш? — подхвърли през рамо Коплънд.

— Да — кимна О’Дел.

Коплънд приближи колата до бордюра, където продавач размахваше вестници към минаващите коли. Радиото бълваше някакво дискусионно шоу — Бекър и пак Бекър. Когато Коплънд отвори своя прозорец, те чуха същото шоу от радиото на продавача. Той му подаде един вестник, взе петдоларовата банкнота и забърка за ресто.

— Тревожа се — каза Лили. — Могат да опитат отново.

— Няма да стане. Не са искали да го убият, а да го нападнат по същия начин е твърде рисковано. Особено ако е толкова твърд, както непрекъснато ми разправяш.

— Ние мислехме, че няма да го нападнат и първия път.

— Никога не сме предполагали, че ще опитат да го нападнат.

Коплънд подаде един брой „Таймс“ към задната седалка. Точно под заглавието се мъдреше надпис: „Армията подозира Бекър за убийства във Виетнам“.

— Това са тъпотии — изръмжа О’Дел като прегледа набързо историята. — Нещо от Минеаполис?

— Не.

— По дяволите. Защо тези задници не проверят? Това, което знаят, е, че историята от Минеаполис може да е прикритие на операции на Вътрешното разузнаване.

— Нищо такова дотук. А хората в Минеаполис чакат това.

Тишина, колата се търкаляше като брониран призрак през Манхатън.

После:

— Трябва да е Фел. Няма начин.

Лили разтърси глава:

— Никакви съобщения за нея. Има едно обаждане от компютърна компания, че е спечелила награда, да отиде до някакъв комплекс в Джърси да я получи. Нищо на служебния телефон.

— По дяволите. Сигурно използва обществен телефон. Може да й устроим някакво наблюдение.

— Аз бих изчакала. Тя е била доста време по улиците. Рано или късно ще се усети.

— Въпреки това трябва да е била Фел. Освен ако наистина не са крадци.

— Не са били крадци. Лукас мисли, че са ченгета. Казва, че единият от тях е носил верига, увита с черна кожа. Почти единственото място, където може да се намери такава, е търговският склад на полицията. И каза, че изобщо не са потърсили портфейла му.

— Но те не са се опитали да го убият.

— Не. Но той смята, че са искали да го извадят от строя. Просто да му счупят някой и друг кокал.

— Хм. — О’Дел изръмжа и леко се усмихна. — Знаеш ли, имаше една банда в долната част на Ийст Сайд, те се обзалагаха, че ще отхапят ухото на някого за десет долара?

— Не знаех това — каза Лили.

— Вярно е, въпреки че… Добре. За Дейвънпорт. Дръж го в ръцете си.

— Все още се чувствам сякаш го предавам — каза Лили, като извърна очи от О’Дел навън през прозореца. По тротоара някакво дете буташе велосипед със спукана гума. То се обърна, когато голямата черна кола мина и погледът му попадна право върху Лили — безизразните сиви, змийски очи на десетгодишен психопат.

— Той знаеше в какво се забърква.

— Не напълно — отвърна тя, като отбягна преследващите я очи на хлапето. Погледна О’Дел. — Мислеше си, че знае, но все пак той е от малък град. Не е тукашен. В действителност не знае, не по начина, по който знаем ние…

— Какво каза на Кенет за факта, че Дейвънпорт е бил у вас?

— Аз… отговорих уклончиво — каза Лили. — А ще използвам донякъде и твоята подкрепа.

— А-ха.

 

 

Лукас не бе сериозно наранен, така че Лили нае такси, закара го в Бет Израел и после докладва за нападението. Тъй като бе стреляла, трябваше да попълни някои формуляри. Беше се обадила на Кенет да му разкаже.

— Трябва ли да попитам защо той е бил у вас в два часа през нощта? — бе попитал Кенет. Звучеше, като че се забавлява, но не беше така.

— Ъ, ти не искаш да знаеш, но беше просто бизнес, не удоволствие — отговори Лили.

— Аз не искам да знам.

— Точно така.

И след миг:

— Окей. Добре ли си? Искам да кажа, наистина добре.

— Да. Един прозорец се скапа, трябва да го оправя.

— Добре. Поспи. Ще поговорим довечера.

— Това ли е всичко? Искам да кажа…?

— Дали ти вярвам? Разбира се. До довечера.

 

 

Лили погледна навън от колата към отминаващия край тях град. Може би тя предаваше Лукас. Може би предаваше Кенет. Вече не беше сигурна.

— Кретени — обади се О’Дел и разтърси гневно вестника.