Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (8)

8

Бекър първо бе стъписан, после изпадна в унес. Когато се върна в реалността на книжарницата, той с въздишка погледна касиера.

— Добре ли сте? — загрижено попита продавачът.

Имаше дълъг врат и тясна глава с дребни черти подобно на огромен по размери палец, стърчащ от раменете му. Лицето му бе наклонено настрани и светлината в книжарницата падаше върху дясното стъкло на очилата му, придавайки му странно заплашителен вид.

— Добре съм, добре — пискливо произнесе Бекър. Той размърда крака и извърна очи към задната част на книжарницата. Тя бе широка петнадесет фута и дълга цели четиридесет. Облицовката по стените се беше напукала и издула под грубите полици, покритият с линолеум под бе надраскан и осеян с дупки. Тесните пътечки миришеха на плесенясала хартия, разяждаща кориците на книгите, и на застояла нечистотия. Охранен мъж стоеше до щанда за продажби в средата на магазина. Зад него имаше кръгло панорамно огледало, бе подпрял до шкембето си антология „Спайдърмен“ с твърди корици и тикаше в лицето си сладолед, покрит с фъстъци. Бекър дори не го бе видял да влиза.

Той погледна към книгата в ръцете си, книгата, която го бе провокирала да изпадне в унес. Беше я изровил изпод купчина книги в секцията за медицина и антропология…

— Не се помръднахте толкова дълго, че аз помислих да не би, не знам… — каза лицето с формата на палец, адамовата му ябълка подскачаше като детска лодка.

Опитва се да ме спечели, помисли си Бекър. Идеята бе ласкателна, но нежелана. Никого не допускаше толкова близко. Преди ченгетата от Минеаполис да го пребият с пистолетите си, Бекър бе красив, но сега Красотата бе мъртва. И въпреки че беше наслоил тежък прикриващ грим, за да скрие белезите, те се виждаха ясно на ярка светлина. „Поуст“ бе публикувал снимките му с най-малките драскотини и белези. Да ги видят всички.

Бекър любезно кимна, но не продума и погледна часовника си. Сигурно е бил странна гледка — замръзнал в четене, абсолютно неподвижен, немигащ за цели пет или повече минути.

По-добре да тръгва. Бекър се приближи до щанда с наведена глава и побутна книгата. Беше се тренирал да говори колкото се може по-малко. Речта можеше да го издаде.

— Шестнадесет и петнадесет, с ДДС — каза касиерът. Той погледна корицата: — Доста сурова книга.

Бекър отново кимна, остави седемнадесет долара и взе рестото.

— Заповядайте отново — извика след него палецът, когато той почти беше излязъл на улицата. Звънчето над врата радостно отекна при излизането му.

Бекър забърза към къщи, видя името си на предната страница на един вестник и забави ход. Снимка, познато лице. Какво?

Той повдигна тухленото парченце, което затискаше вестниците. Дейвънпорт? Боже, наистина беше Дейвънпорт. Той грабна вестника, подхвърли един долар на продавача и забързано се отдалечи.

— Не искаш ли рестото? — наведе се навън продавачът.

Не. Нямаше време за ресто. Бекър се запрепъва по улицата, петите му се тътреха и кривяха, опитваше се да прочете вестника на обкръжаващата го приглушена светлина. Накрая спря в ярко осветения вход на магазин за електроника — витрините бяха претъпкани с камери, факсове, касетофони, калкулатори, компактдискове, мобифони, миниатюрни телевизори и японски телескопи. Той приближи вестника до носа си.

… склонният към полемики бивш детектив от Минеаполис, който е обществено признат за разрешаването на първата серия убийства, извършени от Бекър, и който го идентифицира като убиеца. В схватката по време на ареста лицето на Бекър е пострадало безвъзвратно…

Можех да го застрелям — каза Дейвънпорт, — но ние се опитвахме да го хванем жив. Знаехме, че има съучастник и вярвахме, че той е мъртъв — но ако не хванехме Бекър жив, никога нямаше да сме убедени в това…

Лъжец. Вдигайки поглед от вестника, Бекър искаше да изкрещи: лъжец. Докосна лицето си, скрито под пластовете специална козметика. Дейвънпорт го беше осакатил. Дейвънпорт бе унищожил Красотата. Бекър замръзна, унесе се…

Някакъв скитник приближи и го зърна във входа.

— Хей — провикна се той, блокирайки тротоара, и Бекър дойде на себе си. Скитникът не бе особено едър, но видът му подсказваше, че често е бил пребиван и не се бои от нов удар. Не ставаше за Бекър.

— Мамка ти — изрева той с оголени зъби.

Скитникът се отдръпна, внезапно уплашен, и Бекър мина покрай него като повей арктически въздух. Ругаейки под носа си, Бекър зави зад ъгъла, изчака за миг, после пристъпи назад да види дали скитникът не го следва. Не. Бекър продължи към сградата на Лейси като мърмореше, ръмжеше, крещеше. Мина през входната врата, забърза към сутерена и се отпусна във фотьойла си за четене.

Дейвънпорт е в града. Страхът го стисна в клещите си и той се върна към процеса, свидетелските показания на Дейвънпорт. Детективът втренчено го гледа през цялото време, предизвиква го… Бекър преживя отново процеса, умът му бе в примка, объркан в произволните отблясъци на разума… Върна се към реалността с въздишка.

Какво? На скута му имаше някакъв пакет. Той озадачено го погледна и го разкъса. Книгата. Бе забравил. Най-нови сведения: Мъчението през вековете. Книгата бе изпълнена с илюстрации на колела за изтезания и клади, на бесилки и „железни деви“. Не го интересуваше. Изтезанията бяха за чудаците, перверзните типове и клоуните. Но почти към края…

Да. Снимка направена около хиляда осемстотин и осемдесета година. Някакъв китаец, гласеше надписът, убил един принц и бил осъден на смърт чрез хиляди нарези. Екзекуторите го бяха рязали парче по парче както личеше на снимката.

Лицето на умиращия бе озарено от светлина.

Това бе, което търсеше в собствената си работа, и ето го — върху една снимка отпреди цял век. Това беше светлината, озарението на смъртта, бликаща от лицето на китаеца. Нямаше болка — болката обезобразяваше — знаеше това от личен опит. Той самият правеше каталози със снимки, но никога не бе постигал нещо като тази тук. Може би се дължеше на стария черно-бял филм, на някакво особено негово качество.

Бекър седна и загриза палеца си. Дейвънпорт бе забравен, потъна в забвение пред важността на това откритие. Откъде извираше аурата? Познанието за смъртта? От нейното наближаване? Затова ли старите хора, близо до края си, бяха описвани като озарени? Защото знаеха, че краят е близо, можеха да го съзрат и да осъзнаят, че няма как да го заобиколят? Дали познанието за надвисналата смърт е критичната точка? Можеше ли в това да е същността? Някаква интелектуална зависимост или освобождаване на чувствата — по-скоро това, отколкото свободен избор?

Твърде възбуден, за да седи, той изпусна книгата и заобикаля из стаята. Кутийката беше в джоба му — три хапчета. Той лакомо ги излапа и тогава погледна празната вече кутийка. Ето я кризата. Трябваше да се върне отново навън. Отлагаше го, но вече…

Погледна часовника си. Да. Уайтчърч ще бъде на работа. Поспря в банята, непохватно събу панталона си, изпика се, пусна водата, оправи дрехите си и отиде до телефона. Знаеше номера наизуст. Набра. Отговори женски глас.

— Доктор Уест, ако обичате — каза Бекър.

— Изчакайте, моля, ще го повикам.

Миг по-късно:

— Уест. — Гласът бе студен, Ню Джърси, скърцащ. Глас на важна особа.

— Имам нужда от малко ангелчета — хриптящо каза Бекър. Този бе гласът, който използваше пред Уайтчърч.

— Хм, има проблеми. Нямам. Макар че белите и „кръстчетата“ са достатъчно. Но от другите почти нямам — отговори Уайтчърч. Гласът му бе неспокоен. Бекър бе специален клиент, бял, предпазлив и плащаше в брой. Вероятно учител от Кънектикът, който ги разпродава на дребно на децата.

— Неприятно — отвърна Бекър. — Колко от белите?

— Мога да ви дам три.

— Три са достатъчно. Колко „кръстчета“?

— Тридесет? Мога да осигуря тридесет.

— Добре. Кога? Трябва да е скоро.

— Да кажем след половин час.

— Отлично, половин час — хрипкаво изрече Бекър и затвори.

Когато разчистваше сутерена, бе попаднал на купища захвърлена спортна екипировка — чифт напукани кожени бейзболни ръкавици с паяжини отвътре, половин дузина бухалки — непоправимо зацапани, а едната бе разцепена, спукана баскетболна топка, покрити с плесен и мръсотия бейзболни обувки с ръждясали метални шпайкове, два чифта гуменки, които не ставаха за нищо, и дори чифт шорти, светлокафяво горнище и жокейска шапка. Той бе захвърлил всичко това в един дълъг сандък наред с едно фризби, комплект за крикет и две счупени ракети за бадминтон. Бутна сандъка в един тъмен ъгъл. Който и да погледнеше вътре, щеше от пръв поглед да види вехториите, нищо запазено, нищо, което би поискал дори да докосне.

Бекър беше изрязал полукръгъл отвор в долната част на баскетболната топка и бе натъпкал вътре парите си. Сега той вдигна топката, извади три хиляди долара и внимателно постави топката обратно.

След бърз поглед в огледалото той изкачи стълбите до първия етаж и запристъпва към задната врата. Когато стигна до задния вход, по стълбите се разнесе гласът на старицата:

— Алекс…?

Бекър спря, помисли малко, после въздъхна раздразнено и се върна в полумрака към стълбището:

— Да?

— Искам специалните хапчета. — Гласът й бе приглушен и напрегнат.

— Ще взема — каза Бекър.

Той слезе до своя апартамент, намери кафявия флакон с морфин, изтърси в ръката си две хапчета и отново заизкачва стълбите, като говореше на себе си. В ума му играеха образи на смъртно озарение. Твърде зает с тях, той почти се спъна в Бриджит Ланд. Тя бе застанала на долното стъпало, водещо към апартамента на Едит Лейси.

— А — възкликна тя. — Тъкмо тръгвах, Алекс. Носиш лекарството на Едит?

— Да, да. — Бекър се опита да се промъкне с извърнато лице и наведена глава.

— Тези хапчета не са разрешени, нали? Това забранени наркотици ли са? — попита Ланд. Тя се повдигна към него с вирната брадичка като здраво хвана ръкава на ризата му. Имаше интелигентни тъмни очи, които изпитателно го гледаха.

Бекър се напрегна и кимна:

— Така мисля… Вземам ги от един неин приятел. Страхувам се да питам какви са.

— Ти какво… — започна Ланд, но Бекър вече се отдалечаваше по стълбите. Вече горе, той погледна назад. Ланд тъкмо се обръщаше по посока на вратата.

— Моля ви, не казвайте — каза Бекър. — Тя страда…

 

 

— Видя ли Бриджит? — попита госпожа Лейси.

— Да, долу. — Той напълни чаша вода и занесе хапчетата на Лейси.

Тя лакомо ги изгълта. Ръцете й трепереха, устните й сърбаха шумно.

— Бриджит ме попита дали тези хапчета са забранени. Боя се да не се обади в полицията — каза Бекър.

Госпожа Лейси бе ужасена.

— Искаш да кажеш…

— Те са забранени — отвърна Бекър. — Никога няма да получиш такива в някоя клиника.

— О, не, не… — Старата жена се залюля като кършеше грубите си възлести пръсти.

— Трябва да й се обадиш. Изчакай да си отиде до вкъщи и говори с нея — каза Бекър.

— Да, да. Ще й се обадя…

— Номерът й е върху аптечката, до телефона.

— Да, да… — Тя вдигна очи към него, тънката й кожа бе като смачкана хартия на приглушената светлина.

— Да не забравиш!

— Не… Не мога да открия очилата си — продума тя.

Той ги намери до кухненската мивка и безмълвно й ги подаде. Тя наклони благодарно глава.

— Очилата, очилата ми — и се обърна към телевизора. — Гледал ли си… Не, ти не гледаш телевизия. Видях по новините Арнолд.

Арнолд Шварценегер. Тя тръпнеше в очакване всеки ден да разчисти престъпниците от Ню Йорк.

— Трябва да излизам.

— Да, да. — Тя го пропъди с ръка.

— Обади се на Бриджит — повтори Бекър.

— Да… — Отстрани лицето й бе синкаво на светлината на телевизора, като рисунка в черно и бяло. Като лицето на умиращия китаец…

Ултравиолетово.

Идеята дойде от нищото, но със сила, която го обездвижи на горното стъпало. Можеше ли озарението, бликащо от умиращия да е свързано с изместване на спектъра? Светлинен феномен, който възниква в инфрачервено или ултравиолетово, които се процеждат тук и там във видимата светлина? Затова ли някои хора излъчваха сияние, а други не? Това ли е уловил старият фотоапарат с тесния спектър на лентата от деветнадесетото столетие? Като студент по медицина той бе виждал ултравиолетови и инфрачервени снимки. Ултравиолетовото може да увеличи микроскопския анализ и скритите аспекти на дадена проба, невидими на обикновена светлина. А инфрачервеното улавя температурните промени, дори и на тъмни обекти.

Но това бе всичко, което знаеше. Можеше ли да използва обикновените си камери? Как да провери?

Възбуда, възбудата от откритието пулсираше в мозъка му. Той се спусна бързо по стълбите като си спомни Бриджит Ланд едва в последната минута. Забави крачка, огледа се предпазливо, но тя бе заминала.

Промъкна се през задния вход, пъхна се във фолксвагена, приближи го до зида, изскочи навън, отвори портите, изкара колата, провери за натрапници, отново излезе и заключи вратата зад себе си. Изпадна в пърхаща лудешка възбуда, нетърпелив да поеме по пътя си, да подкрепи вечерните си прозрения.

На север през Принс, на изток през Бродуей, придържаше се по страничните улички, сградите го притискаха, пробиваше си път на североизток. Ето. Първо авеню. И Белвю, стара тухлена грамада.

Бекър погледна часовника си. Беше пристигнал минута-две по-рано. Нямаше проблем. Намали, намали… Ето го и него, вървеше към автобусната спирка. Бекър се наведе настрани и свали наполовина прозореца откъм пасажерското място. Спря до бордюра.

Уайтчърч го видя, огледа се наоколо и пристъпи до прозореца.

— Три бели, тридесет „кръстчета“, всичките от добро качество. Две ангелчета, хубаво нещо…

— Само две? — Бекър усети как контролът му се изплъзва, с усилие се овладя. — Добре. Но ще се обадя след няколко дни.

— Дотогава ще имам повече. Колко можете да си позволите?

— Тридесет? Можете ли да ми доставите тридесет? И още тридесет „кръстчета“?

— Да, така мисля — отвърна Уайтчърч. — Моят човек прокара нов канал. Обадете ми се, а за тази вечер искам две хиляди и сто.

Бекър кимна, разви двадесет и една стодоларови банкноти от свитъка в джоба си и ги подаде на Уайтчърч. Уайтчърч знаеше, че Бекър носи пистолет, всъщност той му го беше продал. Бекър не се притесняваше от измама. Уайтчърч натъпка банкнотите в джоба си и пусна една торбичка върху предната седалка.

— Елате отново — каза той и се обърна по посока на болницата.

Бекър вдигна прозореца и запали колата. Торбичката падна под седалката. Но той знаеше, че няма да го бъде без да опита. Той заслужаваше да пробва. Тази вечер стигна до революционна идея — отразяването на човешката аура…

Спря на един светофар, огледа се, пусна осветлението и отвори торбичката. Три дебели пакетчета кокаин и две малки торбички с цип. Едната съдържаше тридесет таблетки, а другата — два големи флакона. Ръцете му трепереха, докато се оглеждаше и развиваше едното пакетче. Точно колкото да се върне вкъщи.

Кокаинът го връхлетя и главата му се отпусна назад от силата му, бумтеше в мозъка му като товарен влак. След миг всичко започна да се възвръща, бавно, със свръхестествена яснота. Ако можеше да задържи това… Ръката му се протегна към полиетиленовата торбичка, отвори я — само две. Но кокаинът го държеше и той лапна и двете — ангелчетата ще задържат кокаина, ще доизградят виденията… Сега виждаше мили напред през мрака. Без затруднения. Преглътна насъбралата се слюнка и задъвка ожесточено, хрупаше със зъби. Само веднъж, само проба, да опита…

Червена светлина. Това го разгневи и той започна да проклина, премина я. Още една. Още по-ядосан, той успя този път да се въздържи и спря. Още една щипчица от белия прах — да. Той заслужаваше повече. Още една…

Той не бе вземал експериментален обект повече от една седмица. Вместо това се бе свил в сутерена и печаташе докладите си. Работата не беше довършена, данните трябваше да се обобщят и осмислят. Но тази вечер, с ангелчетата в кръвта си… А и Дейвънпорт е в града и го търси.

При отвличането на предните обекти той бе разработил система — зашеметяваше ги с електрошоков пистолет, използваше анестетик. А още по-важно — бе започнал да се оглежда за безопасни „ловни полета“. Белвю беше такова. През цялото време там имаше жени, ден и нощ, достатъчно дребни, здрави, добри обекти. А и паркингът там беше фактически достъпен и открит. Но за тази нощ не ставаше, не и когато се връща оттам. Всъщност не би трябвало изобщо да мисли за обект тази вечер. Не го беше планирал, не бе извършил разузнаването, което му осигуряваше безопасност. Но с ангелчетата в кръвта, всичко бе възможно.

В главата му изригна картина. Друг паркинг, не Белвю. Паркинг към някаква административна сграда.

Паркингите бяха подходящи, защото в тях лесно се криеше, по всяко време влизаха и излизаха хора, много от тях сами. И транспортът бе удобен.

А този бе особено добър — всяко ниво от паркинга имаше изход в административната сграда, вратите се пазеха от автоматични ключалки. Влизащия с кола в паркинга не минаваше непременно покрай служителите в будките за билети. Така че Бекър можеше да влезе и да изчака…

Самият паркинг имаше само един асансьор, който отвеждаше постоянните клиенти на улицата. В ума му изникна картина на самия него в този асансьор заедно с избрания обект, слизащ на същия етаж, използващ газовия пистолет като излизат от асансьора, анестетика, криещ тялото между две коли, после обикалящ свободно наоколо, за да избере място… Лесно.

А паркингът бе наблизо, в началото на Китайския квартал.

Рационалната част у Бекър, уловена в примката на мозъка му, го предупреждаваше: не, не, не…

Но хазартният Бекър завъртя кормилото и се отправи на юг, ангелчетата горяха в кръвта му.

Китайският квартал.

По улицата имаше хора, повече отколкото очакваше Бекър. Той ги пренебрегна, коктейлът от ангелчета и кокаин стягаше мозъка му, фокусираше го — той влезе направо в гаража, прегърбен над кормилото, взе билетче и започна да извива нагоре по поредица от наклонени рампи. Всички нива бяха осветени, но не видя камери. Върволицата рампи го обсеби, сърцето му удряше като парен чук, лицето му изгаряше…

Той стигна чак до върха, паркира, разви пакетчето кокаин, изсипа малко в ръката си, смръкна, облиза остатъка.

И се отнесе…

Когато дойде на себе си, излезе от колата като взе чантата с принадлежностите от задната седалка. Около шахтата на асансьора се увиваше стълбище и той се заспуска надолу тихо. Стълбите тънеха в мрак на фона на основното пространство. Бекър пристъпваше на пръсти, чантата бе преметната през рамо, а ръката му бе върху електрошоковия пистолет.

На втория етаж спря, провери шишето с анестетик и маската. Окей. Отрепетира действията си наум — промъква се зад нея, уцелва я с пистолета, покрива устата й да не крещи, смъква я надолу, пуска газта. Той напусна стълбището и огледа малкото фоайе с асансьора. Отлично.

Върна се обратно на стълбището.

Чакаше.

И чакаше.

Двадесет минути, напрежението се покачваше. Бръкна в джоба си, взе още едно „кръстче“, сдъвка го, като се наслаждаваше на вкуса. Дочу някъде отгоре да се затръшва желязна врата. Звукът отекна из рампата и няколко минути по-късно се заспуска кола. Отново настъпи тишина. Още пет минути, десет.

Някаква кола влезе, спря на втория етаж, високи токчета затропаха по бетона… Бекър се напрегна, ръката му бързо докосна анестетика, още веднъж прищрака електрошоковия пистолет.

После… нищо. Високите токчета се отдалечаваха. Жената, която и да бе, се спускаше по рампата към изхода вместо да отиде на стълбището или да вземе асансьора.

По дяволите. Нещата не вървяха. Погледна часовника си — още десет минути. Не повече… В ума му проблесна отрязък от миналото, една актриса. Беше я заблудил с униформата си на служител от газовата компания, който търси течове, и я бе убил с чук. Спомни си всичко, проблясъка… Бекър изпадна в унес.

И се върна в съзнание след известно време с издайническа въздишка. От звука на стъпки отдолу и женски глас.

Вратите на асансьора се отвориха един етаж по-долу…

Той вдигна чантата си, втурна се във фоайето, натисна бутона за нагоре — една част от него викаше от ъгълчето на мозъка му не, не, не. Другата част, на повърхността, гореше от нетърпение…

Асансьорът се издигна, спря и вратите се отвориха. Вътре стоеше тъмнокоса жена с издута чанта, огромни очи. Едната й ръка бе пъхната в чантата. Не бе очаквала внезапното спиране на втория етаж. Видя Бекър и се отпусна. Бекър кимна, влезе и изчака вратите да се затворят. Жената бе натиснала шестия етаж и Бекър протегна ръка, след това я свали, като че и той отиваше на шестия. Отстъпи към задната част на асансьора като гледаше просветващите номера на етажите…

В чантата й има пистолет, помисли си Бекър, пистолет или сълзлив газ. Помисли върху това, помисли върху това… бе в примка, мислещ как мисли върху… когато се съвзе и опипа чантата си за газовия пистолет, бяха пристигнали на шестия етаж.

Погледна с крайчеца на очите си към жената, видя, че втренчено гледа към него и извърна очи. Сблъсъкът на погледи можеше да й подскаже много неща… Отново я погледна, тя като че ли се бе свила, а ръката й отново бе в чантата. Звук, остро „бинг“ и вратите се плъзнаха настрани. За миг никой от тях не се помръдна, после жената излезе. Бекър я следваше на няколко стъпки, обърнат към нея, изу обувките си като чакаше да я нападне и да я сграбчи внезапно…

Но неочаквано жената също събу обувките си и започна да тича, в същото време погледна към него и нададе дълъг пронизителен писък.

Тя знаеше…

Писъкът го смрази за миг, после се втурна след нея, тя пищеше, чантата й се плъзна на пода и оттам се разпиляха червила и бележници, някакъв флакон — търкаляха се по грапавия цимент… Тя се пъхна между две коли като отстъпваше към външната стена, в ръката й имаше флакон, крещеше…

Сълзлив газ.

Бекър бе точно зад нея, бе загубил чантата си и я нападна с голи ръце, нуждата го връхлетя, нуждата да я накара да млъкне: Тя знае, знае, знае…

Жената се бе заклещила между колите, ръката със сълзливия газ бе протегната напред, устата й бе отворена, ноздрите й трепереха. Няма как да я хване, освен право напред…

Бекър спря, наведе се в последния миг като с едната си ръка блокира газовия спрей. Тя натисна флакона към него, но нищо не се получи — само леко съскане и лек мирис на ябълков цвят…

Тя бе отстъпила до самата преграда, зад нея блестяха светлините на града, стената стигаше до кръста й, писъкът й бе в ушите му, пронизителен, скимтящ.

Той пристъпи напред, удари я по гърлото с едната ръка, хвана я с другата между краката, напъна се, повдигна…

И жената се преметна през високата до кръста преграда.

Просто се преметна, като че бе хвърлил през стената чувал с тор.

Падна, без да издаде звук.

Бекър, удивен от случилото се, дишаше тежко като куче, погледна над преградата, докато тя падаше. Падна с лице нагоре, с протегнати ръце, като удари задната част на главата и врата си.

И умря, просто така — като угасваща клечка. От шестия етаж Бекър можеше да види, че е мъртва. Той се обърна да не би някой да ги е последвал в отговор на писъците.

Не чу нищо освен далечна полицейска сирена. Паникьосан, той побягна към стълбите, два етажа нагоре, качи се във фолксвагена, запали и се заспуска надолу. Къде бяха те? На стълбите?

Нямаше никой.

В будката при входа служителката бе излязла на улицата и гледаше към ъгъла. Върна се и влезе в будката. Дъвчеше дъвка, лицето й бе намръщено.

— Един и петдесет — каза тя.

Той плати.

— Какво е станало?

— Някакъв побой сигурно — отвърна лаконично тя. — Двама тичаха натам…

 

 

Дванадесет часа по-късно Бекър седеше приведен над пишещата си машина IBM — една напрегната тъмна фигура, тананикаше си „Ти осветяваш живота ми“, като удряше клавишите с вкочанени пръсти. Цяло ято паяци плуваха във въздуха, звънко се удряха в черната нишка, прикрепена към електрическия кабел. Ято паяци…

Хапчетата правеха света невъобразимо ясен. Той се удивляваше на кристалното слово, което се лееше от машината върху бялата хартия.

… опровергават твърдението, че налягането в церебрално-гръбначната връзка смущава основните вътречерепни изследвания при прекъсването на мозъчната дейност, както е при Делано в неговите записки от септември, осемдесет и шеста. Делано е пропуснал проявлението и неоспоримите доказателства на…

Направо песен — а онази хлебарка Делано без съмнение ще загуби работата си в Станфорд, когато неговото невежество стане достояние на света…

Бекър се облегна назад, вдигна очи към паяците и се изкикоти. Зарът падна и той се приведе, унесен в мисли. Бекър Мислителят. Тази нощ допусна грешка. Най-грубата досега. Времето му сигурно изтичаше — имаше нужда от още работа, от друг обект, но трябваше да бъде много, много предпазлив.

Остави машината и подреди ръкописа си, като внимателно подравни ъгълчетата на листовете. Отиде в банята, отново изми ръцете си и огледа белезите. Хапчетата още го крепяха, но все пак бе изтощен. Можеше дори да подремне. Кога за последен път бе спал? Не можеше да си спомни.

Пусна дрехите си на пода, погледна часовника. Късен предобед. Може би няколко часа, въпреки че…

Той легна и се вслуша в сърцето си.

Затвори очи.

Почти заспа.

Но тогава, на границата на забравата, нещо се размърда в него. Бекър знаеше какво е това. Усети пулсът му да се ускорява и адреналинът да бушува в кръвта му.

Не беше извадил очите й. Не беше възможно, разбира се, но не това имаше значение. Тя можеше да го види, тъмнокосата жена.

Тя идваше.

Бекър напъха чаршафа в устата си и закрещя.