Хотел „Лакота“ бе стар, но добре поддържан като за Ню Йорк. Беше близо до издателската компания, която произвеждаше игрите на Лукас, наблизо имаше удобни ресторанти и леглата бяха достатъчно дълги, за да не му висят краката. Прозорецът на стаята гледаше към покрива по-долу и стъклените стени на отсрещната административна сграда. Не бе възхитително, но и не бе зле. Разполагаше с две нощни шкафчета, писалище, скрин, еркер, цветен телевизор с изправно дистанционно и килер, който светваше автоматично щом го отвореше.

Той отиде до килера, издърпа един куфар и го отвори върху леглото. Вътре имаше монокуляр, касетофон с фоноклип и камера „Полароид“ с половин дузина филми. Отлично. Затвори куфара, отскочи до банята и излезе. Едно пиколо, което се мотаеше във фоайето с размери на телефонна будка, извика след него:

— Такси, господин Дейвънпорт?

— Не. Ще ме вземат с кола — отвърна Лукас.

Навън той забързано влезе в един снекбар, взе си половинка портокалов сок в кутия и отново изскочи на улицата.

Предната нощ, след като изпрати Фел, той отиде в апартамента на Лили да й даде отпечатъците. Лили познаваше служител в разузнаването, който можеше дискретно да ги направи за една нощ.

— Стар приятел? — попита Лукас.

— Отивай си, Лукас — отвърна тя, като го изблъска през вратата.

Някой отново извика името му. Черната лимузина се плъзна покрай бордюра, сноп антени стърчаха от предния капак и когато задният прозорец се отвори, той видя нейното лице:

— Лукас…

Шофьорът на О’Дел бе широкоплещест мъж с прическа от Корейската война, а косата му имаше цвета на валцована стомана. Острият нос разделяше базалтовите очи, а устните му бяха дебели и сухи — като голям отровен гущер. Лукас седна на пасажерското място.

— Ейвърис? — попита шофьорът.

Предните места бяха отделени със стъкло, което сега бе спуснато.

— Да — каза О’Дел. Той четеше уводната статия на „Таймс“. Необработено копие на „Уолстрийт Джърнъл“ лежеше между неговия десен крак и левия крак на Лили. Поглеждайки над вестника, той попита Лукас: — Ял ли си вече?

— Кутия портокалов сок.

— Ще ти вземем нещо солидно — каза О’Дел. Той не бе спрял четенето на вестника и зададеният въпрос, както и коментарът, бяха нехайно формални. След миг той измърмори: — Слабоумни глупаци.

Лили се обърна към шофьора:

— Това е Лукас Дейвънпорт, Аарон. Лукас, на кормилото е Аарон Коплънд.

— Не и шибания пианист, разбира се — допълни Аарон. Очите му се спряха на Лукас: — Как си?

— Приятно ми е да се запознаем — отговори Лукас.

Пред Ейвърис пръв слезе Коплънд и отвори вратата на О’Дел. Коплънд имаше голямо издуто шкембе, но движенията му бяха пъргави като на атлет. На колана му имаше прикрепен пистолет, точно отляво на пъпа му, и макар че спортната му риза го покриваше, той не правеше особени усилия да го скрие.

Автоматичен, помисли си Лукас. Повечето от нюйоркските ченгета, които бе срещнал, носеха старите револвери 38-специал, които изглеждаха, като че ли са произведени в началото на века. Коплънд, както и да изглеждаше, живееше в настоящето. Той не гледаше директно Лукас, Лили или О’Дел, докато слизаха от колата, а шареше с поглед наоколо — из ъглите и входовете, по прозоречните ниши.

В близкия вход имаше солидна дъбова врата с тясно прозорче на височината на очите и лъскава месингова табела с надпис „Ейвърис“. Зад вратата се простираше ресторант, претъпкан с политици — такива места имаше в Минеаполис и Сейнт Пол, но Лукас не бе виждал подобно място в Ню Йорк. Бе широко двадесет фута и сто дълго, с голям барплот от тъмен махагон от дясната страна на входната врата. Дървени поставки над главите придържаха стотици бейзболни бухалки, полегнали една до друга, всичките с автографи. Дузина плоски плексигласови сандъци бяха разположени от лявата страна — срещу бара, подобно на „Мъките на кръста“ и всеки един съдържаше пет-шест бухалки с автографи. Лукас знаеше повечето от имената — Рут, Гериг, Димаджо, Марис, Мейс, Снайдър, Мантъл. Други, като Ник Итън, Бил Тери, Джордж Стърнвайс и Монт Ървин, само леко разклатиха камбанките на паметта му. В края на бара двойна редица сепарета се простираше до задната част на ресторанта. Почти всичките бяха заети.

— Ще бъда на бара — каза Коплънд. Той огледа посетителите и реши, че никой от тях не е евентуален убиец.

О’Дел ги поведе към задната част. Той бе актьор, осъзна Лукас, актьор, който бавно, като немски танк, се търкаляше през ресторанта, кимаше към някои сепарета, явно пренебрегваше други, свитият брой на „Уолстрийт Джърнъл“ го удряше по крака.

— Проклет град — установи О’Дел, като се настани в сепарето. Той пусна вестниците на стола до него. Лили и Лукас седнаха срещу него. Той се наклони през масата към Лукас и каза: — Знаеш ли какво става там навън, Дейвънпорт? Хората опъват телени мрежи — виждаш ги навсякъде. И счупени стъкла върху стените. Като че шибаният град е в Третата световна война. Ню Йорк. Като проклетия Банкок. — Той сниши глас: — Като онези ченгета, ако са там навън. Наказателен отряд, като Бразилия и Аржентина.

До масата се приближи плешив келнер с лице, сякаш киснало в саламура. Бялата престилка пристягаше врата му и стигаше до коленете. Петната от горчица по нея като че бяха поставени нарочно.

— Обичайното — изръмжа О’Дел.

Лили погледна Лукас и каза:

— Две кафета по датски.

Келнерът кисело кимна и се отдалечи.

— Имаш репутация на добър стрелец — отбеляза О’Дел.

— Застрелял съм няколко души — отвърна Лукас. — Както и Лили.

— Ние не искаме да застрелваш никого — каза О’Дел.

— Аз не съм наемен убиец.

— Просто исках да ти го кажа. — Той пъхна ръка в джоба си и извади лист хартия. Разгърна я. Историята от „Таймс“. — Вчера ти свърши добра работа. Скромно, спечели доверието на всички, подчерта колко хитър може да бъде Бекър. Не беше зле. Хвана се. Прегледа ли папките по другия случай?

— Започвам тази вечер. В апартамента на Лили.

— Някакви заключения дотук? От това, което си видял? — настояваше О’Дел.

— Не виждам Фел замесена в това.

— О-о? — Веждите на О’Дел подскочиха. — Мога да те уверя, че е, по някакъв начин. Защо не смяташ така?

— Тя просто не е този тип. Как я разкрихте?

— С компютър. Вкарахме застреляните хора и ченгетата, които са били наоколо. Името й излезе няколко пъти. Отново и отново. Твърде често, за да бъде съвпадение — отговори О’Дел.

— Добре. Виждам я да издига някого. Но не и да замисля удар. Не е истински непочтена.

— Харесваш ли я? — попита Лили.

— Да.

— Това ще попречи ли? — обади се О’Дел.

— Не.

О’Дел погледна към Лили и тя каза:

— Не мисля, че ще бъде пречка. Лукас прецаква и мъже, и жени съвсем безпристрастно.

— Хей, започвам да се уморявам — раздразнено реагира Лукас.

— Фел е подходяща за още една жертва на Дейвънпорт — продължи Лили. Тя се опитваше да внесе хумор, но в него се чувстваше злъч.

— Хайде, хайде — намеси се О’Дел.

— Виж, Лили, ти знаеш много добре, по дяволите — започна Лукас.

— Стига, не и в ресторанта, за бога — каза О’Дел.

— Добре — съгласи се Лили. Тя и Лукас стигнаха до задънена улица и затова Лили отмести поглед встрани.

Келнерът се върна с поднос, отрупан с препечени франзели и малка купичка кленов сироп. В сиропа плуваха бучки масло. Той разтовари подноса пред О’Дел, а кафените чашки — пред Лукас и Лили. О’Дел подпъхна салфетка под яката си и се захвана с хляба.

— Тук има и още нещо — каза О’Дел като останаха сами. — Трите удара, за които най-много се тревожим — адвокатът, активистът и самият Пети — вярвам, че тези типове може да излязат наяве. Стрелците.

— Какво? — Лукас погледна Лили, която бе вперила невъзмутимо очи в О’Дел.

— Такова е чувството ми, политическият ми усет — продължи О’Дел. Той пъхна в устата си капещо парче хляб, задъвка, облегна се назад и се загледа с малките си очички в Лили. — Те съвсем преднамерено ни показват, че са там, че ги има, и че с тях шега не бива. Носят се слухове. От няколко месеца. Чували сте тези дрънканици — „Робин Худ и неговите момчета“ или „Батман удря отново“. Винаги, когато е затрит някой задник. Има много хора, на които им харесва, че тях ги има. Че правят това, което е необходимо. Половината от хората в този град ще ги поздравят, ако ги познаваха.

— А другата половина ще излезе на улиците, ще прерови всяко кътче — каза Лили на Лукас. Обърна глава към О’Дел: — А и другият проблем, също, с Бекър.

— Какво? — попита Лукас като местеше поглед върху двамата.

— Казаха ни, че това е самата истина. — Тя извади от чантата си сгъната хартия и му я подаде. Ксерокопие на писмо, адресирано до редактора на „Ню Йорк Таймс“.

Лукас погледна подписа — Бекър. Една дума, надраскана с аристократично самодоволство.

… да се заема с това, което наричам абсолютно важни експерименти и навлизане в трансценденталната същност на човека, и да бъда обвинен в престъпления. Така да бъде. Ще отстоявам моите интелектуални изследвания и въпреки обвиненията в престъпление, както и самият Галилей, аз, също като него, ще бъда оправдан от идните поколения.

Въпреки обвиненията, аз съм невинен и нямам нищо общо с престъпниците. Точно в този дух ви пиша това писмо. Миналият петък през нощта станах свидетел на очевидно гангстерска стрелба…

— Господи — възкликна Лукас и погледна Лили. — Това ли е убийството, за което ми разказа?

— Уолт — отвърна тя.

Лукас се върна към писмото. Бекър ясно бе видял двамата убийци.

… бих го описал като бял, дебел, с квадратно лице и сив грижливо подрязан мустак, обхващащ цялата му горна устна, тежащ двеста и двадесет паунда, шест фута и два инча висок, на шестдесет и една години. Като опитен съдебен патолог мога да се обзаложа, че не греша с повече от пет паунда нагоре или надолу, или с повече от един инч височина. При определяне на възрастта — най-много с две години.

Описанието на другия, който съм нарекъл слабият, ще запазя за себе си по собствени причини.

— Това никога ли не е било отпечатвано? — попита Лукас като гледаше О’Дел.

— Не. Съгласиха се да го задържат по наша молба, но запазиха правото си да го отпечатат, когато стане възможно.

— Имате ли представа кой е той? Дебелият?

О’Дел поклати глава:

— Един от четири-петстотинте полицаи, ако въобще е ченге.

— Вероятно бихте могли да стесните кръга — предположи Лукас.

— Не и без това да стане обществено достояние — отвърна Лили. — Ако започнем да проверяваме петстотин полицаи… Боже, вестниците ще ни изядат. Но основното е, както виждаш…

Лукас улови мисълта й:

— Бекър може да идентифицира две ченгета убийци и иска да го направи.

— По тази причина считаме, че тези типове ще издирят Бекър.

— За да му затворят устата.

— Освен останалите причини.

— Ако излязат наяве, те вероятно ще тръгнат за Бекър — добави О’Дел. — Ще трябва да го хванат, ако мислят, че може да ги идентифицира. Но има и още нещо — убийството на Бекър ще бъде начин да мотивират целта си, че има хора, които трябва да бъдат убити. Бекър е кошмар. Кой ще се възпротиви на неговото убийство? Той им идва по поръчка, ако могат да го открият.

— Става твърде сложно — каза Лукас. — Тревожа се за Лили. Тя е твърде близо до тези неща, до тези вонящи мръсотии. Какво ще стане, ако тръгнат след нея?

— Няма — уверено възрази О’Дел. — Две мъртви ченгета вече е неприемливо.

— Бих казал, че едно мъртво ченге също е неприемливо.

— Едно мъртво ченге може да се тълкува като хитра постъпка. Като отхвърляне. Две вече съставят модел — каза О’Дел.

— И още нещо, аз не съм лесна плячка — каза Лили, като потупа чантата си, където държеше нейния 45-калибров.

— Това ще докара смъртта ти. — Гласът на Лукас бе пропит от гняв. Те отново стигнаха до мъртва точка. — Всеки е лесна плячка, когато стрелящият използва снайпер от засада. Ти си добра, но не си бронирана.

— Добре, добре. — Тя отмести встрани погледа си.

— А и Коплънд винаги е наблизо — добави О’Дел. — Когато Лили е навън по работа, тя обикновено е с мен в колата. Коплънд е нещо повече от шофьор. Твърд е като желязо и знае как да използва оръжието си. Ще му кажа вечер да я кара до вкъщи.

— Добре. — Лукас за миг погледна Лили и отново се върна на О’Дел. — Как стигнахте до Фел? Директно?

— Директно. — О’Дел попи с коричка хляб цял поток от сироп, наслади му се за малко, после го пъхна в устата си и задъвка. Малките му очички се притвориха от удоволствие. Той преглътна и отвори очи. Като жаба, помисли си Лукас. — Точно така, директно. Веднъж или два пъти в семестъра аз ходя в Колумбия и изнасям лекции върху реалната политика. Заради един мой приятел. Професор. Нека да се върна назад. Преди няколко години — по дяволите, какво говоря, преди петнадесет години — той ме запозна с един завършващ студент, който правеше компютърни статистически справки за анализиране на типовете гласоподаватели. Изумително. Взех уроци по статистика и няколко по компютър. Не приличам на това — той разпери ръце, сякаш за да разкрие цялото си огромно туловище, — но съм компютърен специалист. Когато разузнаването разкри това, което сметна за проблем, аз сортирах убийствата, имаше модел. Това е абсолютно вярно. Аз извиках Пети, който специализираше в компютърните издирвания и съответните заключения. Разровихме почти двеста възможности. По една или друга причина ние елиминирахме повечето от тях и спаднахме на четиридесет. А за дванадесет от тях бяхме абсолютно сигурни. Мисля, че Лили ти е разказала.

— Да. Четиридесет. Това е доста невероятно число.

О’Дел присви рамене:

— Някои от убийствата са вероятно точно такива, каквито изглеждат — главорези, убити на улицата от други главорези. Но не и всички. А съм сигурен, че сме пропуснали някои. Така че като балансирам нещата, считам, че четиридесет-петдесет са близо до истината.

— А каква е ролята на Фел? — попита Лукас.

— Пети прегледа лошите момчета в съотношение с полицаите, които са ги познавали — беше доста комплицирано, но получих пълен достъп до имената.

— И името на Фел излезе…

— Твърде често.

— Мразя статистиките — каза Лукас. — Вестниците, там в Минеаполис, винаги ги прецакваха и правеха глупави заключения на базата на неверни данни.

— В това е проблемът, в данните — съгласи се О’Дел. — Ние със сигурност никога няма да вкараме Фел в съда само в резултат на моите данни.

— Хм. — Лукас погледна Лили и след това О’Дел. — Ще срещна доста трудности, докато разровя това.

— Недей — каза О’Дел. Той размаха вилицата си под носа на Лукас. — Първият ти приоритет е да откриеш Бекър и да предоставиш забавление на медиите. Имаме нужда от малко въздух. Наистина трябва да направиш това. Ако тази банда е някъде там, тези убийци, те няма да бъдат лесно заблудени. Да те докараме в Ню Йорк бе като да докараме медиум. Нека новинарите бъдат щастливи. Дотук версията се продава. Трябва да продължава така. Това, другото, трябва да бъде подмолно, на заден план.

— Какво ще стане, ако хванем Бекър твърде скоро? — попита Лукас. — Преди да идентифицираме тези типове?

Лили сви рамене.

— Тогава се връщаш вкъщи, а ние ще намерим друг начин.

— М-м-м.

— И така. Ние сме в положение, да се надяваме един шибан психар да се задържи на свобода още няколко седмици и вероятно да накълца нечие дете, за да можем да разкрием нашите хора — избръщолеви О’Дел почти на себе си, като се взираше в полуизядената лепкава купчина от сироп и хляб. Той се извърна към Лили: — Ние сме истински шибаняци, знаеш ли това, Лили? Ние сме истински, големи шибаняци.

— Хей, това е Ню Йорк — обади се Лукас.

О’Дел започна да си пробива път през остатъка от франзелите, отхвърляйки на заден план компютърната информация на Пети.

— Има ли някаква вероятност той да се е добрал до нещо неочаквано на компютъра? — попита Лукас.

— В действителност, не. Нещата не стават по този начин — с компютъра прецеждаш информацията и пристъпваш мъничко напред. Не получаваш разпечатка, която казва: „Джо Блоу го извърши“. Мисля, че нещо трябва да се е случило с този свидетел.

Когато излизаха от ресторанта, О’Дел тръгна напред, отново кимаше към някои сепарета и забележимо пренебрегваше други. Лили сграбчи ръкава на Лукас и го задържа една крачка назад.

— Ето. — Тя му подаде трите ключа.

— Много бързо — каза Лукас.

— Това е Ню Йорк — отвърна тя.

Лукас взе такси до апартамента на Фел. Шофьорът бе дребен човечец с побеляла брада и щом като Лукас седна, го попита:

— Гледал ли си „Клетниците“?

— Какво?

— Нека да ти кажа, че наистина изпускаш много — отвърна шофьорът. Вонеше на лук и бе пропит с пот. — Къде отиваш? Окей, слушай, трябва да видиш „Клетниците“, искам да кажа, защо си дошъл в Ню Йорк, ако няма да гледаш някое шоу, знаеш какво искам да кажа? Виж лудия шибаняк там, ще ме извиниш за езика, мислиш ли, че трябва да оставят такъв скапаняк като този по улиците? Боже, къде се е учил да кара? — Шофьорът пъхна глава през прозореца и натисна клаксона: — Ей, приятел, къде се научи да караш, а? Айова? Ха! Хей, приятел. — Отново вътре, той каза: — Ще ти кажа, ако кметът не беше черен…

Лукас се обади в службата на Фел от обществен телефон на външната стена на един гараж. Боята на гаража, покрита с неразгадаеми надписи, се лющеше, разкривайки друг слой такива.

— Барб? Лукас. Ще трябва да отскоча до нас, само за малко. Остава ли уговорката за обяд?

— Със сигурност.

— Супер. Ще се видим след няколко минути — отвърна Лукас. Той окачи слушалката и погледна през улицата към жилищния блок на Фел. Хиляда апартамента, а може и повече. Редици от досущ еднакви балкони, всеки с по две растения, повечето с велосипеди. За градски терен, за планината, в случай че велосипедистите се сблъскаха с изненадваща ситуация в Сентръл Парк. Някои от тях, до височината на която можеше да види, бяха привързани с вериги към перилата на балконите.

Фоайето на сградата представляваше стъклена клетка, обграждаща пазача. В дъното имаше две редици пощенски кутии от неръждаема стомана. Пазачът, в зле скроена сива униформа, изглеждаше глуповато бдителен.

— Къде е фирмата за продажби? — попита Лукас.

В очите на пазача нещо проблесна — тази ситуация бе специално разиграна в нарежданията към него.

— Вторият етаж, господине, надясно.

— Благодаря.

Охрана на апартаментите — това бе чудесно, ако наистина имаше такава. Лукас се върна до асансьорите и натисна втория бутон. Вторият етаж имаше няколко офиса, всички отдясно. Лукас не им обърна внимание и зави наляво. Намери стълбището, изкачи се един етаж по-горе, върна се на асансьора и натисна шестнадесетия етаж.

Телефонното обаждане го увери, че Фел все още се намира в Мидтаун. Нямаше защо да се безпокои, че тя ще се измъкне до вкъщи за лека закуска или да плати сметките, или за каквото и да е. Живееше сама, както бе казала. Бе взел номерата на апартамента и телефона й от списъка за графиците в службата.

Беше сам в асансьора, излезе в празния коридор, зави наляво, загуби се и се върна повторно до асансьора. Вратата й беше боядисана в зелено. Останалите бяха сини, доматеночервени и бежови. Извън това всички бяха еднакви. Почука. Без отговор. Огледа се и почука повторно. Никакъв отговор. Пробва един ключ, улучи от първия път и открехна вратата. Тишината вътре му се стори натежала от напрежение.

Трябва да се раздвижиш. Движи се, движи се.

Апартаментът миришеше леко, ненатрапчиво, на тютюн. Всекидневната имаше плъзгаща се остъклена врата, която отвеждаше на балкона. Прозорците бяха закрити с полуспуснати избелели пердета. Изгледът бе към някаква подобна сграда, а ако погледнеше настрани, през улицата, Лукас можеше да види друга редица сгради зад празно пространство. Пространството сигурно бе Хъдсън. От другата страна бе Джърси.

Апартаментът беше ненатрапчиво кокетен. Повечето мебели бяха от добро качество, купувани в комплект. Два зелени, отрупани с възглавнички фотьойла бяха обърнати към голям цветен телевизор. Между тях бе разположена ниска масичка, клекнала под купчина списания. „Ел“, „Вог“, „Гънс енд Амо“. Още списания лежаха на голямата маса, а под нея имаше натрупани романи. До телевизора бе шкафът с компактдиск, тунер, дек и видеокасетофон. Втора масичка поддържаше още списания, четири дистанционни, огромна бутилка от бренди, пълна с кибрити — Прозорци към света, Руска чайна, Дъбовата стая, Четирите годишни времена. Те бяха оригинални и като че ли идваха от някой магазин за сувенири. Останалите кибрити бяха износени, празни наполовина — няколко от бара, който бяха посетили предната нощ, един бе с корона, друг с шахматен рицар, трети с палитра. В пепелника бяха угасени четири фаса.

По стените зад телевизора бяха окачени фотопортрети — жена, изправила се на някакъв кей заедно с двама по-възрастни хора, които биха могли да й бъдат родители, и друга снимка на същата жена със сватбен воал; широкоплещест млад мъж на един хълм с куче порода коли и 22-калибровото оръжие; и друга снимка на младия мъж като по-възрастен, в армейска униформа, застанал под надпис „Зная, че ще отида в рая, защото съм прослужил времето си в ада: Корея, 1952“. Имаше нещо не наред тук… Лукас се вгледа по-отблизо. Горната устна на мъжа бе леко изкривена, като заешка устна след хирургична намеса.

Нейните родители? Почти сигурно.

Вляво на всекидневната имаше коридор. Той го разгледа, откри една баня и две спални. Едната от спалните се използваше като кабинет и склад — до едната стена бяха изблъскани малко дървено писалище и два каталожни шкафа, а останалото пространство бе почти изцяло окупирано от кашони — някои отворени, други затворени с тиксо. В другата спалня имаше легло с кралски размери, два скрина — единият бе с огледало. Леглото не беше оправено — чаршафът бе омотан в долната му част. Поръбено кръгло килимче лежеше отстрани на леглото, а в средата му бяха захвърлени дамски бикини. Един бамбуков кош с полуповдигнат капак бе скрит зад единия скрин. Отвори го. Мръсни дрехи.

Можеше да си представи картината. Тя спи по бикини, става, все още е уморена, прозява се, слиза от леглото, изхлузва бикините си, за да вземе душ, мисли да ги хвърли в коша, след това забравя…

Той се върна през всекидневната в кухнята, която на вид бе неизползвана — на сешоара до мивката бяха наредени половин дузина водни чаши, заедно с две вилици, но нямаше следа от чинии. В кошчето за боклук лежеше опаковка на лазаня „Уейт Уочърс“. На бюфета имаше бутилка джин „Танкъри“ — една трета бе изпита. Погледна в хладилника — „Перие“ с дъх на лимон и диетично пепси, стек с шест коли, бутилка концентриран лимонов сок и четири бутилки диетичен тоник на швепс. В отделението за плодове лежеше торбичка праскови. Той докосна повърхността на готварската печка. Прах. Половината от кухненския плот бе заета от микровълнова печка. Нямаше прах. Тя не готвеше често.

Той претърси първо кухнята — жените криеха разни неща в кухнята или спалнята. Откри комплект чинии — евтини и функционални. Основното кухненско оборудване. Едно чекмедже бе пълно с хартия, гаранционни карти за всички домакински и електронни уреди в апартамента. Издърпа напълно всички чекмеджета, погледна зад и под тях. Надникна в кутиите — нищо, нямаше дори брашно и захар, както би могло да се очаква.

В спалнята той погледна под леглото и намери шевна машина и пухкава катеричка за бърсане на прах. В чекмеджето на нощното шкафче видя колт „Лоумън“ с двуинчово дуло, 38-ми калибър. Отвори барабана — със заредени шест патрона. Прищрака обратно и постави оръжието така, както го откри.

Прегледа скрина. В горното чекмедже имаше снопчета писма и пощенски картички наред с евтини бижута и запечатана кутия с лъскави лъвове по нея. Набързо прехвърли писмата.

„Скъпа Барб, току-що се върнах от Ню Хемпшър, трябваше да дойдеш и ти! Прекарахме чудесно!“

„Скъпа Барб, пиша ти съвсем накратко. Ще се върна до двадесет и трети, ако всичко е наред. Опитах да се обадя, но не те намерих. Казаха, че си навън, а не исках да те будя през деня. Наистина трябва да те видя. Мисля за теб през цялото време. Не мога да спра. Както и да е, ще се видим на двадесет и трети. Джек.“

Писмото бе поставено в плик и той погледна пощенската марка — отпреди четири години. Мислено отбеляза — Джек.

Нямаше почти нищо друго. Издърпваше чекмеджетата едно по едно. Аха. Още хартия. Снимки с полароид. Барбара Фел, седнала в скута на някакъв мъж, и двамата вдигнали пред себе си бутилки бира. Бяха голи. Тя бе слаба, с малки гърди и тъмни зърна.

Той бе слаб колкото нея, но мускулест и гледаше в обектива с тренирано изражение на самочувствие. Друга снимка — и двамата седяха на нещо, което изглеждаше като килимче от зеброва кожа, голи, очите им — малки червени точици. На заден план се виждаше огледало, отразяващо червената светкавица на фотоапарата. Той бе разположен върху триножник, нямаше друг човек. Нямаше трети. Изражението на лицето й… Страх? Възбуда? Трепет?

Друга снимка — и двамата, облечени, стоят пред нещо като полицейски участък. Ченге? Той отиде до куфарчето си, извади полароида, включи на режим за снимане отблизо, коленичи и направи копия на снимките.

В спалнята нямаше нищо друго. Банята бе стерилна, прясно изчистена, но тоалетката на суетата бе един безпорядък от червила, шампоани, сапуни, дезодоранти, кутия с нещо на име „Ийстгард“, полицейски значки, игли, пинсети, огромна кутия панделки и флакон със сусамов лосион за тяло. Аптечката съдържаше едно неголямо разнообразие от лекарства без рецепта — аспирин, миситрасин, нуприн.

Той се отправи към кабинета.

Тя бе педантична относно сметките си и всичко изглеждаше в ред — имаше една банкова сметка, сейф за ценности и застрахователна полица, която се оказа пенсионна осигуровка.

А къде беше бележникът й? Той прерови чекмеджетата на писалището. Трябваше да има бележник с телефони. Вероятно носеше у себе си тефтер с календар, но би трябвало да има и вкъщи нещо от този род, което не се налага да сменя всяка година. Лукас се намръщи. Нямаше нищо в писалището. Той излезе в предната стая и огледа около телефона. Отново нищо. Телефонът бе с дълъг кабел и той го проследи до купчината списания на масичката във всекидневната. Разрови ги. Бележникът беше там и той го разгърна. Имена. Дузини имена. Взе полароида и започна да прави снимки. Когато привърши, му бяха останали само два кадъра.

Достатъчно. Той се огледа наоколо, провери осветлението и излезе от апартамента. Пазачът стоически се взираше в една празна мраморна стена и не вдигна поглед. Неговата работа бе да държи хората навън, а не вътре.

Кенет и още един полицай разглеждаха някакъв документ, а трети полицай говореше по телефона.

— Барбара е надолу по коридора — каза Кенет, когато Лукас влезе. — Осигурихме ви празна канцелария, за да имате малко спокойствие.

— Благодаря — отвърна Лукас.

Фел сортираше купчина книжни папки. Той се спря на прага и я погледа безмълвно. Тя бе съсредоточена, напрегната. Привлекателна. В ума му изплуваха нудистките снимки — там тя изглеждаше по-дребна и уязвима, по-малко енергична. Фел започна да прелиства страниците на една папка. След миг тя усети присъствието му и сепнато вдигна очи.

— Боже, не те чух да идваш.

Той влезе и заобиколи масата. Вдигна една папка — „Робърт Гарбър, 7/12“.

— Това ли е всичко?

— Да. Тъкмо я преглеждах. Стотици детайли — каза Фел. Тя отметна кичур коса от очите си. — Проблемът е, че ние нямаме нужда от всичко това. Знаем кой е Бекър и как изглежда, а и той признава в онези налудничави доклади, че е извършил убийствата. Всичко, което трябва да направим, е да го открием. Нямаме нужда от обичайните тъпотии.

— Все трябва да има нещо…

— Проклета да съм, ако го виждам — отговори Фел. — Колегите направиха списък, нещо като това, за което говори ти на събирането тази сутрин. Той има нужда от доходи. Има нужда от скривалище. От превозно средство. Трябва да променя външността си, така че те информираха работодателите — внимавайте на кого плащате. Свързаха се с всички хотели и нощни приюти, с всички подходящи за скривалище места. Провеждат разговори с таксиметрови служби, ако се придвижва с такси — това би обяснило как упойва жертвите, използвайки задната седалка като газова камера. Посетиха всички магазини, които продават грим за обезобразени хора, както и местата, където може да се намери театрален грим. Колегите от Отдела за наркотици разпитват пласьори, а ние разследваме информаторите. Какво друго остава?

— Не зная, но явно не е достатъчно — каза Лукас. Той шляпна по купчината хартия. — Нека първо разгледаме жертвите.

Занимаваха се с това цял час. Бекър бе убил шестима души в Манхатън, телата им бяха открити на разни места в Мидтаун, Вилидж, Сохо и Малката Италия. Ако следваха оформилата се хипотеза, че той не ги захвърля твърде далеч, заключението бе, че вероятно се крие на юг от Сентръл Парк, северно от финансовата зона. Пощенските кодове върху пликовете, с които изпращаше медицинските си доклади потвърждаваха това — три плика с три различни кода: 10002, 10003 и 10013.

— Той използва ли халотан?

— Така се предполага — кимна Фел. — При химическия анализ на кръвта при три от жертвите се откриха следи от него. А това евентуално обяснява всякаква липса на признаци за съпротива. Веществото е с бързо действие. Едно-две-три и край.

— Откъде се снабдява с него?

— Не сме установили още — разследвахме всички болници в Манхатън, северен Джърси, Кънектикът. Нищо дотук, но ти знаеш, че никой не държи сметка за точните количества. Могат да се прехвърлят части от веществата от един контейнер в друг. Ако не е изчезнал самият контейнер, какво може да се докаже?

— М-м. Добре. Но как той си осигурява толкова близък достъп? — Лукас се изправи и излезе в коридора. След малко се върна с водна чаша за еднократна употреба. — Стани.

Тя се изправи.

— Какво?

Той пъхна чашата под носа й.

— Ако се доближа до теб толкова близо, отпред, няма как да постигна целта ся.

Фел се отдръпна назад от чашата.

— Дори да поемат известна доза газ, жертвите могат да се отдръпнат на достатъчно разстояние, за да изкрещят — обясни той.

— Ние не знаем дали не са крещели — каза Фел.

— Никой нищо не е чул.

Тя кимна.

— Тоест, ако той ги напада на улицата, трябва да го прави изотзад.

— Да. Сграбчва ги, придърпва ги вътре и тиква това върху устата им… — Той я обърна, пъхна чашата в устата й като ръгаше с лакът гърба й, а ръката му бе стегнала рамото й. — Едно, две, три, край.

— Направи го отново — отвърна тя.

Той се опита да повтори действията си, но този път тя сграбчи китката му и я изви. Хартиената чашка се смачка и освободи устата й.

— Биха могли да изкрещят. — Той я отпусна и тя добави: — И това не върши особена работа.

— Онази жена… Елън Фоун. — Лукас вдигна папката и я отвори. — Нейните приятели твърдят, че е била много предпазлива. Имала е неприятности с разни типове на улицата — висели са отвън на алеята зад работното й място и са ровели в кофите с боклук. Тя можела да погледне навън през стъклото на вратата, докато е заключена, и винаги се е оглеждала преди да излезе. Тоест ако Бекър е бил там, тя е трябвало да го види.

— Било е късно.

— Девет часът. Не съвсем тъмно.

— Може да е бил прилично облечен. Той не е едър и вероятно тя не се е разтревожила.

— Но с това лице?

— Грим. Или… не знам. По-логично ми звучи, че той кара такси. Тя влиза, вътре има стъклена преграда между шофьора и задната седалка. Той я е запоил по някакъв начин и когато тя затвори вратата, той пуска газта. Тя губи съзнание. Искам да кажа, че не виждам как една жена, още повече толкова предпазлива, ще позволи на някого да се приближи много близо до нея. А дори да го направи изотзад, тя ще се съпротивлява. Ти си къде-къде по-едър от Бекър, но ще ти бъде много трудно да залепиш нещо на лицето ми, дори и изотзад.

— Може би затова той си избира дребни хора, жени — предположи Лукас.

— Дори и така да е, ти просто се извърташ и бягаш. Дори и да те хване, ще има някакви охлузвания. А медицинската експертиза не е открила такива. Трябва да е наистина такси или нещо подобно.

— Но защо Фоун е взела такси? Тя е изтичала през улицата, за да вземе ко̀ла на останалите. Приятелят й трябвало да я вземе в девет и половина, когато излизала.

— Може би… по дяволите, не знам.

— Нека да разгледаме Кортес. Кортес излиза от клуба и пресича Шесто авеню, после се спуска по Петдесет и девета улица към Плаза. Приятелите му са го видели да завива в края на Шесто авеню. Вероятно никога не е стигнал до другия край, защото в Плаза е имало телефонно съобщение за него от девет часа, а той изобщо не го е получил. Така че, трябва да е нападнат на Петдесет и девета, някъде между Петдесета и Шестдесета. Какво е станало там? Защо ще взема такси? Трябвало е да измине само няколкостотин ярда.

Тя сви рамене.

— Не знам. Може да е било тъмно и той в движение е взел някоя кола. Трябва да внимаваш, когато се позоваваш на логиката, човече…

— Знам, знам.

— Всичко може да е станало. Може Кортес да е оставил приятелите си, защото е търсил малко емоции.

Лукас поклати глава.

— Той изглежда дяволски праволинеен.

— Също и Гарбър… Не знам.

— Продължавай да четеш — каза Лукас.

Тя ме наблюдава, помисли си той. Странни, напрегнати погледи.

— Нещо не е ли наред? — не се сдържа накрая Лукас.

След миг тя попита:

— Ти наистина ли си тук, за да работиш по случая Бекър?

— Ами… — Той разпери ръце по посока на купчината папки върху масата. — Да. Защо?

— Е, колкото повече мисля за това, толкова по-странно ми се струва. Ние ще го хванем, знаеш това.

— Разбира се, че знам — отвърна Лукас. — Аз съм тук най-вече като връзка с обществеността. Да отнема част от напрежението.

— И това също не ми вдъхва доверие — каза Фел. Тя го изучаваше. — Нищо не зная за теб. Висиш около О’Дел. Да не си от Вътрешното разузнаване?

— Какво? — Лукас сепнато се отдръпна. — За бога, Барбара. Не. Не съм от Вътрешното разузнаване.

— Сигурен ли си?

— Хей. Знаеш ли какво ми се случи в Минеаполис?

— Предполага се, че си пребил някого. Хлапак.

— Един сводник. Бе нарязал една жена, една от моите информаторки. Всички на улицата знаеха това и аз трябваше да направя нещо. Така и постъпих. А той излезе, че е малолетен, предположиха, че съм знаел това — и бях притиснат от Вътрешното разузнаване. Не беше никак честно. Просто направих това, което трябваше, и всеки знаеше това. Но ме прецакаха, защото да ме прецакат им осигуряваше по-голямо спокойствие, отколкото ако не го направеха. Аз не съм от Вътрешното разузнаване. Можеш да провериш лесно това.

— Не, не.

Тя се върна към досиетата, Лукас се зае с неговите, но минута по-късно възкликна отново:

— Господи, Вътрешно разузнаване.

— Съжалявам.

— Добре, добре.

Решиха да си починат и затътриха крака две пресечки по-надолу към пицария „Резен или пай“, където предлагаха диетично пепси в побиращи цял галон чаши. Тя го харесваше, Лукас знаеше това и остави разговора да придобие личен оттенък. Разказа й за отминалата преди много време връзка с Лили, за неяснотата сега. За детето си.

— Бих искала да имам дете — каза Фел. — Проклетият ми биологичен часовник вече удря силно като Биг Бен.

— На колко си години?

— Тридесет и шест.

— Някакви кандидат-бащи на хоризонта?

— Не и сега — отвърна тя. — Хората, които срещам, са все ченгета или мошеници, а аз не искам нито едното, нито другото.

— Трудно ли е да се срещаш с други хора?

— Самата среща не е проблем. Проблемът е в това, че мъжете, които харесвам, не харесват мен. Рано или късно. Например преди пет години излизах с едно конте, адвокат. Не от големите, просто обикновен мъж. Разведен. С дълга коса, правеше много професионални снимки. Меланхоличен тип. Знаеш ги.

— Да. Точно. С хубавите вратовръзки.

— Да. Той търсеше жена да се ожени отново. Но един ден бях навън под прикритие и един задник наистина ме притисна до стената, фрасна ме — продължи да ме удря. Аз се свличам и напипвам моя автоматичен двадесет и пети калибър. В този миг той се навежда да ме вдигне, а аз заврях оръжието между зъбите му. Очите му станаха като палачинки, аз го отблъснах, а той скимтеше през цялото време: „Почакай, почакай…“.

— Къде е било подкреплението ти?

— Тъкмо тичаха към мен. Притиснаха го до стената, а единият възкликна: „Боже, Фел, окото ти е по-черно и по-голямо от Мики Маус“. Задникът ме бе шибнал точно под окото, точно в костта на очната ябълка. — Тя потри с ръка мястото: — Адски боли. И аз отговарям: „Така ли?“. Те принудиха онзи тип да се облегне на стената с разтворени крака, а аз изкрещях: „Кажи сбогом на топките си, говнянко“ и го ритнах толкова силно там, че топките му трябваше да вземат влака обратно от Охайо.

— Наистина? — засмя се Лукас. Полицейските истории бяха най-забавните на света, а Фел положително изглеждаше развеселена.

— И аз разказвам тази история на моя приятел, адвоката, а той започна да капризничи. И изобщо не се разтревожи за окото ми — кисело добави тя.

— Той се притесни за типа до стената?

— Не, не. Той знаеше, че такива неща стават. Нямаше нищо против, ако някой ги върши, но не искаше този някой да бъда аз. А аз си мисля, че това, което наистина го притесни, бяха думите ми: „Кажи сбогом на топките си, говнянко“. Не трябваше да му го казвам. Това наистина го притесни. Мисля, че той искаше да отидем някъде в провинцията и в мислите си ме виждаше как седя на каменната тераса на някой клуб с коняк с джоджен или нещо също толкова противно в ръка и как разказвам на провинциалните дами „Кажи сбогом на топките си, говнянко“.

Лукас присви рамене.

— Опитвала ли си някога с ченге?

— Да, да. — Тя кимна разсеяно с лека усмивка: — Змия в панталон. В началото бе бурно, но… Когато си вкъщи, искаш малко тишина и спокойствие. Той искаше да излизаме навън и да дебнем за наркопласьори.

Лукас отхапа от пицата си с люти чушки, задъвка мълчаливо и сетне каза:

— Преди няколко години между мен и Лили имаше нещо. Това остава между нас, нали?

— Разбира се. — На лицето й явно бе изписано нескрито любопитство.

— Работата се задълбочаваше, това беше в Минеаполис, нейният брак се разпадаше — започна да разказва Лукас. — И тогава онзи индианец я улучи право в гърдите. Едва не я уби.

— Зная за това.

— Аз се измъкнах. Мъж. После се виждахме няколко пъти, но аз изпитвам страх от самолети, а тя беше заета…

— Да, да…

— Тогава миналата година…

— Актрисата — обади се Фел, — която бе убита от Бекър.

— Аз съм като проклятие — процеди Лукас, като гледаше втренчено над главата на Фел, очите и гласът му бяха мрачни. — Ако бях малко по-находчив, малко по-бърз… По дяволите.

След обяда те се върнаха към папките. Разгледаха ги, но не откриха нищо. Фел неспокойно излезе до канцеларията на екипа, Лукас продължи да чете. Половин час по-късно се върна заедно с Кенет.

— Белвю — произнесе тя, като се тръсна върху стола срещу Лукас.

— Какво? — Лукас погледна към Кенет, който се бе облегнал на вратата.

— В Белвю е изчезнало оборудване от една от работилниците за поправка. Не бяхме открили това, защото не бе явно — всичко бе налично, на хартия. Но когато апаратурата не се върнала от поправка, някой проверил и не я открил. Хората от ремонта имали квитанции, мислили, че е на мястото си. Както и да е, била е изчезнала преди повече от месец, най-вероятно преди шест-седем седмици. Малко преди Бекър да убие първия — обясни Кенет.

— Изчезнало е точно такъв тип оборудване, каквото Бекър отразява в медицинските си доклади — допълни Фел.

— Можел е да получи и халотана оттам, а вероятно и наркотици — каза Лукас. — Всичко от един и същ източник, ако е от персонала.

— Като че ли е така — обади се Фел.

— Басирам се за това — допълни Кенет. Той прокара ръка през косата си и стегна вратовръзката си. Каза с досада: — По дяволите, дълго време ни трябваше да се доберем до това.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще действаме много предпазливо, не искаме никой да подплашим — отговори Кенет. — Всички ще се заемем да разследваме персонала на Белвю за криминални досиета. Ще се свържем с всички известни ни наркопласьори, да видим кой кого познава отвътре. След това ще проведем разпитите. Това ще отнеме няколко дни. Може би вие ще се върнете към каналите си? Вижте дали ще откриете някой, който да се занимава с Белвю.

— Да. — Лукас погледна часовника си. Почти три. — Да се върнем при Джеки Смит — обърна се той към Фел.

Смит ги чакаше на площад „Вашингтон“. Следобедът бе задушаващо горещ, но Смит бе хладен — пристигна в сив мерцедес, който паркира до фонтана.

— Не искам да разговарям с вас. Ако искате да говорите с някого, обърнете се към адвоката ми — каза Смит, когато Лукас и Фел го приближиха. Стояха под едно дърво гинко, пазещо ги от слънцето.

— Стига, Джеки — каза Лукас. — Съжалявам за проклетата трева. Малко прегрях тогава.

— Прегрял, дръжки — изръмжа Смит. — Знаеш ли колко време ще ми отнеме да я оправя?

— Джеки, ние наистина имаме нужда от споразумение, разбра ли? — продължи Лукас. — По случая Бекър излезе нещо ново, а ти можеш да помогнеш. Както казах и снощи, това ме засяга лично. Без тъпотии. Просто искам малко информация.

— Няма да разпозная проклетия Бекър от който и да е друг задник — нетърпеливо го прекъсна Смит.

— Хей, ние ти вярваме — каза Лукас. — А аз трябваше да разваля тревата, трябваше да привлека вниманието ти — ти ни пързаляше. Не съм ли прав?

Смит продължително го измери с очи. След това каза:

— И така, какво по-точно искате?

— Искаме имената на хора, които могат да изнесат разни неща от Белвю.

— Това ли е всичко? И после ще слезете от гърба ми?

— Не можем да обещаем това — отвърна Лукас. — Не мога да говоря от името на Барбара, но аз ще бъда дяволски добре настроен.

— Исусе Христе, занимавам се с глупости — каза Смит. После добави: — Не се занимавам със сделки на такова ниво, твърде е дребно.

— Знам, знам, но имаме нужда от някоя дребна риба, която се занимава с такава дейност. Няколко имена, това е всичко.

— Ще ги прецакате ли?

— Не, ако сътрудничат. Но ако те ме прецакат, ще се върна при теб.

Фел се намеси с висок глас:

— Боже, Джеки, толкова просто ще бъде, ако само се съгласиш. Няма да пострада задникът ти. Ти в действителност не помагаш на ченгетата, ти помагаш на някоя бедна жена, на която ще извадят сърцето или нещо друго.

— Да-а, ти си тази, която изля кафето ми на улицата — каза Смит. Не коментира нищо друго. Погледна през площада, където група чернокожи деца се бяха отдали на обичайното си занимание да танцуват на рап музиката от един високоговорител. — Добре. Двама души. По-точно — един мъж и една жена. Те не са точно вътре в болницата, но могат да ви свържат с хора от персонала.

— Това беше всичко, за което те молим.

— Да, да. Боже, и двамата воните. — След това той тръгна към колата си като подхвърли: — Само за минута.

— Обажда се по телефона — каза Фел след като Смит изчезна в мерцедеса.

Той се върна след две минути като им даде две имена и два адреса. Лукас записа данните в бележника си. Смит се обърна към колата си с подчертано отвращение, като клатеше глава.

— Анджела Арнолд и Томас Лий — обърна се Лукас към Фел. — Къде са тези адреси?

Фел погледна и каза:

— Долната част на Ийст Сайд. Макар че никога не съм ги чувала. Искаш ли да ги потърся?

— Да. Или остави, ще ги потърсиш утре — каза Лукас, поглеждайки часовника си. — Кенет иска да сме внимателни, а аз не желая да действаме през главата му. Нека не се занимаваме с тях до утре.

Фел го остави до хотела и се отправи към Мидтаун Саут. Лукас се пооправи, изяде вечерята си в хотелския ресторант и се върна в стаята си да гледа седмия тур на „Туинс“ срещу „Янкис“. После хвана такси за апартамента на Лили. Тя се обади в отговор на позвъняването му. Беше боса.

— Закъсня — каза тя.

— Забавих се — отвърна Лукас, прекрачвайки прага.

Той бе идвал в апартамента й почти преди две години, когато току-що се бе нанесла. Тогава мебелировката имаше временен и жалък вид. Във всекидневната бяха натрупани кашони, а телевизорът бе върху два ниски метални шкафа. Тапетите в кухнята имаха странен рисунък — бамбук и маймуни, а плотовете представляваха добре изрязана пластмаса. Сега мястото имаше внимателно премерен аранжиран вид. Топли постелки върху бежов килим, оригинални ярки графики по стените, малко, но грижливо подбрани столове и широк кожен диван. Мебелите в кухнята бяха от масивно дърво в златист оттенък. Предната вечер се бе отбил да остави отпечатъците на ключовете, но не бе имал достатъчно време да се огледа наоколо. Сега отдели на това няколко минути. Накрая отбеляза:

— Хубав апартамент.

Чувстваше се напрегнат. Когато остана тук преди две години, бяха прекарали повечето от времето си в леглото. Лили търсеше дълбочината, чувството, напрегнатостта в секса. А сега бяха само любезни помежду си.

— Така става, когато се разпадне бракът ти. Работиш върху апартамента — каза тя. Беше близо до него, но не твърде, едната й ръка докосваше другата при талията — истинска домакиня. Любезна и още нещо. Притеснена?

— Да, разбирам.

— Направих задната спалня на кабинет, всичко е натрупано там. Отиди да видиш. Искаш ли бира?

— Да. — Той отиде в кабинета, прозя се, седна на писалището като отдръпна назад стола, така че да може да подпре пети на полуотвореното чекмедже и вдигна първата папка. Бе чел досиета през целия ден. Милиони факти свободно кръжаха наоколо.

— Кейс, Мартин. — Той отвори папката. Кейс бе арестуван два пъти за изнасилване. Първия път бе излежал две години, втория път се бе отървал. Съществуваха подозрения за около тридесет негови нападения в горната част на Уест Сайд. Бе подхождал съвсем премислено, нападайки жени през нощта в затворени паркинги. Очевидно беше влизал при напускането на някоя кола като се е провирал под спускащата се врата и после е изчаквал, докато улови в тъмното някоя жена. Още половин дузина арести за притежание на наркотици, нападения, обири, пиянство.

— Кейс — подхвърли Лили като погледна през рамото му. — Трябваше да е вътре още преди пет години.

— Погрешно мислене, мон капитен — закачливо я погледна Лукас.

Тя му подаде бутилка „Спешъл Експорт“.

— Да, но това е само част от проблема. С изключение на трите убийства, за които ти разказах, и Уолт, което могат да отрекат, повечето хора в града ще си паднат по тези типове, ако узнаят за тях. Особено ако премахват отрепки като Кейс. Съмнявам се, че ще съберем съдебни заседатели, които да ги осъдят.

— Казваш, че всичко е наред, докато очистват само боклуци?

— Не. Просто, ако е убит някой, който заслужава да умре и ще умре и без това някой ден, но ще прецака и ще опропасти живота на стотици хора преди това… да подпомогнеш края му не изглежда толкова ужасно. Сравнявайки го с убийството на невинни хора. Но тези момчета не удрят само по престъпници, те атакуват… свободата.

— Не съм на ниво в този вид префинени теоретични обобщения — ухили се Лукас към нея.

— Това звучи като тъпо хленчене, нали? — отвърна тя.

— Да.

— Но не е.

— Добре.

— Ако не го усещаш… защо прие? — попита тя.

Той сви рамене:

— Защото си моя добра приятелка.

— Това достатъчно ли е?

— Със сигурност. Ако зависи от мен, това е едната от малкото добри причини да предприемеш нещо. Омразно ми е да убивам някой от чист патриотизъм и дълг. Не съм подходящ за страж, който отбранява нещо. Но като ми кипне кръвта, когато защитавам семейство или приятели… това вече е друго.

— Отмъщение? — Той помисли за миг и кимна. — Да, има отмъщение. Харесва ми да преследвам Бекър. Ще го хвана.

— Ти и Барб Фел.

— Да. Говорим за човека… — Той пъхна ръка в джоба на сакото си. — Погледни това. Мъжът прилича на полицай и тя е гъста с него или поне е била. — Той й подаде две от снимките, които бе преснел у Фел.

— О, Барбара — промърмори Лили, разглеждайки снимките като клатеше глава. — Познавам този човек. Бегло. Лейтенант е в Пътната полиция. Ще го вкараме в компютъра заедно с убийствата и ще видим какво ще се получи.

— Имам няколко имена за теб. Нейни приятели. Не зная колко от тях са ченгета, но ако ги провериш…

— Разбира се.

Лукас остана до два часа като си водеше бележки в един жълт тефтер. Тогава Лили влезе и попита:

— Откри ли нещо?

— Не. Беше права. Убитите са били вонящ боклук. Колко души могат да съставят списък като този?

— Стотици — отвърна тя. — Но Барб Фел бе пресечната точка на много възможности.

Лукас кимна, откъсна листите от тефтера, сгъна ги и ги пъхна в джоба на сакото си.

— Ще продължа да я разследвам.

Апартаментът на Лили бе на втория етаж на една ремонтирана къща. Лукас излезе в два и десет, нощта тъкмо бе започнала да попива онази мека хладина, която разграничава тропическите дни. Бе малко уморен, но не му се спеше — ако си беше у дома, можеше да предприеме дълга разходка край реката, отпускайки се постепенно за съня. Но в Ню Йорк…

Улицата бе разумно добре осветена — в съседната пресечка се мотаеше някакво такси. Той тръгна в тази посока с ръце в джобовете.

Бяха двама.

Бяха едри, бързи, като професионални футболни защитници.

Колите по улицата бяха паркирани калник до калник. Единият мъж, който се беше притаил до една „Ситейшън“, го накара да се обърне като прокара нещо метално по калника, смразяващ режещ звук, сякаш стържеше нож по перваза.

Лукас инстинктивно отстъпи и почти се извърна по посока на звука. Нещо ставаше — този звук не бе случаен. Ръката му се отпусна върху пистолета, четиридесет и пети калибър, отзад на кръста.

Докато се извръщаше, вторият мъж, този, който се криеше в близкия вход, изскочи на тротоара, перна с палка лакътя на Лукас, удари го с рамо в гърба и го завлече към колата.

Болката изригна като експлозия, ясна и чиста като звезда в студена нощ, отделна от цялото, сама по себе си — беше изкусно нанесена, омаломощаваща полицейска болка. Започваше от лакътя и взривяваше цялата ръка до рамото. Лукас изкрещя, мислейки, че може да е улучен от куршум — ръката му безполезно се мяташе, докато го смачкваха в колата. Опита се да я придвижи назад, надясно, но тя не се подчиняваше.

Видя как ръката на другия слиза надолу и частично я блокира с лявата си ръка, но после получи удар с юмрук в скулата и залитна назад към колата.

Вторият мъж се подаде над бронята на колата, удари го — ръцете му бяха в кожени ръкавици, следващият удар бе нанесен в бърз ритъм и Лукас, извит назад, се опита да се прикрие.

Помисли си: „Да се измета, да офейкам“.

Отново го удариха, този път през ухото, но сега вече не болеше — беше зашеметен, свлече се надолу и се преви. Ръката в ръкавица се спусна отново и той я сграбчи с лявата ръка, придърпа я към себе си, притисна я към гърдите си и натисна с цялата си тежест. Той чу нещо като крясък отдалеч, когато се удариха в бетонния тротоар, почувства прищракване. Бе счупил нещо. Обзе го неясно доволство, затова че губеше болката, че го убиваха…

Чу звън от счупено стъкло, регистрира го, но не разбра какво беше, само усети промяна в натиска.

Помисли си: Да се измета, да избягам. Освободи ръката в ръкавица, усети как я изпуска и чу вика на другия… Опита да се претърколи под колата, но тя бе твърде близо до бордюра. Опита да прикрие главата си с оцелялата ръка…

Четиридесет и пет милиметровият бе като гръмотевица. Проблясъкът от дулото ги прониза като светкавица, всички замръзнаха. Нападателите носеха скиорски очила и ръкавици, бяха с ризи с дълги ръкави. Този, който го бе ударил изотзад, вече се бе извърнал и почти бягаше. В ръката му се поклащаше палка, дълга, с кожена дръжка, заоблена в работния си край. Другият, чиято ръка Лукас бе счупил, се изправи на крака и изкрещя:

— Исусе — и побягна.

Оръжието отново изгърмя, докато Лукас се опитваше да се изправи на бордюра, краката не го слушаха, опитваха се да се плъзнат под колата, далеч от светкавицата. Не знаеше откъде са изстрелите, понечи да хване пистолета си с незасегнатата ръка, но кобурът се оказа твърде далеч в опита му да освободи пистолета, докато нападателите се стопяваха надолу по тротоара като безмълвни призраци…

И… тишина.

И Лили в памучна нощница, със стиснат в ръката й пистолет, абсурдна комбинация, мекият човешки плат и мрачният стоманен убиец „Колт“.

— Лукас… — Тя пристъпи към него, местейки оръжието. Не го гледаше в действителност, очите й диреха мишените. — Добре ли си?

— По дяволите, не — отвърна той.

Към следващата част или към съдържанието

Джон Сандфорд Мълчанието на жертвите (7)

Метаданни

Данни

Мълчанието на жертвите

Информация

История

Сваляне / Връзки

7

Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (7)