Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (6)

6

На Шесто авеню беше тропическа жега.

Небето бе порозовяло от мръсната омара на врящия асфалт, а жегата пораждаше миражи и електрическите стълбове като че играеха кючек. Фел провираше стария плимут през движението — едната й ръка бе протегната навън от прозореца, между пръстите й димеше цигара без филтър, а от задната седалка бумтеше рокендрол от златните му години. „Доорс“ — „Запали моя огън“.

— … няма достатъчно пари да оправят климатика — обясняваше тя, — но имаме три компютърни терминала, така че да вършим повече книжна работа, а те дори не са нови, а втора употреба…

От прозорците висяха черни и кафяви ръце на шофьорите на кехлибарените таксита до тях, докато бледите пътници се бяха отпуснали отзад, пържещи се в собствен сос.

— Защо информатори? — попита Лукас. Те издирваха информатори. Фел, както му казаха, бе специализирана в обирите и индустриалните кражби в промишлените зони на Манхатън.

— Защото Кенет прочете един от онези налудничави медицински доклади на Бекър и направи заключение, че Бекър прави изследвания, изискващи специално медицинско оборудване. Един от докладите споменаваше кръвното налягане, измерено с катетър от радиалната артерия. Трябва да разполагаш с нужната апаратура…

— Проверихте ли компаниите за медицински доставки?

— Да, всички в Северна Америка и най-големите японски и европейски доставчици. Нищо. Разследвахме болниците за откраднато оборудване. Нищо. Но той трябва да го получава отнякъде… Двама колеги проверяват по-маловажни източници…

Те спряха на един светофар. Върху тротоара един търговец на плодове бе седнал на пластмасов стол, на челото си бе сложил влажен парцал и режеше с тънък остър нож със седефена дръжка дълга обелка от една червена ябълка. Ленива котка със сива окраска на тигрови ивици премина покрай него и спря да погледа поразителната обелка, после скочи в канавката, хвърли последен поглед на слънчевата светлина и се спусна в канала. Всичко бе за предпочитане пред горещината.

— … някакъв тип топлинна инверсия и температурата никога не спада през нощта. Така е, когато нещата станат неразбираеми — каза Фел, като натисна газта през кръстовището. — Веднъж получих обаждане, когато онзи ПР напъха главата на старицата…

— Онзи какво?

— Пуерториканец. И онзи ПР напъха главата на старицата в тоалетната чиния и тя се удави, а той обясни, че го е направил, защото било дяволски горещо, а тя не си затваряла устата…

Минаха покрай банкови автомати, покрай мексикански и индийски ресторанти, покрай вонята на кучешки сборища и хора с червени точки на челата и тениски с мъдри надписи „Не на пръдните“, покрай скитници и процъфтяващи мафиоти с широки костюми от деветстотин долара и лъскави ревери. Минаха покрай огромна жена в тениска с образа на 45-калибров пистолет отпред. Една стрелка, като във вестник, сочеше към дулото на оръжието и гласеше: „Официален пътеводител на Ню Йорк сити: Вие сте тук“.

— Ето го Лони — каза Фел, като спря колата до бордюра. Таксито зад тях пропищя, но Фел не му обърна внимание и слезе.

— Хей, какво, по дяволите…

Фел се прицели с палец и показалец към таксито, дръпна спусъка и продължи. Лони седеше върху обърната с дъното нагоре пластмасова касетка за бутилки, в ушите му бяха втъкнати слушалките на уокмен, а главата му подскачаше в ритъма на някаква музика. Той гледаше на другата страна, когато Фел приближи и потупа с крак касетката. Лони се извърна и вдигна очи, след това дръпна слушалката от ухото си.

— Хей. — Лукас застана пред него, от другата страна. Нямаше как да избяга.

— Продал си триста спринцовки за подкожни инжекции на Ал Кюнслер в понеделник — каза Фел. — Искаме да знаем откъде си ги взел и какво друго си докопал. Медицински неща.

— Нищо не знам за това — каза Лони. Около веждите му имаше белези, а носът му не съвпадаше напълно с центъра на устата.

— Стига, Лони. Знаем за това, а на мен не ми пука особено — нетърпеливо се обади Фел. Челото й бе влажно от жегата. — Играеш ли си с нас, ще те закопчаем. Кажеш ли ни, ще си отидем. Вярвай ми, това е нещо, в което не би искал да си замесен.

— Тъй ли? К’во става? — Той като че ли щеше да се изправи, но Лукас постави ръка на рамото му и той седна обратно върху касетката.

— Издирваме онзи сухар Бекър, разбра ли? Той се снабдява с медицинско оборудване. Търсим доставчиците. Познаваш поне един.

— Нищо не знам за този чешит Бекър — отвърна Лони.

— Просто ни кажи откъде вземаш стоката — обади се Лукас.

Лони се огледа наоколо, сякаш за да види дали не ги наблюдава някой.

— Атлантик Сити. От един тип в мотел.

— Как да го спипаме? — попита Лукас.

— Откъде да знам, по дяволите? Може би идва от плажа.

— Лони, Лони… — промърмори Фел.

— Виж, отидох в Атлантик Сити за една малка бърза акция. Знаеш, че това не може да стане тук.

— Да, да…

— … и срещам този тип в един мотел и той казва, че има нещо за продан, а аз казвам: „Какво имаш?“. А той казва: „Всякакви лайна“. И наистина имаше. Имаше милиони видове джунджурии, някакви неща за телевизори и компютри, кожени пътни чанти и костюми, и колани, и други боклуци, както и онези игли.

— Какво караше той? — попита Лукас.

— Кадилак.

— Нов?

— Не. Стар модел. Голям и зелен, с цвета на пая на Кий Лайм, с бял покрив.

— Мислиш ли, че е още там?

Лони сви рамене.

— Може и да е. Сякаш бе там от известно време. Зная, че има момичета в околността, той си правеше купони с тях, а те се държаха като че го познаваха.

Те изровиха още половин дузина информатори, дребни риби. На всеки половин час Фел намираше обществен телефон и се обаждаше.

— Няма никой вкъщи?

— Няма — каза тя и продължиха да търсят още информатори.

Фел прилича на каубой, помисли си Лукас, като я гледаше как шофира. Тя бе родена на неподходящото място в неподходящото време, в Бронкс. Би била съвсем на място в Дакота или Монтана — кокалеста, с широки рамене и високи скули, с червената си накъдрена коса, опъната с фиби назад. С белега в крайчеца на устните й…

Бе обяснила, че я наръгали със счупена бирена бутилка, когато патрулирала по улиците.

— Това получаваш, когато се опитваш да спреш задниците да се избиват един друг.

 

 

Бейб Залаки може и да е била бебе някога, преди да й паднат зъбите. Тя поклати глава и показа розовата си беззъба усмивка на Лукас:

— Не отбирам от медицински работи. Най-близо бях до това, когато получих триста кашона кондоми преди няколко седмици. А кондоми, може да продаваш кондоми. Караш ги в Харлем, заставаш на някой уличен ъгъл и се продават ей така. — Тя щракна с пръсти. — Но медицински глупости, кой знае?

Отново на улицата, Фел каза:

— Слънцето залязва.

Лукас погледна към небето, където едно прашно слънце бе увиснало над западните покрайнини.

— Още е горещо.

— Изчакай до август. Август е горещ. Това нищо не е… По-добре да се обадя.

Нагоре по улицата един плешив мъж в дънково яке се обърна с лице към някаква сграда, подпря се с ръка и започна да уринира. Лукас го гледа докато свърши, стегна се и продължи по улицата. Без проблем.

Фел се върна и обяви:

— Вкъщи е. Телефонът дава заето.

 

 

Още половин час те кръстосваха разни улици, докато светлината започна да избледнява, минаха през складова зона недалеч от водата. Накрая Фел намали, направи обратен завой и блъсна с дясната гума бордюра. Угаси двигателя, постави радиото си на пода отзад, измъкна един знак изпод седалката и го подхвърли върху таблото: „Вътре няма радио“.

— Дори и на полицейска кола?

— Най-вече на полицейска кола — колите на ченгетата имат всички видове екстри. Поне те така си мислят.

Лукас се измъкна навън, протегна се и се прозя, като прокара палец по колана си под сакото, докато докосна кожата на кобура „Бианчи“. Улицата с нишите на входните врати и затворените врати на гаражите в тухлените стени, бе потънала в тъмнина. Едно кубе от червени тухли, без обозначение или някакъв номер, се извиси над главите им като в Лунапарк. Три етажа нагоре се нижеха редици тъмни прозорци. Те бяха високи и тесни, а от третия до единадесетия етаж — тъмни като оникс. Половината от най-горния етаж бе осветена.

— Свети — каза Фел.

— Странно място за живеене — отбеляза Лукас, като се огледа наоколо. Понесени от горещия влажен вятър, книжни отпадъци се носеха лениво по улицата. Вятърът бе с дъха на старец с развалени зъби. Бяха близо до Хъдсън, някъде около Двадесето авеню.

— Джаки Смит е странен тип — каза Фел. Лукас пристъпи към вратата, но тя го хвана за ръката: — По-леко. Дай ми една минута. — Тя зарови ръка в чантата си и я извади с пакет „Лъки“.

— Много лошо — каза Лукас като я наблюдаваше. — Този навик.

— Да, но поне нямам нужда от будилник.

— Какво? — Той се хвана.

— Всяка сутрин точно в седем часа се събуждам от собствената си кашлица. — Когато Лукас не се усмихна, тя примижа към него и каза: — Това беше шега, Дейвънпорт.

— Да. Отвътре се хиля до прималяване — отвърна той. После се усмихна.

Фел потупа лъкито върху кибрита, пъхна цигарата в устата си с бързо движение на двата си пръста, прикри я с ръце и я запали.

— Няма да ме прецакаш, нали? — попита тя. Очите й проблеснаха насреща.

— Не зная какво означава това — отвърна Лукас. Той пъхна пръст между врата и яката си. Усещаше кожата си като шкурка. Ако пръстенът около яката му носеше смъртоносна болест, скоро щяха да го погребват.

— Видях снимки на Бекър, след ареста — каза Фел. — Изглеждаше като че ли някой е пъхнал лицето му в месомелачка. Ако направиш това в Ню Йорк на някой свързан с властта, както е Джаки, проклетата ти кариера ще попадне в месомелачка.

— Аз нямам такава — каза Лукас.

— Но аз имам — отвърна Фел. — Още четири години и съм аут. Искам да ги изкарам.

— Какво ще правиш като приключиш тук? — попита Лукас, поддържайки някакъв разговор, докато тя пуши. Той наклони глава назад и отново погледна нагоре. Изглежда така трябваше в Ню Йорк, дори и при сгради, високи само дванадесет етажа.

— Възнамерявам да се преместя в Холивуд, Флорида, и да почна работа като сервитьорка без дрешки.

— Какво? — Той се сепна.

— Шега, Дейвънпорт — обясни Фел.

— Добре. — Той отново погледна нагоре като се извърна. — Кой е този мъж?

Тя всмукна и се изкашля, като покри устата си със свит юмрук.

— Джаки? Наистина е едра риба. Останалите, с които говорихме, бяха дребна или средна работа. Джаки е пласьор на едро. Трима или четирима са като него. Когато някой ограби камион с техника на „Сони“, някой от едрите риби се заема и го разпределя на дребните. Ако Джаки реши, той може да разпространи новината за Бекър на петдесет, шестдесет или дори сто души. Ако реши. А тези хора имат достъп до милион вехтошари и крадци. Ако решат.

— Щом знаеш всичко това…? — Той я погледна със студено любопитство. Някакъв мъж зави зад ъгъла, видя ги да стоят на тротоара и отново изчезна от погледа им.

— Той си има собствен бизнес, препродажби — продължи Фел. — Ако някой притежава шест милиарда гайки, но няма болтове за тях, той се обажда на Джаки. Джаки ги купува и намира някой, който има нужда от тях. Всичко е съвсем легално. Ако го следиш, ще установиш само, че влиза и излиза от разни складове постоянно, по десет-двадесет пъти на ден, различни във всеки ден от седмицата. Разговаря с всякакви типове. Стотици. Някъде в тая бъркотия той има девет-десет човека, които работят за него, правят тъмен бизнес през задната врата на тези законни складове… Трудно е, човече. Зная, че го прави, но не мога да открия неговите складове.

— Познава ли те?

— Знае коя съм — отвърна тя. — Веднъж висях тук отвън цели три дни, наблюдавах кой влиза и излиза. Проверявах разрешителните. Бе по-студено от гроба. Знаеш как е, когато е твърде студено, за да завали сняг.

— Да, аз съм от…

— Минесота. Точно така. — Тя погледна надолу по улицата, като си спомняше. — Третата нощ този тип излезе от сградата, почука на нашия прозорец, на партньора ми и на мен, и ни подаде термос с горещо кафе и два сандвича с пуйка, жест на вежливост от страна на Джаки Смит.

— Хм. — Той я погледна: — Взе ли ги?

— Излях кафето върху обувките му — отговори Фел. Тя говореше през зъби. Дръпна си за последен път, ухили му се и хвърли цигарата на улицата, където тя падна в дъжд от искри. — Шибанякът си мислеше, че може да ме купи с един миризлив сандвич с пуйка… Хайде, да влизаме.

Вратата на склада беше направена от стъкло, дебело един инч, излято върху пръти от неръждаема стомана. Шест фута по-нататък се виждаше втора подобна врата. Върху стената между двете врати бе монтирана видеокамера. Фел натисна един звънец с надпис „Последен етаж“. Миг по-късно прозвуча електронен глас:

— Да?

Фел се наведе към микрофона:

— Детективи Фел и Дейвънпорт искат да видят Джаки Смит.

След кратка пауза гласът се обади:

— Минете навътре и покажете значките си пред камерата.

Чу се жужене и Фел отвори вратата. Влязоха. В промеждутъка на двете врати те вдигнаха значките си пред камерата. Миг по-късно се чу ключалката и на втората врата.

— Вземете асансьора до дванадесетия етаж. Той слиза — прозвуча гласът.

Зад втората врата ги чакаше боядисано в жълто стерилно фоайе от бетон. Нямаше прозорци, виждаха се само вратите на асансьора и желязната врата на противопожарния изход в далечния край.

Асансьорите бяха вляво, следеше ги още една видеокамера в метална клетка до тавана.

— Интересно — каза Лукас. — Ние сме в гробница.

— Да. Дяволски трудно ще е да стигнеш дотук, ако Джаки не иска да те пусне. Ще се нуждаеш сигурно от пластичен експлозив. После трябва да минеш през противопожарния изход, да намериш стълбището, тъй като приемаме, че асансьорът е горе и е заключен. Междувременно Джаки, разбира се, ще е изчезнал. Сигурна съм, че има някъде миша дупка…

— А вероятно и записва всичко това — отбеляза Лукас.

Фел присви рамене:

— Искам да го хвана и съм мислила върху това, не е тайна. — На половината път тя подметна: — Имаш ли нещо с Ротенбърг?

Той сведе очи към нея:

— Защо?

— Просто любопитство — каза тя. Те гледаха проблясването на номерата на етажите. После тя се обади отново: — Когато влезе, начинът, по който те погледна, реших, че има нещо между вас.

— Не…

Тя разтърси глава. Не му вярваше. Вратите на асансьора се отвориха и те стъпиха в помещение, идентично с онова на приземния етаж — боядисан в жълто бетон със сива врата на едната стена. В ъгъла имаше видеокамера.

— Влезте — каза безплътният глас.

Стоманената врата се отвори към Страната на чудесата.

Лукас последва Фел върху една твърда платформа с формата на полумесец, гледаща към огромно помещение. Десет-дванадесет хиляди квадратни фута, помисли си Лукас, повечето открити. Кътовете с различно предназначение бяха разделени от мебели, светлини и килими, вместо от стени. Кухнята бе надясно — един рус мъж надничаше във фурната, разнасяше се задушлива миризма на пресен хляб. Наляво, полуобърнат, върху квадрат изкуствена трева, стоеше тъмнокос мъж със стик за голф.

— Насам — каза гласът от фоайето и мъжът със стика им махна.

Фел водеше по лъкатушеща пътека между различните видове обзавеждане. Купища мебели, без специфичен стил, помисли си Лукас, като че ли бяха изпопадали от каросерията на камион. Или камиони — различни камиони, от различни фабрики. Кралско по размери, типично английско легло на четири подпори бе разположено върху огромен ориенталски килим. Отгоре бе метната щурава на вид американска завивка. Шестфутов телевизор с изпъкнал екран гледаше към леглото, а три камери на триножник бяха насочени към него.

Зад телевизора, наредени в полукръг, високи до рамото тонколони обграждаха мястото за разговори. Масата с мраморен плот в центъра поддържаше редици от компактдискове и всякакво звукозаписно оборудване, наред с шкаф с още хиляда или повече компактдиска. Подът в стереокъта бе от масивно дърво, целият покрит с животински кожи — тигър и ягуар, поръбен бобър, бизонови кожи, гладък тъмен квадрат от нещо, което може и да е било норка. От тонколоните се надигаше гласът на Еръл Гарнър, трудещ се над „Мамбо Кармел“.

Между леглото и спортния кът от пода се извисяваше кабина с душ, подобна на огромна по размери телефонна будка. До нея клечаха една срещу друга две тоалетни, а от другата страна имаше внушителна вана.

Смит изчакваше в спортния участък, на две трети от пътя до задната стена. Стената бе пронизана от три-четири врати. Значи имаше още стаи, помисли си Лукас.

Смит, с гръб към тях, размаха стика, вкара топката в мрежата, поклати глава и постави пръчката във висяща на стената торба. Зад него редица незапалени лампи бдяха над нещо, което се оказа истинска зеленикава трева върху повдигната платформа. Извън зеленината една лампа от матово стъкло висеше над антична билярдна маса, а в задната част на помещението имаше баскетболна мрежа. Под нея се простираше добре очертано игрище чак до зоната за свободни удари.

— Не мога да се въздържа — каза Смит.

Той идваше към тях, обувките му за голф се тътреха по изкуствената тревна площ. Смит бе нисък, с издути гърди и корем, пухкави мустаци и чуплива черна коса. Бе облечен в черна тениска, втъкната в черни плетени панталони, кожен колан обгръщаше талията му. На врата му подрънкваше златна верига, на нея бе провисено нещо приличащо на орден „Свети Кристофър“. Той се усмихна на Фел и протегна ръката си.

— Вие сте ченгето, което ме следеше миналата година.

Фел пренебрегна ръката.

— Трябва да разговаряме с теб относно онзи тип Бекър — безизразно каза тя. — Типът, който кълца онези хора.

— Откачалникът — допълни Смит. Той дръпна ръката си, не можа да й намери място и накрая я пъхна в джоба на широкия си панталон. Бе шокиран, мустакът му потрепери. — А защо с мен?

— Той се нуждае от пари и наркотици, а не може да си ги доставя законно — намеси се Лукас. Той навлезе в зоната за удари върху тревната площ. Тревата стигаше до коляното му, но бе подрязана и оформяше разнообразни очертания. Той се пресегна и я пипна с пръстите си. Истинска трева, внимателно подравнена, хладна и малко влажна при допир.

— Това тук е страхотен проект — ентусиазирано се обади Смит. Той взе едно дистанционно, натисна серия от бутони и светлините над тревата премигаха и засияха. — Това са специални лампи за растеж — каза той, като посочи светлините. — Това е истинска полска трева. Отне една година, докато се изравни.

Смит стъпи върху зеленината, леко пристъпи през нея и се обърна към Лукас.

— Тоест този тип има нужда от пари и наркотици?

— Да. И ние искаме да разпространиш това по твоята мрежа. Някой прави с него сделки и ние искаме този някой. Сега.

Смит взе една извита пръчка с железен край, която бе облегната на далечния край. Върху една поставка чакаха три топки, той ги подхвърли, подравни първата, удари и пропусна. Топката се търкулна на два фута от целта.

— Двадесет и два фута. Не е зле — каза той. — Когато се забавите толкова много, искате да наваксате с два фута от целта. Преструвате се, че стреляте в цел колкото човек. Това е тайната на единичния сполучлив удар при голфа. Ченгетата играят ли голф?

— Искаме ти да разпространиш слуха — натърти Фел.

— Говори на бутона на пъпа ми, каза малката Червена шапчица — каза Смит. Той подравни друга топка, удари. Тя се претърколи на четири фута от целта. — Майната му. Нерви. Вие ме напрягате.

— Няма жица — тихо каза Лукас. — Никой от нас не е с микрофон. Търсим малко помощ.

— Каква полза имам аз? — попита Смит.

— Гражданска отговорност — отговори Лукас. Гласът му бе спаднал, но Смит се престори, че не забелязва и подравни последната топка.

— Гражданска отговорност? В шибания Ню Йорк? — Той изсумтя, вдигна очи и каза: — Извинете езика ми, доктор Фел… И все пак, аз наистина не знам за какво говорите, каква мрежа.

Той обхождаше тревата, премигвайки и подготвяйки се за къс удар. Русият мъж приближи с порцеланов поднос с димящи резени хляб.

— Някой да иска пресен хляб? Имаме обикновено масло и масло с чесън…

— Майната му на хляба — процеди Фел. Тя погледна Лукас. — Не ни чува. Може би пожарникарите трябва да проверят неговите…

— Не, политическите тъпотии не важат за типове, които са наистина вътре — отвърна Лукас. — А господин Смит звучи, като че ли е замесен.

Смит премига срещу него.

— Кой си ти? Не те помня…

— Тук съм нает като консултант — каза Лукас. Той отстъпи към мрежата, като говореше толкова тихо, че другите едва различаваха отделните думи. Издърпа железен прът от торбата и го разгледа: — Преди работех в Минеаполис, докато не ме изхвърлиха. Аз хванах Бекър първия път, но не и преди да убие една добра моя приятелка. Разрязал гърлото й. Оставил я да види края. Накарал я да го очаква. После направил разрез по целия врат… Била завързана, не можела да се отбранява. Така че по-късно, когато хванах Бекър…

— Лицето му бе прецакано — внезапно се обади Смит.

— Точно така — потвърди Лукас. Той се върна, като въртеше желязото. — Цялото му лице се прецака.

— Чакай малко — каза Фел.

Лукас не й обърна внимание, подскочи върху зеленината и пристъпи към Смит. С ъгълчето на очите си видя как Фел плъзва ръка в отвора на чантата си.

— А и не се притесних да го накълцам. Знаеш ли защо? Защото имам достатъчно собствени пари и не се нуждаех от службата си. Не се нуждая от никаква служба.

— Какво, по дяволите, говориш… — Смит се отдръпна назад като хвърли бърз поглед към русокосия.

— … А Бекър наистина ме вбеси — извиси глас Лукас към Смит. Очите му бяха широко отворени, жилите на врата му напънаха яката на ризата. — Искам да кажа наистина ме вбеси и ми писна. И извадих онзи пистолет, с този голям остър преден край и когато го хванах, започнах да блъскам лицето му с него, докато не можеше да се различи, че това е лице. Преди това Бекър бе истински красавец, точно като тази проклета зелена…

Лукас се изви и замахна с желязото, дълъг плавен удар в перфектната зеленина. Два паунда земя и трева се разхвърчаха извън платформата по билярдната маса.

— Чакай, чакай… — Смит размахваше ръце, опитвайки се да го спре.

Блондинът бе оставил настрани подноса и ръката му се придвижи към кръста отзад.

Фел измъкна пистолет, насочи го към главата му и извика:

— Не, не, не…

Лукас се завъртя отново, размахваше желязото като коса, крещеше и обикаляше около Смит. Върху черната тениска на Смит пръскаше слюнка.

— Удрях лицето му, удрях шибаното му лице, да знаеш само как удрях проклетото лице.

Когато спря, дишайки тежко, дузина криви бразди прорязваха зелената повърхност. Лукас се обърна и погледна русия мъж. Скочи от платформата и приближи към него.

— Искаше да извадиш оръжие — отбеляза той.

Блондинът сви рамене. Той имаше масивни плещи, като на щангист, и помръдна, раздвижвайки крака.

— Това наистина ме вбесява — кресна му Лукас.

— Задръж, за бога — каза Фел, гласът й бе нисък и напрегнат.

Лукас отново замахна с желязото, бързо, нападателно, над главата, после надолу. Русият се дръпна, но желязото сплеска прясно изпечения хляб и подноса под него. Парчета порцелан осеяха пода. Той изкрещя:

— И се опита да ни подкупи…

След това той спря, залитна, обърна се отново към Смит и насочи стика като сабя.

— Не искам да бъда твой приятел. Не искам сделка. Ти си една торба с лайна и ми се повдига от това, че съм тук. Това, което ти казвам, е, че искам да разпространиш слуха по твоята мрежа. И искам да ми се обадиш. Лукас Дейвънпорт. От Мидтаун Саут. Ако не го направиш, ще те прецакам по шест различни начина. Ще отида в „Ню Йорк Таймс“, ще отида в „Нюз“, ще говоря с „Ай Уитнес Нюз“, ще им дам снимката ти и ще им кажа, че работиш за Бекър. Как това ще подпомогне бизнеса ти? А може и да се върна и да те прецакам лично, защото това за мен е много сериозно, случаят Бекър.

Той се завъртя в полукръг, дишането му се забави, пристъпи към вратата, после внезапно размаха пръчката из кухнята като перка на хеликоптер. Желязото уцели меден супник, окачен на стената, удари се в печката и с гръм падна заедно със супника на пода.

— Никога не съм бил добър с дългите железа — каза той.

 

 

Докато излизаха от сградата, Фел внимателно го наблюдаваше. Той се ухили.

— Откачени работи, а? — каза той, като я погледна.

— Аз повярвах — сериозно отвърна тя.

— Благодаря за поддръжката. Не мисля, че блондинът щеше да навреди особено.

Тя разтърси глава.

— Беше забавно, искам да кажа странно забавно. Не знаех, че Джаки Смит е гей, докато не видях този тип. Все едно се занимаваш със семейни, само че по-зле. Фрасваш единия, а другият те преследва с нож…

— Сигурна ли си, че са хомо?

— Има ли Парцаливата Ан памучна престилка?

— Не зная какво означава това — захили се Лукас.

— Означава, да, сигурна съм, че са хомо.

— Защо той те нарече доктор Фел? — попита Лукас. — Ти лекар ли си?

— Не, това е от детското стихче: „Не те обичам, доктор Фел, не знам защо, но знам това и то добре — не те обичам, доктор Фел“.

— Хм. Впечатлен съм.

— Зная няколко детски стихотворения — каза Фел, като ровеше из чантата за пакета „Лъки“. — Искаш ли да чуеш „Старият Крал Коул“?

— Искам да кажа, Смит. Чак да знае стихчето.

— Аз не те впечатлявам, а? — Тя пъхна цигарата в устата си, очите й се вдигнаха към него.

— Още не зная — каза той. — Може би…

 

 

Барбара Фел живееше в горните западни покрайнини. Те оставиха колата в Мидтаун Саут и взеха такси. Тя каза:

— До нас има приличен бар. Защо не дойдеш за едно питие, да се охладиш? Можеш да хванеш оттам такси.

— Добре. — Имаше нужда да постои с нея още малко.

Те се отправиха на север към Шесто авеню, движението по тротоарите се засилваше с приближаването на Сентръл Парк, туристите се разхождаха ръка за ръка.

— Много е голям — отбеляза накрая Лукас, като гледаше изнизващия се покрай прозореца град. — У нас можеш да се сблъскаш с всеки задник в града. Тук… — Той погледна навън, клатейки глава: — Тук никога не знаеш откъде ти идва. Имате задници така, както другаде имат дъждовни капки. Това е подмишницата на Вселената.

— Да, но може да бъде доста хубаво — отговори тя. — Има театри, музеи на изкуствата…

— Кога за последен път си ходила на театър?

— Не знам, наистина не мога да си го позволя. Но искам да кажа, ако можех…

— Добре.

На предната седалка шофьора си тананикаше нещо. Без мелодия, само вариации на тембър и височина, като се взираше с тъмните си очи през прозореца и поклащаше глава в някакъв въображаем ритъм. Ръцете му стискаха кормилото толкова силно, че кокалчетата бяха побелели. Лукас погледна шофьора, погледна Фел и поклати глава. Тя се засмя, а той се ухили и се извърна към прозореца.

 

 

Барът бе малък, грижливо осветен, уютен. Барманът нарече Фел на малко име и я насочи към едно сепаре отзад. Лукас зае мястото с лице към входа. Дойде една сервитьорка, погледна него, погледна към Фел и извика:

— О-о-о.

— Просто бизнес — реагира Фел.

— Никога не е просто това — каза келнерката. — Диджа чула, че Луис родила момиче, шест паунда и четири унции?

Лукас наблюдаваше как Фел бъбри със сервитьорката. Изглеждаше малко уморена, малко самотна, с тази нейна несигурна усмивка.

— И така — каза тя, като се обърна към Лукас. — Наистина ли измръзват задниците ви в Минесота? Или просто…

Незначителен разговор, ресторантски разговор. Второ питие. Лукас чакаше за своя шанс, изчакваше…

Ето го. Влезе строен мъж, докосна по бузата една жена, получи в отговор бързо шляпване. Бе рус, грижливо облечен и след миг погледна гърба на Фел като каза нещо на жената, която докосна. После внимателно изгледа Лукас.

— Един мъж — тихо каза Лукас като се наведе над масата. — Мисля, че те гледа. До барплота…

Тя извърна глава и лицето й светна.

— Мика — извика Фел. А на Лукас обясни: — Той ми беше фризьор. Премести се в центъра. — Тя се измъкна от сепарето и доближи бара. — Кога се върна?

— Помислих, че трябва да си ти — отвърна Мика.

Мика бил в Европа. Започна да разказва. Лукас отпи от бирата, повдигна крак на отсрещното място, хвана с глезените си чантата на Фел и я придърпа. Започна да бърника из нея, съвсем прикрито, като в същото време се оглеждаше. Сервитьорката погледна към него и въпросително повдигна вежди. Той поклати глава в отрицание. Ако тя дойдеше на масата, ако разказът на Мика приключи скоро, ако Фел притича забързано да си вземе цигара…

Ето. Ключове. Бе изчаквал цял ден, за да се добере до тях.

Той погледна ключодържателя в ръката си, шест ключа. Трите бяха подходящи. В джоба си имаше плоска пластмасова кутия, която първоначално бе съдържала карфици. Той бе изхвърлил карфиците и бе покрил дъното и капачката с тънък слой моделин. Сега притисна първия ключ в моделина, обърна го и отново го натисна. После втория ключ. Отпечатъкът на третия ключ сне върху капачката. Ако ги правеше прекалено близко, един до друг, отпечатъците се разваляха… Погледна в кутийката. Хубави, чисти отпечатъци, шест на брой.

Фел все още говореше. Той пъхна обратно ключовете в чантата й, притисна я между глезените си и отново я повдигна към нейния стол.

Пулсът му думкаше като на крадец аматьор.

Господи.

Успя.