Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (32)

32

О’Дел седеше в полутъмния си офис, около него витаеше дух на самодоволство, като крастава жаба, която бе уловила наистина вкусна буболечка.

— Наистина и пет пари не давам какво мислиш — каза той на Лукас.

— Което ме кара да заобиколя бюрото и да ти извадя душата — изръмжа Лукас.

— Затворите на Ню Йорк не са приятно място — меко каза О’Дел. — Мога да ти гарантирам една разходка до там…

Лукас поклати глава.

— Не. Няма да направиш това. Прекарах твърде дълго време с Ред Рийд. Имаме свидетели. Значи, аз ти изваждам душата, ти ме пъхаш в затвора и аз разказвам на вестниците за Ред Рийд, как си укрил важен свидетел на убийството на известен чернокож политик. Веднага ще дойдеш в клетката при мен.

О’Дел сякаш обмисли за миг тази възможност, после въздъхна и полузатвори тежките си клепачи.

— Добре. Но ако ще ми изкарваш душата, защо не свършваме с това? Имам нужда от малко сън.

Лукас наруши настъпилото мълчание:

— Знаеш, че няма да го направя. Но ти си ми длъжник, по дяволите. Натика ме под тежките юмруци на хрътките на Кенет. Това, което искам да знам, е до каква степен всичко е било нагласено. Знаеше ли, че е Кенет? Лили замесена ли е? А Фел? И кой друг?

— Лили е чиста — никога не е имала нищо общо с това. А Лили казва, че ти вярваш, че Фел е сигнален звънец. Не знам дали вярвам на това, но мога да видя възможността…

— Кенет?

— Да. Знаех за Кенет и за още двама — и, откровено казано, ти и Лили трябваше да се досетите за това — продължи О’Дел. — Разследването на Пети не бе телевизионно шоу. Той не се промъкваше, за да върши своята работа и да запази всичките си изводи за себе си, той идваше и сядаше тук всеки ден и ми казваше какво мисли. Стигнахме до Кенет и до още двама — не Коплънд, за съжаление. Ние не знаехме, че Кенет си има собствени компютърни специалисти. Считахме, че можем по всяко време да влезем в системата и да изкараме на принтера нашите доказателства. Тогава убиха Пети и неговите разпечатки бяха отмъкнати. Когато влязох в програмата, файловете бяха прецакани. Всичко, с което разполагах, бяха няколко имена и никакъв начин да ги притиснеш.

— Така че ти ни вкарваш в играта.

О’Дел се усмихна, все още доволен от себе си.

— Да. Лили ми бе разказвала за теб. Каза, че си умен. А и видях една от твоите симулативни игри. Така че вкарах Кенет в случая Бекър, теб в екипа му и докарах Фел да работи с теб, а Лили да те наблюдава от другата страна. С целия този натиск нещо трябваше да се пропука. И без това нямаше какво да губя.

Лукас помисли малко, изправи се, протегна се и се прозя, отиде до прозореца на О’Дел и дръпна настрани тежките плюшени завеси. Градът блещукаше навън.

— Това проклето място е една голяма кръпка, знаеш ли това? Казвал ли съм ти моето хрумване, че това място е една голяма кръпка?

— Да.

— А аз бяха друга.

— Да.

Лукас отново се протегна, след това тръгна към вратата.

— Хубава игра — каза той.

О’Дел погледна към него, после се засмя — плътен продължителен смях, абсолютно доволен от себе си.

— Така беше, нали?

 

 

Лукас седеше на една кръгла маса с фалшива дървена ламперия. Бе с размерите на люк и се намираше в пластмасов бар, пълен с пластмасови снимки на стари самолети.

През прозрачните плексигласови стени той можеше да наблюдава потока от хора, устремил се към изхода на летището. Погледна часовника си — три и двадесет и седем следобед, така или иначе. С „Ролекс“ на ръката бе открил, че така или иначе е добър израз. Отпи от бирата „Будвайзер“, бе отегчен, просто седеше на стола.

Фел дойде в три и половина, мършава, приличаща на недодялана птица, жилава. Май бе ядосана или нещо подобно. Спря накрая на дълга опашка при охраняемата врата, огледа се в двете посоки и видя бара. Отново спря при вратата и Лукас вдигна ръка. Тя го видя и си проправи път през масите. Когато видя куфара до краката му, вдигна очи към лицето му.

— Значи съм била само за тридневен престой или нещо такова.

— Не точно — каза Лукас. — Сядай.

Тя остана права. Вместо това каза:

— Мислех си, че ще отидем някъде за малко. — Бе на ръба на сълзите.

— Седни — повтори Лукас.

— Копеле такова — каза тя, но седна, отпусна се тежко на стола срещу него, ръцете й увиснаха безнадеждно между краката й. — Ти каза, че ние…

— Мислих си да те поканя да дойдеш с мен на Островите — каза Лукас. — Дори се обадих на летище „Кенеди“ да разбера до кои острови можем да отидем.

Тя гледаше масата.

— Разкажи ми.

— Е, не можах. — Той бръкна в джоба си и подхвърли червен кибрит на масата пред нея. Кибритът имаше нарисувана отгоре конска глава. Тя го взе и го пъхна в чантата си.

— Значи си била в ресторанта, където убиха Пети — каза той. — Каза ми, че не си ходила там.

— Е, и?

— Да. Видях кибрита в твоя апартамент.

— Кога?

— Ами когато бяхме заедно горе.

— Глупости. Аз се отървах от тях. Помислих си, че може да се качиш, видях кибритите и си казах: Трябва да се отърва от тях. Изхвърлих ги. Така че, кога си ги видял?

Той погледна спокойно към нея.

— Първият ни съвместен работен ден. Аз свих чантата ти и направих отливки на ключовете ти. Влязох в апартамента на следващия ден.

— Ти, копеле такова — отвърна тя. После нещо проблесна в очите й: — Имаш ли жица по теб?

— Не, твърде много те харесвам. Но работата е в това, че не мога да ти имам доверие. Не напълно. Исках да отидем на Островите с теб и разбрах, че не мога. Исках да ти кажа всичко това и после… — Той остави мисълта си да увисне във въздуха, тя също. После продължи: — Опитах се да измисля някаква лъжа, за да се върна в Минесота. Но не можах. И искам да ти кажа защо.

— Добре. Оценявам това. Но ти и без това беше в безопасност. Един кибрит е твърде нищожно доказателство.

— Имаше нещо повече от това. Целият този проклет епизод бе игра, замислена от О’Дел. Бе толкова перфектна, че ме кара да се смея. Той използва всеки от нас. Но както и да е — той е направил компютърна справка за жертвите. Наистина нещо важно.

Тя се намръщи.

— Ще стигнат ли до мен?

— Не, не мисля така. Мислят, че си алармен сигнал. — Той й обясни, а тя го слушаше безмълвно с очи вперени в пода.

— И ти няма да им покажеш грешката? — попита го тя, когато Лукас привърши.

— Не. Аз бях този, който им подхвърли идеята за алармата.

— Защо?

Той присви рамене.

— Ти си приятел.

Тя се вгледа в него за миг и продума:

— Окей.

— Ако някога обаче Лили разбере това, много е вероятно да те убие. Това е още една от причините за този разговор.

— Тя ли уби Кенет? — подметна Фел.

— Кенет? Не, не, през цялата вечер тя бе в центъра с О’Дел.

— По дяволите — каза Фел като гризеше палеца си. — Когато застрелях Бекър…

— Бекър те е разпознал — прекъсна я Лукас. — И ето защо в своето писмо той не казва нищо за Слабия. Не е искал хората да започнат да мислят за жени убийци.

— Да — отвърна Фел. — Но не за това го застрелях. Застрелях го заради клепачите, а и онази жена… и всичко останало.

— Знам. Искам да кажа, вярвам ти. Но защо Пети?

— Не исках да убиваме Пети — продума Фел с отпаднал глас. — Бях там, но се опитах да го спра.

— Не е трябвало да бъдеш там.

— Ами… бях. Ако разполагах с още няколко минути, мисля, че можех да навия… другия да не го върши. Но Пети излезе от вратата минута по-рано. Още една минута и нищо нямаше да се случи. Поне не тогава. Пети се бе добрал до нещо за нас… Заради Пети ще горя в ада.

— Съмнявам се в това — кисело каза Лукас.

— Е, и аз — отвърна тя. И добави: — Макар че щях да харесам Островите. Да тръгна с теб…

— Да, можеше да е хубаво. Но аз съм единственият, който знае за теб. Ти си твърде бърза с оръжието… и може да започнеш да мислиш за това, а аз съм там, около теб.

— Нямаше — каза тя, но не можа да потисне мъничка усмивка. — Въпреки че ми е интересно, че се страхуваш от мен.

— Да, всъщност…

Тя въздъхна:

— Проклети полицаи мекотели в панталони. Толкова сте измамни.

— И исках да ти кажа за Лили — продължи той.

— Какво?

— Тя има списък на около половин дузина от стрелците на Кенет. Ще бъде твърда, така или иначе. Но искам ти да знаеш две неща — за нищо няма доказателства. Те просто искат това да спре.

— А какво е другото нещо?

— Другото е, че ако някой се захване с Лили, аз ще се върна тук. — Той я наблюдаваше, докато казваше това, очите му бяха твърди като гранит.

— Трябваше да си един от нас — каза Фел.

— Пусни това наоколо — допълни той.

— Не познавам никой друг, освен моя партньор и един друг човек. Но ще им кажа. Може би те познават още. Ние не говорим за това. Това беше едно от правилата на Кенет. Никой за нищо да не говори, казваше той.

— Добро правило — каза Лукас. Той отново погледна часовника си. — Лили ще дойде всеки момент.

— Тук?

— Да, искам да говоря и с нея.

— Тогава по-добре да тръгвам. — Фел стана и вдигна чантата си. Тя отстъпи от масата и се обърна: — Спомняш ли си, когато каза нещо подобно: „Това място е помийната яма на Вселената“? Първият ден, когато бяхме заедно?

— Да?

— Хората на Кенет… ние просто се опитахме да го променим.

— Окей.

— Сгрешихме ли?

Той се замисли за миг:

— Не знам — отговори накрая.

Фел се отдалечи, а Лукас се втренчи в бутилката бира, правейки влажни кръгове по масата. След стрелбата в сутерена, след писането на доклади и разпитите, след пресконференцията, той се бе върнал в офиса на екипа. Повечето от хората си бяха отишли, но той намери един от компютърните специалисти и му каза, че иска да получи някаква информация за две ченгета — Джийс и Клемсън.

Човекът го бе завел до един празен терминал и му бе показал как да си вика файловете. Той го бе направил, прегледа ги набързо, после набра името на Фел. Когато получи достъп до файла, той го прочете внимателно до края и разкри следното родство — Рой Фел, с адрес в Бруклин. Той набра името на Рой Фел. Излезе файл. Пенсиониран. После излезе въпрос: Възстановяване на файла за пенсиониране? — Да или не?

Лукас натисна „да“. Фотосканирането бе елементарно — трябваше да се избере опция от едно кратко меню и на дисплея се появи лицето на бащата на Фел. Тежки черти, сива коса и мустаци, почти болезнена усмивка. Висок шест фута и два инча. Роден през хиляда деветстотин и тридесета година. Бекър го бе описал почти точно.

— Дебелият — високо каза Лукас.

Компютърният специалист бе възкликнал:

— Какво?

— Нищо. — Лукас бе изключил терминала.

Сега, на летището, докато правеше кръгове с бирената бутилка, той си мислеше — Дървото не пада по-далеч от крушата.

 

 

Лили закъсня с десет минути. Също като Фел, и тя спря при охраната и се огледа за бара. Видя го веднага щом влезе, лицето й бе пепеляво, беше уморена, но се владееше.

— Говорил си с О’Дел — каза тя, като седна.

— Да.

— Той е направил сценария на всичко.

— Да.

— Кога разбра това? — попита тя.

— В Чарлстън. Подозирах го и преди това — всички бяха твърде наблизо, всичко бе особено удобно. Но не знаех със сигурност, че той не е Робин Худ.

— Все още ли мислиш, че Фел е аларма?

— Да, почти съм сигурен. Не напълно. Но си мисля, че тя просто е била нарочена от Кенет. Искам да кажа, че тя хвана онези негови хора в апартамента на Бекър. Не се налагаше — пистолетът й бе до ухото ми.

— Носи се слух, че Робин Худ е хванал Бекър.

— Какво очакваше? Той бе застрелян.

Лили поседя мълчаливо за миг, като се взираше във фалшивата ламперия на масата.

— Кога узна за Дик? — попита тя накрая.

— О’Дел се опитваше да го уличи — всички онези неща за белокосия мъж, който е застрелял политика. Не знаех, че е сценарий, но дори и тогава го подозирах.

— Но кога…?

— Когато отидохме в апартамента на Пети и онази жена Лоугън каза, че който и да е навестил неговия апартамент е спрял, преди да се качи на асансьора и след като е слязъл. Твърде много време му е отнело да стигне до вратата.

— Да — каза тя като избягваше очите му. — Дик.

— Да, но не знаех със сигурност. Бях приел като факт, че той не може да шофира — така мислеха всички — бях виждал да го кара шофьор в Мидтаун Саут. А щом не може да шофира, значи не е той. Ако е бил докаран от Коплънд или някой от неговите момчета, нямало е да се наложи да изкачва сам всички онези стъпала. Можел е да изпрати шофьора. Така че този факт ме отвлече от него за малко. До онзи ден на реката, когато ти ми каза, че той шофира. Че понякога шофира с часове и това ти е писнало…

— Значи — каза тя, — аз съм предала не само Пети, аз предадох и Дик.

— О, стига, Лили, престани да хленчиш. Ти направи най-доброто в това проклето гнездо на плъхове.

— И всички са мъртви.

— Хей. — Нямаше още какво да си кажат. Лукас погледна към ролекса. — Трябва да тръгвам. Сигурно вече самолетът е приготвен за отлитане.

 

 

В края на опашката за излизане на пистата, Лукас я погледна, бе пъхнал ръцете си в джобовете.

— Ако това беше филм, щеше да има накрая дълга гореща целувка и всичко щеше да завърши добре.

Тя имаше очи, които Рембранд би нарисувал.

— Но след филма няма нищо — отвърна тя. — Свършва с гореща целувка и никога не виждаш онази част, когато започва ежедневието.

— Важната част…

— Да. И да ти кажа истината, ако трябваше да има голяма гореща целувка, смятах, че ще я получи Фел. Мислех, че ще отидеш с нея на Островите.

— Не. Тя е в Ню Йорк. Освен това…

— Какво?

— Няма никакви Острови в действителност, нали?

Тя извърна очи, мислейки си за Пети и за Кенет.

— Не — отвърна след миг. — Предполагам, че не.

Тя протегна ръка.

— Дай ми малко почивка, Ротенбърг — каза Лукас като се наведе и я целуна по устните, почти, но не съвсем, целомъдрено. Той се обърна към охраняемия изход: — Ако откриеш друг Бекър, повикай ме. Знаеш… как, нали?

— Да, да. Боже — каза тя, като не му вярваше съвсем. Слаба усмивка изви ъгълчето на устните й. — Аз наистина знам как да те повикам.