Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (3)

3

Луис Кортес умираше.

Бляскава светлина обля восъчното му лице и кръвта по бузите му, като подчерта жълтия оттенък на очите му. Устните му бяха сгърчени като на дяволите от средновековните платна.

Бекър наблюдаваше. Докосна бутон, чу се прищракването на фотоапарат. Той усещаше как смъртта се спуска върху тях, в малката стая, на ослепителната светлина, докато животът на Луис Кортес се изцеждаше в пластмасовата банка.

 

 

Мозъкът на Бекър бе като калкулатор, един празен съд, кълбо от енергия, обработващ данните, един експерт анатом. Но никога повече от едно нещо едновременно.

Трите месеца в затвора Хенпин го бяха променили завинаги. Пазачите бяха отнесли медикаментите му, бяха разбъркали мозъка му и разрушили завинаги електрохимичните връзки, които поддържаха целостта на разума му.

В затвора, докато лежеше в килията си и размишляваше, той бе визуализирал мозъка си като една старомодна игрална машина на „Лайън Клъб“. Пускаш пени, получаваш дъвка, но никога не знаеш предварително какъв цвят ще е тя.

Споменът за Рей Шалти, за бягството, бе в черно-бял цвят и с вкус, който громолеше надолу по улея на психиката му. Когато получаваше наградата, тя бе като широкоекранен филм със завладяващи стереоефекти, филм, който го смразяваше където и да се намираше. Връщаше се отново при Рей Шалти, юмрукът бе стоманен, поразяващ…

 

 

Бекър, реално време.

Седеше на един хромиран стол и наблюдаваше предсмъртната агония на Кортес, очите му шареха между мониторите и лицето на умиращия. Във врата на Кортес бе забита пластмасова тръбичка, която отвеждаше кръвта от сънната артерия към огромен по размери буркан на пода. Кръвта беше пурпурна, с цвят на сварено цвекло. Бекър я подушваше, фините му ноздри потрепваха от мириса. Върху монитора за ЕКГ пулсът на Кортес се извиси нагоре. Бекър потръпна. Съзнанието на Кортес се устремяваше навън, разширяваше се, сливаше се с… какво?

Е, с нищото, може би.

Кортес… неговата същност… може би не е нищо друго, освен едно мехурче, което се издига на повърхността на космическата чаша с газирана вода. Извисяваше се, само за да избухне в забравата. Напрежението от тези мисли предизвика неконтролируеми тикове у Бекър и той постави ръка на челото си, за да ги възпре.

Трябваше да има нещо отвъд. Че той самият може просто да угасне… Не. Мисълта бе непоносима.

Кортес започна да се гърчи, цялото му тяло се напрегна и замята в пристегналите го ремъци, главата му се наклони напред, очите му изскочиха. Въздухът напусна дробовете му и дрезгаво загъргори в гърлото. Гледаше в нищото, в абсолютното нищо. Беше напуснал видимия свят…

Мониторът за кръвното налягане издаде алармиращ звук, прехвърли се върху ЕКГ, двата тона се сляха в един. С ръка, все още притисната към челото, овладяваща тиковете, Бекър се обърна към мониторите. Сърцето на Кортес бе спряло, кръвното налягане отвесно спадаше към нулата. Бекър почувства как мускулите на гърба и бедрата му се стягат от очакване и нетърпение.

Той погледна към монитора, отчитащ мозъчните вълни. Насечената усукана линия отпреди секунди започна да се изравнява, изправя…

Почувства напускането на Кортес, можеше да усети отлитането на неговата същност. Не можеше да я измери, все още не, но я чувстваше. Той се потопи в усещането, вкопчи се в него. Изщрака половин дузина снимки, апаратите зад главата му правеха б-з-зт, б-з-з-т. И накрая магията се изплъзна някъде. Бекър скочи на крака, лудешки се помъчи да я задържи. Наведе се над Кортес, очите му бяха само на четири инча от неговите. Имаше нещо за смъртта и очите…

И тогава Кортес издъхна, изхвръкна от обсега на Бекър. Неговото тяло, черупката на неговата същност, се отпусна под ръцете на Бекър. Мощта на момента го замая. Дишайки тежко, той се взря в собственото си отражение върху полираната стоманена повърхност на шкафа. Оглеждаше се там дузина пъти на ден, докато работеше — възпаленото лице, греховното лице, както го наричаше, грубите ръбове на зачервената плът, където се бе врязало оръжието. Каза с писклив фалцет:

— Свърши.

Но не съвсем. Бекър усещаше напрежението върху гърба си. Вцепени се и по вените му пропълзя страх. Обърна се. Очите на мъртвия го преследваха, догониха го. Бяха широко отворени, разбира се. Бекър внимателно бе отстранил миглите, за да е сигурен, че ефектът ще е този.

— Недей — остро каза той.

Кортес бе безмълвен, но очите му го наблюдаваха.

— Недей — отново каза Бекър с висок и дрезгав глас.

Кортес го наблюдаваше.

Бекър грабна скалпел от един поднос от неръждаема стомана, пристъпи към масата, надвеси се над тялото и направи разрез на очите. Той бе експерт — отне му само секунда. Изряза очите като две сварени яйца и стъкловидната маса потече надолу по мъртвите бузи на Кортес подобно на сълзи от желе.

— Сбогом — отнесено каза Бекър. Извадените очи вече не бяха заплаха. Падна поредният жетон. Бекър напусна реалния свят.

 

 

Дебелият спря до бордюра, залюля се на пети и търпеливо зачака светофара. Слабият хвърли угарката си на улицата, където тя падна в сноп от искри. Течеше върволица от коли — сплеснати тойоти и боботещи фордове, бронирани доджове, пикапи и цистерни закриваха гледката, камиони с надписи, автобуси, които замърсяваха улиците с отровни дизелови изпарения, всички те се търкаляха наоколо като пасаж от гигантски железни сьомги, отправили се да хвърлят хайвера си. През цялото това гъмжило такситата подлъгваха околните, търсейки местенце, а бързите изсвирвания на клаксоните им сигнализираха за маневрите; те меланжираха уличната пъстрота с кехлибарени петна. Ню Йорк бе шумно място: подземно боботене на влакове и локомотиви, улично форсиране на скоростни кутии и мотори, едновременният говор на милиони хора, и над всичко това — жуженето на неизброими климатици.

Всичко това — спечено от жегата.

— Шибана горещина — обади се Дебелият.

И наистина бе така — той я усещаше с врата си, с подмишниците си, със стъпалата си. Той погледна към Слабия, който бе спрял до бордюра. Слабият кимна, но не отговори. И двамата носеха ризи, ръкавите им бяха навити до китките. Слабият създаваше проблеми и Дебелият не бе съвсем наясно как да се справи с това. Не е знаел как, помисли си кисело той, от цели четиридесет години…

Светна надписът за пешеходци и те прекосиха улицата. На ъгъла имаше уличен стълб, оплют от птичи курешки, който бе белязан от нечистотията на времето. В долната си част и докъдето стигаше човешка ръка целият бе покрит с избелели плакати. Над тях под прав ъгъл бяха закрепени две табели — обозначение за автобусна спирка на улицата и стрелка наляво за временно отбиване на движението. И над всичко това една греда изпъкваше над уличния трафик, а друга подкрепяше лампа.

Трябва да се постави това в някой шибан музей, точно така. Наши си шибани стълбове тотеми…

— Един долар. — Жената протегна ръка към него, в нея държеше омазнено парче хартия: „Помогнете да нахраня децата си“. Дебелият я отмина като си мислеше, че е невъзможно тази жена да е нечия майка. Навлязла очевидно в четиридесетте, тя се бе спаружила като увехнал морков, съсухрените й крака бяха изпружени, босите й ходила — разядени от рани. Очите й бяха мътносиви, не точно катаракт, но нещо подобно. Беше беззъба, сивите венци бяха с вдлъбнатини като зейналите дупки на обелен царевичен кочан.

— Чел съм една книга за Шанхай, какъв е бил преди Втората световна война — каза Дебелият след като отминаха. Слабият гледаше право напред, без да отговаря. — Знаеш ли, че просията е била професия? Но обикновеният човек не можел да изкара никаква милостиня. Трябвало да си специален. Така че те вземали деца и горели очите им или пък трошели ръцете и краката им с чук. Трябвало да ги направят достойни за съжаление в достатъчна степен, за да печелят пари в един град пълен с просяци…

Слабият вдигна очи към него, но отново остана безмълвен.

— Така че и ние май стигаме дотам — добави Дебелият, като се извърна назад към жената на улицата. — Кой ще даде пари на средностатическия просяк, ако минаваш постоянно край нещо като това? — Той почти се извърна, за да погледне жената.

— Долар — скимтеше тя, — долар…

Дебелият бе разтревожен. Слабият говореше да се откажат. Той се вгледа в партньора си. Очите му бяха гневни, фиксирани право напред. Размишляваше…

Дебелият носеше голяма, плоска картонена кутия. Не бе особено тежка, но и не бе удобна за носене и той поспря, за да я подпъхне под ръката си.

— Не бих имал нищо против… — Дебелият понечи да каже нещо, но после се отказа. Той посегна да се почеше, но ръката му бе във фина хирургическа ръкавица и нямаше ефект. Те се придвижваха напред, към един жилищен блок срещу ресторанта. Дебелият извади ключ със свободната си ръка и отвори вратата.

— Не мога да направя това — обади се Слабият.

— Трябва. Господи, ако не го направим, ще сме мъртви, всички ние…

— Слушай…

— Не тук, не тук…

Фоайето и стълбищната площадка бяха слабо осветени само от една шестдесетватова крушка. Стълбището бе веднага вдясно и Дебелият започна да се изкачва. Слабият нерешително погледна назад към улицата, после неохотно последва Дебелия. В края на стълбите те спряха за миг и се ослушаха, след това отидоха до предния апартамент и отключиха вратата. Единствената светлина в апартамента се процеждаше от улицата през жълтите транспаранти на предните прозорци. Мястото миришеше на застояло, на утайка от кафе и изсъхнали цветя. Собствениците бяха в Рим от една седмица, искаха да видят Папата. След това щяха да отидат в Обетованата Земя. Обетованата Земя през юли. Щеше да им изгори мозъкът, ако имаха такъв, какъвто вероятно нямаха, щом отиваха в Обетованата земя през юли.

Слабият затвори вратата зад себе си и каза:

— Слушай…

— Ако не си възнамерявал да го направиш, защо стигна толкова далеч?

— Защото ти ни въвлече в това. Не искам да бъдеш прекаран.

— Господи… — Дебелият поклати глава и бавно запристъпва в мрака към прозореца. Повдигна един транспарант: — Дай пушката…

— Аз не…

— Добре, аз ще го направя. Боже, ако се чувстваш по този начин, отивай си. Размърдай проклетия си задник. — Гласът на Дебелия кипеше от гняв. Той бе по-стар от Слабия с двадесет и три години и два дни, лицето му бе белязано от жлебовете и браздите на живота на улицата. Той повдигна кутията, която бе внесъл: — Махай се.

Слабият се поколеба. Кутията бе дълга пет фута, широка три, но само девет инча дълбока. Можеше да съдържа огледало или дори картина, но не беше така — вътре лежеше колт АР 15 — независим от светлината, с автоматично зареждане на двадесет патрона, оптичен мерник и лазерен визьор. Оръжието първоначално бе произведено като полуавтомат, но бе снабдено допълнително с автоматичен превключвател на вида стрелба, полуавтомат или автомат от един оръжеен майстор в Провидънс.

Дебелият бе прекарал един следобед в целене на пластмасови бутилки от мляко, курдисан на една височинка над едно дере. Бутилките от един галон наподобяваха много смъртоносната зона върху гърдите на човек под какъвто и да е ъгъл. Дебелият използваше ръчно заредени пълнители, а беше и много добър стрелец. Бутилките мляко буквално експлодираха, когато ги засегнеше горещото желязо на Дебелия.

Дебелият разряза с джобно ножче канапа, вързан около кутията, махна няколко парчета тиксо, отвори капака и извади оръжието от стиропорените уплътнители. Новите модели не бяха толкова чупливи както по негово време, но нямаше смисъл да рискува. И той не го направи. Заедно с оръжието бе опакован и един зареден пълнител. Всеки един патрон бе полиран с велур за премахване на отпечатъците. Дебелият прищрака пълнителя на място с облечените си в ръкавици ръце.

— Заемай позиция — каза той. — Побързай.

— Не, той е ченге. Ако не беше…

— Дрън-дрън. — Дебелият отиде до прозорците, надникна към пустата улица, после завъртя ръчката на едното стъкло и внимателно го отвори напълно. След това се обърна, погледна Слабия и вдигна пушката. — Никога преди не си имал този проблем…

— Човекът нищо не е направил. Другите бяха отрепки… Този е ченге…

— Той е една проклета хлебарка, задник, който ще прати зад решетките добрите момчета за това, което е трябвало да бъде направено. А знаеш ли какво ще се случи, ако ни съдят? Мъртви сме, ето какво. Аз лично се съмнявам дали ще издържа и една шибана седмица, ако ме приберат. Ще завра проклетия пистолет в гърлото си, защото не искам…

— Боже…

Дебелият, добре прикрил се встрани от прозореца, погледна към ресторанта отсреща през визьора за снижаване на височината. На стъклото на вратата, под името и адреса на ресторанта, бе залепен стикер на „Виза“. Като гледаше натам, в ума му се промъкнаха строфи от едно старо телевизионно шоу: „Вземи пушка и поемай, това е визитката на един мъж…“.

Той взе на мушка надписа „Виза“, притисна палеца към лазерния превключвател. Червената светлинка изригна. Главата на Дебелия бе с размерите на бидон бензин, малките му уши в полумрака приличаха на изсушени кайсии. „По-лош е от нахална муха.“

— Той… — Очите на Слабия се насочиха към улицата и Дебелият също погледна нататък. Някой отваряше вратата на ресторанта.

— Не е той — избълва Слабият.

— Зная…

На прага се изправи мъж в бяла памучна риза и бели обувки. Човъркаше венците си с бяла пластмасова бъркалка. Бъркалките бяха с формата на саби, Слабият знаеше това. Предишната вечер бяха направили разузнавателно посещение на ресторанта, за да уточнят точното място и време. Мишената винаги идваше в петък вечер за специалитета на заведението, печено по нюйоркски със задушени картофи в специален сос и наливна бира. Мъжът с памучната риза се заклатушка надолу по улицата.

— Дяволите да го вземат — каза Дебелият. Той включи лазерния мерник и червената точица цъфна върху надписа „Виза“.

 

 

Бекър въздъхна.

Всичко привърши.

Той се извърна от мъртвото тяло на Кортес, мозъкът му бе като навито кълбо струни, опънати, остри, опасни. Той попипа джоба на ризата си — беше празен. Излезе от стаята си, малко нетърпеливо, и отиде до стария скрин, където държеше дрехите си. Отгоре бяха разпилени половин шепа хапчета — той си отдъхна. Достатъчно. Взе няколко и задъхано ги хвърли в устата си. Сдъвка ги, горчивият вкус го опари, и преглътна. Толкова хубаво, но толкова малко. Той погледна към хапчетата върху скрина. Стигат за още един ден, не повече. Трябва да помисли върху това — но по-късно.

Върна се обратно в работната стая, угаси мониторите. Зелените им екрани се изпразниха. И без това нямаше какво да се види — само хоризонтални линии. Бекър не погледна към тялото. Кортес бе просто ненужна вещ, нещо за изхвърляне.

Но преди смъртта… Падна нов жетон и Бекър замръзна пред работния плот, мозъкът му се изплъзна някъде далеч.

Приживе Луис Кортес бе тъмнокос мъж, висок седемдесет и един, един и половина инча, тежеше сто и осемдесет и шест паунда и бе на тридесет седем години — всички тези данни бяха внимателно нанесени в бележника на Бекър. Бе завършил електроинженерство в университета Пърдю. Преди Бекър да изреже миглите му, когато Кортес все още се опитваше да спечели неговото благоразположение, когато все още отхвърляше мисълта, че ще умре, той му бе казал, че е зодия Риби. Бекър имаше само бегла представа какво означава това и не прояви интерес.

Тялото на Кортес лежеше върху плот от неръждаема стомана, който му бе коствал шестстотин и петдесет долара в един магазин за снабдяване на ресторанти в Куинс. Плотът на свой ред бе прикрепен върху стара дървена маса. Наложи се Бекър да отреже малко от краката, за да му бъде удобна височината за работа. Надвесени над масата, три неонови лампи хвърляха плоска и студена светлина.

Тъй като за неговите изследвания обектите трябваше да са живи, той бе инсталирал ограничителни скоби. Кафяв пластмасов ремък бе закрепен за скоба точно под дясната подмишечна ямка на Кортес, минаваше диагонално през гърдите — между зърната и раменете и свършваше в друга скоба зад врата. Оттам — назад през обратната страна на гръдния кош до друга скоба под лявата подмишечна ямка. Кортес бе в капан. Допълнителни ремъци кръстосваха тялото при кръста и коленете, като обхващаха и китките и глезените.

Едната ръка бе привързана и омотана с тиксо: Бекър измерваше кръвното налягане посредством катетър, поставен в радиалната артерия — китката трябваше да бъде напълно обездвижена. Челюстите на Кортес бяха широко отворени — в устата му бе втъкнат твърд каучуков конус. Обектът можеше да диша през носа, но не и през устата. Виковете му, когато правеше опити за това, звучаха като вид тананикане, макар и не съвсем.

През повечето време той бе безмълвен като книга.

В предната част на плота Бекър бе струпал своето оборудване, което при разпродажбата в магазина бяха нарекли „домашен развлекателен кът“. Подредбата бе професионална. Мониторите измерваха телесната температура, кръвното налягане, сърдечния пулс и активността на мозъчните вълни. Имаше също и монитор за измерване на нервното напрежение в черепната кутия, но не го бе използвал.

Самата обстановка също бе внимателно премислена. Отне му цяла седмица преди да остане доволен. Повърхностите бяха изтъркани с дезинфектант. Бе инсталирал акустични плочи на тавана и стенни пластмасови плоскости в нежно стриденобяло. Разстла килим в кралскосиньо. След това вкара оборудването. Най-трудно бе с мониторите. Накрая получи това, което търсеше, от Уайтчърч, доставчик на Белвю. За две хилядарки в брой Уайтчърч ги бе доставил втора ръка, като преди това се бе уверил, че са годни…

Въздъхна.

Един от мониторите показваше нещо.

Какво бе то? Трудно идваше на себе си…

Телесна температура осемдесет и четири градуса.

Осемдесет и четири?

Беше твърде ниска. Той погледна часовника. Девет и седем минути…

Отново се бе отнесъл.

Бекър потърка разтревожено врата си. Понякога се унасяше за цял час. Това не се случваше в критични моменти, но все пак; трябваше да се усети, въздишката, когато дойде на себе си. Когато се отнасяше, винаги се връщаше обратно с въздишка…

Той пристъпи към касетофоните, погледна броячите. Бяха леко извън синхрона — единият на петстотин и четири, другият на петстотин и девет. Той ги пренави на двеста и се заслуша.

„… директното дразнение предизвиква само слаба реакция, не повече от един милиметър…“

Собственият му глас, подрезгавял от възбуда. Той изключи първия и включи втория касетофон: „… не повече от един милиметър рефлекс на ириса, последван от незабавно отделяне на…“.

Изключи и втория касетофон. И двата работеха отлично. Два съвсем еднакви „Сони“ с батерии в случай на токов удар — много по-добри от онези, които използваше в университета в Минесота.

Бекър въздъхна, съвзе се и бързо погледна часовника. Страхуваше се, че отново бе изпаднал в унес. Не. Девет и девет минути. Трябваше да разчисти, да се отърве от тялото на Кортес, да обработи цветния филм „Полароид“ във фотоапаратите. А и имаше идеи за вземането на пробите и те трябваше да бъдат записани. Много неща за правене. Но не можеше, поне не точно в този момент. Полицаите не бяха го открили и той се чувстваше… ведър. Експериментът бе добър.

Въздишка.

Погледна часовника. Почувства леките тръпки на страха. Девет и двадесет и пет. Отново се бе унесъл, замръзнал на мястото си. Коленете го боляха от обездвижването. Твърде често се случваше. Имаше нужда от още таблетки. Кокаинът по улиците бе добро, но не съвършеното средство…

После: Зън.

Бекър обърна глава. Натрапчивият звук идваше от един ъгъл на приземния му апартамент. Като звънче, но не напълно. Вместо да звъни, то просто подрънкваше кратко, когато старицата натиснеше бутона.

Зън.

Бекър се намръщи, отиде до интеркома, прочисти гърлото си и натисна бутона:

— Госпожо Лейси?

— Болят ме ръцете. — Гласът й бе пронизителен и дрезгаво неравен. Старост. Тя бе на осемдесет и три, почти глуха и невиждаща с едното око. Мъчеше я артрит и ставаше все по-лошо. — Толкова ме болят ръцете — оплака се тя.

— Ще донеса хапче… след няколко минути — каза Бекър. — Но са останали само три. Ще трябва да изляза отново утре…

— Колко? — попита тя.

— Триста долара…

— Божичко… — Тя като че ли се дръпна.

— Много е трудно да ги намирам тези дни, госпожо Лейси — допълни Бекър. И така бе от десетилетия. Тя знаеше това. Морфинът никога не е бил легален, колкото и дълго да бе живяла. Нито пък нейната марихуана.

 

 

Няколко дни след като бе поел задълженията на пожизнен гледач — така се изразяваше старицата, която нямаше нужда от помощ за ходене в тоалетната — той й бе показал статия в „Уолстрийт Джърнъл“ за банкови фалити. Тя я прочете като скимтеше през цялото време. Имаше социална осигуровка, имаше спестявания, някъде около триста и седемдесет хиляди долара. Притежаваше и къща. Ако нещо се провалеше…

Едит Лейси бе наблюдавала стариците по улиците, които бутаха колички за пазаруване по разбития паваж. Те трепереха над дрипите си. Тя каза, че ги познава. Бекър не й повярва. Тя гледаше през прозореца и си съчиняваше истории… „Ето тази, едно време държеше бакалия в Гринуич…“

Бекър й предложи да разпредели сметките си между три или четири независими банки, така че да получи повече сигурност от Федералната корпорация за застрахователни депозити.

— Несигурни времена — премерено й обясни той.

След това тя разговаря за това с единствената си приятелка. Бриджит Ланд, която не харесваше Бекър, счете, че разпределянето на парите между различни банки е добра идея. Тя изяви желание да ги придружи:

— За да се уверя, че всичко е окей — каза Бриджит, като очите й почти неволно се отправиха към Бекър: — Искам да кажа, в банките.

Те успяха да разпределят парите за един ден. Двете старици като квачки нервно бдяха над банковите чекове. Едит Лейси сложи един под блузата си, а Бриджит Ланд закопча друг в джоба си, „за всеки случай“. Те се бяха съсредоточили толкова много над чековете, че не обърнаха внимание на Бекър, който преразгледа молбите на Едит за откриване на нови сметки. Той просто попълни графата „да“ за кандидати, които искаха карти за автоматично теглене. Той събираше пощата всеки следобед. Седмица, след като вложиха парите в банкови сметки, той узна кодовете за автоматично теглене и след още една седмица получи самите карти. Всяка една осигуряваше петстотин долара на ден. През първия месец Бекър почти ежедневно изпразваше сметките, докато получи в брой двадесет хиляди долара.

— Вземи плодове — нареди старата жена.

— Ще спра в Макгуайър — каза той по интеркома.

— Кайсии.

— Добре. — Той понечи да се отдалечи.

— Постарай се да бъдат кайсии…

— Да — озъби се Бекър.

— Не ми донесе последния път…

Той бе внезапно обзет от порива да отиде и я удуши. Не поривът, който го отвеждаше до обектите му, а почти човешкото желание да изкара душата на една обикновена кранта.

— Съжалявам — каза той, чувствайки се унизен, като се стараеше да прикрие внезапния си гняв. — Ще се опитам да намеря хапчетата ти.

Това щеше да й затвори устата.

 

 

Бекър се отдалечи от интеркома и в полумрака на апартамента видя тялото на Кортес, обляно в ярката светлина на работната стая. Можеше и това да свърши сега.

Той донесе от кухнята дълго руло черен полиетилен, който се продаваше като помощен материал за бояджии. Разгъна рулото до плота за дисекции, сряза го до необходимата дължина с помощта на скалпел, след това го разви. Освободи тялото от ремъците. Измъкна катетъра от китката, издърпа термометъра. Температурата бе спаднала до седемдесет и девет. Бързо изстиваше.

Трудно е да се справиш с едно тяло и Бекър, знаейки от опит, дори не опита. Той просто отиде до другия край на масата и блъсна. Тялото се претърколи и звучно пльосна върху найлона. Бекър заобиколи масата, уви тялото, подпъхна под него излишното и го овърза с въже за простиране. Направи два допълнителни клупа на кръста, за да ги използва като дръжка. Повлече тялото с усилие през жилището и нагоре по стълбите към укрепения заден вход на сградата. Дори ако не те е грижа дали ще ги увредиш, човешките тела са упорити. А Кортес беше як приживе. Ще трябва да се пренасочи към по-дребни хора…

 

 

Задният вход на сградата на Лейси бе прикрит от улицата с навес, предназначен за коли. Той мушна глава през вратата, без да сваля веригата, и огледа навеса. В миналото тук се приютяваха скитници. Нямаше нищо освен непокътнатия фолксваген. Бекър завлече тялото навън и с известно затруднение го намести на пасажерското място. Когато привърши, той пристъпи към бордюра и надникна към улицата. Никой. Върна се отново навътре, затвори вратата и побягна по стълбите.

Бекър си взе душ, обръсна се внимателно, облече се и постави неизменния грим. Процесът бе сложен — тежкият основен грим прикриваше обезобразеното му лице, но трябваше да бъде внимателно и грижливо нюансиран при втриването му в чистата кожа по слепоочията. Това му отне половин час. Тъкмо бе привършил, когато госпожа Лейси звънна отново.

— Какво? — Старата кранта…

— Ръцете ми — проскимтя тя.

— Сега идвам — каза той.

Може би трябваше да я убие, помисли си Бекър. Позволи си да се наслади на удоволствието от представата. Но тогава ще трябва да обяснява нейното отсъствие на Бриджит Ланд. Въпреки че можеше да елиминира Ланд… Но това щеше да доведе до един лабиринт от неразрешими въпроси и опасности. Дали Ланд имаше и други приятели и дали те знаеха, че тя посещава Едит Лейси? Ако Ланд изчезнеше, дали другите щяха да я потърсят?

Опасно бе да я убива… Не, нямаше да убива нито едната от двете. Все още не. Лейси бе идеалното прикритие, а Ланд, досега, бе само незначително неудобство. Мислейки за тях, Бекър взе шишенце с хапчета от бюрото си, изтърси едно в дланта си, отиде до стълбището, перна с ръка електрическия ключ и се заизкачва.

Стълбите водеха до задната част на първия етаж, после се извиваха нагоре към втория и третия. Първият етаж навремето е бил склад за доставки на водопроводни части и бе празен от години. През деня там се процеждаше мъждива светлина от улицата. Нощем прозорците с решетки представляваха тъмни плоскости от двете страни на външната врата.

Старата жена се бе свила на втория етаж, където живееше с двете си котки след смъртта на съпруга си. Вторият етаж разнасяше зловоние навсякъде — готвени моркови, опиати, котешки изпражнения. Бекър мразеше котките. Те знаеха какъв е той и го наблюдаваха. Очите им присвяткаха в мрака, докато старата жена се свиваше пред телевизора, овързана в боядисания си шал.

Третият етаж навремето е бил обитаван, когато съпругът на госпожа Лейси е бил жив. Но сега и той, като първия, бе празен.

Бекър се изкачи на втория етаж, около него се усука миризмата на моркови и марихуана.

— Госпожо Лейси?

— Тук съм. — Тя бе дребна жена с дебели очила, които уголемяваха воднистите й сини очи. Косата й, сива и сплъстена, бе увиснала около лицето й. Имаше малък чип нос и тънки закръглени устни. Бе се увила с домашен халат. Имаше четири такива, ватирани, в различни пастелни тонове. Чакаше в големия стол във всекидневната, с лице обърнато към телевизора.

Бекър отиде в кухнята, напълни чаша с вода и й поднесе хапчето. Изпод стола изскочи котка и се скри в съседната стая, като гледаше назад към Бекър с жесток поглед.

— Това ще помогне. Ще донеса повече утре.

— Благодаря. — Тя пое хапчето и лакомо изпи чашата.

— Тук ли са лулата и запалката ти?

— Да.

— Имаш ли достатъчно от твоя чай?

— Да, покорно ти благодаря. — Тя се изкиска. Бе излиняла от бохемския живот на четиридесетте, но все още вземаше своя чай.

— Излизам за малко — каза той.

— Пази се, опасно е толкова късно…

Бекър я остави в нейния стол, спусна се обратно по стълбите и внимателно огледа отново навеса. Никой.

Предната част на сградата на Лейси гледаше към Грийн Стрийт. Съседните блокове стигаха до Мърсър, но сградата запълваше само половината пространство. Задната част, обрасла в бурени и саморасла смрадлика, бе обградена с десетфутова желязна ограда. Преди пристигането на Бекър скитници и вандали бяха нахлули и строшили ключалката на вратата. След като купи фолксвагена, Бекър закърпи оградата и постави дълга усукана бодлива тел на върха.

Сега той изкара на заден ход фолксвагена, зави до оградата, изскочи навън, отвори портата, премина, спря и отново я заключи.

Ню Йорк, помисли си Бекър.

„Багълс и Локс“. Бодлива тел и заключалки.

Изкикоти се на глас.

 

 

— Вратата — обади се Дебелият. Той стоеше до прозореца, на рамото си бе закрепил М-15.

На улицата долу подобно бръмбар бе изжужал стар модел фолксваген. Дебелият, гледайки през визьора, го пренебрегна. Някакъв мъж излезе навън от ресторанта и поспря.

Имаше светла коса, леко разрошена, и очила със златни рамки. Тесни рамене. Усмихваше се, устните му се движеха, говореше сам на себе си. Беше облечен в синя риза с къси ръкави и джинси, които му бяха доста дълги. Побутваше с показалец очилата си.

— Да — изръмжа Дебелият като сви пръст около спусъка.

— Не — обади се Слабият и пристъпи към прозореца. Но червената светлинка светна върху гърдите на мишената. Може да е минал миг на колебание, може би не. Изстрелът бе оглушителен, блясъкът от дулото — по-ярък, отколкото бе очаквал Слабият. Жертвата като че ли отскочи назад и след това се впусна в криволичещ танц. Слабият бе гледал филм за Хитлер, който играеше джига след падането на Франция. Мъжът на улицата за миг или два приличаше на него, като че ли танцуваше джига. Гръмотевиците затрещяха, шест изстрела, осем, дванадесет, отсечени, на равни интервали. Отблясъците осветяваха лицата им.

След изразходването на половината пълнител, Дебелият натисна бутона за превключване и изпразни останалите куршуми без прекъсване. Мишената вече бе просната върху тротоара и куршумите плющяха около главата й като оловен дъжд.

Слабият стоеше безмълвно до прозореца.

— Тръгвай — каза Дебелият. Той хвърли пушката на пода. — Ръцете.

С притиснати към лицата си ръце в ръкавици, те пресякоха фоайето към задната част на сградата, пробягаха стъпалата, през друго фоайе и после изскочиха от страничната врата на алеята. Алеята ги извеждаше от мястото на стрелбата.

— Не бягай — нареди Дебелият, когато излязоха на улицата.

— Внимавам — отвърна Слабият.

Един фолксваген зави покрай тях като ги улови в светлините си, бледите им лица бяха подобни на улични лампи в нощта. Беше същата кола, която бе минала покрай ресторанта миг преди компютърният маниак да излезе навън на тротоара…

 

 

С проснатото до себе си тяло Бекър бе напрегнат, не на себе си. Внимаваше за полицейски коли, за всичко, което се движеше наоколо. До него лежеше малък пистолет с две цеви — 38-специал, но ако се наложеше да го използва, сигурно с него ще бъде свършено.

Но дотук, добре.

Улиците на Сохо бяха пусти през нощта. Като излезеше от района, нещата щяха да се усложнят. Не искаше да минава покрай голяма кола, цистерна или камион. Не искаше шофьорът да погледне надолу към фолксвагена, въпреки че едва ли щеше да види нещо особено. Тялото, увито в черния найлон, приличаше на какавида, на пашкул. Какво можеш да очакваш от един „бръмбар“.

Бекър за малко не се изсмя. Не съвсем — бе твърде луд, за да има истинско чувство за хумор. Вместо това каза:

— Майната му.

Търсеше стена или неохранявана сграда с ниша в стената. Място, където никой няма да наднича и да го види как разтоварва тялото. Не бе мислил много за изхвърлянето на трупа, а трябваше. Трябваше да намери някое място, нещо, което нямаше да насочи вниманието към неговото жилище. Трябваше да изчисли оптималното разстояние — достатъчно далеч, за да не насочва към Сохо, но не чак толкова, че да рискува самото пренасяне.

Отмина покрай Манхатън Кабалеро, ресторант на Вилидж със светещи марки бира на малките зарешетени прозорци. Една врата се отвори и той видя строен мъж, който за миг бе осветен от светлината отвътре. Зад него се виждаше автомат за цигари.

Изстрелите прозвучаха като пукот. Все едно че жена разкъсваше плат. Бекър погледна в огледалото, видя проблясъците. Той бе воювал във Виетнам — бе чувал този шум от разстояние, този цвилещ пукот. Бе виждал такива проблясъци. Мъжът се сгромоляса върху тротоара. Куршумите го разкъсваха.

— Шибани копелета — с оголени зъби и широко отворена уста Бекър изкрещя тези думи. Той беше невинен, нямаше нищо общо със станалото, а можеше да го хванат, и то веднага. Почти обезумял от паника, като се страхуваше, че съседите ще запишат номерата на всички видени коли, Бекър натисна педала за газта и се втурна към края на дългата пресечка. Изстрелите продължиха само три или четири секунди. Минаха още пет, преди той да успее да завие в еднопосочна улица и да се скрие от погледите. Адреналинът му се покачи, познатата паника от полицията. А отпред на улицата просветнаха жълти светлини.

Какво?

Паниката го завладя изцяло. Той скочи върху спирачката, пренебрегвайки амбреажа и фолксвагенът спря. Трупът прошумоля в найлоновото си облекло и се наклони към него. Той го блъсна обратно с едната си ръка, като се бореше с буцата в гърлото си, опитваше се да диша, да вкара малко въздух, и удари силно върху педала за газта. Осъзнавайки накрая какво се е случило, той отпусна амбреажа и отново превъртя ключа, стартира и премина на втора предавка.

Той тласна колата наляво, все още заслепен и замаян, преди да осъзнае, че жълтите светлини са предупреждение за ремонт на пътя. Нямаше причина да завива, но вече го бе направил. Продължи да засилва скоростта. Към края на пресечката на алеята се появиха две фигури. Предните му светлини ги обляха и той видя как те вдигнаха ръце. Закриха лицата си, но миг преди това той ясно ги видя, като че ли пред него изпъкна лика на луната.

Бекър зави и продължи.

Бяха ли видели номера му? Нямаше как да разбере. Той надникна в огледалото за обратно виждане, но мракът ги беше погълнал. Всичко беше наред. Той се опита да сподави страха. Задният номер бе стар и замърсен.

Но тези изстрели…

Трябваше да размисли. Господи, нуждаеше се от помощ. Опипа за кибрит. Не, не биваше. Нужна му беше скорост. Най-високата, за да може да мисли.

Сирени.

Някъде зад него. Не беше съвсем сигурен къде се намира, зави наляво, отдалечи се и приближи до някакво голямо кръстовище. Вдигна поглед към уличните знаци. Бродуей. Какъв беше другият? Придвижи се още няколко фута. Бликър. Добре. Чудесно. Право напред, покрай Бликър. Трябваше да изхвърли тялото. Тъмна пресечка, тъмночервена сграда с ниши, но нямаше къде да спре. Още петдесет фута… тук.

Той спря до тротоара, изскочи навън и се огледа. Никой. Дочу как някой говори високо, но му звучеше като пиян. Заобиколи колата, измъкна тялото навън и го захвърли в един вход. Погледна нагоре — таванът на дълбокото стълбище бе декориран със сложни плетеници от бяла теракота. Фигурите обсебиха ума му, завлякоха го в криволичещ лабиринт…

Още една сирена, която го върна в настоящето. Беше някъде надолу по Бликър, но не се виждаха светлини. Той се втурна обратно към колата, потеше се, намъкна се вътре и погледна назад към входа и тленните останки на Луис Кортес. Не толкова отблизо тялото приличаше на спящ върху тротоара скитник. А в околността имаше стотици скитници.

Той пое риска да погледне за последен път към теракотата, почувства притеглянето, с усилие откъсна очи и затръшна вратата. Прегърби се над кормилото и се отправи към къщи.

 

 

Дебелият вдигна слушалката на уличния автомат и набра надраскан върху парче хартия номер. Остави го да иззвъни два пъти, затвори, изчака няколко секунди, набра отново, две иззвънявания и пак окачи слушалката.

Слабият чакаше безмълвно в колата.

— Всичко ще е наред — каза Дебелият.

След много дълга пауза Слабият се обади:

— Не, няма да е.

— Няма проблеми — каза големият мъж. — Ти постъпи добре.

 

 

Когато Бекър пристигна в сградата на Лейси, той паркира колата, слезе в приземието, свлече дрехите си, изтърка лицето си и облече домашни дрехи. Мислеше за убийството, на което бе станал свидетел. Ню Йорк бе опасно място — властите наистина трябваше да направят нещо по този въпрос… Трябваше да почисти театъра на действието. Десет минути работи с гъба, хартиени салфетки и универсален почистващ препарат. Когато привърши, той уви всички отпадъци и ги хвърли в боклука. Спомни си за кръвта, точно когато възнамеряваше да угаси осветлението. Той вдигна колбата и я изсипа в мивката, кръвта бе пурпурна и гъста като антифриз.

Отново посегна към електрическия ключ и видя четири тънички ивици кожа върху съда с упоително. Разбира се, че ги бе сложил там, удобно място за момента.

Той ги повдигна. Сбръчкани, с дълги лъскави клепки, те приличаха на непознат разред паякообразни, на странни половинчати паяци. Те бяха, разбира се, нещо много по-невзрачно — клепачите на Кортес. Той се взря в тях както ги държеше върху дланта си. Никога не ги беше виждал в този им вид, толкова самостоятелно, толкова обезглавени.

Ха. Още един. Още един виц. Той погледна към шкафа от неръждаема стомана, изсмя се като се хвана за корема и посочи с пръст към отражението си. Обезглавени.

Върна се към тях, към клепачите. Пленително.