Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (27)

27

Бунокар, банкерката, изкара фотозаписа на още две тегления на суми. Бекър излезе и на трите, изненадващо красивата блондинка изпъкваше навсякъде, независимо от грубото качество на записа.

— Боже, бих искала да изглеждам толкова добре — въздъхна Бунокар. — Чудя се кой прави прическите му.

— Трябва да се обадя на Кенет — каза Фел, като се пресегна към телефона.

— Не — Лукас се взря в очите й като клатеше глава. — Не.

— Трябва.

— Ела да поговорим отвън — каза той тихо.

— Какво?

— Навън. — Лукас погледна Бунокар и каза: — Секретно е, съжалявам, но не мога да говоря пред вас.

Фел взе чантата си, Лукас вдигна сакото си и те почти изтичаха до вратата.

— Ще го видя ли по новините? — извика Бунокар, докато ги придружаваше през охраната до входната врата.

— Сигурно ще бъдете по новините, ако това е той — отвърна Фел.

— Късмет, тогава. Ще се видим по телевизията — каза Бунокар. — Бих искала да мога да дойда…

Навън бе започвало да вали, отвратителна топла влага. Лукас махна на едно такси, но то отмина. Още един го пренебрегна.

Фел сграбчи лакътя му и нетърпеливо каза:

— Какви ги вършиш, Лукас? Трябва да се обадим сега…

— Не.

— Виж, и аз искам да бъда там, но нямаме време. При това движение…

— Какво? Петнадесет минути? Майната им, искам го — отвърна Лукас.

— Лукас — захленчи тя.

До бордюра спря такси и Лукас забърза към него, за три секунди изпревари една жена, която спринтира от една врата малко по-нататък. Той скочи вътре и остави вратата отворена. Фел бе зад него, все още на улицата.

— Влизай.

— Трябва да се оба…

— Тук става нещо повече, отколкото ти усещаш — каза Лукас. — Аз не съм от Вътрешното разузнаване, но тук става нещо повече…

Фел го погледна за един продължил дълго миг.

— Знаех си — каза, качвайки се на таксито. Когато таксито тръгна, жената, която също бе тичала към него, им показа среден пръст.

Те се придвижваха мълчаливо към горната част на града, през кошмарното движение, дъждът се усилваше. Фел възбудено бе стиснала устни. Таксито ги свали на Хюстън, Лукас плати. Мина полицейска кола, ченгетата внимателно огледаха Лукас преди да продължат. Те се отбиха в един близък магазин, мокри от мъгливия летен дъжд.

— Добре — каза Фел със стиснати върху бедрата юмруци. — Да почваме.

— Не зная какво ще се случи, но може да е доста странно — каза той. — Опитвам се да хвана Робин Худ. Затова ме доведоха тук от Минеаполис.

Устата й зина отворена.

— Ти побърка ли се?

— Не. Можеш да дойдеш или да се махаш, но не искам да прецакаш това — отвърна Лукас.

— Добре, ще дойда — каза тя. — Но Робин Худ? Разкажи ми.

— Някой друг път. Трябва да се обадя по телефона…

 

 

Лили бе с О’Дел. Тъкмо излизаха от Бруклинския мост към Манхатън, на десет минути от полицейския площад.

— Чу ли вече? — попита тя.

— Какво?

— Бекър е бил забелязан на площад Вашингтон, но избягал. Било е около три часа. Имаме хора навсякъде, но оттогава нищо…

— Звучи правдоподобно, защото мисля, че вече знаем къде е той. Аз и Фел. Той е в Сохо.

— Какво? — Той я чу да казва: — Лукас смята, че е хванал Бекър.

Гласът на О’Дел смени този на Лили:

— Къде сте?

— В Ситибанк сме и сме заклещени тук. Смятам, че Бекър се е покрил при една стара дама в Сохо, но не съм сигурен. Ще отида там да поогледам неофициално наоколо, преди да повикам подкрепление. Исках просто Лили да знае, в случай че нещо се обърка.

— И още нещо, ако се обадиш сега и си заклещен в центъра, Кенет ще обере лаврите за ареста — отвърна О’Дел с характерното си кудкудякане. — Има ли някаква възможност това, което сте направили, да е привлякло Бекър навън?

— Не. Но ще ни трябва време да стигнем дотам — тук вали и такситата са невъзможни.

— Да. И тук вали… Окей, продължавай. Но се пази. Само за случай че възникне проблем, защо не ми дадеш адреса, а аз ще накарам Лили да задейства издирването. Това ще помогне да обясним забавянето, защо не си се обадил веднага.

— Добре… — Лукас му даде адреса и на телефона чу Лили: — След твоя… оглед… се обади. Ще изчакваме с подкреплението.

Лукас затвори, а Фел попита:

— Е, какво става?

— Ще наблюдаваме за малко…

— Какво? — Още една полицейска кола мина покрай тях и те отново бяха огледани.

— Сградата на Лейси като начало. Бекър ме познава, не искам да се показвам направо…

— Зная откъде можем да вземем шапка — каза Фел. — И е на път…

 

 

Те се свиха под един навес, пазейки се от дъжда доколкото могат. Най-после Фел заведе Лукас в един магазин за дрехи, който очевидно не бе сменял стоката и клиентелата си от шестдесет и девета година. Всички други клиенти мъже, с изключение на Лукас, бяха с бради, а три от четирите жени вътре носеха ниски обувки с връзки. Лукас си купи една зле скроена шапка от свинска кожа. На огледалото изглеждаше така, както изследовател на Амазонка си представя моделиер хипи.

— Престани да мърмориш, на подходящо осветление ще бъдеш страхотен — каза Фел, като го побутваше да бързат.

— Приличам на задник — отвърна Лукас. — На каквато и да е светлина.

— Какво да ти кажа? Не позираш за „Екскуайър“.

Дъждът бе понамалял, но улиците бяха мокри и хлъзгави, воняха на двувековна тиня, просмукана от бързия дъжд. Намериха сградата на Лейси, обиколиха я от всички страни. Задната стена бе без прозорци. Стара барака или навес се прихлупваше до по-ниската стена. Портата на оградата бе отваряна наскоро и по ниската трева към навеса личаха следите от гуми.

Лукас отиде до единия край на мястото, откъдето виждаше под остър ъгъл навеса.

— Погледни това — каза той.

Фел надникна през оградата. В навеса се виждаше хромирания кръгъл калник на кола.

— Копеле, това е костенурка — задъха се тя. Сграбчи ръката му. — Лукас, трябва да се обадим.

— Лили и О’Дел ще се погрижат за това — каза той.

— Имам предвид Кенет. Той е нашият шеф. Боже, ние режем шефа…

— Скоро — обеща Лукас. — Искам да поседя и да погледам още малко.

Те отново заобиколиха отпред и Лукас си избра един магазин на около сто фута нагоре по улицата, от другата страна, една галерия за африкански черги и фалшификати. Собственичката бе едрогърдеста ливанка с черна копринена рокля с жабо.

— Разбира се — кимна тя нервно, когато те показаха значките си. Домъкна столове и те седнаха под ъгъл до прозореца между завесите и плетените полици като държаха под око улицата.

— А ако излезе отзад? — попита Фел.

— Няма. Навсякъде има ченгета. Той е заклещен.

— Тогава какво чакаме ние?

— Едни момчета. Робин Худ и неговата банда. Ако нищо не се случи до половин час, ще влезем…

— Искате ли курабийки? — попита ливанката, гласът й бе неспокоен. Тя кършеше ръце и забележително приличаше на злата мащеха от „Снежанка“, ако правилно си спомняше филмите на Дисни, мислеше си Лукас. — Може би баклава…?

— Не, благодаря — отговори Лукас. — Добре сме. Може да поискаме да използваме телефона ви.

— Да, разбира се. — Жената направи жест към черен телефон до касата и се оттегли в задната част на магазина, където се настани на един стол и продължи да потрива ръце.

— Изяж проклетата баклава и топките ти сигурно ще се нагърчат в бутилката със злия дух — промърмори Лукас.

Фел погледна назад и каза:

— Ш-ш-т — но се усмихна, клатейки глава: — Проклетите белокожи от Средния Запад, трябва да е имало нещо там, оси навсякъде…

— Виж — прекъсна я Лукас.

Двама мъже в якета и свободни панталони се движеха нагоре по улицата, без да гледат към сградата на Лейси. Единият бе тантурест, а другият мършав като щека. Спортните им якета бяха твърде дебели за нюйоркското лято, от типа „за всеки сезон“, твърде топли за лятото, недостатъчно топли за зимата. Дебелият вървеше вдървено, като че нещо не бе наред с гърба му — слабият имаше гипс на лявата си ръка.

— Ченгета — каза Фел. Тя се изправи. — Приличат на ченгета.

— Кучият син с гипса е копелето, което ме преби, така мисля — промърмори Лукас. Фел направи крачка към вратата, но Лукас я дръпна за ръката: — Чакай, чакай, чакай — и отстъпи до касата, вдигна телефона като все още наблюдаваше двамата полицаи. Те нехайно подминаха сградата на Лейси, потънали в твърде оживен разговор, съвсем фалшиво, продължиха до следващата сграда и там спряха.

Лукас набра номера на офиса на Лили. Тя вдигна при второто позвъняване:

— Намирам се при сградата на Лейси.

— Как стигна…?

— Излъгах. Току-що приближиха хората на Робин Худ, наблюдаваме ги от отсрещната страна на улицата. Значи е О’Дел.

— Не може да бъде. Той не се е докосвал до телефон.

— Какво?

— Аз съм сега с него. В неговия офис.

— Говна…

Отсреща момчетата на Робин Худ се бяха обърнали и тръгнаха отново към Лейси. Единият извади пистолет, докато другият измъкна изпод якето си бухалка с дълга дръжка.

— Осигури ми тила — каза Лукас. — Боже — те влизат. Покривай ме, сега.

Лукас хвърли телефона на вилката.

— Тръгваме. Увисни на ръката ми, наистина увисни, като че сме пийнали повечко.

Те излязоха навън и Лукас прихлупи шапка и обви ръка около раменете на Фел. Приближи лицето си до нейното. Двете ченгета се спряха точно преди да минат покрай прозорците на Лейси и се огледаха още веднъж. Видяха на петдесет фута Лукас и Фел. Лукас побутна с бедро Фел към една стена и посегна към гърдите й със свободната си ръка. Тя го отблъсна и двете ченгета отидоха до вратата.

Сега вече бягаха.

Ченгето с бухалката спря, наклони се, като залюля крак като при голф. Задно замятане и удар, бухалката проблесна над главата му.

Бухалката удари вратата точно при дръжката и тя се разтроши навътре, стъклото се посипа, а дървото се разцепи настрани.

Ченгето с оръжието и гипса влезе вътре. Другият хвърли бухалката и извади пистолет. После и той влезе, приклекна, прицели се, право напред.

— Давай — извика Лукас. Неговият четиридесет и пети калибър бе в ръката му и той за три секунди се озова до вратата. През нея. Двете ченгета бяха вътре, пистолетите им сочеха към стълбището. Лукас се присви на входа и извика:

— Полиция, замръзнете.

— Ние сме полицаи, полицаи сме — по-близкото до Лукас ченге продължаваше да държи под прицел стълбището.

— Хвърли оръжието, хвърли, хвърли го, по дяволите, или ще ти издухам шибания задник, хвърли го.

— Ние сме ченгета, задник такъв. — Дебелият полицай бе почти обърнат към него, оръжието му още бе насочено към стълбите. Пистолетът беше черен, лъскав — висококачествен „Глок“, деветмилиметров. Този тип не използваше вехториите от участъка.

— Хвърли го.

Фел се приближи отзад, оръжието й бе насочено, търсеше мишена, Лукас усети черното изрязано дуло на колта, калибър 38, в самото си ухо.

— Хвърли го — отново изкрещя Лукас.

Мършавото ченге, което бе по-близо до вратата, хвърли оръжието си и Лукас се фокусира върху другия, който още гледаше несигурно нагоре към стълбите. Обезоръженият полицай възкликна:

— Боже, задник такъв, ние сме цивилни ченгета, дошли сме за Бекър…

Лукас не му обърна внимание, гледаше другото оръжие.

— Казах хвърли шибаното оръжие, смотаняк такъв. Вие, задници, ме вбесявате, а аз не съм в настроение да споря. Майната му, ще дръпна шибания спусък ей сега…

Ченгето се наведе и постави оръжието си на пода, погледна партньора си:

— Слушай…

— Млъкни. — Лукас хвърли поглед към Фел. — Дръж под прицел, Бекър е някъде тук.

— Боже, Лукас — възкликна Фел, но продължи да държи оръжието.

Лукас притисна двете ченгета към един радиатор и им подхвърли чифт белезници.

— Искам да чуя как прищракват.

— Ти, кучи сине, трябваше да ти откъсна врата тогава — каза дебелият.

— Щях да те убия, ако се беше опитал — простичко отвърна Лукас. — Белезниците.

— Кучи син. — Но двамата се заключиха към тръбата на радиатора.

Лукас погледна към стълбището.

— А сега? — попита Фел.

— Продължаваме, трябва да е тук. — Той продължаваше да държи под прицел окованите ченгета.

— Ти прецакваш всичко — обади се дебелият.

— Кажи това на О’Дел — отвърна Лукас.

— Какво? — Ченгето се намръщи озадачено.

Лукас се приближи към него, 45-калибровото оръжие сочеше ухото на ченгето.

— Търся ти картата за самоличност, не шавай, по дяволите… — Той пъхна ръка в якето на ченгето и извади една значка. — А сега и ти. — Той се обърна към другия.

Когато взе и двете карти, Лукас се отдръпна и ги отвори:

— Клемсън — каза той. — Сержант и Джийс… — Лукас погледна към мъжа с гипса, Клемсън: — Това викаше ти — ти викаше Джийс, Мислеше, че те е изоставил. Помислих, че призоваваш Бог.

— Ето и кавалерията — намеси се Фел. Син плимут спря пред вратата и те дочуха скърцането на гуми по-нагоре по улицата. Униформен полицай с вдигнато оръжие влезе през вратата.

— Дейвънпорт и Фел — каза Лукас като вдигна значката си. — Работим за Кенет по случая Бекър. Тези момчета също са полицаи, но основателно са с белезници сега. Искам да останат така, окей?

— Какво става тук? — попита униформеният. Той бе сержант, възрастен, малко натежал, неспокоен за това, в което се бе натресъл. Отвън се чу скърцането на друга кола.

— Политика — отвърна Лукас. — Някой е пуснал монета в пералното, а политиците ще сортират прането по-късно. Но тези типове ще те застрелят, ако имат такава възможност. Вече са застреляли едно ченге.

— Говняни работи, кучи син — извика едното от прикованите ченгета.

— Така че запази спокойствие. Техните пистолети са на пода, но не съм ги претърсвал за скрито оръжие, каквото те сигурно имат.

— Не знам…

Вътре се промъкнаха още двама униформени с пистолети в ръце.

— Виж, половината шибан участък ще бъде тук след пет минути — възкликна Лукас. — Ако ни прецакат, винаги ще можем по-късно да се извиним един на друг. Засега, просто стойте на място.

— А вие? — попита единият от униформените.

— Ние отиваме горе. Вие стойте тук, не пускайте никой навътре или навън. Просто замръзнете и внимавайте. Бекър може и да е долу, а доколкото знаем, е въоръжен.

— Тук ли е Бекър?

— Тук е — потвърди Лукас. После се обърна към Фел: — Хайде. Да го закопчеем.