Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (25)

25

Лукас се обади на Фел от апартамента на Лили и се извини за късния час.

— Тъкмо слизах към бара — отвърна тя. — Защо не се видим…

Той махна на едно такси, Лили стоеше на прозореца и му се усмихваше. Той помаха с ръка и тя повдигна чантата си с лявата ръка, плъзвайки дясната към пистолета. Спомняш ли си миналия път?

До бара Лукас измъкна една двадесетачка от портфейла си и остави на шофьора два долара бакшиш на осемдоларовата сметка. Фел бе в задното сепаре, пред нея имаше бира и купичка фъстъци. Четеше вестник.

— Здрасти — каза той, като се промъкна в сепарето.

— Здрасти. Някакво развитие при Ротенбърг?

— Не…

— Добре — отвърна тя.

Лукас поклати глава.

— Боже. Имам нужда от една бира. — Той махна на келнерката, посочи към чашата на Фел и направи към нея знака на победата.

Докато чакаха, към масата им се приближи мургав мъж в светлосиньо спортно сако и платнени панталони. В ръката си държеше чаша тъмно пиво.

— Как си, шкъпичка. Вижях името ти в медиите — избръщолеви той в лоша имитация на Богарт.

— Здрасти, Томи. Сядай. — Фел потупа мястото до нея, после посочи с показалец Лукас: — Това е Лукас Дейвънпорт, ченге.

— Знам кой е — каза Кантор, като се тръсна на стола. — Но някак си съм забравил списъка с поканите за добре дошли в Ню Йорк.

— Лукас — продължи Фел, — това е Томи Кантор, журналист във „Вилидж Войс“.

Поговориха за случая и Кантор махна на един журналист на свободна практика и неговата приятелка. Те придърпаха столове и си поръчаха бира. След това при тях дойде една телевизионна продуцентка, която се впусна в разговор с Фел.

— Добър удар направихте — каза тя на Фел.

— Съгласен съм с това — сериозно коментира Лукас.

— Проклетият Дейвънпорт — отвърна Фел.

В два часа те се качиха в апартамента на Фел и след като прекараха десет минути насапунисани под душа, се отпуснаха в леглото.

— Забавно беше да разговарям с онези хора — каза Лукас, — докато твоят приятел Кантор не ни навлече неприятности.

— Той се грижи за източниците си — отвърна Фел. — Няма да има проблеми. Изненадана съм колко добре се разбираш с хората от медиите…

— Харесвам ги, повечето от тях — отговори Лукас. — Някои са малко тъповати, половината ще те убият за два долара, но добрите наистина харесвам.

— Харесваш това? — попита тя.

— О-о, да — отвърна той. — Сигурен съм.

 

 

На следващата сутрин Лукас излезе изпод душа и започна да търка косата си с хавлията. Чу гласа на Фел от всекидневната. Тя дойде в спалнята, докато той навличаше бельото си. Все още бе гола, повдигна се на пръсти и го целуна.

— Току-що говорих с Картър. Няма нищо, нищичко.

— Добре. Донесе ли онези папки?

— На пода в предната стая са — каза тя.

— Бих искал да остана и да ги поразгледам, а после ще отида да се преоблека. Не знам, искам да бъда там, когато го хванат.

— Глупости. Ти ще дадеш лявата си топка, за да го хванеш сам. Също и аз.

— Ще дадеш моята лява топка? — ужасено възкликна Лукас.

— Добре, искаш ли сандвич с лук и топено сирене и сок?

— Да, гладен съм.

Те преглеждаха папките и разговаряха, а някъде след един Лукас я подгони обратно в спалнята, откъдето не излязоха до два часа.

— Връщам се в хотела да се преоблека — каза той, като издърпа сакото си. — Защо не се срещнем в Мидтаун? Към четири и половина, за ежедневната обиколка?

— Добре.

Той погледна към пода, до краката му бе паднало копие от снимката на Уайтчърч, мъртъв, в болницата. Жалките двадесетачки се подаваха изпод тялото му като доказателство за неговата алчност.

— Смени си воловете насред сезона и ще стигнеш до лош край — каза той.

— Какво?

— Стара английска поговорка, която често ми казваше мама — отвърна Лукас.

— Тъпотии.

— Наричаш мама лъжкиня?

— Махай се, Дейвънпорт. Ще се видим в четири и половина.

Той взе асансьора към фоайето, кимна на пазача, който разпознаваше останалите за цялата нощ посетители, спря и се плесна по джоба, където беше портфейла му.

— По дяволите.

— А? — Пазачът вдигна поглед от бюрото си.

— Съжалявам. Не е към вас. Забравих нещо горе.

Той се върна, почука на вратата. Фел, вече в халат, го покани да влезе.

— Можеш ли да ми заемеш двадесет долара? Останали са ми два долара от снощи. Всичките ми пътнически чекове са в хотела.

— О, боже… — Тя взе чантата си и извади няколко банкноти. — Имам шест долара — съобщи Фел. После лицето й светна и тя разрови по-дълбоко. — И карта. Има автомат по-надолу по пресечката. Ще ти дам кода си и ще го променя, когато ме измуфтиш.

Той погледна картата, после пода и копието на снимката на Уайтчърч, към двадесетачките под тялото му. Парите, парите. Бекър.

— Обличай се — пришпори я Лукас. — Побързай, по дяволите.

Три банкноти по двадесет долара бяха открити под и около тялото на Уайтчърч. Те взеха парите от сейфа с доказателства под зорките очи на пазача.

— Последователни ли са? — прошепна Фел. Тя бе възбудена, едва се владееше.

Лукас прегледа номерата и подреди банкнотите отгоре.

— Две от тях — отвърна той. Отбеляза номерата им в тефтера си. — Да отиваме при федералните.

 

 

Теръл Скоупс от Федералния резерв имаше за всичко установена процедура, включително и за информацията относно серийните номера.

— Не мога просто да викам хората тук. — Той махна по начин, който предполагаше, че те не отговарят напълно на стандарта. Лукас бе разчорлен. Косата на Фел бе усукана и стърчеше около главата й като ореол.

— Ако ни отнеме няколко часа да получим данните, а Бекър през това време извади сърцето на някой, вашата снимка ще бъде на предната страница на „Ню Йорк Таймс“, редом с неговата — изръмжа Фел, като се приведе над бюрото.

Скоупс, и без това блед по рождение, стана с един нюанс по-блед.

— Само минутка — отвърна той. — Ще трябва да направя някои запитвания.

След малко той се върна и каза:

— Ситибанк.

 

 

В Ситибанк бяха по-услужливи, но процедурата бе дълга.

— Парите са дошли от автомат в Принс, добре, но да установим точно кога и от кого, ще отнеме известно време — обясни им една кръглолика банкерка на име Алис Бунокар.

— Бързаме много — каза Лукас.

— Правим проверката колкото можем по-бързо — жизнерадостно отвърна Бунокар. — Трябва да се извършат доста дедукции — трябва да стигнем до известен брой и после да започнем да разработваме етапите, а много от нещата се вършат на ръка. Не сме подготвени за този вид справки, а има някъде към двадесет хиляди възможности.

— А снимките?

— Те не са много хубави — призна Бунокар. — Ако всичко, което знаете е, че е русокос, може би на записа ще има хиляда като него. По-лесно ще бъде да видим броя и после да го потвърдим със снимките.

— Добре — съгласи се Лукас. — Колко ще ви отнеме?

— Не знам. Час или може би два. Разбира се, това е приблизително време.

— Хей — изръмжа Лукас, готов да се разгневи.

— Шегувам се — вметна Бунокар, като смигна на Фел.

Три часа. На половината от първата проверка бе открита грешка, възникна въпрос кои номера къде отиват и още един автомат на улица „Хюстън“.

— Добре — каза един от компютърните специалисти в шест часа. — Дайте ни още двадесет минути и ще сведем всичко до един човек. Ако веднага искате справката, ще дам група от девет-десет души — деветдесет процента той е в групата.

— А снимките?

— Сега ще видим записа.

— Дайте да видим десетте сметки — каза Бунокар.

Пръстите на програмиста затанцуваха по клавиатурата и на зеления дисплей се появи някаква сметка. После още една и още една, и… Общо десет, шест мъже, четири жени. Две от сметките, на жена и мъж, посочваха адреси не в Манхатън и те ги елиминираха.

— Можем ли да получим извадка по сметките на другите осем? За последните два месеца? — подхвърли през рамо към програмиста Бунокар.

— Няма проблеми — отвърна той. Той отново затрака по клавишите и се появи първата сметка.

— Изглежда рутинна — каза след малко Бунокар. — Дай следващата.

— По-добре е да побързаш — обади се Фел. — Ще се напикая в гащите.

Сметката на Едит Лейси бе петата подред, която разгледаха.

— О-хо — възкликна Бунокар. После се обърна към програмиста: — Дай останалото от тази, върни се назад колкото можеш.

— Няма проблеми.

Когато пред тях излезе цялата сметка, Бунокар се пресегна през компютърния специалист и натисна серия клавиши, после прегледа дълъг списък по цялата сметката. След малко тя отново се върна в началото и се обърна към Лукас и Фел.

— Погледнете това — тя е започнала с баланс от сто хиляди долара преди шест седмици и после е започнала да тегли максимума на картата си, по петстотин на ден, за известно време — почти всеки ден. Дори и сега, по три-четири пъти седмично.

— Това може да е той — възбудено кимна Лукас. — Хайде да видим снимката. Имате ли име и адрес?

— Едит Лейси.

— В Сохо. Това е добре, правилно — каза Фел като потупваше дисплея.

— А видеоматериала?

— Нека да вземем справочните номера на тези тегления — каза Бунокар. Тя записа номерата на един лист и те отидоха до архива. Дясната касета вече бе заредена и Бунокар я превъртя като гледаше номерата.

— Ето — каза тя.

На екрана се появи русокоса фигура с наведена глава.

— Не мога да кажа — каза Фел. — Кълна се в Бога, ще се напикая.

— Нека да пробваме друго теглене — предложи Бунокар.

Тя превъртя записа, спря, пусна отново, търсеше. Намери още една блондинка.

— Кучи син — извика Лукас към екрана. — Радвам се да те видя отново, Майк.

— Той ли е? — попита Фел, като надникна. — Толкова е хубава.

— Той е — отвърна Лукас.

Бекър се усмихваше на обектива, русата му коса бе скромно пригладена над челото.