Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (24)

24

Лукас се обади на Фел, а Лили наблюдаваше лицето му, видя как се усмихва и се извръща настрани, уговаряйки си среща с нея. Лукас тръгна набързо, а тя застана на прозореца, стиснала чантата си, и продължи да го наблюдава. Той спря едно такси и миг преди да влезе в него, погледна нагоре, видя я и посочи към чантата й, махайки й с ръка.

Беше заминал.

Тя започна да кръстосва апартамента, докосваше разни неща с чувството, че нещо си бе отишло, с чувството на уплаха и страх.

Кенет? Не. Но немислимо бе и О’Дел да е замесен. Можеше ли О’Дел хладнокръвно да екзекутира своя човек?

Накрая тя вдигна телефона и набра номера в лодката на Кенет. Той отговори:

— Лили.

Тя доволно каза:

— Как разбра, че съм аз?

— Помислих, че може да си ти, любов моя. Самотна ли се чувстваш?

— Четеш мислите ми.

— Реката е красива тази вечер.

 

 

Реката беше притихнала, миришеше на кал, бензин и сол. Фаловете дрънчаха върху алуминиевите подпори. Тъмна вихрушка се надигаше далеч на североизток и те виждаха проблясъците в небето отвъд светлините на Манхатън.

Докато правеха любов, тя изживя мигове на абсолютно пречистване и ясно дочуваше песента „Супермен“ на „Краштест Дъмис“, която скръбно се процеждаше от някаква лодка наблизо, приглушавана от десетките хиляди неопределими почуквания и шумове наоколо.

По-късно, в каютата…

— Господи, аз седя тук и бръщолевя тъпотии, а ти плачеш — тихичко продума Кенет. Той се пресегна и изтри с палец сълзите по бузите й. — За какво е всичко това?

— Просто гледах реката и си мислех колко е хубава, колко ми е добре. След това си спомних за Уолт, за това, че той никога няма да я види отново.

— Пети?

— Да. По дяволите.

— Този човек има странно влияние над теб, скъпа — каза Кенет, като се опита да звучи небрежно, покана за разговор.

— Знаеш ли защо? — попита тя, като прие поканата.

— Защо?

— Защото бяхме много подли към него, ето защо. Ние момичетата, в училище. Лукас ме накара да мисля за това…

— Трудно е да си представя, че си била подла.

— Тогава не се замислях. Характерното за Уолт бе, че той правеше всичко за теб. Бе винаги толкова енергичен. А когато бяхме в училище — дори и след това, в полицията — ние му се отплащахме с присмех за това как се облича, за поведението му и за всички онези химикали, които обичаше да разнася със себе си. Ние го накарахме да изглежда като клоун, а той не беше клоун. Винаги когато се опитваше да бъде сериозен, ние не му позволявахме. Наранявахме го. Ето за това си мислех, за случаите, когато го наранявахме — ние момичетата в училище — за онзи нещастен израз на лицето му, когато се опитваше да направи нещо, да намери подход, а ние му се смеехме в лицето. Той никога не разбра… О, боже.

Тя внезапно избухна в ридания и Кенет безпомощно я потупа по гърба:

— За бога, Лили…

Миг по-късно тя промълви с прояснен глас:

— Ти си католик. Вярваш ли във видения? Знаеш, като Дева Мария и тем подобни, разговори с водители?

— Бих искал сам да се уверя в това — кисело отвърна Кенет.

— Проблемът е, че аз непрекъснато виждам Пети… — Тя се засмя тъжно и рязко като го побутна. — Не, не, не, не го виждам как се носи из стаята ми, виждам го в съзнанието си…

— Гледай ти!

— Много ясно. Уолт, който бяга по улицата, косата му е прилепнала към главата, ушите му стърчат… Боже. Уолт бе единственият човек, който ме е обичал някога и никога не е искал нещо от мен. Не е искал секс, деца, услуги, просто му стигаше да съм там и беше щастлив.

Кенет не знаеше какво да каже. Те стояха безмълвно с вдигнати крака и гледаха реката.

По-късно Лили отново започна да плаче.